Нора Робъртс
Окото на пламъка (15)

15.

След сутрешната си тренировка Роуан реши да се отбие в кухнята. Ако в базата имаше някого, който да знае по нещо за всичко, това бе само Мардж.

— Лин отиде да презарежда бюфета — заговори Мардж. — Или искаш да ти приготвя нещо от остатъците?

— Нямам нищо против.

Мардж посегна към една кана със сребърни обръчи, с нарисувани по нея жълти лица на яркосин фон.

— Не искаш ли да закусиш заедно с приятеля си? — подметна закачливо Мардж, а Роуан завъртя очи.

— Нямам приятели. Имам само любовници. Взимам ги и ги захвърлям, когато си пожелая.

— Ха. — Мардж й наля чаша със сок. — Този няма да можеш толкова лесно да го захвърлиш. Изпий това.

Роуан опита сока и присви устни замислено.

— Смесила си сок от моркови, както и от червена боровинка, но и… — Отново отпи. — Не, не може да е портокалов сок. Да не е от мандарина?

— Позна. Дето му казват още кървав портокал.

— Звучи отвратително, но на вкус е добре. Нещо да си чула за Доли?

Мардж поклати глава, докато разбиваше яйцата. За Роуан жестът не изразяваше отрицание, а съжаление.

— Намерили са колата й на един от черните пътища в гората, оттатък Туелв, със спукана гума.

— Само колата й?

— Според това, което чух, ключовете били още на таблото, но портмонето й го нямало. Може да го е взела като всеки друг, на когото колата е закъсала.

— А защо ще се отбива от шосето, ако е спукала гума?

— Само ти повтарям това, което чух. — След като изсипа яйцата в тигана за омлета, Мардж добави шунка, сирене, домати и малко спанак. — Някои допускат, че просто се е върнала назад към магистралата или че някой е тръгнал по петите й нагоре по черния път. И тогава й е видял сметката.

— Ама ченгетата още не са сигурни чии са останките в пожара… не могат да го потвърдят със сигурност.

— Тогава няма смисъл да се притесняваш.

Мардж се опитваше да звучи бодро, но Роуан долови тревожната нотка в тона й, която показваше, че Мардж се притеснява, и то доста.

— Исках да я нараня и искрено съжалявах, че поне веднъж не успях да забия юмрука си в лицето й. Ала сега, като зная, че някой може да я е наранил или дори нещо още по-лошо… Не искам да изпитвам угризения заради Доли. Мразя да се чувствам виновна за нещо или заради някого, но особено ми е омразно да се чувствам виновна заради Доли.

— Никога не съм познавала някоя по-способна от Доли Брейкман да създава бели и да съчинява драми. И ако Малката мечка не я беше уволнил, аз щях да му река право в лицето да си избере: мен или нея. Не изпитвам вина за това. Мога да съжалявам, ако нещо се е случило с нея, но без да се чувствам виновна, защото толкова пъти съм искала да я перна по лицето с опакото на дланта си.

Мардж сервира на Роуан омлета заедно с пълнозърнест хляб със стафиди.

— Яж. Изгубила си някой и друг килограм, а още сме едва в началото на сезона, тъй че е рано да почваш да слабееш.

— Това е първият ми сезон, през който се нуждая от алиби в разследване за убийство.

— Нямам нищо против да си имам алиби като твоето.

Роуан зарови вилица в омлета.

— Искаш ли да ти го прехвърля, когато свърша с него? Ох. — Роуан се засмя, когато Мардж леко я перна по главата. — И то след като ти предложих такъв расов жребец. — Смехът й прозвуча почти весело.

— И кога смяташ да свършиш с него? В случай, че започна да оглеждам пазара за породисти коне.

— Не мога да кажа. Засега ми играе по свирката, но ще ти кажа, като ми омръзне.

Мардж остави една кока-кола до чинията й, а Роуан леко се наведе към нея.

— Благодаря ти, Мардж. Наистина.

В знак на обич Мардж я прегърна силно с едната си ръка.

— И да си обереш чинията — заповяда й строго.

След закуската Роуан се срещна с Малката мечка във фитнес залата, където той се потеше при изтласкване на тежести от легнало положение.

— Аз съм на дъното на списъка със скачачите — обяви му без всякакво предисловие.

Той се надигна и избърса лицето си с кърпата. Дългата му плитка се метна по потната му риза без ръкави.

