Нора Робъртс
Окото на пламъка (6)

6.

Роуан спа зле. Стовари на Доли вината за това. Преди да излезе, провери показанията на радара и координатите на новото огнище по картите. Оказа се, че бяха пламнали пожари край Денали в Аляска и по Мраморните планини в Калифорния. Надяваше се да я извикат под тревога и че ще прекара следващата нощ в някой транспортен самолет. Сирената обаче не зави, нито някой почука на вратата й.

Вместо това остана да лежи и за втори път през тази нощ сънува Джим. Събуди се раздразнена и кисела, разгневена на собственото си подсъзнание, задето толкова лесно се поддаваше на манипулиране.

Реши да започне деня си с едно здравословно, изтощително бягане, за да се отърси от лошото си настроение.

И докато мускулите й загряваха при бягането на първата четвърт миля, Гъл се появи на пистата, само на крачка след нея.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Това вече да не ти стана навик?

— Вчера пръв излязох да бягам — напомни й той. — Харесва ми първото, с което сутрин се заемам, да бъде пробягването на няколко мили. Така се събуждам напълно.

Той също я погледна и забеляза, че тази сутрин изглежда малко нервна, с леки сенки около очите.

— За какво бягаш? За време или за разстояние?

— Излязох просто да потичам.

— Тогава ще го наречем за разстояние. Обичам да имам план.

— Вече го забелязах. Мисля да пробягаме три мили.

Той изсумтя.

— Ще получиш повече. Нека са пет.

— Четири — отсече накрая тя, само колкото да не е неговото. — И не ми говори. Когато тичам, обичам да съм насаме с мислите си.

Той натисна послушно бутона на плейъра, закрепен на ръката му, и затича в такт с музиката.

Така те продължиха да бягат равномерно през цялата първа миля. Тя знаеше, че е зад нея, просто защото чуваше шума от подметките му по пистата. И откри, че въобще не възразяваше срещу присъствието му. Можеше само да гадае каква музика слуша в момента и какъв план си е съставил за остатъка от деня. И как всичко това може да отиде по дяволите, ако съобщят за нов пожар.

И двамата бяха начело в списъка на скачачите.

Като започнаха втората миля, Роуан чу шум от двигател, долитащ някъде отгоре. Видя блясъка на един самолет, реещ се високо горе в небесната синева. Веднага реши, че беше излетял за поредния урок по пилотиране — бизнесът с тези уроци вървеше много добре. Запита се дали баща й лети днес горе или ролята на инструктор е поел някой от неговите трима пилоти. После забеляза как дясното крило на самолета леко се наклони два пъти надолу, след което последва и един лек наклон на лявото крило.

Сигурен признак, че днес баща й пилотираше самолета.

Вдигна нагоре лице, размаха ръка и разпери широко пръсти в знак на приветствие.

Този прост начин за контактуване успя да заличи много от раздразнението й, което от сутринта не я оставяше на мира.

Тогава съперникът й в бягането ускори темпото. Тя също увеличи скоростта си, за да не изостава. Знаеше, че той нарочно иска да я изтласка напред, да я изпробва. Роуан отново си напомни, че едва ли си струва да се живее без никакви предизвикателства. Умората, натрупваща се в мускулите и сухожилията на краката й, постепенно засенчваше все повече разпокъсаните й мисли.

Но успя да пробяга три мили. Ръцете й се движеха неуморно, за да изпомпват въздуха от също толкова усилено работещите й бели дробове. Яркото слънце предвещаваше, че през следобеда температурата ще достигне не по-малко от двайсет и седем градуса. Отсега кожата й беше покрита с тънък слой пот.

Чувстваше се жива, предизвикана, щастлива.

Тогава Гъл я изгледа многозначително, дори й намигна. А после се втурна напред и я остави да му диша праха.

Сигурно имаше някакъв скрит допълнителен двигател, помисли си тя, когато той ускори рязко скоростта си. Това трябва да е. Просто нямаше друго обяснение. И като го задейства, изчезва напред като дим.

Тя също затича по-бързо, намери отнякъде още малко сили в себе си, но не бяха достатъчни, за да го настигне, освен ако не прегърне някаква ракета. Ала все пак й стигнаха да не изпадне в отчаяние.

