Нора Робъртс
Окото на пламъка (9)

9.

Както вчера в палатката, Роуан и тази сутрин остана да лежи със затворени очи, за да прехвърли наум какво я очакваше през днешния ден. Реши, че се чувства като стогодишна жена, подложена на жестока диета. Но беше оцеляла като шеф по гасенето на пожара, бе невредима, както и всички от екипа й, а пожарът бе потушен.

Освен това, като си отвори очите, видя, че през двата дни, когато бе отсъствала от базата, някой не само бе избърсал всичките следи от разлятата свинска кръв, но и бе нанесъл нов слой боя по стените на стаята.

Очевидно бе задължена някому и ако успееше да се измъкне най-после от леглото си, щеше да открие кой е той.

Изправи се на крака и в същия миг прасците й се схванаха от болка, а бедрените й мускули отказаха да й се подчиняват. Установи, проливайки горчиви сълзи, че положението с останалите части от тялото й никак не е по-добро. Като се изключи спането, единственото, което можеше да й помогне, бе един горещ душ. Или поне малко да я облекчи. Но преумората след две толкова тежки денонощия изискваше нещо повече, за да се възстанови напълно.

Зареди се с енергия и се движи, заповяда си тя. И къде се бе дянал Гъл със сандвича за закуска, и то тъкмо когато най-много се нуждаеше от него? Докато се обличаше, засити глада си с едно шоколадово блокче, след което, накуцвайки, се запъти към залата за фитнес.

Не бе единствената, която накуцваше.

Изсумтя вместо поздрав на Гибънс, той също й изсумтя нещо в отговор, и забеляза как Тригър разтягаше мускулите си върху рогозката на пода. Огледа и Доби — пъргавия нисичък младеж, който сега вдигаше тежести от легнало положение. Според нея тежестта се равняваше на собственото му тегло.

— Утре отново ще се върна в списъка на скачачите — съобщи й той, докато издигаше щангата със силно пъшкане. — Вече съм готов. Пък и като ви гледам как сте, приятели, аз май съм по-готов от всички вас.

Тя му вдигна палец окуражаващо, сетне с охкане се нагласи за няколко навеждания и изправяния. Но като докосна земята, просто остана така, само вдишваше и издишваше дълбоко, плътно опряла длани на пода. Задържа се в тази поза колкото можа да я задържи, после се изправи, прегъна гръбнака си назад на дъга и едва тогава се огледа.

Пожълтелият белег по зачервеното от физическото усилие лице на Доби го правеше да прилича на болен от жълтеница. На всичкото отгоре си бе обръснал оскъдната брада — според нея това подобряваше външността му, защото сега поне изглеждаше като елф от някакви затънтени планини.

— Някой е изчистил и боядисал стаята ми.

— Да. — С още едно шумно издишване той изтласка за пореден път щангата нагоре и я закрепи на безопасна позиция в поставката. — Това е наше дело, на Стович и мен, понеже разполагахме със свободно време.

Тя отново се изправи.

— Вие ли, момчета, сте направили всичко това?

— Повечето, защото Мардж и Лин направиха каквото можаха с дрехите ти. Солта помага за отстраняването на петната от кръв. Точно това използва и майка ми.

— Така ли?

— Е, не може да се прилага и за стените, затова се наложи наново да ги боядисаме. Помогна ни да не откачим от скука, докато вие там сте се забавлявали. В стаята ти беше адска бъркотия и вонеше като в кланица за прасета. Направо ми прилоша — додаде с усмивка той. — Но както и да е, важното е, че онази развратница трябва да е напълно шантава като подгонено влечуго.

Тя се приближи до него и го целуна по устата.

— Благодаря ти.

Той изви вежди учудено.

— Ама там беше огромна, воняща, наистина адска бъркотия.

Този път обаче тя само забучи пръста си в корема му.

След това се върна на рогозката си, за да разтяга мускулите си, а накрая се зае с йогийски упражнения за успокояване на съзнанието. Тъкмо се бе навела над рогозката, когато влезе Гъл. Изглежда доста свеж, установи Роуан. Да, действително излъчваше свежест и чистота, когато се изпречи пред нея с леко небрежна походка.

— Чух, че си изплувала на повърхността — изтърси той вместо поздрав. — Изглеждаш удивително гъвкава за сутрин след толкова тежък ден.

— Трябва ми само още малко от фината настройка.

— И пикник.

Тя повдигна носа си от коляното.

— Трябва ми пикник ли?

— С голяма плетена кошница с капак, заредена в кухнята от Мардж, и с бутилка с изискана напитка, само за зрели хора, в компанията на един очарователен компаньон.

