Нора Робъртс
Окото на пламъка (24)

24.

Роуан нямаше намерение новината, че Лео Брейкман още не е заловен да я обезкуражи. Вместо това предпочете версията на Гъл, че чашата е наполовина пълна, още повече, че почти от месец нямаше нови палежи или свързани с тях убийства.

Може би полицаите никога нямаше да го намерят, никога нямаше да разкрият онези престъпления. Но това не трябваше и нямаше да промени живота й.

От базата изпратиха екип от дванайсет скачачи за следващия пожар в Шошоне, поради което те отново се изкачиха на челните места в списъка за следващите скокове, веднага след като завръщането им бе регистрирано.

Такъв си е моят живот, каза си младата жена, докато разопаковаше багажа и подреждаше екипировката си. Обучение, подготовка, работа, после разчистване, а после всичко започваше отначало.

Освен това, когато се замислеше за цялостната обстановка, нямаше от какво да се оплаче. Вече беше август, тя нямаше рани, успяла бе да се наложи като много добра в професията си, поддържаше задоволително тегло, понеже бе отслабнала само с около пет килограма и бе оправдала напълно вярата на Малката мечка в способностите й като сериозен водач на противопожарния екип, отговарящ за цялата преградна линия. И което беше още по-важно, имаше солиден принос в опазването на много декари от дивата природа.

Самият факт, че бе успяла да изпълни толкова тежките изисквания и в същото време да изгради истинска връзка, беше повод за нея за празнуване, а не причина да си губи времето с неприятни мисли.

Реши да направи точно това и да се поглези, като си изпроси от кухнята нещо сладко.

Завари Мардж навън в градината, на хладния и влажен въздух, да бере растенията, които използваше като подправки.

— Донесохме дъжда с нас — заговори я Роуан. — Следваше ни през целия път. Не спря да вали чак до кацането ни в Мисула.

— Сега за пръв път от много седмици насам не трябва да се полива градината. Макар че почвата веднага попива цялата влага. Ще са нужни още валежи. Само че дъждът докара и проклетите комари. — Докато пълнеше кошницата си, Мардж успя да убие няколко. Пръсна по ръцете си малко от домашно приготвената течност за прогонване на комари, притисна ги към лицето си и във въздуха наоколо се разнесе приятната миризма на евкалипт и полски джоджен. — Предполагам, че си дошла да потърсиш нещо за хапване.

— Каквото и да е, но да бъде с повече захар.

— Ще ти спретна нещо. — Мардж поклати глава. — Изглеждаш прекалено добре за жена, кръстосвала с часове горите в проливен дъжд.

— Чувствам се дяволски добре и мисля, че е заради това.

— Да не би да има нещо общо с един добре изглеждащ зеленоок скачач?

— Е, да, той беше с мен през целия път. Не вреди да си имаш такава компания.

— Да, струва ми се, че наистина е освежаващо. — Влязоха вътре и Мардж остави кошницата си на плота. — А мен ме освежава да гледам романтичните преживявания на другите. Твоите, на баща ти.

— Не знаех, че… На баща ми ли каза?

— Отбих се при Лукас и приятелката му за фойерверките на Четвърти юли, а после, преди два дни, и в градината му. Тя му помагаше да засади малко растения.

— Цветя ли? Ти за кого говориш? За баща ми? За Лукас Трип?

— За същия. — Мардж й отряза едно голямо парче от вишневата торта „Шварцвалд“. — Ела му помагаше да засади една леха с цветя. Малка, като за начало. Освен това обмисля да скове една беседка.

— Беседка? Да не би да искаш да кажеш, че… — Роуан размаха показалеца си. — Хайде, стига. Градинарските умения на татко винаги са се свеждали само до подстригването на тревата от моравата пред къщата ни.

— Е, нещата се променят. — Тя остави пред Роуан чинията с резена от тортата и една висока чаша с мляко. — Иначе, както и те, така и ние бихме буксували вечно на едно място. Приятно е да го видиш да се занимава с нещо, което не е свързано нито с парашути, нито с двигатели. Би трябвало да се чувстваш щастлива от това, Роуан, особено след като напоследък тук светлините доста помръкнаха.

— Просто не зная какво да кажа, това е всичко. И какво лошо има да си седиш на едно място, ако мястото е хубаво?

— Дори и хубавото място може да се превърне в нещо като рутина или коловоз, както още се казва, особено ако живееш сам. Скъпа, думите „сам“ и „самотен“ имат един и същи корен. Яж си тортата.

— Не разбирам как татко може да е самотен. Винаги е зает с нещо. Има толкова много приятели.

— И никого, който да е с него, когато си легне и угаси лампите. Или поне така беше доскоро. Ако не забелязваш колко по-щастлив е напоследък, след като се сближи с Ела, значи нищо не си видяла или не си обърнала внимание.