Последната половин миля я изтощи толкова, че свят й се зави. Едва дишаше, когато се строполи на тревата край пистата.

— Ще се схванеш, ако останеш така, Ро. Знаеш го по-добре от мен.

И той беше задъхан, но не така отчайващо като нея. Все пак и той бавно вдишваше и издишваше, така че Роуан намери известно успокоение в това.

— Една минута — изпъшка тя, но Гъл я сграбчи за ръцете и я изправи на крака.

— Поразтъпчи се малко наоколо, Ро.

Последва съвета му, за да успокои пулса си до нормалните предели. Изпи минералната вода от бутилката.

Застана на един крак за разтягане на мускулите на бедрото си, без да откъсва поглед от него. Той се поразкърши, колкото да не остави потта си да полепне изстинала по кожата му. Изглеждаше адски добре.

— Все едно че имаш двигатели, скрити в маратонките си.

— Твоите двигатели също работят много добре. И сега вече не си депресирана. Баща ти ли беше горе в онзи самолет?

— Да. Защо казваш, че съм изглеждала депресирана?

— Всичко беше изписано по лицето ти. Вгледах се внимателно в него и определих настроението ти.

— Ще отида в залата за фитнес.

— По-добре първо опъни сухожилията си.

В нея пропълзя раздразнение, все едно че я бе полазило някакво досадно насекомо.

— Ти, какво, да не си учител по кросове?

— Няма смисъл да се вкисваш само защото съм забелязал, че си вкисната.

— Може би не, но в момента само ти си ми под ръка. — Все пак изпълни съвета му и направи няколко обтягания.

— От това, което подочух, явно имаш причина да си в толкова лошо настроение.

Тя вдигна глава и го прониза с леденосините си очи.

— Позволи ми да обобщя. — Гъл отвори чантата си, която бе захвърлил извън пистата, и извади бутилка с вода. — Братът на Мат и блондинката, готвачката, прекарали доста време от миналия сезон в мачкане на чаршафите. Само че според злите езици тя се упражнявала в мачкане на чаршафите с още много други партньори, с много сръчност и самоувереност.

— Най-вече със самоувереност.

— Това е възпитан начин да се каже, че често се е чукала, при това добре и без много-много да подбира.

— Това също звучи възпитано.

— Дължи се на доброто ми възпитание. Освен това Джим, от своя страна, също бил много щедър с обектите на вниманието си.

— Слушам те, продължавай.

— Обаче — продължи Гъл — по време на мачкането на чаршафите и чукането готвачката изведнъж решила, че е влюбена в Джим — научих го от Лин, която пък го научила от самата блондинка — и тя разбила сърцата на много от обожателите си, като съсредоточила цялото си внимание само върху Джим, докато се опитвала да не вижда и да не чува това, че самият Джим не откликвал чак толкова силно на чувствата й.

— Цяла книга можеш да напишеш.

— Мненията ни по този въпрос съвпадат. Към края на това дълго и горещо лято готвачката забременяла, което според слуховете може да се дължи на съзнателен умисъл, защото дотогава тя полагала много старание, за да се опази от някоя нежелана бременност.

— Вероятно така е станало. — Това бе едно от нещата, които тя вече беше обмисляла. И едно от нещата, които я потискаха.

— Тъжно е — заключи той. — Готвачката твърди, че казала на Джим, който приветствал новината с радост и възторг. Макар да не го познавам, това донякъде ме кара да изпадна в недоумение. Тутакси било взето решение за женитба, което още повече ме удивлява. Следва най-тъжното. Джим загива при скока, а последвалото разследване доказало, че грешката била негова, но готвачката обвинила партньора му в скока, тоест теб, и дори се опитала да те прободе с кухненски нож.

— Не е съвсем точно казано, че искаше да ме прободе. — „Как ли пък не, опита се и още как“, скастри се Роуан. Не можеше да си обясни защо продължаваше да защитава побърканата Доли. — Или просто не й достигна времето, понеже Мардж изби ножа от ръката й почти веднага, щом го грабна.

— Браво на Мардж. — Докато говореше, младият мъж не откъсваше очи от лицето й. Гледаше я изпитателно и в същото време търпеливо и изчаквателно. — Скръбта може да се проявява в много форми, като повечето от тях се оказват изопачени и грозни. Да се продължава така е злобно, глупаво и вредно.