— Точно така. — Грабна една десеткилограмова гира и започна да я вдига, за да натовари бицепсите си.

— Защо?

— Защото там съм те поставил. За ден-два те освободих напълно, но за съжаление ми съобщиха за нов пожар в Пайет, а пък от Айдахо също могат да поискат няколко зулита на помощ.

— Аз съм във форма, добре съм. Премести ме нагоре в списъка. За Бога, Малка мечко, та ти си сложил преди мен дори Стович, а той още понакуцва.

— Ти взимаше участие във всеки скок през този месец. Сега се нуждаеш от почивка.

— Няма да…

— Аз пък ти казвам, че ще го направиш — прекъсна я и прехвърли гирата в другата си ръка, вперил настойчив поглед в нея. — Моя работа е да решавам това.

— Всичко е заради случилото се вчера и не е честно. Нуждая се от работата, нуждая се от парите. Не съм ранена, не съм болна.

— Трябва ти малко почивка от скоковете — повтори той. — Отдели малко време за склада на тавана например. Позанемарили сме го и трябва да наваксаме. А утре ще преразгледам списъка.

— Аз намерих останките, за които съобщих, както му е редът, а сега какво? Сега съм приземена.

— Още си в списъка — напомни й той. — И много добре знаеш, че тук не се занимаваме само със скокове.

Тя знаеше също, че когато Малката мечка използваше този смекчен и разумен тон, по-лесно щеше да й бъде да спори с дима, вместо с него. Можеше да се цупи, да вдига пара, но нямаше да промени решението му.

— Може пък да сляза долу и да се видя с баща си.

— Добра идея. Само ми се обади, ако решиш да се отдалечаваш за по-дълго от базата.

— Зная какъв е редът — промърмори тя, пъхна ръце в джобовете си, но застина, когато в залата влезе лейтенант Куиниък. — Ченгетата са тук — уведоми го тя тихо.

Малката мечка остави гирата и се изправи.

— Здравейте — поздрави ги лейтенантът. — Имам още няколко уточняващи въпроса.

— Ще ви освободя от присъствието си — започна Роуан.

— Всъщност бих искал да поговоря и с вас — спря я Куиниък. — Защо не излезем отвън? А вие можете да довършите тренировката си — каза той на Малката мечка, — след което ще се срещнем в кабинета ви.

— След двайсет минути ще съм там.

— Това ме устройва. Госпожице? — подкани я Куиниък, както винаги с лъснати до блясък обувки и официален костюм, и кимна към вратата на фитнес залата.

— Само без това „госпожице“. Нека е просто Трип — помоли тя, като отвори вратата пред него. — Или Роуан, или само Ро, но не и с превзетото „госпожице“, освен ако не съм заподозряна.

— Роуан — усмихна се той, като премина на „ти“, — имаш ли нещо против да седнем навън? Това място е доста оживено.

— Искаш отново да обяснявам за — как го нарече миналия път — спречкването с Доли?

— Имаш ли да добавиш нещо към това, което вече ми разказа?

— Не.

— Взела е свинската кръв от едно съседно ранчо, ако те интересува тази подробност. От фермери, които посещават същата църква.

— Напред, воини на Христа — насмешливо изрецитира Роуан девиза на църковното братство и се отпусна на една от пейките пред бараките.

— Снабдила се е с тази кръв в деня, преди да дойде тук с молба да бъде отново назначена в кухнята. — Той кимна, когато Роуан се втренчи в него. — Това ме наведе към извода, че е замислила предварително как да ти създаде повече неприятности, преди разговора ви в деня, когато е започнала отново работа.

— Значи не е имало значение какво аз съм щяла да кажа или да направя.

— Вероятно не. Научих, че си говорила със специален агент Дикико.

— Облича се много елегантно. Също като теб.

— Да, признавам, че харесвам хубавите дрехи. Но да продължим. При теб нещата са се усложнили, след като си намерила останките.

— Усложнили са се, защото се случи по време на пожара, или защото Доли е изчезнала?

— И по двете причини. Засега случай с изчезнало лице като този, остава на грижите на щатската полиция. Ние ще си сътрудничим с горската служба, докато те се занимават с идентифицирането на тялото. Ето защо аз съм длъжен да споделям всичко, което съм узнал, с агент Дикико.

— Става дума за моята „история“ с Доли, както я нарече Дикико, нали?

