Нора Робъртс
Окото на пламъка (23)

23.

Юли отмина. Горещ и сух. През ден някъде пламваха гори — подпалени от светкавици, заради нечия небрежност или пък от някаква случайно възникнала искра, подета от вятъра.

Осемнайсет дни и нощи подред зулитата скачаха в дима и се сражаваха с огъня. В Монтана, Айдахо, Колорадо, Калифорния, в Северна и Южна Дакота, Ню Мексико. Телата им губеха тегло, живееха с болките, изтощението, раните, докато се бореха с пламъците в каньоните, по хребетите, сред горите.

Тази непрестанна война оставяше малко време за размисъл за това, което беше извън света на огъня. Преследването на Лео Брейкман, навлизащо в третата си седмица, почти нямаше значение, когато стихията ги засипваше с главни с размерите на оръдейни снаряди или се извиваше на турбулентни вихри над преградните линии, изградени с толкова много усилия.

Заедно с екипа си Роуан се изкачваше по стръмния страничен склон на планината Блекмор като пълководец, повел войската си към ада. Зад нея още едно дърво лумна като факел, разпръсквайки тлеещи въглени като пламтящи конфети. Подпалиха се и други дърветата наоколо, включително и отсечените или с окастрени клони, по които пламъците плъзнаха като огнени змии.

Не можеха да оставят стихията да надделее, не можеха да й позволят да тържествува.

Затова се сражаваха без отдих, проправяха си път нагоре през горящата планина, проливайки реки от солена пот в обгарящия дъха въздух.

Когато се изкатери нагоре по преградната линия до нейната позиция, Гъл завари Роуан да смъква банданата си, за да излее малко вода в болезнено пресъхналото си гърло.

— Линията се държи. — Вдигна палец над рамото си. — Две локални огнища пламнаха, но успяхме да ги ликвидираме. Гибънс се кани да пусне една двойка от нашите надолу, за да разузнаят за още огнища, а останалите ще изпрати при теб.

— Добре замислено. — Тя пое още една глътка, огледа се и преброи жълтите ризи и шлемове, трудно забележими в дима. Отляво светът на места пламтеше във феерично оранжево, от буйно изригващите пламъци.

В този момент тя ги обичаше, обичаше всички тях с почти религиозен плам. Всеки натъртен задник, всеки ожулен лакът, всяко одрано коляно, всеки мазол, пришка, всяко късче обгоряла кожа.

Очите й светнаха, като се обърна към Гъл.

— Свършихме по-добра работа от всеки друг път.

— Ако забравиш гладуването, потенето, давенето в дима.

Нарами с усмивка двуострата си брадва.

— Кой не страда от това? Горе главата. Изградихме вече защитна линия тук… — Внезапно млъкна, само го сграбчи за ръката.

От оранжевата стена се отдели могъщ вихър. Грамадната пламтяща фуния се изви и затанцува, завихри се като смерч трийсетина метра нагоре във въздуха. И само след броени секунди стихията изкорени две дървета.

— Дяволски огън! Бягай! — Посочи му към предната зона на преградната линия, докато вятърът обливаше лицето й като лъх от гореща пещ. Тя грабна радиотелефона и смаяно се втренчи във виещите се колони от пламъци и се разкрещя на своя екип:

— Тревога, тревога! Размърдайте си задниците! Гибънс, идва дяволски огън, откъм южния фланг. Изтегли хората на чисто.

По цялата преградна линия се разнесе страхотен тътен. Ослепително златисто сияние, завихрено като торнадо, но още по-ужасяващо, започна да бълва пламъци, да разпръсква навред подпалени отломки от стволове и клони. Въздухът сякаш експлодира, излъчвайки изгаряща белите дробове топлина. Тя видя как Мат падна, видя как Гъл му се разкрещя веднага да се надигне и как го пое под мишниците. Но тя отново прикова изплашено очи към дяволския огън, преди да притича назад, за да подложи ръка под другото рамо на Мат.

— Само глезенът ми нещо се огъна. Иначе съм добре.

— Продължавай да ходиш! Продължавай да ходиш!