Не й се искаше да говори за това. И защо да го прави? Не виждаше с какво може да й помогне, макар да разбираше, че той се опитва да я успокои.

— А ти как узна, че тя обвинява мен?

Слънцето обагри в златисто тъмната му коса, когато взе бутилката си да пийне още вода.

— За да се приключи с историята, готвачката била уволнена и тя потърсила утеха в религията или поне така твърди и може би дори го вярва. Обаче не е много милостиво, нито в тон с набожността да не кажеш на опечалената фамилия на бащата за бебето, преди да се върнеш обратно в базата, за да работиш пак в нея. Така че според мен всичките дрънканици за Божиите напътствия са пълни глупости.

— Добре. — Нямаше как да отрече, че бе изложил всичко съвсем ясно и логично, при това сякаш повтаряше нейните мисли. — Леле.

— Още не съм свършил. Ти си потърсила готвачката, за да поговорите насаме. Тук обаче да остане човек сам е направо невъзможно. По време на този не толкова усамотен разговор готвачката много се ядосала, показала ноктите си, упрекнала те, след което се поуспокоила. Което ме навежда на мисълта, че да търсиш утеха в религията още не означава, че си готов да прощаваш, да проявяваш благородство или здрав разум.

— А ти как разгада историята? Имам предвид цялата история.

— Аз съм добър слушател. Ако си обърнала внимание, всеобщото мнение е, че детето е на Джим, което означава, че е племенница на Мат, така че на готвачката трябва да се окаже подкрепа. Всъщност, Кардс вече се е заел да събира дарения за фонда за колежа на момиченцето, нещо като жест в памет на Джим.

— Да — повтори Роуан. — Той би помислил за това. Просто така е устроен.

— Всички са толкова благосклонни към готвачката, че ако ти причини някакви неприятности или ако се появят неприятни за теб слухове, първия път ще се размине само с предупреждение. Втория път двамата ще отидем при Малката мечка, ще му обясним всичко и тя ще си замине. И ти няма да имаш думата.

— Аз…

— Не. — Изрече единствената сричка спокойно, като неоспорим финал на спора им. — Всички искат тя да си запази работата. Обаче никой няма да й позволи да остане, ако създава неприятности. И да не си съгласна, ще бъдеш малцинство. И най-добре да престанеш да се вкисваш и депресираш, защото това нищо добро няма да ти донесе.

— Предполагам, че не съм съгласна, защото става дума за мен. Ако беше пострадал някой друг, щях да се присъединя към останалите.

— Разбирам те.

— Като оставим настрани още куп други неща, за които не съм в настроение да говоря, зная какво е едно дете да отрасне като сираче. Майка ми почина, когато бях на дванайсет.

— Това е жестоко.

— Тогава родителите ми не живееха заедно и… има толкова много неща, за които сега не съм склонна да говоря. Баща ми ме отгледа, а неговите родители поемаха грижите за мен през сезона, когато той още скачаше с парашут. Сега именно това се опитвам да ти кажа: зная, че не е лесно да си самотен родител, дори и да имаш кой да ти помага и подкрепя. Заради това съм склонна да проявя снизходителност спрямо нея.

— Към нея вече бе проявена достатъчно голяма снизходителност, Роуан. Работи в кухнята. Ако се задържи на това място, за нея ще бъде много добре.

Не преставаха да разговорят през целия път на връщане. Наближиха залата за фитнес и той махна с ръка натам.

— Искаш ли да вдигаш тежести?

— Да. Мога ли да го взема за малко? — Роуан докосна плейъра. — Искам да узная каква музика предпочиташ.

— Да тренирам без музика е огромна саможертва за мен. — Той извади плейъра и й го подаде. — Позамисли си за това, когато подреждаш причините, за да спиш с мен.

— Ще го сложа на челно място в списъка.

— Супер. Е… навита ли си вече?

Тя се засмя и влезе пред него в залата за фитнес.

След като приключи с ежедневната си тренировъчна програма, Роуан се запъти към столовата.