— Точно така. От значение е също и фактът, че Доли е споделила с няколко души, че те обвинява за смъртта на Джим Брейнър. Всъщност тя обвинява всички тук, но най-вече теб. Освен това за известно време се възмущавала на всеослушание от уволнението си, включително и когато е била далеч от Мисула.

Това не изненада Роуан, нито я разгневи.

— Не зная как е могла да работи тук, да се забърква във всякакви истории със скачачите и да не е наясно с какво се занимаваме, как го вършим, с какво се борим.

Тя отново огледа пригладената коса и безупречния възел на вратовръзката на Куиниък.

— И не съм сигурна, че разбирам защо ми казваш всичко това — додаде.

— Възможно е Доли да е планирала да продължава с причиняването на неприятности — както на теб, така и на всички останали в базата. Не е изключено именно заради това да се е върнала, за да има по-лесен достъп. И не бива да изключваме възможността някой да е подпомагал подривната й дейност. Някой, когото е успяла да убеди да й помага. Да си забелязала да се е срещала по-често с някого след завръщането си?

— Например с Матю Брейнър, брата на Джим?

Роуан нервно се изправи.

— Тя размекна Мат и цялото семейство Брейнър с бебето си. Зная, че те проявят силен интерес към детето и това е напълно естествено, особено като се има предвид какви сърдечни хора са те. Биха направили всичко по силите си, само и само да помогнат на Доли. Изискваше се доста кураж от Мат да се върне да работи тук след случилото се с брат му. Но всяко предположение, че той е помагал на Доли да съсипе моята квартира или екипировката ни в чакалнята, е невярно и обидно за Мат.

— Мат и Доли бяха ли близки, докато Джим още е бил жив?

— Не мисля, че Мат изобщо е обръщал внимание на Доли, но той беше и е в приятелски отношения с всички тук. А и няма да говоря за друг скачач зад гърба му.

— Аз само се опитвам да се запозная със събитията, случили се тук. Казаха ми, че още неколцина от мъжете в базата са имали връзки с Доли или поне докато не се е обвързала по-сериозно с Джим Брейнър.

— Сексът още не означава, че имаш връзка, особено ако правиш разгорещен секс набързо с някоя разпасана кучка, готова да легне с който и да е мъж наоколо. Тя доста си е развявала полата и долу, в града.

— Докато не се увлякла по Джим Брейнър.

— Набеляза си го през миналия сезон. Доколкото ми е известно, за пръв път й се случва така да хлътне по някой мъж. Виж, той беше много красив, очарователен, забавен. Не зная, но може и да се е влюбила в него. Двете с Доли никога не сме споделяли тайните си, надеждите си, мечтите си.

— Вероятно вече знаеш, че открихме колата й.

— Да, такива неща бързо се разнасят. — За миг Роуан затвори очи. — Когато приключат с идентифицирането, ще се окаже, че тя е жертвата. Зная го. Трябва само да свържеш мислено точката, където са намерили колата, с мястото, където аз се натъкнах на останките й, и ще си сигурен, че е тя. Не крия, че никога не съм я харесвала. Много неща в нея не одобрявах, но тя не заслужаваше да загине по този начин. Никой не заслужава такава смърт.

— Хората винаги получават това, което не заслужават. По един или друг начин. Благодаря ти, че ми отдели от времето си.

— Кога ще се разбере? — попита го тя, щом той стана от пейката. — Кога ще се знае със сигурност?

— Тя е посещавала един от местните зъболекари. Колегите ми ще проверят медицинския й картон, така че по-късно днес ще разполагаме с точна информация за самоличността на трупа. Случаят не е мой, но питам само от любопитство: според теб колко време може да отнеме пренасянето на тяло колкото нейното от мястото, където е намерена колата й, до мястото, където си открила останките й? Да добавим, че става дума за тежест към петдесет и пет килограма. И че отнасянето на тялото трябва да е станало по тъмно.

Тя се изправи, за да могат да се гледат очи в очи.

— Зависи. Може да отнеме към един час. Но ако си трениран планинар и особено катерач в добра форма и ако познаваш терена, не е изключено да се справиш и за половин час.

— Интересно. Още веднъж ти благодаря.

Той се отдалечи в посоката, водеща към командния център, а тя отново седна на пейката и се опита да осмисли целия им разговор и новостите, които научи от лейтенанта.