Огнените езици не спираха да се прокрадват като гъвкави змии към тях. Никога нямаше да успеят да им избягат, помисли си тя, не и с Мат, залитащ на всяка стъпка, накуцвайки между тях. Зад гърба му ръката на Гъл стисна лакътя й.

Това беше всичко. Но те бяха скачачи в дима, нямаха право да се оставят на отчаянието и поеха нагоре по хребета. Нямаше време нито за изваждането на аварийна екипировка, нито за изграждане на ново защитно укритие.

— Ето, там! — Гъл я дръпна рязко надясно и изминаха още пет ценни метра. Бутна първо Роуан зад една голяма скала, после и Мат, преди да пропълзи зад тях.

— Ще останем тук — рече Гъл задъхано и се втренчи в очите на Роуан, докато светът наоколо вреше и кипеше.

Но скалата експлодира и засипа всичко наоколо с дъжд от камъни. През гъстия дим, почернял като катран, Роуан едва съзря как едно буйно пламнало дърво се подкоси и рухна сред гейзер от пламъци и снопове от искри.

— Дишай накъсано и плитко, Мат. — Тя му сграбчи ръката и я стисна. — Все едно че сме в някоя фурна.

— Така ли се е чувствал Джим? — Сълзи и пот се стичаха по лицето му. — Това ли е изпитал?

— Накъсано и плитко — повтори тя. — Дишай през банданата.

За миг, после за още един, горещината стана толкова силна, че тя се запита дали и тримата няма да пламнат като факли, също като дървото отсреща. Освободи другата си ръка и затърси ръката на Гъл. Стисна я.

Точно тогава писъкът на вятъра стихна.

— Май се изнесе. И ще сме добре. Добре ли сме? — повтори тя, но този път като въпрос.

— Какво виждаш? — попита я Гъл.

— Димът започва да изтънява, макар и малко. Наоколо имаме доста локални огнища. Но само огнища, а не пламтяща стена, не и дяволски огън. — Поотмести се, колкото й бе възможно. — Измести се малко зад мен, Мат, за да мога да виждам. — Тя се изви зад Гъл и внимателно подаде главата си навън, за да се огледа настрани и нагоре. — Огънят не е надвиснал над нас, не се спуска като стена. А само сее локални огнища. Господи, Гъл, якето ти пуши! — Заблъска го с двете си ръце, докато той се мъчеше да го смъкне. — Обгорен ли си? — попита го тревожно. — Настигна ли те?

— Не, не ми се вярва огънят да ме е докопал. — Изпълзя леко назад. — Но земята още е нагорещена. Пази се.

Роуан изпълзя навън и посегна към радиотелефона си. От него се чу как Гибънс крещеше името й.

— Тук сме. Ро, Гъл, Мат. Добре сме. На чисто сме. Вие там добре ли сте? Всички ли са налице?

— Сега сме защитени. — В гласа му се усети облекчение. — А къде, по дяволите, сте вие?

Тя се изправи и огледа терена, за да му съобщи координатите им, колкото бе възможно по-точно.

— Мат си изметна глезена. Гъл и аз ще можем да се справим с тукашните локални огнища, но изоставихме повечето от екипировката, когато побягнахме надолу, защото тук стана толкова… Няма значение — приключи тя, като чу викове и видя през дима да притичват силуети с жълти ризи. — Подкреплението вече пристига.

Доби пръв дотърча, а Тригър плътно го следваше по петите.

— Мили Боже, защо просто не ни докарате по един сърдечен удар, та всичко да свърши по-бързо?

Той сграбчи Гъл и веднага го заблъска по гърба.

— Какво, дяволите да те вземат, е станало с теб?

— Потанцувах за кратко с дявола. Ти по-добре поразчисти онези огнища там, за да не трябва отново да побегнем през глава.

Тригър приседна до Мат и му подаде един шлем, напукан и олющен от горещината.

— Намерих ти кошницата за главата. Късметлийско копеле си ти. — Прегърна Мат в изблик на облекчение и загриженост. — Кучи син, ама с късмет. Дръж си здраво шлема, да ти остане за спомен.

Остави го до Мат и се втурна да помага на Доби за огнищата.