Роуан се опита да измисли някакъв отговор, но видя как се промени лицето на Мардж, когато се извърна към мивката, за да измие билките от градината. Очевидно не съм обръщала достатъчно внимание на това, което става тук, укори се Роуан, иначе щях да забележа колко тъжна изглежда Мардж.

— Какво не е наред, Мардж?

— О, просто времената са трудни. А за някои са още по-тежки. Зная, че за теб вероятно ще е много добре, ако никой не види или чуе нищо повече за Лео Брейкман. И аз ни най-малко не те обвинявам за това. Обаче за Айрини това е съсипващо.

— Ако той се върне или ако го открият, най-вероятно ще отиде в затвора. Не зная дали това ще е по-добре за нея.

— Винаги е по-добре да го знаеш. Междувременно тя бе принудена да започне още една работа, защото заплатата от училището не й стига да си плаща сметките. Особено след като ипотекира къщата, за да плати гаранцията на Лео. А с тази втора работа няма време да гледа бебето.

— Семейството й не може ли да й помогне?

— Предполагам, че не достатъчно. Дават й пари, разбира се, но се изисква още и време, енергия, издръжливост. Последния път, когато я видях, тя ми се стори много съсипана. Готова бе да се предаде и не зная докога ще може да издържи.

— Съжалявам, Мардж. Наистина. Ние можем да съберем пари. Мисля, че няма да са много, но все пак ще помогнем за бебето на Джим. Всеки ще се съгласи да даде колкото може.

— Честно казано, Ро, не съм сигурна дали Айрини ще ги приеме. На всичко отгоре тя се чувства засрамена до дъното на душата си. Всичките поразии на мъжа й и дъщеря й се стовариха на нейния гръб. Не, не мисля, че ще приеме пари от нас. Познавам Айрини още откакто бяхме момичета, а ето че сега тя не смее да ме погледне. А това просто ми къса сърцето.

Роуан стана, отряза си още едно, по-малко парче от тортата и си наля още една чаша мляко.

— Ти стой тук. Хапни и ти малко от тортата. Ще го уредим — добави тя. — Винаги може да се измисли начин да се уреди нещо, ако достатъчно дълго го обмисляш.

— Хубаво ми е да си мисля така, но не зная още колко дълго Айрини ще издържи.

 

 

Когато слезе долу, Ела завари Айрини да седи все така сковано на дивана, с приведени рамене и сведени очи. Тя побърза да прикрие тревогата си зад една безгрижна усмивка и ведро заговори:

— Най-после заспа. Кълна ти се, Айрини, че не съм виждала по-сладко бебе. Толкова е слънчево и мило. — Тя не спомена колко време й бе отнело да сгъва и подрежда изпраните пелени от пералнята в панера, нито спомена за безредието, което сега забелязваше навред в дома на Айрини, винаги досега поддържан в изряден вид.

— Това бебе събужда у мен желанието да искам още внучета — продължи Ела, с подчертано весел и безгрижен тон. — А сега ще приготвя малко чай.

— Ох, в кухнята е такава бъркотия. Не зная дали въобще ми е останал чай. Дори до магазина не съм ходила.

— Ще потърся.

Мивката в малката кухня, която досега Ела винаги бе смятала за уютна и очарователна, сега бе затрупана с неизмити чинии. Шкафовете бяха почти изпразнени, в хладилника също нямаше много храна, явно трябваше основно да се напазарува.

Това поне можеше да свърши.

Намери все пак кутия с чай на пакетчета и наля вода в чайника. Айрини се дотътри в кухнята точно когато Ела започна да зарежда миялната машина.

— Прекалено съм уморена, дори да се засрамя от вида на кухнята си или като те виждам как миеш чиниите ми.

— Няма защо да се срамуваш. И като идваш да ме проверяваш, ме обиждаш като твоя приятелка.

— Свикнала съм да се справям с всичко в дома ми, но това тук вече не е мой дом. А просто нещо като убежище. Само едно място, където да се живее, докато може.

— Не говори така. С всичко ще се справиш. Сега просто си много изтощена и сломена. Защо не ми позволиш да взема бебето за ден или два, за да можеш да си поемеш дъх? Знаеш, че го обичам. Тогава ще можем да се поотпуснем, пък и ако ми позволиш, ще проверим как си с парите и сметките и ще измислим дали нещо не може да се направи…

Ела млъкна, когато видя сълзите в очите на Айрини.

— О, извинявай, толкова съжалявам. — Остави чиниите и побърза да я прегърне.

— Не мога да се справя, Ела. Вече нямам сили да се боря. Нито сърце.

— Просто си много уморена.