— Джанис ще идва с мен на пикник?

— Не тя, а аз осигурих голямата плетена кошница.

— Винаги има по някоя уловка. — „Внимавай, навлизаш в опасна зона“, предупреди се тя. Този мъж беше едно движещо се изкушение. — Добро хрумване, но…

— Нали сега не сме в списъка с дежурните скачачи, пък и Малката мечка ни е освободил за днес. Сега, след като бяхме заедно в огъня, мисля, че можем да си позволим и общ кратък отдих, да похапнем и да си поговорим. Освен ако се страхуваш, че един скромен пикник може да те тласне към неконтролируема страст, която да те накара да ми се нахвърлиш и да се възползваш от моето съвсем приятелско предложение.

Изкушение и предизвикателство — и на двете бе еднакво трудно да устои.

— Съвсем сигурна съм, че мога да се контролирам.

— Добре тогава. Можем да тръгнем, когато си готова.

Какво пък толкова, дяволите да го вземат, реши тя.

И без това живееше и дишаше все в опасни зони. Със сигурност можеше да се справи с един привлекателен и дързък сваляч по време на един пикник.

— Дай ми само двайсет минути. И по-добре ме чакай някъде по-близо, защото умирам от глад.

— Ще те чакам отпред.

Първо потърси Стович и му смаза устните с една силна целувка, също както направи с Доби. Сега дълговете й бяха уредени. Да, трябваше да пише рапорт за гасенето на пожара, но това можеше да почака с два или три часа. Оставаше й още да провери и подреди екипировката си, припомни си тя, докато си обуваше панталоните в цвят каки. Да си подготви парашута, да пренареди торбата си с провизиите. Закопча бялата си риза, сложи си малко грим и крем против слънцето, което й се стори напълно достатъчно за един приятелски пикник с колега от скачачите.

Излезе навън, надяна си слънчевите очила, след което присви очи. Гъл се бе облегнал на сгъваемия покрив на една шикозна сребриста спортна кола и си бъбреше с Кардс.

Роуан бавно пристъпи към мъжете.

— Как е кракът ти? — попита тя Кардс.

— Не е зле. Е, коляното ми още е малко отекло. Пак ще го наложа с лед. — Потупа сваления капак на колата зад бедрото на Гъл. — С това навсякъде можеш да отидеш, Бърза крачка. И да си прекараш супер. Днес е важно да си мъжествен, защото тези коли искат много кураж. Ще си прекарате весело, деца. — Смигна на Роуан и се прибра вътре, все още накуцвайки.

С ръце на кръста си Роуан не бързаше да потегли на веселото пътуване.

— Та това е колата на Железния човек.

— Тъй като не вярвам да твърдиш, че съм я откраднал от баща ти, реших, че ти си жена, която си има любими супергерои със съответните им коли.

Тя се спря пред него.

— А къде ти е тогава костюмът?

— На тайно място, защото злодеите са навсякъде.

— И това е вярно. — Тя наклони глава и прокара пръст по блестящата броня на колата, вперила изпитателно поглед в Гъл. — Железния е супергерой и богаташ. Затова може да си позволи такава кола.

— Тони Старк^[1] няма само една кола.

— Също е вярно. Според мен през сезоните скачането в огъня се заплаща много щедро, но не мога да си обясня как може да се купи кола като тази от продажбите в магазин за детски видеоигри.

— Но пък работата там ме забавляваше. Че и получавах безплатна пица. Това е моята кола — призна си той, когато тя го загледа втренчено право в очите. — Искаш ли да ти покажа документите й? Или банковите си сметки?

— Това означава, че имаш банкови сметки. Проклета да съм, ако си спечелил тези пари само от магазина за детски играчки. — Замисли се и присви устни. — Може, ако притежаваш някакъв дял от него.

— А пък ти притежаваш забележителни дедуктивни способности. Направо ставаш за Пепър Потс^[2].

Той отстъпи назад и й отвори вратата. Тя се плъзна вътре, сетне вдигна глава и го погледна въпросително.

— И колко голям е твоят дял?

— Ако искаш, докато обядваме, ще ти разкажа житейската си история.

Тя се замисли, докато той заобиколи колата и се настани зад волана. И реши, че иска да чуе историята му.

Гъл шофираше бързо, но плавно, с уверена ръка върху лоста за скоростите — тя високо оцени и двете му способности.

И, Господи, наистина обичаше луксозните автомобили.

— Трябва ли да спя с теб, преди да ми позволиш да покарам тази кола?

Той я стрелна с благ поглед.

— Разбира се.