— Дай да ти видя глезена. — Роуан коленичи, за да събуе обувката му.

— По едно време си казах, че с нас е свършено. И с мен наистина щеше да е свършено, ако ти и Гъл не бяхте ме измъкнали. Ти ми спаси живота. А можеше да изгубиш своя, докато се мъчеше с мен.

Тя леко опипа подутия му глезен.

— Ние сме зулита. Когато един от нас падне, всички скачаме да го вдигнем. Не ми изглежда да е счупено. Само си разтегнал сухожилието толкова силно, че си изпроси една кратка ваканция.

Погледна нагоре, усмихна му се и започна да му превързва глезена.

— Късметлийско копеле си ти.

Въпреки протестите на Мат, те го евакуираха като ранен на бойното поле. Останалите от екипа продължиха да гасят огнищата. Това тъй трудоемко гасене продължи чак до малките часове на сутринта. Окончателното прочистване на терена изискваше още цял ден за окопаване, допълнително гасене, поливане с вода.

— Нали си искал да останеш като доброволец, така че трябва да потвърдиш оставането си на терена — обърна се Роуан към Гъл.

— Иде ми да се откажа от цялата тази работа като доброволец.

— С мен. Останалите ще потеглят.

— Тогава идеята не е чак толкова лоша.

— Имаме още от неприкосновените запаси от суха храна, а наблизо се намира студен планински извор, но малък, само колкото да побере една опаковка с шест кена с бира.

— Само че според колегите нямало такъв извор тук.

— Какво знаят хората? Просто искам да го видя с очите си и да си отдъхна малко. На теб това не ти ли звучи добре?

— А ти как мислиш?

— Тогава да тръгваме, да се заемем с търсенето на извора, преди слънцето да е залязло.

Закрачиха направо през обгорялата като стърнище земя, като не забравяха да се оглеждат за останали тук-там димящи въглени.

— Искам да изчакам, докато всичко привърши, но наистина докрай, преди да докладвам каквото и да било — заговори Роуан. — Не мисля, че можехме да се справим с онзи дяволски огън. Ако ти не бе забелязал тези скални блокове, щяхме да свършим като шлема на Мат, за който сега всички научиха.

— Никога не съм вярвал, че мога да те изгубя. Пък и ти щеше да видиш скалите, ако беше на мое място.

— Иска ми се наистина да беше така. Красиво беше — додаде младата жена след миг, едва ли не благоговейно. — Може да е съвсем налудничаво да го казвам, да си го мисля дори, след като заплахата да ни убие беше толкова реална, но беше красиво. Тази вихрено въртяща се колона от огън ми се стори като нещо от друг свят.

— След като веднъж си видяла това, всичко се променя, защото знаеш, че не можеш да го отблъснеш. Остава ти единствено да побегнеш и да се молиш да оцелееш, защото ако го преживееш, всичко останало в живота ще ти се струва като пълен боклук.

— За кратко се запитах защо искам да не се прибирам оттук, да издържа още малко. Нали там, у дома, ни очакват толкова неприятности. Нали Лео Брейкман още е там. Той не е дяволски огън, но още присъства там.

Въздъхна замислено.

— Всеки път, когато ни вдигнат под тревога, се питам дали няма да се натъкнем на още един изгорен труп. Например неговия, на Лео. Или нечий друг. Защото той е побягнал накъде насам. И ако той не е подпалил онези пожари, тогава са дело на някой друг.

— Това беше преди доста седмици. Много време изтече оттогава.

— Само че нямам чувството, че всичко е минало свършено.

— Не. Не е минало свършено.

— Толкова е неприятно само да чакаш да се случи още нещо — махна с ръка тя. — Защо ти да не поемеш в тази посока, а аз да продължа насам? Така ще покрием по-голяма площ, а после ще се срещнем в лагера. — Роуан погледна часовника си. — Да кажем, в шест и половина.

— Тъкмо време за коктейли и ордьоври.