— Да, така е. Уморена съм. На бебето му растат зъбите и е много раздразнително по цяла нощ, а аз искам просто да спре да плаче. Само да лежи тихо, да ми осигури поне малко покой. Ще го дам на всеки, който поиска, да я взима по няколко часа, докато съм на работа, а също, когато работя извънредно. Иначе няма да изкарам пари за вноските по ипотеката.

— Позволи ми да ти помогна.

— С какво да ми помогнеш? Като ми плащаш сметките, като се грижиш за внучката ми, за къщата? — Дори и тези сурови думи изговаряше примирено. — И докога ще продължаваме така, Ела? Докато Лео се върне, ако въобще се върне някога? Или докато излезе от затвора?

— Докато се нуждаеш, за да справиш с всичко това, Айрини.

— Зная, че имаш добри намерения, но не виждам как да се справя. Искам да му вярвам. Той е мой съпруг и аз искам да му повярвам, когато ми каже, че не е направил нищо от това, в което го подозират.

Ела нямаше какво да каже и безмълвно гледаше приятелката си.

— Сега ме изостави, просто така, съвсем сама, а междувременно е изтеглил всички пари от банковата ни сметка. В какво да вярвам сега?

— Седни тук, до масата. Чаят не е кой знае какво, но все ще помогне.

Айрини седна и се загледа през прозореца към двора, в който някога толкова обичаше да отглежда цветя. Дворът, откъдето нейният съпруг бе избягал от нея.

— Зная какво приказват хората, макар да не го споделят с мен. Лео е убил преподобния Летърли, а това означава, че е убил и Доли. Собствената си плът и кръв.

— Хората говорят и си мислят какви ли не гадости, Айрини.

Айрини бе толкова измършавяла за тези два месеца, че изглеждаше състарена с цяло десетилетие.

— Сега и аз станах като тях. Може още да не съм готова да го кажа пред хората, но си го мисля. Мисля, че той и Доли са се скарали, крещели са, казали са си ужасни неща. Но все пак… той я обичаше. Зная го.

Сведе поглед към чая, който Ела бе оставила пред нея.

— Може би я обичаше прекалено много. Може би повече от мен. Затова и толкова се караха, затова тя каза и направи толкова ужасни неща. Това го измъчваше повече от мен. Любовта може убива, нали? Може да те накара да ти причернее, макар и само за минута.

— Не зная какво да ти отговоря. Но зная, че отчаянието с нищо няма да ти помогне. Можеш да продължаваш да търсиш отговорите на всичките тези въпроси, но мисля, че е най-добре за теб сега да се съсредоточиш само върху бебето и себе си, да правиш това, което трябва да се направи, за да живеете по-добре вие, двете.

— Точно това правя. Тази сутрин, преди да отида на работа, се обадих на госпожа Брейнър. Другата баба на Шайло. Тя и съпругът й ще дойдат от Небраска и ще вземат Шайло със себе си.

— О, Айрини.

— Така ще е най-добре за нея. — Тя отмести чашата си с чая. — Това прекрасно бебе заслужава нещо по-добро от това, което мога да му дам аз. Тя е напълно невинна, единствената от нас без никаква вина. И трябва да бъде гледана по-добре, а не да я оставям при приятелките ми или съседките ми за по-голямата част от деня, а дори и да съм тук, почти не мога да се грижа както трябва за нея. Не съм сигурна колко дълго още ще имам покрив над главата си, да не говорим, че нямам пари да купувам дори дрешки за бебето или да плащам на докторите.

Гласът й потрепери и тя вдигна чашата си, за да отпие малко от чая.

— Толкова се молих за това и разговарях с преподобния Мийс. Той е много любезен, Ела, точно както ти ми го описа.

— Той и неговата църква могат да ти помогнат — увери я Ела, но Айрини само поклати глава.

— Зная го, в сърцето си го зная, че не мога да осигуря на Шайло добър живот, след като така се развиха събитията. И няма да успея да скрия от нея от какво семейство произлиза. Как да попреча на другите й баба и дядо да й обяснят защо няма майка.

Ела се пресегна и хвана ръцете на Айрини.

— Зная, че това решение не може лесно да се вземе. Зная колко много обичаш това дете. Мога ли нещо да направя за теб? Каквото и да е то?

— Ти не ми каза, че решението ми е погрешно, егоистично или неправилно. Това вече ми помогна. — Тя си пое дъх и отпи още малко от чая. — Мисля, че те са добри хора. Кейт каза, името на другата й баба е Кейт, че ще останат в Мисула за два дни или колкото е нужно, за да има време Шайло да свикне с тях. И как всички ще се постараем заедно Шайло да има всичко необходимо през целия си живот. Аз… аз им казах, че могат да вземат всичко нейно, дори и бебешкото кошче и всичко останало, а Кейт ме попита не искам ли да го запазя спомен? Не съм ли искала да го задържа, че когато всичко се уреди и доведат Шайло да ме види, тя да има къде да спи.