— Звучи справедливо. — За да изпита удоволствието по-пълно, Роуан извърна лице към вятъра и небето, а после вдигна ръце. — Шофирането с такъв автомобил е много достоен компромис. Как успя да уредиш всичко това?

— Благодарение на смайващите ми организационни умения. Освен това винаги се възползвам от малкото свободни часове, когато ми се предоставя такава възможност. Трябваше само да убедя Мардж, че ще те изведа на пикник, и тя се погрижи за всичко останало. Тя е влюбена в теб.

— Любовта ни е взаимна. Доста трудно ми беше да планирам нещо за днес, след като едва се измъкнах от леглото.

— Освен забележителните си организационни умения притежавам и забележителни способности за възстановяване.

Роуан смъкна леко слънчевите си очила и го погледна над тях.

— Мога да разпозная хвалбите на някой сваляч веднага щом ги чуя.

— Тогава аз вероятно не би трябвало да добавям, че се събудих с чувството, че съм карал тир, и то след като съм мъкнал стокилограмов товар от тухли на плещите си цели осемдесет километра. В калта.

— Да. А е още едва юни.

Като зави по шосето към Бас Крийк, тя кимна:

— Добър избор.

— Този маршрут не е лош и тук би трябвало да е приятно за пикник.

— Така е. През целия си живот съм живяла тук — заговори Роуан, когато той отби колата на паркинга в края на пътя. — Бродех наоколо и изучавах внимателно тези местности. Това ме поддържаше във форма и ми помогна да се запозная много добре с местата, където един ден щях да започна да скачам с парашут. И ме накара да осъзная защо ще го правя.

— Вчера нагазихме в пепелищата. — Гъл натисна бутона за вдигането на покрива. — Беше жестоко, беше трудно. Но знаеш, че си струва.

Те излязоха от колата и той отвори багажника, където бе складирал храната за пикника.

— За Бога, Гъл, ти май наистина не си се шегувал за голямата плетена кошница.

— Да я напъхам тук беше сериозно упражнение по геометрия. — Извади кошницата.

— Нали сме само ние, двамата. Колко тежи тази кошница?

— Много по-малко от екипировката ми за скоковете. Мисля, че мога да измина два километра с нея.

— Можем да се редуваме.

Вече прекосяваха поляната и Гъл я погледна.

— Лично аз изцяло поддържам идеята за еднаква работа да има еднакво заплащане. И твърдо вярвам, че човешките възможности, решителност и умствени способности нямат нищо общо с пола. Дори съм донякъде склонен да се разреши на жените да участват в мачовете от професионалната бейзболна лига. Но повтарям, че съм само донякъде склонен. Все пак всичко трябва да си има граници.

— Мъкненето на грамадна кошница за пикник ли е границата?

— Да.

Роуан пъхна ръце в джобовете си и си затананика тихо със самодоволна усмивка.

— Глупава граница.

— Може би. Но все пак си остава граница.

Продължиха през гористия каньон. Там тя чу това, което й бе липсвало, докато гасяха пожара. Песните на птиците, шумовете на гората… целият живот. Слънцето блестеше под гъсто сплетените клони до разпенените води на потока, чиито извивки те следваха.

— Затова ли изучаваше картите? — попита го тя. — За да намериш място за пикника?

— Това беше едно щастливо допълнение. Не съм живял тук през целия си живот, а бих искал да съм наясно къде се намирам. — Огледа каньона и плискащата се вода под стръмната пътека. — Харесва ми тук.

— Нали винаги си живял в Северна Калифорния? Има ли някаква причина, заради която трябва да изчакаме началото на обяда и тогава да започнеш да ми разказваш житейската си история?

— Предполагам, че няма. Отраснах в Лос Анджелис. Родителите ми работеха в развлекателната индустрия. Баща ми беше кинематографист, а майка ми дизайнер на костюми. Срещнали се по време на снимки и така се започнало.

Потокът остана много надолу под тях, докато се изкачваха все по-нагоре по хълма.

— И така — продължи спътникът й, — те се оженили и след още две години се сдобили с мен. Бях на четири, когато загинаха при самолетна катастрофа. С малък двумоторен самолет, който взели за мястото на снимките на следващия филм.

Сърцето й се сви.

— Гъл, толкова съжалявам.

— Също и аз. Не ме взеха със себе си, както обикновено правеха, когато бяха ангажирани в един и същи проект, защото страдах от някакво възпаление на ухото, затова ме оставиха на бавачката, докато не оздравея.

— Толкова е жестоко да загубиш родителите си.

— Непоносимо е. Ето го бента на потока — обяви той. — Точно както изглежда в рекламите.