 

 

Роуан го поведе обратно през просеката към един приятно бълбукащ поток. Това място за лагеруване, където през миналата нощ гъмжеше от гневни пчели заради разбъркания им кошер, сега тънеше в покой. Водата блещукаше под лъчите на клонящото към залез-слънце. Роуан тръсна на тревата товара си и извади от него опаковката с шест бирени кена и другата опаковка с шест кока-коли, спуснати с товарния парашут по заповед на Малката мечка в отговор на нейната молба.

Трябваше да признае, че предпочиташе скромната почерпка с бира и кола пред бутилка от най-изисканото шампанско в най-лъскавия ресторант на цяла Монтана.

Или където и да е другаде.

Върна се при багажа си, за да вдигне своята вещева торба и да измъкне от нея малките пластмасови бутилки с течен сапун и шампоан.

Останала сама на ярката слънчева светлина, Роуан си смъкна обувките и чорапите, а после и прашните работни дрехи. Водата в потока й стигаше едва до колене, но хладината й се усещаше като райско облекчение. Седна във водата и я остави да бълбука по кожата й, а погледът й се впери в издигащите се наоколо дървета и необхватната небесна синева.

Дълго и бавно се ми, както всяка друга жена би сторила в една гореща, благоуханна и бълбукаща от мехурчета вана, наслаждавайки се на хладната вода, на усещането за чистота, на начина, по който водата отмиваше пяната от тялото й.

Повдигна колене и ги обви с ръце, наведе глава и отпусна лице върху коленете си, блажено затворила очи.

Отново ги отвори, когато усети някаква сянка да й закрива слънцето. И се усмихна лениво на Гъл. Докато не видя фотоапарата в ръцете му.

— Не ме снимай както съм така. Или трябва на всяка цена да строша това апаратче?

— Това е само за моята лична колекция. Изглеждаш фантастично, Роуан. Речната богиня. Как е водата?

— Студена.

Той си събу обувките, също като нея преди малко.

— Малко хлад ще ми дойде добре.

— Закъсня. В седем ще затваряме.

— Обиколих малко наоколо.

— Намери ли нови огнища?

— Не, всичко е чисто. Но намерих това. — Вдигна една от бутилките, в които си носеха вода, но сега пълна с горски цветя.

— Нали знаеш, че не е позволено да се берат цветя в гората. — Но не се въздържа и се усмихна щастливо.

— След като спасихме толкова много цветя, рекох си, че планината може да ни подари малко от тях. Да, много е студена водата — рече той, когато нагази в потока. — Но се чувствам прекрасно.

Тя взе бутилката с течен сапун, която бе пъхнала между камъните, и му я подхвърли.

— Ето, обслужи се. Имам чувството, че сме единствената двойка на този свят. Не че искам за дълго да останем единствените двама души в света — кой тогава ще ни готви? — но засега е много приятно.

— Аз пък чух птици, докато крачех из почернялата земя. Вече са започнали да се връщат. А като нагазих сред една зелена поляна, където набрах цветята, видях стадо лосове. Ние може да сме единствените хора тук, но животът си продължава.

— Отивам да се облека, преди да съм изстинала. — Роуан се надигна, за да отръска стичащата се по тялото й вода, капчиците блестяха по кожата й от слънцето като диаманти.

— Брей — ахна Гъл.

— Заради този изблик на възхищение и заради бутилката с горските цветя мисля, че си заслужи една бира. — Изправи се, вече тръпнеща от студа, и се зае да търка кожата си, за да се постопли и изсуши. — Имаме си спагети с кайма, плодове, бисквити и сирене, както и кекс за вечеря.

— Сега съм така изгладнял, че и картон мога да ям, тъй че всичко ми звучи възхитително.

— Ще стъкмя лагерен огън — вече облечена, заяви тя. — А ти, като излезеш, вземи бирата. Мисля, че коктейлите и ордьоврите ще ги заменим с… ох, сега я загазихме.

— Това не искам да го ям, дори и сега.

— Не мърдай. Или го направи, ама наистина много бързо.

— Защо?

— Защото животът наоколо си върви, включително и онази мечка с големия задник на отсрещния бряг.

— О, мамка му. — Гъл бавно се извърна и се загледа в едрото животно, тромаво затътрило се към потока.