Ела стисна още по-силно ръцете на Айрини, чиито сълзите покапаха в чашата с чая.

— Нали ти звучат като добри хора?

— Вярвам, че са добри. Доволна съм, че са такива. Все пак имам чувството все едно част от мен умира. И не зная още колко душа ми е останала.

 

 

Срещата й с Мардж силно я развълнува. Роуан реши, че е настъпил моментът за по-сериозен разговор с баща си и отиде в кабинета на Малката мечка да поиска няколко часа отпуск от базата.

На влизане видя оттам да излиза Мат.

— Здрасти. Той вътре ли е?

— Да. Само го попитах дали може да ме освободи за два дни в края на седмицата. — Лицето му грейна в усмивка, както тя рядко го бе виждала след смъртта на Джим. — Родителите ми пристигат.

— Това е чудесно. Ще се видите, ще видят и бебето на Джим.

— Дори нещо повече: ще вземат Шайло с тях.

— Получиха попечителството? Толкова скоро! Не очаквах, че това се урежда толкова бързо.

— Не са търсили адвокат. Май че само говориха с един, но не са го наемали. Госпожа Брейкман се обадила тази сутрин на мама и й казала, че иска да вземат Шайло при себе си.

— О — не бе изтекло много време от смъртта на майката на бебето, помисли си Роуан и я прободе симпатия към майката на Доли, — това е чудесно за семейството ти, Мат. Наистина. Макар че за госпожа Брейкман ще е много трудно.

— Да. И аз я съжалявам. Тя е добра жена. Мисля, че го доказа с постъпката си, защото мисли най-вече за доброто на Шайло. Те ще прекарат два дни тук, за да дадат възможност на бебето и на госпожа Брейкман да свикнат с промяната и така нататък. Струва ми се, че и аз мога да помогна. Шайло ме познава, така че това ще облекчи заминаването. Все едно, че замествам Джим.

— Предполагам, че е така. На всички им се струпа много.

— След като Брейкман избяга. — Лицето му, доскоро грейнало, внезапно помръкна. — Лео е страхливец. Ако ме питаш, той дори не заслужава повече да види бебето. Госпожа Брейкман вероятно ще загуби къщата си заради него.

— Това не ми се струва справедливо — съгласи се Роуан, — след като тя изгуби толкова много.

— Ако иска, може да се премести в Небраска и така ще бъде по-близо до Шайло. Трябва да го направи и се надявам, че точно така ще стане. Да се махне оттук и да се засели в Небраска, за да може бебето да си има две баби. Но аз вече трябва да тръгвам, за да се обадя на моите хора и да им кажа, че получих отпуската.

Трагедия за една фамилия, празник за друга, замисли се Роуан, след като Мат си тръгна. Светът не е приятен. Почука на вратата на Малката мечка и надникна вътре.

— Имаш ли още една минута за някого, който иска да те помоли за градска отпуска?

— Господи, може просто да пратим следващия пожар да върви на майната и да си свиркаме.

— Доста интересна нова стратегия, но аз те моля само за няколко часа.

— Кога?

— Точно сега. Искам да си оправя отношенията с баща си.

— Как така всички внезапно се втурнахте да възстановявате семейните си отношения. — После сви рамене. — Една вечер да те няма… не е проблем. Имаме сигнал за дим в една гора край Пайет и друг случай нагоре, в Аляска. Районът около Денали е пострадал от светкавици. От Йелостоун съобщиха за повторна тревога, така че утре може да се очаква изпращане на скачачи.

— Ще бъда готова. — Тя се отдръпна към вратата, но изведнъж й хрумна нещо, макар да се поколеба за кратко. — Предполагам, че Мат ти е казал защо поиска да го пуснат за два дни.

— Да. — Малката мечка разтри очите си. — Просто не зная какво да мисля. Изглежда, това е най-доброто решение, след като се стигна дотук, но Айрини със сигурност се чувства като изритана в зъбите, и то след като получи два силни удара в корема.

— Все още ли няма новини за Лео?

— Нищо, поне доколкото ми е известно. Шибаняк. Просто ми прилошава, като си помисля какво причини на всички. Ходил съм на лов с това копеле, дори веднъж пътувахме в Канада заедно.

— Каза ли на полицаите за всичките места, където би могъл да се укрие?

— За всяко от тях и не изпитвам никаква вина. Шибаняк — повтори той разгорещено. — Айрини е достойна за уважение жена. Не заслужаваше това. Ти по-добре тръгвай, докато всичко още е кротко. Ако ни позвънят от Аляска обаче, ще се задействаме още довечера.