Тя продължи по пътеката, която отново се спусна до потока. Едва ли можеше да го обвинява, че не искаше повече да се задълбават в скръбта, която бе изживял като толкова малък.

— Това си струва повече от ходенето два километра и половина — промълви с очи, вперени в езерото зад бента, което искреше като обсипано с диаманти.

Зад него долината се разгръщаше като приказен дар на природата, обкръжена с пръстен от планини.

— На връщане през същите два и половина километра кошницата ще ти бъде по-лека.

Гъл избра място за сядане близо до езерото, под огромното синьо небе.

— Тук съм била да гася пожар сред пустошта, наричана Селуей Битъруутс — спомни си Роуан. Той се изправи и огледа местността. — Като си седиш сега тук, в прекрасен ден като този, никак не ти се вярва, че всичко тук някога е горяло.

— Да, скоковете с парашут променят начините на гасене.

— Със сигурност това е най-бързият начин. — Той повдигна капака на кошницата, извади одеялото и го разстла. Тя му помогна за опъването, след това седна и кръстоса крака.

— А какво имаме в менюто?

Извади бутилка шампанско, загърнато в охлаждаща кесия. Изненадана и трогната, тя се засмя.

— Това е дяволско добро начало. Явно си се постарал нищо да не пропуснеш.

— Нали ми бе споменала за пикник с шампанско. А за предястие имаме традиционното пиле, печено според рецептата на Мардж.

— Най-добрата рецепта в целия свят.

— Каза ми, че предпочиташ пилешките бутчета. Аз пък си падам по гърдите.

— Не познавам мъж, който да не обича гърдите. — Започна да разопакова пилешкото. — О, да, и салатата й със зелен боб и червени картофи. Погледни само сиренето и пресния хляб. Освен тях имаме и ягоди и твърдо сварени яйца. И шоколадов кекс! Мардж ни е дала почти половината от прословутия си шоколадов кейк. — Вдигна очи към него. — Май че Мардж е влюбена в теб.

— Мога само да се надявам. — Гъл отпуши бутилката. — Вземи си чашата.

Тя се пресегна към бутилката и видя етикета й.

— „Дом Периньон“. Колата на Железния и шампанското на Джеймс Бонд.

— Вкусът ми е като на супергероите. Подай ми чашата, Роуан. — Напълни я, а после и своята. — Да пием за нашия пикник сред дивата пустош.

— Добре. — Чукнаха си чашите и тя отпи. — Господи, това не е евтината текила в нашата кръчма „Окачи му въжето“. Сега разбирам защо агент 007 толкова го харесва. Откъде се сдоби с това шампанско?

— Доставят го в града.

— И за това си ходил чак до града? В колко стана тази сутрин?

— Към осем. Понеже снощи не ми бяха останали сили дори за един душ, вонята ме събуди рано сутринта.

Отвори една от кутиите, извади една багета и я намаза отгоре с мазното, меко сирене, преди да я подаде на Роуан.

— Но не смятам, че съм чак толкова богат, за да си позволявам по-често това.

Тя се загледа в него, докато вкусовете се смесваха върху езика й. Задуха лек бриз и косата му се разроши върху лицето му в очарователна плетеница от кафяво и златисто, там, където достигаха ласкавите слънчеви лъчи.

— Бих искала да зная нещо повече за теб. Но не искам някакви лоши спомени, които да помрачат нашия пикник.

— Не мога да избегна лошите спомени, макар да не съм сигурен дали спомените ми са ясни. По-скоро са доста смътни. Отгледаха ме чичо ми и леля ми, сестрата на мама — обясни й той. — В завещанията си моите родители ги определили като мои попечители. Те дойдоха и ме взеха със себе си, отведоха ме на север и там ме отгледаха.

Докато говореше, той извади чиниите и всичко останало за импровизираната трапеза. Тя остана смълчана, в очакване той да започне своя разказ.

— Те много ми разказваха за мама и татко, през цялото време, показваха ми снимките им. И четиримата бяха сдържани личности. Чичо ми и леля ми искаха да запазя добри спомени за тях и за родителите си. И успяха.

— Имал си късмет. След толкова ужасна трагедия поне за това си извадил късмет.

Той я погледна в очите.

— Наистина бях щастлив. Те не само ме взеха за отглеждане. Винаги съм се чувствал като техен син и до края на живота си ще остана такъв.

— Това е разликата между изпълняването само на едно задължение и това да го вършиш съвсем добронамерено и да принадлежиш на някого.

— Така и не успях да науча докъде може да се разпростира тази разлика. Моите братовчеди — единият е с година по-голям от мен, а другият с година по-малък — никога не са ме приемали като външен човек.