Вътре Стович поглъщаше яйца с бекон и бисквити, докато Кардс, между поредните две хапки от палачинките си, го майтапеше, че симулирал. Гъл бе успял да я изпревари и вече си взимаше от купчината с палачинки върху бюфета за закуска.

Роуан грабна една чиния. Цопна в нея една палачинка, нагласи отгоре два резена бекон, добави още една палачинка и още два резена бекон и накрая сложи третата палачинка, преди да изсипе много ягоди с голямата лъжица.

— Как го наричаш това? — възкликна Гъл.

— Това е моето меню. — Понесе чинията към масата и дръпна един стол. — Как беше думата, Кардс?

— Плумбаго.

— Точно. Звучи като старческа болест, но всъщност е цвете, нали?

— Храст е. Печелиш половин точка.

— Цветето върху храста или растението, всички се наричат плумбаго — уточни Гъл.

Кардс се замисли.

— Според мен си прав. Печелиш цяла точка.

— Ура! — Роуан изля сироп върху палачинките си с бекон. — Как е кракът ти, Резачка?

— Шевовете ме сърбят. — Погледна към току-що влезлия Доби и се усмихна. — Но поне не са по лицето ми.

— Поне не съм си ги направил сам — върна му го Доби и се загледа в менюто. — Ако не бях загубил онзи бас, щях да се присъединя само заради закуските. — И за да го докаже, си взе по едно от всичко.

— Окото ти вече изглежда по-добре — отбеляза Роуан.

Сега той можеше да отваря и двете си очи. Тя се увери, че и раните му също зарастват забележително бързо.

— Как са ребрата ти?

— Още имат синини, но вече не ме болят толкова силно. Малката мечка ми намери някаква канцеларска работа, така че по цял ден да не ставам от шибания стол. — Отвори бутилката си с лютивото табаско и щедро заля яйцата в чинията си. — Питам се дали днес ще имам малко свободно време. Иска ми се да сляза долу и да погледам как работят хората на баща ти. Ще е хубаво да видя някои от платените скокове с парашут.

— Може да се уреди. Доста хора си правят пикници там. Мардж ще ти опакова някаква храна.

— А защо и аз да не дойда с теб?

Доби размаха към Стович наденичката си, набучена на вилицата.

— Как ще дойдеш, нали още куцаш.

— Разходката ще ми помогне да не мисля за сърбежа.

Вероятно е така, помисли си Роуан, но за всеки случай рече:

— Ще ти дам номера на телефонистката. Ако не можеш сам да слезеш, ще изпратят някой да те вземе.

Появи се Мардж, огледа масата и остави една висока чаша с плодов сок пред Роуан.

— Цяла сутрин ли ще се мотаете наоколо и ще висите половин ден край масата? Май ви трябва един нов пожар.

— Това не мога да го оспоря. — Роуан грабна чашата и отпи. — Хм, сигурно както винаги има сок от моркови, също и от целина, а мисля, че си добавила и портокалов сок… и да, сигурна съм, че има и сок от манго.

— Браво на теб. А сега го изпий до дъно.

— Мардж, тази сутрин си по-хубава от всякога.

Очите на Мардж светнаха, като се извърна към Доби.

— Сега пък за какво ми се умилкваш, новобранецо?

— Чух те да казваш, че можеш да приготвиш една торба с храна, ако с моя съквартирант слезем долу при бащата на Роуан, за да погледаме шоуто.

— Бих могла. И кажи на Лукас, че отдавна трябваше да ми се обади.

— Непременно ще му предам.

 

 

Оставаше още малко време до скока в тандем, затова Лукас се отби при двамата новобранци от базата, за да размени по няколко думи с тях.

Насъбраха се много туристи и местни хора, за да гледат самолетите и парашутистите, като мнозина от тях съчетаваха тази разходка с посещения на базата на скачачите в дима. Според него това беше добре за бизнеса му.

Беше започнал навремето с един самолет, с един пилот на непълно работно време и един инструктор, а майка му отговаряше по телефоните. Когато звъняха. Баща му беше диспечер на полетите и му помагаше в счетоводството. Разбира се, през онези дни той можеше да се занимава с компанията си само извън сезона или когато не го включваха в списъка на скачачите.

Но изпитваше нужда да изгради нещо солидно, което да остави на дъщеря си.