— Вече съм тръгнала. — Когато излезе, Роуан извади телефона си и изпрати есемес на баща си.

„Отпуснаха ми два часа. Да се видим вкъщи. Ще сготвя нещо! Наистина искам да си поговорим.“

Сега трябваше да се надява той да има вкъщи някакви продукти, от които да може да приготви вечеря. Спря се пред бараките, грабна си ключовете и после пое по коридора към стаята на Гъл.

— Освободих се за няколко часа, така че мога да отида да се видя с баща си.

— Добре — кимна Гъл и отмести лаптопа си.

— Има някои неща, за които искам да си поговорим с него. И то насаме. — Завъртя връзката с ключовете си. — Има няколко потенциални пожара извън щата: в Йелоустоун, надолу в Уайоминг и нагоре в Аляска. Може да ни вдигнат под тревога преди сутринта. Няма да отсъствам дълго.

— Да не би да чакаш да започна с оплакванията, че излизаш от базата без мен?

— Може би просто се чудя дали ще го направиш.

— Не съм такъв. Само за сведение ще спомена, че не бих възразил да вечерям с теб и с баща ти някога, когато нещата се уталожат.

— Ще го имам предвид. Ще се видим, като се върна. — Отново разклати ключовете си. — Хей, току-що си спомних, че бензинът в колата ми е на свършване. Може ли да взема назаем твоята?

— Знаеш къде е бензиностанцията на базата.

— Струваше си да опитам.

Ще го придума да й даде да покара колата му преди края на сезона, обеща си Роуан, когато стигна до своя не толкова секси додж. Просто трябваше да измисли подходящ план за атака.

Още в минутата, в която напусна базата, изпита странно облекчение. Колкото и да обичаше професията си, сега, носейки се с колата си надолу по празното шосе, се чувстваше по-добре. Сама, без никакво напрежение, без драмите, без тревогите и неизвестността.

Имаше нужда от малко време, да прекара насаме със себе си, да възстанови вътрешната си хармония, а след това и тази с баща си.

Трябваше да признае противоречивостта в това чувство. Ако Малката мечка беше настоявал тя да си вземе повече свободно време, което означаваше да я изтегли от списъка със скачачите, тя щеше да се съпротивлява с нокти и зъби. Но да го помоли за кратка отпуска бе като да си направи един скромен подарък, но пък за сметка на това самата тя избираше с какво да запълни този „прозорец“ във времето.

Може би й напомняше за летните излети до някой от къмпингите наоколо, които баща й бе устройвал за нея през всеки летен сезон. Щяха да седнат заедно край масата, тя ще му приготви вечеря в къщата, която споделяха през половината година. Само те двамата, за да се нахранят добре и да си поговорят спокойно.

Защото прекалено много събития се бяха случили междувременно и не преставаха да смущават мислите й.

Преживяното през последните месеци се връщаше във въображението й като бумеранг, караше я да си спомня за майка си, понеже споменът за нея беше като тънък, лепкав слой, който тя никога не можеше да изличи докрай.

Харесваше й да си мисли, че това я калява, помага й да е по-силна, по-корава, но в същото време започваше да се безпокои дали не се превръща в непробиваема черупка.

Дали да го използва като извинение, като средство за измъкване? Ако го направи, умно ли ще се окаже, или глупаво?

Имаше за какво да мисли през малкото време, което й оставаше да бъде сама, а по-късно в компанията на единствения човек на този свят, който я разбираше изцяло и я обичаше безпрекословно.

Когато спря колата пред дома на баща си, проста, бяла, двуетажна сграда, с широка покрита веранда — същата веранда, за чието изграждане тя бе помагала на баща си, макар тогава да бе едва на четиринайсет, — тя просто седна на предната пейка и се загледа в къщата.

По наклонената морава вече се забелязваха първите признаци за преходността на това сухо лято, изгорило тревата дори и под сенките по големия стар клен в източния край.

Но като заобиколи верандата, пред нея от двете страни на малките стъпала се появиха лехи с цветя, посадени върху дебела подложка от тъмнокафяв тор. От декоративни скоби по дървените стълбове висяха кошници с червени и бели цветя, заобиколени от зелени увивни растения.

— Да, виждам го, но не мога да повярвам на очите си — изрече тя на глас още на излизане от колата си.

Спомни си за детството си, когато баба й всяко лято садеше тук цветята си в саксии и сандъчета. Не бе забравила дори всяка копка в малката зеленчукова градина отзад. Както и яростните клетви на баба си срещу елените и дивите зайци, които се спускаха всяка година от планината и опустошаваха градината й.

Припомни си и как благодарение на „градинарските умения“ на баща й умираха дори най-устойчивите растения. А ето че сега самият той бе посадил цветя — при това половината от които й бяха непознати, но си личеше колко грижи бе положил за обилното наторяване на лехите, където сега гъсто надигаха глави цветя, обагрени в тъмночервено или пурпурно, с бели ивици по тях.