— Може да се сбъдне твоята фантазия, но действително си мисля, че трябва да се измъкнеш от водата.

— Глупости. Хвърли нещо срещу мечката — предложи й Гъл и се сниши почти до нивото на водата.

— Просто така, да я пропъдя със сурови думи ли? Тихо, сега гледа право към нас.

— Грабни една от двуострите брадви. Проклет да съм, ако ще трябва да бъда изяден от една мечка, както съм чисто гол.

— Е, да, сигурна съм, че преживяването ще е много по-приятно, ако беше облечен. Не бой се, няма да ни схруска на закуска. Мечките ядат само горски плодове и риба. Но излез от водата, за да не те вземе за някоя много едра риба.

Гъл се измъкна от потока и остана капещ до брега, вперил очи в мечката, която му отвръщаше със същото.

— Оттегляй се, но го прави бавно, полека. Вероятно само се пита какви сме и навярно ще се махне, но за всеки случай внимавай.

И точно когато Роуан вече посягаше към брадвата си, мечката им обърна едрия си задник, леко приклекна, облекчи се и без никакво бързане се заклатушка по тревата в посоката, от която бе дошла.

— Хм, да, май ни показа нагледно какво си мисли за нас. — Изтощена, Роуан седна на земята и прихна от смях.

— Един истински мъж би тръгнал след мечката, за да я накара да си плати за обидата, а аз после ще си имам занимание, като превързвам раните му от юначната битка.

— Невинаги е много добре, че си така залепена за мен — въздъхна Гъл и приглади с длани косата си, от която още капеше вода. — Господи, колко добре ще ми дойде тая бира сега.

Що се отнасяше до Гъл, спагетите от пакета с готова храна и бирата край пращящия лагерен огън в самотната горска пустош заместваха напълно романтичната вечеря на свещи и с изискано вино в кристални чаши. И беше безкрайно по-приятно от вечерите, за които се изискваше официално облекло.

А тя за пръв път от много седмици насам се е отпуснала, помисли си младият мъж, успокоена от добре свършената работа, и се наслаждаваше на усамотяването им.

— Във вашето семейство ходехте ли на къмпинг? — попита го тя.

— Не много. Леля ми е по-скоро от жените, предпочитащи местата с рум сървис. Затова ходех на къмпинг само с някои от приятелите ми. Слизахме до брега — нещо като разходка по крайбрежието, нали разбираш? Избирахме си някое място и това беше. Но аз все си представях как заминавам на изток, за да изкача Апалачите. Само че бях толкова зает с магазина за детски видеоигри, та така и не успях да осъществя тази мечта.

— Би било добре. А пък ние за почивките най-често си оставахме в Монтана. И без това тук има толкова много приятни места. Баща ми работеше толкова много, че всяко лято му се събираха само по два поредни почивни дни. Но тогава винаги взимаше и мен. Разбира се, че никога не знаехме кога точно ще ги получи, така че все трябваше да потегляме бързо на път.

— Така е по-интересно — отбеляза Гъл, а тя засия насреща му.

— Наистина беше. Но чак след като постъпих на работа в базата, започнах да се досещам, че тези излети сред природата навярно не са били точно това, за което е мечтал. Може би е предпочитал местата с рум сървис.

— Децата винаги имат предимство, нали? Това е универсалният родителски морален кодекс.

— Мисля, че така и трябва да бъде. Преди няколко дни се замислих за Доли и баща й и за начина, по който са се измъчвали взаимно. Дали техните изкривени отношения не са я направили такава, каквото беше, или начинът, по който тя ги е изопачавала?

— Нещата никога не са еднозначни.

— Да, по-скоро са смес от много фактори — съгласи се тя. — По малко от всичко. Не се ли питаш защо се е нахвърлила на Летърли? Имало е толкова много неженени мъже, от които е можела да си избира. Пък и той бе с около петнайсет години по-стар от нея. И не бих казала, че изглеждаше като това, на което му викат жребец.

— Може пък да е бил сексуален маниак в леглото.