И го направи. Сега имаше с какво да се гордее. Разполагаше със своя флотилия от самолети, с двайсет и пет щатни пилоти на пълно работно време. Изпитваше задоволство от мисълта, че един ден, когато Роуан бъде готова, ще получи всичко, което той бе създал, в наследство.

Все пак имаше и дни, когато той наблюдаваше издигането на самолети в небето, полетели към поредния пожар, с мъже и жени, които познаваше. Това му липсваше болезнено, както се усеща отрязан крайник.

Да, вече беше наясно какво е да бъдеш все на земята и да знаеш, че някой, когото обичаш повече от всичко на света, сега лети там, горе, към огъня и че скоро ще бъде принуден да рискува живота си. Чудеше се как са издържали в постоянен страх и примирение пред съдбата родителите му и дъщеря му и дори жена му, с която той бе толкова за кратко.

Но днес, поне засега, сирената не надигна вой.

Спря се за миг да погледа един от клиентите си — шейсет и тригодишен банкер, който току-що навлезе в зоната на свободното падане след скока от борда на самолета. И когато парашутът му се разтвори, присъстващите зрители шумно го приветстваха.

Зеке беше негов банкер от почти четирийсет години, така че Лукас този път изчака малко по-дълго, за да кимне одобрително, преди да се запъти към одеялото, където двамата новаци от базата се бяха излегнали край това, което той веднага позна, че е един от прочутите обеди, специално приготвяни от Мардж за пикници.

— Как е? — попита ги той и приседна до тях. — Аз съм Лукас Трип, а ти трябва да си Доби. Чух, че си се забъркал в сбиване миналата вечер в „Окачи му въжето“.

— Да. Иначе обикновено съм по-красива гледка. За мен е удоволствие да се запозная с теб — добави Доби и се здрависа с него. — Този тук е Резачката, защото има навика да си бръсне с моторна резачка космите по краката.

— И за теб съм слушал. По-добре е човек да пострада в началото на сезона, преди да стане горещо.

— Добре стана, че се отбихте при нас, господин Трип — усмихна се Стович.

Тези учтиви думи накараха Лукас да се почувства стар като Алпите.

— Това обръщение „господин“ го запази за баща ми. Ние тук си общуваме съвсем простичко. Ето, вижте го онзи там. — Посочи към Зеке, който точно в този миг докосна земята и се претърколи. — Отново се чувства като в шейсетте. Той е директор на банка в Мисула. Има осем внуци и чака още две. Познавам го от повече години, отколкото вие, двамата, сте преживели, а само допреди два месеца и дума не беше обелвал за желанието си да скача с парашут. Списъкът с желаещите все повече нараства — каза им Лукас с усмивка. — Откакто това представление се прожектира, имаме много клиенти от всякакви възрасти.

— Сега ще участвам в двоен скок. Наричаме го скок в тандем. Клиентът е петдесет и седемгодишна жена, директор на училище. Човек никога не знае кой тайно копнее да полети.

— Липсва ли ти? — попита го Доби. — Скачането в дима.

— Всеки ден. — Лукас сви рамене, докато гледаше как банкерът махна с ръка на трима от внуците си. — Но старите коне като мен трябва да направят място за вас, младите жребци.

— Сигурно знаеш много истории от тези дни.

И по-стари, въздъхна Лукас, но само се усмихна на Стович.

— Ако седнем на масата и ме почерпите с две бири, всичките ще ви разкажа, независимо дали искате да ги чуете, или не.

— Винаги съм готов — заяви Доби. — И навсякъде.

— Може да се уреди. Но сега по-добре да тръгвам, за да осигуря на директорката най-вълнуващите мигове в живота й. — Лукас се изправи. — Порадвайте се на почивния си ден. Може да нямате много дни като този.

— Не мога да си обясня как се е отказал — промърмори Доби. — Аз не бих могъл.

— Че ти още не си скачал — напомни му Стович.

— Мислено съм го правил. — Доби захапа пилешкото бутче, толкова крехко опечено от Мардж. — И не съм се опитвал да се кастрирам с моторна резачка.

Стович го удари добродушно по ръката.

— Да, ама ръцете на Шведката се докоснаха до бедрото ми, а това си струва всичките шевове.