И скоро реши, че колкото и да й беше неприятно да си го признае, май ще се окаже, че Малката мечка имаше право. Изглежда, че наистина се нуждаеше от почивка. Затова прецени като най-добър вариант да слезе долу при баща си. Дългата разходка можеше да проясни мислите й, а и Бог й бе свидетел, че нямаше да й навреди да прекара малко време с баща си.

Върна се в стаята си да си вземе бутилка с минерална вода и бейзболната шапка. Но на излизане срещу нея се зададе Гъл.

— Видях те да разговаряш с онзи полицай. Налага ли се да плащам онази гаранция?

— Не, поне засега. Намерили са колата й, Гъл.

— Да, чух.

— И… има и други неща. Трябва да проясня мислите си. Ще сляза долу до летателната школа, за да се видя с баща ми.

— Искаш ли компания?

— Не, необходимо ми е за малко да остана сама.

Той я погали по бузата, но тя побърза да се отдръпне.

— Обади ми се, като се върнеш.

— Разбира се. Ти си ми втората грижа след баща ми — извика му тя през рамо на тръгване. — И да знаеш, че от Айдахо могат да поискат няколко зулита на помощ. Ако ще скачаш, направи го добре.

Като наближи школата, Роуан се загледа в оживлението наоколо. Самолети се издигаха в небето, парашутисти се носеха надолу към земята. На запад се събираха купести облаци, белеещи се високо над планините. Все пак още не бяха много големи, машинално, по навик, отбеляза си тя, като по-големите се извисяваха точно над главата й и на север, бавно понесли се на изток.

Чу и шумовете от работата на механиците в хангарите, дрънчене на метал и гласове, примесени с някаква музика, но не се спря, както би сторила в някой друг ден. Сега не й беше до разговори.

Нали беше решила да остане сама.

Убиецът е имал кола или пикап, разсъждаваше тя. Никой не би се захванал да носи Доли на гръб от шосе номер 12, където е спряла колата си, до лобното й място. Дали не я е убил още там, на шосето, за да я метне в багажника и да потегли към гората? Или е тръгнал пеша с нея нагоре по пътеката? Или я е заставил да потегли с него, а после…

Господи, както и да се е случило, важното бе, че сега е мъртва, а дъщеря й остава кръгло сираче.

Но защо е потеглила на юг, по шосе номер 12? За среща с някой любовник? Или за да се срещне с въображаемия си помощник, с когото са замисляли поредния заговор? Наоколо имаше доста мотели. Трудно е да се срещаш с любовник в дома си — а Доли бе известна с използването на секса за постигане на целите си, — когато живееш с родителите и бебето си.

Защо не е обичала достатъчно детето си, за да му осигури спокоен живот? След като е имала това съкровище, трябвало е само да положи малко усилия да бъде добра майка, вместо да позволи на обсебеността й да надделее.

Цялото това време, което е отделила на откаченото си отмъщение, трупайки цялата тази омраза, е могла да посвети на новия си живот и в грижи за бебето.

— О, откога пък ти се загрижи толкова за чуждото майчинство? — упрекна се тя, ядосана на себе си, и ускори крачки.

Май беше време да се върне при хората. Явно предимствата на усамотяването бяха доста надценени. Трябваше да приеме предложението на Гъл да дойде с нея. Той щеше да разсее скапаното й настроение, да я разсмее или поне да я раздразни, за да не се чувства толкова тъжна и гневна.

В небето прогърмя познат звук и Роуан, както и хората, пръснати по поляната и масите за пикник пред школата на баща й, вдигнаха глава към небето.

Идвам за финала, усмихна се тя, наблюдавайки самолета. Приближи до оградата, пъхна ръце в задните си джобове и реши да се наслади на въздушното шоу. Усмивката й разцъфтя, когато видя как парашутистът скочи: в крайна сметка почивката не се оказа толкова лоша идея. Когато от самолета изскочи втората фигура, тя се спря и се загледа по-внимателно в техниката на свободното падане на двамата парашутисти.

Първият определено беше обучаващ се, но не беше зле. Не изглеждаше неуверен. С разперени ръце, с овладяна поза. Наслади се на гледката! Усети вятъра!

А вторият… Роуан наклони глава и присви очи. Не бе сигурна, не още, но бе готова да заложи доста пари, че Железния Трип се носеше надолу след ученика си.

