Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (37)

35

Последната лекция на Ърл Бейтмън бе в един този следобед. Той бе останал няколко часа в апартамента си в общежитието да оценява курсови работи. После, тъкмо когато се готвеше да потегли за Нюпорт, телефонът иззвъня.

Беше братовчед му Лаям и го търсеше от Бостън. Учуди се на обаждането на Лаям. Никога не бяха били особено близки. Какво е тази работа? — запита се той.

Отвърна на самоотвержените опити на Лаям да води общ разговор с едносрични отговори. Беше му на върха на езика да му каже за сериите по кабелната телевизия, но знаеше, че това щеше да се превърне просто в още една семейна шега. Вероятно трябваше да покани Лаям на едно питие и да остави последния чек за три хиляди долара от лекторското бюро на такова място, че да не може да не го забележи. Добра идея, реши той.

Но усети как гневът му нараства, когато Лаям постепенно стигна до причината за обаждането си, същината на което бе, че ако Ърл смята да се връща в Нюпорт през уикенда, не бива да се отбива просто ей така у Маги Холоуей. Посещението му онзи ден я разстроило.

— Защо? — изстреля въпросът Ърл с нарастващо раздразнение.

— Виж, Ърл, мислиш си, че умееш да анализираш хората. Е, аз познавам Маги от една година. Тя е страхотно момиче — всъщност, надявам се скоро да я накарам да осъзнае колко неоценима е за мен. Но мога да те уверя, че не е от хората, които биха си поплакали на нечие рамо. Тя е сдържана. Не е от праисторическите ти кретени и не би се самоубила само защото е нещастна.

— Изнасям лекции за племенните обичаи, а не за праисторически кретени — отвърна ядно Ърл. — И се отбих да я видя, тъй като бях искрено загрижен да не би като Нюела да е оставила вратата си незаключена.

Гласът на Лаям стана по-кротък.

— Ърл, явно не се изразявам добре. Опитвам се да ти обясня, че Маги не е пред умиране, както беше с горката Нюела. Не е необходимо да я предупреждаваш, особено когато това звучи по-скоро като заплаха. Виж, защо не се срещнем на по едно питие през уикенда?

— Чудесно. — Щеше да бутне чека под носа на Лаям. — Ела утре към шест вечерта у дома — рече Ърл.

— Не става. Ще вечерям с Маги. Какво ще кажеш за събота?

— Нищо против. Ще се видим тогава.

Значи все пак не е безразличен към Маги Холоуей, помисли си Ърл, затваряйки телефона. Човек никога не би го предположил от начина, по който я изостави на партито в „Дъ фор Сийзънс“. Но това бе типично за Лаям Добродушкото, реши той. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: ако той се виждаше с Маги от година, би й обръщал много повече внимание.

Отново го обзе странно усещане, предчувствие, че нещо щеше да се случи, че Маги Холоуей бе в опасност — същото чувство, което имаше миналата седмица относно Нюела.

За първи път бе получил подобно предчувствие, когато бе на шестнадесет години. По онова време се намираше в болница и се възстановяваше след операция на апендикса. Най-добрият му приятел, Тед, се бе отбил да го види, преди да отиде да прекара следобеда на лодката си.

Ърл бе изпитал желанието да помоли Тед да не излиза с лодката, но това би прозвучало глупаво. Спомни си как цял следобед се беше чувствал така, сякаш очакваше гилотината да падне върху врата му.

Два дена по-късно бяха открили лодката на Тед да се носи по течението. Имаше множество теории какво се беше случило, но не откриха отговора.

Ърл, разбира се, никога не спомена за инцидента, нито за това, че не бе предупредил приятеля си. А сега дори не си позволяваше да мисли за останалите случаи, в които предчувствието го беше обладавало.

Пет минути по-късно той пое по шестдесетте и пет километра до Нюпорт. В четири и половина спря пред малък магазин в града да си купи някои продукти и именно там чу за смъртта на Грета Шипли.

— Преди да отиде да живее в „Латъм Майнър“, пазаруваше тук — каза натъжено възрастният собственик на магазина, Ърнест Уинтър. — Много симпатична дама.

— Майка ми и баща ми бяха нейни приятели — промърмори Ърл. — Болна ли беше?

— Както чух, не се чувствала добре през последните две седмици. Наскоро починали две от най-близките й приятелки, едната в „Латъм Майнър“, а другата, мисис Мур, бе убита. Предполагам, че това я е довършило. Случва се, нали знаете. Странно е, че си го спомням, но преди години мисис Шипли ми каза една поговорка: „Смъртта покосява на тройки“. Изглежда е била права. И все пак човек го побиват тръпки.

Ърл взе пакетите си. Друга интересна тема за лекция, помисли си. Възможно ли е тази поговорка да има някакво психологическо основание, както е с много други? Близките и приятелки са починали. Дали нещо в душата на Грета Шипли не им е извикало: „Чакайте! Идвам и аз!“

Ето че само днес бе изнамерил още две нови теми за серията от лекции. Преди това Ърл бе прочел във вестника за един новооткрит супермаркет в Англия, където опечалените можели да си изберат всичко необходимо за погребението — ковчег, тапицерия, дрехи за покойника, цветя, книга за гостите, дори място за гроба, ако е необходимо — и по този начин да се отърват от посредниците и погребалните бюра.

Хубаво стана, че семейството ми излезе от бизнеса навреме, реши Ърл и се сбогува с мистър Уинтър. От друга страна, новите собственици на погребалния дом „Бейтмън“ се бяха заели с погребението на мисис Райнлендър, с погребението на Нюела, а сега несъмнено щяха да се заемат и с погребението на Грета Шипли. Така си беше и редно, тъй като баща му бе положил последните грижи за покойния й съпруг.

Бизнесът процъфтява, помисли си мрачно той.