Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (29)

27

Дъглас Хенсън се усмихна предразполагащо на Кора Гебарт, язвителната седемдесетгодишна жена, която очевидно се наслаждаваше на мидите върху задушена цикория, които си беше поръчала за обяд.

Тя бе разговорчива, помисли си той, не като някои от другите, които му се налагаше да обсипва с внимание, преди да успее да измъкне информация от тях. Мисис Гебарт се отваряше пред него като слънчоглед към слънцето и той знаеше, че преди да са им сервирали еспресото, ще е успял да спечели доверието й.

„Любимият племенник на всички“ беше го нарекла една от тези жени и той искаше да го приемат точно така: гальовно загриженият тридесетгодишен мъж, предлагащ им всички дребни любезности, на които не се бяха радвали от години.

Задушевни, изпълнени с клюки обяди в ресторанти, които бяха или за чревоугодници като този тук — „Бочардс“, или от които човек можеше да се порадва на забележителни гледки, докато си хапва омари. След обеда подаряваше кутия бонбони на онези дами, които си поръчваха нещо сладко за десерт, цветя — на жените, обичащи да си припомнят някогашните си ухажори, та дори разходка под ръка по Оушън Драйв на някоя скорошна вдовица, която замечтано му бе разказала как всеки ден с покойния й съпруг са излизали на дълги разходки. Знаеше точно как да го направи.

Хенсън уважаваше факта, че всички тези жени бяха интелигентни, а някои — дори хитри. Предложенията за инвестиране, които им правеше, бяха такива, че и въздържаният инвеститор не би могъл да отрече перспективността им. Всъщност, от едно от тях наистина беше излязло нещо, което в известен смисъл бе катастрофално за него, но накрая се оказа в негов плюс. Защото сега, за да хване жертвата си на въдицата, той предлагаше на вероятната клиентка да се обади на мисис Алберта Даунинг в Провидънс, за да потвърди качествата му.

— Мисис Даунинг инвестира сто хиляди долара и за една седмица получи печалба от триста хиляди — можеше да каже на бъдещата клиентка. И това бе истина, фактът, че цената на акциите беше изкуствено надута в последната минута и че мисис Даунинг му беше наредила да продава, противно на съвета му, по онова време му се беше сторило истинска катастрофа. Наложи се да извадят пари, за да й изплатят печалбата, но сега поне имаха препоръките на една истинска аристократка.

Кора Гебарт изискано изяде последния залък от яденето си.

— Превъзходно беше — обяви тя, докато отпиваше от шардонето в чашата си. Хенсън искаше да поръча цяла бутилка, но тя му беше отвърнала категорично, че една чаша на обяд е границата й.

Дъглас остави ножа си в чинията и внимателно постави вилицата до него с насочени надолу върхове — европейски стил.

Кора Гебарт въздъхна.

— Точно така оставяше приборите си и съпругът ми. И вие ли сте учили в Европа?

— Първи курс изкарах в Сорбоната — отвърна Хенсън със заучена небрежност.

— Прекрасно! — възкликна мисис Гебарт и моментално премина на безукорен френски, докато Дъглас отчаяно се опитваше да следи мисълта й.

След малко вдигна ръка усмихнато:

— Чета и пиша на френски свободно, но откакто бях там минаха единадесет години и се страхувам, че малко съм го позабравил. En anglais, jr’il vous plait^[1].

Засмяха се заедно, но Хенсън пусна антената си. Проверяваше ли го мисис Гебарт? — зачуди се той. Бе отбелязала хубавото му сако от туид, както и цялостния му забележителен външен вид, казвайки, че е направо необичайно, след като толкова много млади мъже, включително и внукът й, изглеждат така, сякаш се връщат от къмпинг. Дали не му намекваше, че й е ясен? Може би усещаше, че не е завършил „Уилямс“, нито пък бизнес школата „Уортън“, както твърдеше?

Той знаеше, че стройното му тяло, русата коса и аристократичната му външност правеха впечатление. Те му бяха помогнали да започне работа не къде да е, а в „Мерил Линч“ и „Соломон Брадърс“, макар че не беше успял да изкара повече от шест месеца и на двете места.

Следващите думи на мисис Гебарт обаче го успокоиха.

— Мисля, че бях прекалено консервативна — оплака се тя. — Сложих голяма част от парите си в попечителски фондове, така че внуците ми да могат да си купуват повече избелели дънки. По тази причина не ми е останало много за самата мен. Смятах да се преместя в една от резиденциите за възрастни хора — дори неотдавна посетих „Латъм Майнър“ с това намерение — но би ми се наложило да се настаня в едно от по-малките жилища, а аз съм свикнала с повече пространство. — Направи пауза, после погледна Хенсън право в очите. — Склонна съм да инвестирам триста хиляди долара в акциите, които ми препоръчахте.

Той се опита да не покаже вълнението си, но се оказа доста трудно. Сумата, която тя спомена, бе значително по-голяма от онази, на която се беше надявал.

— Счетоводителят ми, разбира се, е против, но започвам да си мисля, че е старомоден глупак. Познавате ли го? Името му е Робърт Стивънс. Живее в Портсмут.

Хенсън наистина бе чувал името. Робърт Стивънс се грижеше за данъците на мисис Арлингтън, а тя бе изгубила много пари, инвестирайки в една компания, която той й беше препоръчал.

— Само че аз му плащам да се оправя с данъците ми, а не да ръководи живота ми — продължи мисис Гебарт, — така че без да го обсъждам с него, смятам да осребря облигациите си и да ви оставя да донесете печалба и на мен. Сега, след като решението е взето, може би наистина ще пия втора чаша вино.

Докато обедното слънце обливаше ресторанта с горещата си яркост, те вдигнаха тост.