И после дойде най-приятният момент. Парашутите се разтвориха, един след друг. Публиката възнагради смелчаците с ръкопляскания и шумни приветствия. Парашутът на обучаващия се беше на сини и бели ивици, а над фигурата на втория се разпъна онзи парашут, който тя собственоръчно беше скицирала и украсила с ясно изписаните букви ЖЕЛЕЗНИЯ в червено (любимия му цвят) над фигура на скачач в дима за шейсетия рожден ден на баща си.

Обичаше да го гледа така, винаги му се радваше. Летеше с безупречно поддържана поза, с абсолютно овладян контрол на тялото във въздуха, спускаше се плавно от небето към земята на фона на косо падащите слънчеви лъчи, пробили устремно носещите се облаци.

Сега осъзна напълно колко правилно бе постъпила, като бе дошла тук. Всички около нея се развикаха като полудели. Е, това бе нещо, което тя винаги бе обичала. Каквото и да се случи, можеше да разчита на своя баща.

В съзнанието й още не бе затихнал стресът от сутринта. Не можеше да го изтрие от паметта си, но поне можеше да го изтласка донякъде и да се фокусира единствено върху това, което я правеше щастлива.

Щеше да остане за кратко при баща си, ще обядва с него, ще си поговорят за това какво става в школата и в базата. Той ще я изслуша, ще я остави да сподели с него тревогите си, ще я подкрепи и ще се постарае тя отново да се успокои.

След всяка среща с баща си винаги мислите й се проясняваха и се чувстваше по-спокойна и уверена.

Роуан не пропусна да забележи, че обучаващият се справи добре със спускането и се приземи съвсем прилично и бързо се изправи на крака. После се приземи и Железния, меко като в масло, гладко като коприна.

Тя заръкопляска заедно с публиката, но накрая не издържа и силно изсвири с уста в знак на горещо одобрение, преди да размаха ръце с надеждата да привлече вниманието на баща си.

Ученикът разкопча коланите и смъкна каската си. Великолепната червена коса сякаш избухна на слънчевата светлина. И щом жената се затича към Железния, Роуан се усмихна. Можеше да разбере този изблик на възторг, освобождаването на заряда от възбудата, безброй пъти беше виждала подобни сцени между обучаващ се и инструктор. И продължи да се усмихва, когато жената се хвърли в прегръдката на Лукас — пак беше нещо, на което неведнъж бе ставала свидетел.

Но това, което никога не бе виждала и което накара усмивката й да замръзне и да отстъпи пред озадачено намръщване, беше, че баща й завъртя жената в серия от главозамайващи кръгове, докато ръцете й обгръщаха шията му.

И когато Лукас Трип Железния най-после я пусна на земята, за да я удостои с дълга, страхотно ентусиазирана целувка (при което тълпата съвсем полудя), слял устни с устните на обучаващата се, челюстта на Роуан увисна чак до върховете на маратонките й.

Щеше да бъде по-шокирана, ако Лукас бе измъкнал пистолет „Лугер“, за да застреля червенокосата между очите, но не много повече.

Жената притисна ръце към бузите на Лукас — жест, който се стори на Роуан дори по-интимен от целувката преди малко, защото красноречиво подсказваше, че се познават, че са близки и че всеки от тях означава много за другия.

Коя, по дяволите, беше тази празноглава кукла? И откога Железния бе започнал да раздава целувки на ученичките си? Да целува някаква жена?

И то пред толкова много хора.

Жената се извърна с лице, още стоплено от целувката, за да се поклони с изящен реверанс пред преданите си обожатели. Лице, което впрочем не приличаше на типичните лица на сладникавите празноглави кукли. И за още по-голям шок на Роуан Лукас просто си стоеше до нея с безгрижна усмивка, като някой селски идиот.

Да не беше дрогиран?

Мозъкът й я посъветва да се успокои, да потърси някое по-спокойно място, за да превъзмогне шока. Но всичко останало в нея крещеше да прескочи оградата, да се втурне направо към него и да му потърси сметка за какво бе цялата тази шибана сцена?

Но пръстите й останаха впити в оградата, нямаше сили да ги откопчи.

Тогава баща й я забеляза. Смахнатата му усмивка този път бе адресирана към нея, докато той — мили Боже! — улови ръката на червенокосата и леко я залюля. Със свободната си ръка махна на Роуан, преди да каже нещо на грейналата от щастие червенокоса, която дори прояви нахалството да й се усмихне.