— Да, тихите води са най-дълбоки и така нататък, но трябва да го пъхнеш в леглото си, за да го разбереш. Хм, женен мъж с три деца. При това божи служител. Ако тя действително е планирала да го отведе пред олтара, не се ли е замисляла какъв ще бъде животът й? Съпруга на свещеник, че и мащеха на три хлапета? Трябва да ги е мразела.

— А може просто да е искала да докаже нещо. Женен божи служител, баща на три деца. И тя си е мислела: „Ако поискам, мога да го имам.“

— Не разбирам подобен начин на мислене — отсече тя. — Мога да го проумея, ако става дума за авантюра само за една нощ. Може да те засърби, да се развихриш в някой бар, да отвържеш някого от стадото, за да си начешеш с него крастата. Но не мога да схвана защо да се разбива едно семейство само заради една креватна бройка в повече.

— Защото мислиш като себе си. — Гъл отвори последните две бири. — Но един застаряващ мъж мисли другояче. Вероятно е бил склонен да я глези и сигурно е бил безкрайно благодарен на съдбата, че жена на нейните години и с нейната външност иска да спи с него. Много подходяща рецепта да се замаят главите и на двамата.

Тя наклони глава.

— Знаеш ли, прав си. Един тип, малко отегчен от брачния живот, а срещу него една секси и страстна млада самотна майка. Това е рецептата. Не знаем, разбира се, дали Летърли не е бил разгонен пес, който е чукал половината жени от паството си, и Доли просто е била последната му бройка.

— Ако е така, ченгетата ще го надушат, ако вече не са го направили. Сексът никога не може да се скрие.

— Може би като се върнем, ще узнаем, че полицаите са разкрили всичко. — Отчупи си парче от кекса. — Никой не говори много за това, но е в главите на всички. Особено на Малката мечка, защото той трябва много да мисли за всеки, да преценява всеки, да се тревожи за всеки.

— Да, доста му се насъбра. Но се справя добре.

— Сезонът, през който аз още бях новобранец, имахме много пожари. Малката мечка се държеше както трябва и се справяше чудесно, но дори и аз като новак успях да разбера, че вече си мислеше за пенсиониране. Имаше хижа в щата Вашингтон и искаше да се оттегли там. Всички знаеха, че това беше последният му сезон. Затова се държеше дистанцирано, ако разбираш какво искам да кажа, особено с новобранците.

Гъл кимна и също си взе от кекса. Стори му се вкусен като амброзия.

— Той просто не желае да се сближава. Не иска да се стига до персонално обвързване.

— Мисля, че така е по-добре. Нали той ръководи всичко тук. Знаеш го какъв е. Той е шефът, обаче в същото време си остава един от нас. Всеки знае, че ако има нужда да се оплаче или просто да похленчи, или пък само да изпусне парата, винаги може да прибегне до него.

— Такъв си е Малката мечка.

— За това можеш да си заложиш задника. — Чукнаха се с кеновете с бира, тя отметна глава назад и промълви: — Толкова ми харесва да правя секс с теб.

Очите му заблестяха на светлината на огъня.

— Нелогично изказване. Няма да му обърна внимание.

— Не, говоря сериозно. Хрумна ми, че сезонът вече е наполовина свършил, а аз никога няма да имам друг такъв. С убийства, с палежи, с хулигански безчинства… и на всичкото отгоре най-редовно правя секс.

— Да се надяваме, че последното в този списък е единственото, което ще се запази през втората половина на сезона.

— Абсолютно. Работата е там, Гъливер, че макар наистина да ми харесва секса с теб, когато престанем да го правим…

— Пепел ти на езика.

— Ако стигнем дотам — засмя се тя, — пак ще искам да седя край огъня с теб и да си говорим за всичко, което ни хрумне.

— Също като сега. Само че аз искам да има и секс.

— Да, чудесно е и за двама ни. А това, което го прави още по-добър, е не само защото е редовен, а и че ти не лелееш тайни желания да съм някаква по-различна. И по-малко да е свързано с работата ни, а повече с някакво предизвикателно бельо.

Той извади една цигара и я запали. Издуха дълга струя.

— Обичам предизвикателното бельо. Казвам го просто така, за протокола.

— А не те ли безпокои, че аз те обучавам в професията, че може да се окажа тази, която ще ти дава нареждания какво да правиш, докато гасим някой пожар?