Трябваше да признае, че те добавяха живописна окраска към пейзажа, толкова въздействаща, та тя веднага се досети, че този творчески подход не може да е дело на Лукас Трип Железния, който никога не се бе интересувал от градинарство.

Роуан още повече се обърка, когато влезе в къщата.

И тук имаше поразителна промяна.

Цветя? Откога баща й бе започнал да носи цветя в къщата? И свещи — все бели, дебели като колони. Вдъхна по-дълбоко и разбра, че ухаят леко на ванилия. Освен това бе застлал нов килим на ярки квадрати във всекидневната, а подът пък, изглежда, наскоро беше полиран. И изглеждаше много добре, длъжна бе да го признае, но все пак…

С ръце на кръста, тя обходи с поглед всекидневната, докато челюстта й едва не увисна до върховете на обувките й. Върху масата за кафе бяха пръснати лъскави списания за поддържане на дома и градината. Откога? Откакто баща й…

Глупав въпрос, промърмори си тя. Откакто се появи Ела.

Обзеха я леки подозрения за следващите изненади, които я очакваха в къщата, преди да продължи навътре към кухнята и кабинета на баща си. Да, оказа се точно както го предчувстваше — бежовите завеси бяха сменени с бамбукови щори в ярки тонове.

Доста грозни завеси бяха наистина, спомни си тя.

Но банята беше истинско откровение. На мивката нямаше течен сапун, нито мръсни кърпи на закачалките. Вместо това срещу нея сега блестеше лъскав дозатор от хромирана стомана за сапун с леко ухание на лимон. Напълно смаяна, тя се поддаде на изкушението и си изми ръцете, след което ги подсуши с една от пухкавите кърпи в морскосиньо, спретнато сгънати на лавицата, в съседство с големите червени кърпи за баня.

Баща й бе добавил и купа от онези, на които им казваха потпури, пълна със сушени розови листа — Боже мой, направо да не повярваш! — и снимка в рамка на някаква поляна върху стената, явно наскоро боядисана в тон с кърпите за баня.

Червени стени в банята на баща й. Никога нямаше да го повярва.

Все още замаяна, тя продължи към кухнята. Прекрачи прага и застина. Можеше само да премигва.

В дома на семейство Трип основните принципи винаги са се свеждали до чистота и удобство. Но явно от последния път, когато тя бе посетила тази кухня, към тези принципи се бе прибавил и принципът за внимание към детайлите.

Подбраните с вкус плодове бяха подредени върху един дълъг овален поднос, за който тя предположи, че е от бамбук. Поне в едно бе уверена — никога преди не го бе виждала тук. На перваза над мивката бяха идеално подредени малки керамични купи, също червени, от които се извиваха някакви кълнове. До хладилника бе монтирана стойка от ковано желязо за бутилки с вино — тя веднага забеляза, че беше добре заредена. Лукас бе сменил износените възглавнички по столовете край плота и сега Роуан беше напълно уверена, че вина за това цветово многообразие имаха лъскавите списания за обзавеждане, пръснати по масата във всекидневната.

В ъгъла за хранене две подложки — пак бамбукови — очакваха посетители с напълно готови за хранене кърпи за маса, свити на рула до подложките. И ако дори и това не успя да я срази, то вазата с белите маргаритки и свещите за пиене на чай на оскъдно осветление в кехлибарени купи я накараха да чуе как алармени звънци тревожно зазвъняха в главата й.

Тя се зачуди дали да се качи на горния етаж, но реши, че първо се нуждае от едно питие, както и от малко време, за да се окопити от поредицата от шокове. Малко време, може би една година, изсумтя тя, когато отвори хладилника.

Добре, имаше бира и поне това не се бе променило. Но какво беше това, по дяволите? Вътре се мъдреше начената бутилка бяло вино с елегантна запушалка и тя реши да започне с виното.

Отпи и не можа да отрече чудесното му качество, след което се зае да огледа другите хранителни запаси в хладилника.

При вида на пилешките гърди и белените картофи се почувства повече като у дома си, а не като външно лице, нахълтало в чужда къща в отсъствието на домакина. Е, може би за малко поклати глава скептично, когато през кухненския прозорец забеляза шезлонгите отвън. Той ги пребоядисваше всяка година, но никога в толкова яркочервено.

Когато го чу да влиза, тя вече приготвяше вечерята. Наля си втора чаша от виното.

Поне той си изглеждаше същият.

— Ухае добре. — Прегърна я, стисна ръката й. — Най-добрата изненада за деня.

— На мен пък ми се насъбраха няколко. Налях си от това. — Показа му бутилката с вино. — Откога си станал такъв запален любител на виното.