— Ако се опиташ да се уредиш пак да те погали, Гъл ще ти осигури много повече шевове. Не виждаш ли, че той само нея зяпа?

— Не съм сляп. Но докосването й наистина е страхотно. — Стович зарови вилицата си в картофената салата в очакване на следващия скок.

 

 

Лукас провери екипировката си и самолета, за кратко поговори с механика си и с пилота за предстоящия двоен скок. Дори и ако клиентката пристигнеше навреме, Марси, неговата секретарка, щеше да й обясни в общи линии как ще протече полетът и ще я застави да попълни всички необходими формуляри. И тъй като клиентката бе поръчала запис на скока на дивиди, той провери дали видеокамерата е готова да записва.

Когато отиде до командния център, той видя Марси и клиентката седнали край една от масите, заети с попълването на документите. Първата му мисъл беше клише, но пък си беше самата истина.

Докато той учеше в гимназията, нямаха такива директорки.

Буйната й червена коса обрамчваше лицето й, а очите й имаха цвета на сенките в гората. Дълбоки и зелени. Когато се усмихна на една от репликите на Марси, върху бузите й се появиха трапчинки, а устните й се извиха в красива дъга.

Не беше срамежлив с жените — освен ако не бе привлечен от някоя. Усети как сгорещяваща вълна от притеснение го обля отзад по врата още щом наближи масата.

— А ето го и вашият инструктор за скока — обяви Марси. — Всъщност, това е самият собственик на „Зули Скайдайвинг“. Тъкмо обяснявах, Лукас, на госпожа Фрейзиър, че ще преживее най-вълнуващата тръпка в живота си и се случи така, че към това ще я поведе нашият най-знаменит ас.

— Да, хм, добре — насили се Лукас да промърмори, когато горещата вълна достигна до темето му.

— Ако ще трябва да тръпна, иска ми се това да стане заедно с вашия най-знаменит ас. — Подаде му ръката си — тясна, с тънки пръсти. Лукас я пое колебливо и побърза да я пусне от страх да не й счупи пръстите с лапата си.

— Синът на госпожа Фрейзиър й осигурил този туристически пакет като коледен подарък — добави Марси.

— Наричайте ме Ела, след като двамата ще скачаме заедно от самолета. Той ме чу да казвам, че искам някога да изпробвам какво е да се гмурнеш в небето и взе думите ми на сериозно, въпреки че тогава май бях на няколко чаши вино. — Тези нейни устни отново се извиха на дъга и трапчинките й пак се появиха. — Той и семейството му са отвън, сред зрителите, както и дъщеря ми заедно със своето семейство. Всички очакват с възбуда гледката.

— Това е добре. Дори е много мило.

— Тогава… — Ела изчака колкото за един удар на сърцето. — Кога започваме?

— Ще ви оставим да се преоблечете. — Макар че госпожа Фрейзиър разцъфна в усмивка, Марси отправи озадачен поглед към Лукас. — През това време ще изгледате кратко видео с инструкциите за скокове с парашут. После шефът ще ви даде още обяснения, като ще отговори на всичките ви въпроси. Това ще отнеме около трийсет минути, така че ще можете да се запознаете с екипировката, да се почувствате удобно и да се научите как да се приземите.

— Приземяването ще е най-важното. Не искам да травмирам внуците си — изрече тя с блясък в очите.

Омъжена. Мозъкът на Лукас моментално го констатира и цялото му тяло реагира. С деца. И с внуци дори. Като узна, че е омъжена, притеснението му намаля. Сега можеше просто да се възхищава на красотата й и да я съзерцава като недостижима за него.

— Не се тревожете за това. — Дотолкова се окопити, че успя и той да й се усмихне. — Те ще запомнят днешния ден като деня, в който са гледали как баба им е полетяла. Ако сте свършили с документите, ще ви дадем екип за полета.

Той се преоблече в своя летателен костюм, докато Марси помагаше на клиентката да се приготви. По принцип се забавляваше при полетите с новаци, успокояваше нервите им, ако това се налагаше, отговаряше на въпросите им, стараеше се да направи преживяванията им колкото се може по-приятни, за да им останат като доживотен спомен. Очакваше днешният скок да не бъде изключение.