Все още хванати за ръце, двамата приближиха покрай оградата към Роуан.

— Здравей, скъпа. Не знаех, че си тук.

— Аз… аз съм на задна позиция в списъка на скачачите, затова се отбих.

— Радвам се, че намина. — Притисна пръсти върху нейните, още впити в дървената ограда. — Ела, това е моята дъщеря Роуан. А това е Ела Фрейзиър. Тя току-що успя с първото си ускорено обучение по свободно падане.

— Радвам се да се запознаем. Лукас толкова ми е разказвал за теб.

— О, така ли? Странно, но на мен изобщо не ми е споменавал за теб.

— Ти беше много заета. — Очевидно нехаещ за нищо, Лукас говореше весело. — Все не можем да се засечем. О, забравих да ти кажа, че Ела е директор на гимназията „Орчард Хоумс Академи“.

Директорка на гимназия. На частното училище, където учеше Тони. Още една точка срещу образа на празноглавите кукли. По дяволите.

— Синът й купил като подарък абонамент за тандемни скокове — жизнерадостно продължаваше Лукас — и тя се запали. Трябваше да доведеш и семейството си, Ела — добави той. — На внуците ти щеше да им хареса скока на баба им.

И баба на всичкото отгоре! Що за мадама беше тази, дето и сега не откъсваше поглед от лицето на баща й?

— Исках да съм сигурна, че ще мога да се справя, преди да ги поканя да ме гледат. Ще стане, но следващия път. Всъщност трябва да отида да уредя с Марси това. Радвам се, че се запознахме, Роуан. Надявам се по-често да се виждаме.

Макар че тонът й си остана премерено учтив, забързаните остри погледи, които двете си размениха, красноречиво подсказаха, че всяка бе наясно какво изпитва другата.

— Ще се видим вътре, Лукас.

Да, продължавай да утъпкваш пътеката, изръмжа наум Роуан. За да я трамбоваш окончателно.

— Е, какво ще кажеш? — попита я Лукас нетърпеливо. — Надявах се да се освободиш по някое време, за да те запозная с Ела. Чудесно стана, че пристигна точно за нейния пръв опит по свободно падане.

— Формата й не е зле. Направи добър полет. Слушай, татко, защо да не хапнем нещо за обяд в кафенето? Има…

— Ела и аз сме уредили пикник за обяд, тук, навън, за да отпразнуваме скока й. Защо не се присъединиш към нас? Така и двете ще можете да се поопознаете една друга.

„Да не се шегуваше?“

— Не мисля така, но ти благодаря все пак. Само че ролята на третия не ми пасва.

— Не ставай глупава. Доколкото познавам Ела, е приготвила достатъчно храна. Тя е страхотна готвачка.

— Само че… само че… — Трябваше да отвърже проклетия си език. — Откога продължава това? И какво става? Целувате се насред площадката за скоковете, държите се за ръце, спретвате си пикници за обяд? Господи, тате, спиш ли с нея?

Той настръхна и я измери с онзи поглед, който тя отлично познаваше като красноречиво доказателство, че го е настъпила по болното място.

— Мисля, че това е моя лична работа, Роуан. Какъв ти е проблемът?

— Моят проблем, освен това целуване, държане за ръцете и така нататък пред Господ, целия екип и всичките посетители, е, че дойдох тук, защото се нуждаех да поговоря с баща си, но ти очевидно си твърде зает с госпожа директорката Горещи гащи, за да отделиш време за дъщеря си.

— Внимавай как говориш. — Пръстите му се стегнаха около нейните, преди тя да успее да отдръпне ръката си. — Първо, не използвай този тон с мен. Не ми пука колко си голяма. Ако искаш да говориш с мен, влез вътре. Ще разговаряме.

— Не, благодаря — отвърна тя, хладна и любезна. — Върви да се грижиш за личните си работи. Аз пък ще се погрижа за моите. Извини ме. — Освободи пръстите си от неговите. — Трябва да се връщам в базата.

Роуан познаваше тази комбинация от гняв и разочарование, макар това съчетание много рядко да се изписваше по лицето му. Отлично знаеше какво означава. Побърза да се отдалечи от него. Гърбът й остана скован от обзелото я негодувание. Сърцето я болеше, защото приемаше действията на баща си като предателство спрямо нея.