Той се усмихна и вдигна чашата си за наздравица.

— Много е добро. Остана ли ти време да поседиш отвън?

— Да. Изглежда добре. Сигурно си бил доста зает напоследък — отбеляза тя, когато излязоха на верандата.

— Пооправих нещата. Как ти се вижда?

— Колоритно.

— Макар че е с няколко стъпки извън всичко това, с което бях свикнал. — Седна на един от онези ярко боядисани шезлонги и въздъхна щастливо.

— Татко, какво става? Захванал си се да садиш цветя? Та това е на много километри извън всичко, с което бе свикнал.

— И още не са умрели. Взех си дори и градинска пръскачка.

— Извинявай, не те разбрах?

— Монтирах пръскачка, за да не съхнат цветята.

Вино, градинска пръскачка, боядисани в червено стени. Кой беше този тип?

Но когато той я погледна и отпусна ръка върху нейната, тя отново видя своя баща. Пак бе този, когото познаваше.

— Какво ти се върти в ума, момичето ми?

— Много неща. На цели гроздове.

— Сподели ги с мен.

И тя направи точно това.

— Чувствам се като че ли не мога да се справя с много неща или че никога няма да го постигна. До тази сутрин си мислех, че успявам, но после всичко започна отново да ми се изплъзва. Отново започнаха да ме връхлитат сънища за Джим, само че сега още по-лоши. Дали не трябва да се опитам да го потисна поне докато не приключи сезонът? Всичко, което Доли направи, после и това, което я сполетя. И като се добавят лудостите на баща й… Работата е там, че ако той е извършил това, за което полицаите го обвиняват, ако е убил нея и свещеника, ако е подпалил пожарите, а вероятно е точно така, защо съм толкова ядосана и притеснена, че избяга, като остави жена си да се гърчи от изнемога като тръстика, превиваща се пред вятъра? И на всичкото отгоре самата аз зная отговора — завърши тя и се изправи.

Да, зная отговора и точно това ме ядосва. Дори това, че майка ми ни изостави, не повлия толкова върху живота ми. Сигурна съм, че не искам и това да определя как ще живея. При това, дявол да го вземе, сега съм по-умна оттогава.

— Винаги си била умна — поправи я баща й, когато тя се обърна към него.

— Забърках се в любовна афера с Гъл, така че не съм сигурна дали разсъждавам разумно. Реално погледнато, докъде ще стигне това? И защо дори мисля за това, защо изобщо искам да стигне донякъде? А ето те и теб — садиш цветя и пиеш вино. Дори и потпури имаш. Той не се сдържа и се усмихна.

— Миришат по-добре от изкуствените цветя, онези, които ги продават предварително ароматизирани.

— Вътре има къпини заедно с някакви малки бели цветчета. Докато всичко това ми се върти в главата, майката на Доли се съгласи да даде бебето на родителите на Джим Брейнър, защото самата тя явно не може да се справи. Вероятно това е най-доброто решение, вероятно е най-правилното, но то ме кара да се чувствам зле и ме натъжава, което още повече ме вбесява, защото зная, че пренасям в тази ситуация моите детски преживявания, макар да осъзнавам, че ситуацията с това бебе съвсем не е като онази в миналото ми.

Утре сутринта може да се наложи да скачам в Аляска, а аз се измъчвам от мисли за цветни възглавнички и едно бебе, което никога не съм виждала, както и от един мъж, който ми обещава, че ще бъде с мен и след края на сезона. Как така се стигна до всичко това, по дяволите?

Лукас бавно кимна и отпи малко от виното.

— Много ти се насъбра. Нека да видим какво можем да отсеем. Не ми се нрави да разбера, че имаш такива кошмарни сънища, но не мога да кажа, че съм изненадан. Отразява ти се напрежението от всеки сезон, но този път не е както преди. Вероятно не си единствената, измъчвана от лоши сънища.

— Не съм мислила за това.

— Разговаряла ли си с Малката мечка?

— Да, но не точно за това. Ако стоваря върху него моя стрес, не е от полза за никого. Ето защо предпочетох да го стоваря върху твоите плещи.

— Мога само да ти припомня за какво сме си говорили, преди това да се случи. Всички живеем с рискове и тренираме телата и душите си, за да сведем вредите до минимум. Когато един скачач изпадне в безизходица, понякога може да има късмет. Ала понякога няма. Джим не е имал такъв късмет и това е трагедия. Ужасен удар за семейството му и за брат му. Както и за колегите му, те са като второ семейство.

— Аз досега никого не съм губила. Тя не се брои — уточни Роуан, като намекна за майка си. — Не и по същия начин.