Клиентката изглеждаше напълно готова, което му помогна да се успокои. Сведе поглед към копието си от формуляра и прочете данните й: метър и шейсет и пет, петдесет и шест килограма. Без медицински проблеми.

Излезе навън да я изчака.

— Чувствам се някак си официално — засмя се тя и леко се завъртя в леталния си костюм, със специалните обувки за скокове.

— Изглеждате добре. Зная, че Марси е преминала през процедурата с вас, но аз мога да я преговоря отново и да отговоря на всичките ви въпроси.

— С Марси се справихме с всичко, а видеото беше чудесно. От началото до края на скока ще бъда свързана с вас чрез въже, което според мен е много важно.

— Това е добър начин за предпазване при първия скок и така се намалява стресът.

Тя прихна в смях.

— Лесно ви е да го кажете. Предполагам, че сте свикнали със скачачи, които през целия скок само пищят.

— Не се безпокойте за това. Обзалагам се, че ще бъдете толкова щастлива и зашеметена от гледката, че ще забравите да се разпищите. — Той я поведе към малкото тренировъчно поле. — Ще скочим от четири хиляди и триста метра. Когато сте готова, ще ви поведа на пътешествие в това бездънно небе. Свободното падане е вихрено и шеметно вдъхновяващо. Ще трае по-малко от минута, преди разтварянето на парашута. След като той се разтвори, ще се реете и ще се заслушате в тишината, позната само на скачачите.

— Обичате да скачате.

— Абсолютно.

— Правя това заради две причини. Първо заради сина ми. Сърце не ми дава да го разочаровам. И втората причина, която осъзнах по пътя дотук, е да си припомня, че някога и аз бях безстрашна. Кажете ми, господин Трип…

— Лукас.

— Лукас, много ли хора се побъркват от страх, като се озоват горе в небето?

— О, разбира се, че има и такива. Обикновено ги държа на скъсено въже, преди да се приземим. — Усмихна й се успокояващо. — Но с теб няма да е така.

— Защо?

— Защото си безстрашна. Не си забравила коя си. Понякога само го потискаш.

Трапчинките отново заиграха по страните й.

— Имаш право. Научих този урок през последните няколко години.

Той й показа как да се приземи, как да използва неговото, а също и собственото си тяло за по-меко приземяване. Опъна коланите й, за да свикне с усещането за тях, както и с връзката между неговото тяло и нейното.

Стомахът му леко се присви, като си припомни, че тя е омъжена.

— Имаш ли някакви въпроси? Някакви тревоги?

— Мисля, че ги изясних. От мен сега се очаква да се отпусна и да се наслаждавам… и да се надявам, че няма да пищя през цялото спускане надолу, така че на дивидито да ме запишат с широко зееща уста и здраво стиснати очи.

— Хей, мамо!

Те се обърнаха към групата, струпала се на края на тренировъчното поле.

— Моето семейство. Имам ли време да отида до тях, преди да излетим?

— Разбира се.

Той я придружи и поговори за кратко със сина й — той бе пребледнял и нервен, все едно че него го очакваше решителна стъпка. Размени няколко думи и с дъщеря й, с трите й деца, включително и с едното от тях, което, както бе седнало в скута на баща си, го гледаше като някакъв много страховит чичко.

— Сигурна ли си, че го искаш? Защото ако…

— Това е Тайлър. — Ела се надигна на пръсти и целуна сина си по бузата. — Вече съм проверена и напълно готова. Това е най-хубавият коледен подарък, който съм получавала.

— Баба ще полети ето така. — Едно момче на около пет години подхвърли във въздуха своята играчка — парашутист, от онези, които се продаваха на щанда за подаръци на летището. Фигурката започна да се спуска с яркочервен парашут.

— Можеш да се обзаложиш, че ще се справя. Само ме гледай.

След всичките прегръдки и целувки тя се отдалечи заедно с Лукас към очакващия ги самолет.

— Не съм нервна. И няма да бъда нервна. Няма да се разпищя. Няма да повърна.

— Погледни към небето. Никога не е било по-прекрасно. Докато не заплуваш в него. Ето го Чък. Той ще заснеме с камерата цялото ти преживяване.

— Здравей, Чък. — Тя се здрависа с него. — Нали ще ме снимаш от най-добрата ми страна?