Те са изиграли роля в неговото балансиране, реши тя, като са го улеснявали и са му придавали увереност като член на семейството.

— Изглежда, са прекрасни хора.

— И наистина са прекрасни. Като завърших колежа, разполагах със свой попечителски фонд, с доста много пари в него. Парите от имението на родителите ми, от застраховките им, въобще всичко от този сорт. Те никога нищо не бяха харчили от тези пари. Инвестирали са ги за мен.

— И ти си купи магазин за детски видеоигри.

Гъл надигна чашата си с шампанско.

— Харесват ми магазините за детски играчки. Най-добрите са фамилните, в които работят всичките членове на едно семейство. И така, повечето работа легна на плещите на по-младия ми братовчед, докато Джаред — по-големият — е адвокат, способен да се занимава с фирмените документи. Леля ми надзираваше дейността и помагаше да съставяме плановете си, а през последните две години чичо ми ръководеше рекламата.

— От семейството за семейството. Чудесно е.

— В нашето семейство се получи много добре.

— А как реагираха те, когато започна да отсъстваш през лятото?

— Приеха го добре. Е, предполагам, че са се тревожели, но не ми го показваха. Ти сама знаеш как е, нали си отраснала със скачач в пожари. — Добавиха в чиниите си по малко от пилешкото и салатата. — А ти как се справяше?

— Като си мислех, че той е непобедим. За мен беше супергерой. Ммм — додаде тя, като опита крехката кожичка на месото. — Бог да благослови Мардж. Та докъде бях стигнала? Да, на мен той действително ми се струваше безсмъртен — довърши Роуан. — Никога не съм се тревожела за него. Никога се съм се страхувала, нито за него, нито за себе си. Той беше… Железния.

Гъл още веднъж наля в двете чаши.

— Категорично искам да вдигна тост за Трип Железния. Той е причината сега и двамата да сме тук.

— Звучи странно, но е истина. — Тя хапна още малко, успокоена за миг. Длъжна бе да си признае, че се чувстваше с него по-леко, отколкото бе очаквала. — Не зная каква част от моята история си чул. За родителите ми.

— Твърде малко.

— Още се носят какви ли не слухове. Баща ми — вероятно си го виждал на снимките — беше и още е доста привлекателен.

— И е предал тази привлекателност и на теб.

— Ако си падаш по валкирии.

— Ти не си от онези, които искат непременно да умрат в битка.

— Явно си запознат със скандинавската митология.

— Притежавам най-разнообразни, необяснимо откъде придобити запаси от знания.

— И аз така забелязах. Във всеки случай мъж, който изглежда като Железния, с това, което върши, кара жените да се… тълпят около него.

— И аз имам същия проблем. Голямо бреме е.

Тя изсумтя и си взе малко от картофената салата.

— Но той не е от онези, които, като се приберат след гасенето на някой пожар или като свърши сезонът, си търсят удобна свалка.

Тя повдигна вежди, когато Гъл само се усмихна.

— Това не му е присъщо. Също като мен, той е прекарал тук целия си живот. Ако беше някакъв женкар, досега отдавна да се лепнал за някоя. Запознал се с майка ми, когато тя пристигнала в Мисула и се хванала на работа като келнерка. Търсела приключения. Била красива и малко особена. Както и да е, те се харесали и тя забременяла. Оженили се. Запознали се в началото на юли, а се оженили в средата на септември. Глупаво, от гледна точка на разума, но все пак трябва да съм им благодарна, след като сега седя тук и разказвам тази история.

— И двамата трябва да сме благодарни.

— Мисля, че отначало е било вълнуващо за нея. — Роуан лапна една голяма къпина. — Ето че пред теб се появява този великолепен мъж, с летателен костюм като някоя кинозвезда, един от елита, на челно място в най-горещата игра. И тъкмо той те избира за своята любима. И то по времето, когато тя се е бунтувала срещу всичко, срещу всякакви ограничения. Била с десет години по-млада от баща ми й вероятно се е забавлявала от идеята да заживее с него. През зимата той се заловил със своя бизнес, но все пак оставал наблизо. Моите дядо и баба също се грижели за нея, защото тя носела детето на сина им. За тях тя се превърнала в центъра на живота им, докато нейните родители не поддържали с нея никаква връзка.

— Що за хора са това? Как са се оправдавали, как са могли да живеят така?

— Смятали са, че са прави. А според мен това още повече усилвало възбудата й. И през пролетта, когато съм се появила и аз, тя заминала при своите родители, за да им покаже своето бебе. Да се похвали пред моите баба и дядо по майчина линия с един съпруг, който тогава бил много влюбен в съпругата си и се грижел за нея.