— Зная. Ти искаш да го спасиш, да се върнеш към онзи скок и да го спасиш. Но не можеш, момичето ми. Мисля, че когато наистина успокоиш съзнанието си, сънищата ще престанат.

Той стана и отпусна ръка на раменете й.

— Не зная дали действително ще успееш да успокоиш съзнанието си, докато историята с Лео не приключи. Тя се разиграва пред теб, така че всичко се пренася в главата ти. Доли се опита да те обвини за смъртта на Джим. Но по всичко изглежда, че на него много му е повлияло това, което тя му е казала малко преди скока, и това е спомогнало да изпадне в душевна безизходица. После Лео се нахвърли срещу теб заради Джим, заради Доли — само че според полицаите той е отговорен за нейното убийство. Време е да използваш главата си, Роуан. — Целуна я отгоре по същата глава, за която говореше. — И престани да позволяваш на хора, много по-виновни от теб, да ти стоварват цялата тежест. Да изпитваш жал към Айрини Брейкман е просто човешко. Може би по тези въпроси двамата с теб сме малко по-чувствителни от повечето хора. В момента при нея е Ела, помага й да преодолее раздялата с детето и аз се чувствам по-спокоен, като знам това.

— Предполагам, че е добре, че тя, госпожа Брейкман, си има някого.

— Аз имах твоите дядо и баба и много се осланях на тях. Но имах и приятелите си, и работата си. Ала преди всичко имах теб. Когато някой си замине, оставя празнота в душата ти. Повечето хора успяват да запълнят подобни празноти, по добър или лош начин, след което продължават напред. Но при някои празнотата остава да зее, може би доста дълго, прекалено дълго, за да може да бъде излекувана. Тогава не е толкова лесно да се поеме по нов път. Както и на теб, така и на мен никак не ми е приятно да го зная, но според мен ти си от втория тип.

— Не съм се замисляла много за това.

— Нито пък аз. През повечето време. А сега ти намери този мъж, който ми се струва, е първият, за когото споменаваш, че никак не си безразлична. И това ме кара да се чудя дали не си прехвърлила към него чувствата си, с които досега си успявала да се справяш. Влюбена ли си в него?

— Как може някой да отговори на този въпрос? — тросна се тя. — Как може някой да знае отговора? Ти влюбен ли си в Ела?

— Да.

Смаяна, Роуан отстъпи назад.

— Просто така? Можеш просто… хоп и „влюбен съм“?

— Тя запълни празнотата ми, момичето ми. Не зная как точно да ти го обясня. Никога не съм знаел как да говоря за такива неща и може би точно там сбърках с теб. Но тя запълни онази празнота, от която никога досега не успях да се излекувам, защото ако го бях направил, щеше да се появи някоя друга. Но предпочитам да рискувам, отколкото да не бъда с Ела. Бих искал да я опознаеш. Тя е…

Вдигна ръце, сякаш се опитваше да достигне нещо, което току-що му бе избягало.

— Тя е забавна и умна, умее да казва откровено какво мисли, но по онзи особен неин начин, без да те обиди или нарани. Умее почти всичко. Видя я как скочи с парашут. Кълна се, че беше истинска радост да я гледам. Тя може да съперничи дори на Мардж в кухнята, но не смей да го споменаваш пред Мардж, защото ще го отрека. Знае много за виното, за книгите, за цветята. Има собствен комплект с инструменти и умее да си служи с тях. Има чудесни деца, които имат свои деца. Винаги те слуша, когато й говориш. Готова е на всичко, за да ти помогне.

Тя ме кара да се чувствам… Кара ме да се чувствам…

Ето това беше, осъзна Роуан. Ако имаше илюстрация в речника за думата „влюбен“, щеше да е лицето на баща й.

— Трябва да сложа вечерята на масата. — Обърна се към вратата, но тутакси се извърна и видя, че гледа след нея, ала светлината, озарила лицето му, бе помръкнала. — Ти, какво, да не ми искаш благословията?

— Мисля, че да. Може и така да се каже.

— Всяка, която те прави толкова щастлив и която може да те убеди да се отървеш от онези грозни завеси в кабинета ти, е добра за мен. И докато вечеряме, можеш да ми разкажеш повече за нея.

— Ро. Това за мен означава повече, отколкото мога да изразя с думи.

— Още не си пръснал по леглото си онези възглавнички във формата на сърце, нали?

— Не. Защо?

— Защото това е нещо, което няма да понеса. Мисля, че с всичко останало мога да свикна. О, да, още нещо. И никакви дантелени шапчици върху резервното руло тоалетна хартия. Това определено може да провали сделката ни.

— Май е по-добре да си водя записки.

— Идеята не е лоша, защото навярно имам още няколко изисквания. — Тя отиде при печката, доволна, че светлината отново огряваше лицето му с пълна сила.