— Гарантирам. Тандемът с Железния не може да се сравнява с никой друг. Всичко ще премине гладко като коприна.

— Добре — въздъхна тя. — Хайде, Железен, да вървим.

Обърна се, махна с ръка на семейството си и се качи на борда на самолета.

Здрависа се с пилота. Според Лукас през целия полет тя остана спокойна, готова за скока. Той очакваше от нея още въпроси — за самолета, за екипировката, за неговия опит, но тя само застана пред видеокамерата, очевидно решена да запише за семейството си приятен за гледане клип.

После, най-неочаквано, направи отчаяна гримаса, престори се на припаднала и изненада Лукас, като се отпусна в скута му, след това обяви на децата си, че има намерение да отлети с инструктора по скокове с парашут за тихоокеанския остров Фиджи.

— Тогава трябва да се върнем за по-голям самолет — каза й той, с което успя да я разсмее.

Щом се издигнаха до височината за скока, той й намигна.

— Готова ли си да се обвържем един с друг?

Устните й пак се присвиха леко в краищата.

— Хайде да започваме с рокендрола.

Той отново й припомни процедурата. Гласът му звучеше спокойно и уверено, докато я връзваше към себе си.

— Като отворим люка, първо ще усетиш притока на въздух, ще чуеш по-силно рева на двигателите на самолета. Микрофонът е включен на запис, така че Чък ще запише на твоето дивиди това, което ще произнесем.

Той чу как тя започна да диша по-бързо. А щом люкът се отвори, усети как потръпна.

— Не скачай, докато не ти кажа „Да потегляме“.

— Плувала съм гола в Мексиканския залив. Ще се справя и с това. Да потегляме.

— Да потегляме. — Кимна на Чък, който скочи пръв. — Гледай небето, Ела — каза Лукас и скочи с нея.

Тя не се разпищя, но след първото й сподавено ахване я чу как силно извика:

— Мамка му, страхотно!

Зачуди се как ли ще успее да го редактира в записа, който после ще трябва да показва на внуците си.

После се засмя и разпери ръце като криле.

— О, Боже мой, Боже мой, о, Боже мой! Направих го, Лукас!

Залюля се срещу него и той разбра, че тя потръпва от възбуда, а не от страх.

Парашутът се разтвори с плясък като разперване на огромни криле и безумно забързаното гмуркане се превърна в грациозно реене.

— Толкова беше бързо, прекалено бързо. Но, о, ти беше прав. Толкова е красиво. Това е… направо божествено.

— Сложи ръце на шнуровете. Може да се опиташ да насочваш полета си.

— Добре, брей. Вижте баба си, деца. Оуен! Аз се спускам в небето. Благодаря ти, Тайлър! Здрасти, Мели, здрасти, Ади, здрасти, Сам! — Отметна глава назад. — Аз съм в небето и то е като синя коприна.

След малко замълча, преди да въздъхне.

— Имаше право за тишината. За всичко имаш право. Това никога няма да го забравя. О, ето ги! Те ми махат. По-добре ти направлявай полета, за да мога пак да им махна.

— Имаш много хубаво семейство.

— Наистина е така. О, ето че земята се приближава.

— Довери ми се. Довери се на себе си. Остани спокойна.

Той успя да я приземи съвсем плавно.

Семейството й с възбудени викове и буйни приветствия скачаше на тревата и й махаше. Докато Лукас прибираше парашутите, тя трескаво започна да им изпраща въздушни целувки.

После се извърна с грейнало лице и съвсем го зашемети, като се хвърли към него и силно го целуна.

— Щях да го направя още горе, във въздуха, ако можех, защото, кълна се в Бога, беше като оргазъм. Не зная как да ти благодаря.

— Мисля, че току-що го направи.

Тя се засмя, след което успя и него да го разсмее, като изигра за кратко танца на победата.

— Скочих от проклетия самолет. Бившият ми съпруг заяви, че съм луда, за да го направя, гаднярът му с гадняр. Но май наистина съм луда, защото отново ще го направя.

Засмя се и се затича с разперени ръце към семейството си.

— Бивш съпруг — промърмори Лукас. И горещата вълна отново се плъзна по врата му.