Взе си още една къпина и за миг я задържа на езика си, сладка и твърда.

— Но само след един месец сезонът започнал и баща ми не можел да бъде всеки ден около нея. Сега настъпило най-досадното в живота на майка ми — да сменя пелени и да разнася из стаята посред нощ ревящото си бебе. Вече не било никаква авантюра, нито толкова вълнуващо.

Роуан се пресегна за още едно парче от пилешкото.

— Той обаче никога, нито веднъж, дума не отрони пред мен против нея. Това, което зная за този период от живота на родителите си, го узнах от писмата, въпреки че той старателно ги заключваше, за да не ги докопам. Както и това, което успях да подслушам, а понякога изненадвах баба си, която беше дълбоко отвратена от развоя на събитията и невинаги успяваше да се сдържа.

— Искала си да узнаеш какво става — обобщи Гъл.

— Да, исках да зная. Зарязала ме, когато съм била само на пет месеца. Просто ме занесла при дядо ми и баба ми, попитала ги дали не можели да ме пазят, докато тя уредяла някаква си там поръчка. И повече никога не се върна.

— Ужасно. — Той не можеше да проумее подобно безсърдечие, що за камък трябва да имаш вместо сърце, за да изоставиш така едно съвсем малко дете. — И безотговорно — добави. — Решава, че не е получила това, което е искала, и затова просто избягва.

— В общи линии е така. Баща ми на два пъти се опитал да я открие. Обаждал се по телефоните, писал писма. При това настоявал, зная го това от писмата, че вината била негова. Защото бил студен и егоистичен, защото я съсипал емоционално. Последното, което успял да направи, било да й изпрати малко пари. Тя, от своя страна, му обещала да се върне, като твърдяла, че аз съм й липсвала и така нататък.

— И върна ли се?

— Само веднъж, на десетия ми рожден ден. Просто се отби при нас вкъщи по време на празненството, цялата в усмивки и сълзи, натоварена с цял куп подаръци. И празненството повече не бе мой рожден ден.

— Не, защото е било нейното Голямото завръщане, за да се озове тя отново в центъра на събитията.

Роуан за дълго остана втренчена в него.

— Точно това беше. Още в същия миг я намразих, и то така безпощадно, както само едно десетгодишно дете е способно. Когато се опита да ме прегърне, я отблъснах. Изкрещях й да се маха, да върви по дяволите.

— Това ми подсказва, че още като десетгодишна си била много добър детектор за разкриване на всичко фалшиво. А тя как реагира?

— С порой от сълзи, почувства се безкрайно обидена и, разбира се, не закъсня да обсипе баща ми с горчиви обвинения.

— Защото те е настроил против нея.

— Отново позна. Аз пък изхвърчах като хала през задната врата и щях да замина нанякъде, ако татко не ме бе настигнал. Беше много ядосан, всички бяхме ядосани. Каза ми, че трябвало да се върна и да се извиня на майка си. Извиках му, че няма да го направя, че не може да ме застави и че докато не я махне от къщата, аз никога няма да се прибера там. Бях прекалено бясна, за да изпитвам страх. В нашата къща взаимното уважение винаги е било на почит. Никога не лъжем и не проявяваме дързост и неуважение — двете важни правила.

— И той какво направи?

— Опита се да ме убеди да се върна в къщата. Аз, на свой ред, го блъсках, ритах го, крещях, дращех, биех го. Дори не осъзнавах, че плача. Знаех само, че ако ме бе вмъкнал вътре насила, ако ме беше заплашвал, ако ми бе заповядвал, ако той, който никога не ми е посягал, ме бе ударил, пак нямаше да отстъпя и да заявя, че съжалявам.

— Тогава би нарушила другото важно правило — никога да не лъжеш.

— Следващото, което помня, беше, че седяхме на тревата в задния двор и аз плачех на рамото му. А той ме прегръщаше, галеше ме, утешаваше ме и все ми повтаряше, че имам право. Каза ми още: „Ти си права, аз трябва да ти се извиня“. Каза ми да остана там, а той щял да се върне вътре, за да я отпрати.

Тя отново взе чашата си.

— И точно това направи.

— Значи си извадила късмет.

— Да, така е. Но не и тя.

Роуан замълча, загледана над езерото.

— След по-малко от две години влязла в един магазин, за да купи нещо, и се озовала там точно по време на някакъв обир. И загинала, след като попаднала на грешното място в грешното време. Ужасяващо. Никой не заслужава да издъхне в локва кръв на пода на някакъв магазин за бързо обслужване в Хюстън. Господи, как мога да ги говоря всичките тези неща, след като тук имаме шоколадов кейк и шампанско?