Той й подаде цигарата и Роуан с наслада дръпна дълбоко.

— Защото ти знаеш кой си и това има значение. Не мога да се разпореждам безусловно с теб. И това си има своето значение. Никога не съм допускала, че всичко това ще има значение, защото никога не се стигало дотам. Но се оказва, че има значение, когато се смеси с останалото. Ето, например ти ми донесе цветя в бутилка.

— Защото мисля за теб — простичко й го обясни той.

Тя отново си дръпна от цигарата, изчака малко емоциите й да улегнат, след което му я върна.

— Зная го и това е още един нов елемент в този сезон. А има дори още един. Мисля, Гъл, че цялата работа е в това, че си много важен за мен.

Той се пресегна да улови ръката й.

— Зная. Но е приятно да го чуя от теб.

— Винаги знаеш какво да кажеш. — Без да пусне ръката му, тя се загледа в осеяното със звезди небе. — Хубаво щеше да е ако можехме да останем тук за два дни. Без тревоги, без неизвестни отговори.

— Ще се върнем, като свърши сезонът.

Но тя не можеше да гледа толкова напред. Кога ще се случи това? Следващия месец, или следващата година? Струваше й се далечно като звездите. И неясно като дим. Според нея винаги беше по-добре да се съсредоточава само върху това, което се случва в момента.

 

 

Малко преди зазоряване Гъл се потопи в сън, в който плуваше във водата под някакъв водопад. Гмуркаше се дълбоко в кристалносинята вода на едно езеро, озарявано от слънчевите лъчи чак до дъното му на блестящи ивици. Над главата му водопадът падаше с постоянен тътен, а Роуан, с кожа като злато и искряща като пясък, с очи чисти и бистри като водата, плуваше към него.

Ръцете им се сплетоха, устните им се намериха, а пулсът му заби ускорено като тътена на падащата водна струя.

И докато лежеше до нея, ръката му бавно се плъзна по бедрото й, а той си каза, че сигурно още сънува. После започна да изплува към повърхността на водата, в съня си, а също и извън съня, докато водата не преставаше да се лее.

Отекваше и в тясната палатка, когато той най-после отвори очи. Усмихна се в мрака и леко разтърси Роуан.

— Хей, чуваш ли това?

— Какво? — Още звучеше сънено и леко сърдито, дори успя да го сръга. — Какво? — повтори, този път по-ясно. — Това да не е светкавица? Пак ли се започва?

— Не. Само се заслушай.

— Не искам да… Но това е дъжд. — Бутна го по-силно и се надигна. — Заваля!

Изпълзя до предния край на палатката и повдигна платнището.

— О, супер! Дъждец, не спирай. Чуваш ли го?

— Да, но точно в този миг съм леко разсеян от гледката пред очите ми.

Той улови блясъка в очите й, когато тя погледна над рамото си и лицето й разцъфтя в усмивка. После се измъкна от палатката и извика продължително и възторжено диво.

Каква сцена само, помисли си той, преди да изскочи след нея.

Тя изправи ръце и вдигна лице.

— Това не е буря, нито кратък летен дъждец. Това баща ми нарича напоителен дъжд. И то тъкмо навреме.

Размаха юмруци, поклати бедра, както си беше гола.

— Хайде, Гъливер, ставай. Да танцуваме! Да танцуваме в чест на бога на дъжда!

И така той затанцува с нея, и той гол, сред дъждовната пелена в зараждащото се утро, а после я вмъкна в палатката, за да отдаде чест на бога на дъжда по своя си начин.

Непрестанният проливен дъжд наводни зажаднялата земя и всичко подгизна. Роуан се спираше да благодари на божествата на всеки километър от връщането им.

— Може би е някакъв знак — въздъхна тя, докато водата се стичаше по наметалото й, лееше се над ръба на шапката й. — Може би е един от онези повратни моменти, може би означава, че най-лошото е вече зад гърбовете ни.

Гъл предполагаше, че това бе твърде голямо очакване от един хубав дъжд в сухо лято, но никога не се опитваше да оспорва надеждата.