— Довърши.

— Не остана много за разказване. Татко ме попита дали няма да отида на погребението с него. Каза ми още, че той трябвало да отиде, но ако аз не се нуждая от това или не желая, нямало да настоява. Отвърнах му, че ще си помисля, но после баба влезе в моята стая и седна на леглото. Каза ми, че трябва да отида, въпреки че сега можело да ми е много тежко, но ако не отида, по-късно ще ми бъде още по-тежко. Че ако го направя, после никога няма да съжалявам. Затова отидох и баба се оказа права. Трябваше да го направя, защото баща ми се нуждаеше тогава от мен и никога след това не съжалявах.

— Какво можеш да ми разкажеш за нейното семейство?

— Родителите й само вдигнаха хладно рамене, като ни видяха. Такива са те. Всъщност никога не съм говорила истински с тях. Познавам сестра й, моята леля. В течение на годините тя се опитваше да се свърже с мен по телефона, написа ми няколко писма, дори на два пъти пристигна на гости със семейството си. Те се приятни хора.

— И с това завърши нашето взаимно споделяне на житейски истории?

— Допускам да са останали още една или две глави от повествованието за някой друг път.

Тя го изгледа, докато той отново наля от шампанското в нейната чаша.

— Ти нещо престана да пиеш, а постоянно пълниш моята чаша. Да не се опитваш да ме напиеш, за да се възползваш от слабостта ми и да ме съблечеш?

— Събличането винаги си остава крайната цел. — Изрече го преднамерено безгрижно, понеже усети, че тя се нуждае от смяна в настроението. — Да те напия ли? Не, след като бях свидетел на това как обръщаше една след друг чашите с текила в бара. Освен това нали ще трябва да шофирам — припомни й той.

— На всичкото отгоре отговорен. — Вдигна чашата си за наздравица. — Е, тогава за мен остава повече. Ти разбра ли, че Доби и Стович са изчистили и боядисали стаята ми?

— Чух още, че Доби стигнал до първа база с теб.

Тя се засмя с нейния поразителен, плътен и предизвикателен смях.

— Ако той го смята за първа база, никога няма да постигне нещо повече. — Взе вилицата си и забоде едро парче от сладкиша. Очите й блестяха весело, докато го поглъщаше, а накрая въздъхна от задоволство. — Ето, това се казва кекс, все едно че е като голям шлем в бриджа. Ако има достатъчно пожари и шоколад, мога да изкарам цял сезон без секс.

— Няма да се изненадам, ако запасите от шоколад изчезнат в радиус от осемдесет километра.

— Харесвам стила ти, Гъл. — Взе с вилицата си още едно солидно парче. — Симпатичен си, умен си, можеш да се бориш и да вършиш това, което трябва да се свърши, когато отбраняваме защитната линия от огъня. Нещо повече, ти определено напредна много повече от първа база. Но остават още два проблема.

Отново заби вилицата си в кекса, но този път, за да му предложи на него.

— Първо, искам да зная имаш ли дълбоки джобове. Ако легна с теб сега, може да си помислиш, че го правя, защото си богат.

— Не съм толкова богат. Както и да е — усмихна й се той и се замисли за миг. — Това ще го преживея.

— Второ — продължи тя, но си взе още малко от сладкиша и го позавъртя малко във въздуха, преди да го плъзне в устата си. — Ти си скачач от моя екип.

— А ти си жена, способна да нарушава правилата. Не моралния кодекс, него не, но правилата — да.

— Това е интересно разграничение.

Тя се изтегна върху одеялото и се загледа в небето.

— Няма облаци — промърмори. — Дългосрочната прогноза е за сухо и горещо време. Явно през този сезон няма да има още много пикници с шампанско.

— Тогава би трябвало да ценим повече този.

Той се приведе над нея и я целуна с дълга, бавна, жадна целувка. Вкусът на устните й напомняше за шампанско и шоколад, ухаеше както праскови в горещ летен ден.

Понасяла беше толкова удари и рани, както телесни, така и душевни, но все пак гледаше смело живота в лицето.

Ръцете й го погалиха по лицето, докато той се опиваше от тези аромати, тези ухания, от удивителните й контрасти, за да потъне още по-дълбоко в опиянение.

Но тогава тя с нежен жест отмести лицето му.

— След малко ще поискаш и втора целувка.

— Това се получи при човека паяк.

— Но той висеше с главата надолу в дъжда, и то след като бе изритал един гаден тип в задника. Да не споменаваме, че и той не стигна до втората.

— Има опасност да полудея по теб, и то само заради дълбоките ти познания по екшъните със супергерои.

— Опитвам се да те спася от тази участ. — Потупа с ръка върху одеялото до себе си. — Защо не се опънеш тук за малко, за следващия етап от традиционния пикник, а аз ще ти обясня?

Гъл отмести кошницата леко встрани и се излегна до нея.

— Ако спим заедно — започна Роуан, — няма съмнение, че всички ще узнаят още на следващия час. Ще забият барабаните, ще звъннат всичките алармени звънци.

— Добави и тромпетите.

— Да, и те. Но накрая ще се стигне до неизбежната трагедия. Ти ще се влюбиш в мен. С всички става така.

Той долови насмешлива нотка в гласа й и бавно започна да сплита пръстите си с нейните.

— Нима притежаваш подобна власт?

— Да. И макар Бог да ми е свидетел, че съм се опитвала, но не мога да я контролирам. А ти казвам всичко това, защото, както вече споменах, харесвам стила ти. Ще бъдеш безпомощен, отчаян, сломен от любов, едва ще можеш да се храниш и спиш. Ще си прахосваш парите по скъпи подаръци в напразни опити да спечелиш сърцето ми. Парите, които може да си спечелил от игралните автомати със скибол.

— Подаръците ще са наистина много скъпи — увери я той. — Скиболът е много популярен.

— Все пак моето сърце не се купува. Ще бъда принудена да разбия твоето, студено и жестоко, за да те предпазя от по-нататъшни унижения. И защото твоите жалки молби накрая ще ми писнат до смърт.

— И всичко това ще последва от само едно търкаляне тук, на това одеяло? — удиви се той след кратко замисляне.

— Опасявам се, че да, точно това ще ни очаква. Вече не си спомням колко обувки съм изтъркала в усилията си да избягвам тези, чиито сърца кървят по мен, но съм ги отблъснала.

— Предупреждението е съвсем честно. Все пак ще рискувам.

Претърколи се към нея и стигна до устата й.

За миг тя си помисли, че горната част на главата й просто се изстреля нанякъде. Заредиха се експлозии, горещина, изригвания в тялото й като поразено от кълбовидна мълния. Не можеше да диша и всичкият здрав разум, който си мислеше, че притежава, се сгърчи само до един безумен вихър от желание.

Изви се на дъга към него, ръцете й се заровиха под ризата му — зажаднели да почувстват допира до кожата му, до мускулите му.

Някаква лудост имаше във всичко това. Знаеше, че се спотайва в нея, а сега усещаше и животинското, към чиято клетка посягаше той, за да го освободи.

Подлудяваше го. Тази нейна похотлива, жадна уста, тези бързи, трескаво търсещи допира му ръце, тялото й, потръпващо под неговото с такава сила, с такава стръв, дори и сега, макар и само за миг, докато му се струваше, че я притежава.

Гърдите й, едри и твърди, изпълниха дланите му, въздишката й на удоволствие вибрираше срещу устните му. Тя цялата беше страхотна и го бомбардираше с чувства, които той не само че не можеше да възпре, но дори и да разпознае.

Представи си как смъква дрехите й, за да вземе това, което телата им жадуваха, върху едно служебно одеяло, край едно проблясващо езеро.

После ръцете й се озоваха между неговите, за да го изтласкат. Той я остави така за миг, удавен от прилива на чувства, преди да отпусне малко прегръдката си.

— Това — задъхано изрече той, — е следващата стъпка в един традиционен пикник.

— Да, досетих се. И е готино. Добре, че го има този страхотен шоколадов кекс, защото ти определено знаеш как да възбудиш една жена. Всъщност… — Тя се извъртя настрани изпод него, посегна към остатъка от кейка и си хапна още малко. — Ммм, да, това страхотно утолява възбудата.

— Дяволите да я вземат тази Мардж.

Устните й се извиха, като облизваше шоколада от пръстите си.

— Дотук пикникът беше чудесен — всяка стъпка.

— Аз съм готов за още няколко стъпки.

— Сигурна съм, че си готов, както и не се съмнявам, че тези стъпки ще бъдат прекрасни. Ето защо е по-добре сега да тръгваме.

Устните й се усмихват, помисли си той, когато започнаха да прибират багажа, но усмивката й не достигна до очите. Гъл я изчака да сгъне и прибере одеялото в доста изпразнената кошница.

— Все пак стигнах до втората целувка.

Тя се ухили, както се надяваше той, а после продължи да се киска щастливо, когато поеха по обратния път.