По обратния път към базата яростта й все повече се трупаше, но достигна горчивия си връх, когато чу воя на сирената. Затича се и пробяга оставащото разстояние до базата, където видя скачачите в пълна готовност, а самолетът за отвеждането им до пожара вече рулираше по пистата.

Втурна се в чакалнята, забравила за огорчението си от баща си, както и за стреса — това бяха неща, които можеха да бъдат временно загърбени и да се занимае по-късно с тях.

Грабна екипировката си от лавицата за аварийните полети. Кардс се приближи до нея.

— Към Пайет ли отлитаме?

— Точно така. — Той прибра в джоба си въжето за свързване при спускането. — Зулитата ще се притекат на помощ!

Тя го погледна в очите.

— Добави още един добър скачач към екипа.

— Екипът е добър и вече е попълнен според документите.

Леко се изсмя, преди да тръгне към очакващия ги самолет.

Тя повтори същата процедура с Тригър, през това време Гъл помагаше на Доби да се подготви.

След няколко минути стоеше неподвижно и гледаше как самолетът излетя без нея.

— Избухнал е вторичен пожар — обясни й Гъл. — От Айдахо вече съобщиха за един инцидент. Един от техните скачачи от втория им екип се наранил при скока, счупил си ръката, а на земята имали още двама ранени.

— Откъде си толкова добре осведомен?

— Обичам да съм в течение на текущите събития. — Той бе нахлупил бейзболната си шапка над очите си, за да проследи издигането на самолета в небето. — При толкова сухо време светкавиците са подпалили всичко във Флетхед. Май не си прекарала много време с баща си.

— Ти, какво? Да не ме следиш?

— Само използвам способностите си за наблюдение. Според тях си доста бясна.

— Никак не ми е приятно да оставам на земята, когато съм във форма за скокове.

— Ти си в списъка — напомни й той. — И какво още?

— Какво още ли?

— Да, какво още е причината да си толкова ядосана?

— Нали имаш способности за наблюдение. Защо не ги насочиш някъде другаде? — Тя тръгна да се отдалечава, твърде раздразнена бе, за да остане с него, ала после пак се върна назад. — Отидох да видя баща си, да прекарам малко време с него, да си поговорим за цялата тази неразбория тук, защото с него винаги всичко сме си споделяли. Но като се озовах там, го заварих да скача в тандем с някакъв ученик. Скок за ускорено обучение по свободно падане. Само че се оказа, че ученикът е жена. Червенокоса. И още в минутата, в която стигнаха до земята, тя му се нахвърли, както старото ми куче Бъч подскача, като му подхвърля фризби. А той я завъртя в ръцете си, след което я разцелува. Целуваше я най-страстно, точно там, насред площадката за приземяване, плътно притиснали устни, преплели тела, а сигурно и езиците им са взели участие.

— Така е най-добре. И какво толкова… Още не мога да си обясня какво точно те е ядосало.

— Нали току-що ти казах, че баща ми целуваше червенокосата?

— Каза го, но не мога да си обясня защо си толкова бясна. Все едно, че никога не си виждала преди твоят старец да целува някоя.

Тя нищо не му отвърна, а само остана прикована на място: сините й очи пламтяха като въглени. Гъл се засмя, искрено изненадан.

— Ама ти сериозно ли? Наистина ли никога не си го виждала да целува жена? Този мъж трябва да е бил невероятно дискретен.

Гъл отново млъкна, поклати глава и леко я перна по рамото.

— Хайде, Ро. Нали нямаш намерение да ми кажеш, че според теб той не е целувал жена от… на колко години си всъщност?

— Той не ходи по срещи.

— Така каза и когато трябваше да се срещне на по едно питие с някаква клиентка… Аха. Сега моите неоспорими детективски способности, в съчетание с уменията ми да наблюдавам, ми подсказват, че става дума за същата жена.

— Тя ми каза, че била директорка на гимназия. Съвсем ясно е, че спят заедно.

— Предполагам, че да те извикат в кабинета на директорката е придобило съвсем ново значение за баща ти.

— Майната ти.

— Охо! — Той я улови за ръката, а Роуан се завъртя, за да се отскубне от него. — Ти го ревнуваш? Наистина ли ревнуваш, защото баща ти се интересува от жена, която по една нещастна случайност не си ти?

Горещината от яростта и възмущението й избиха по бузите й.

— Това е отвратително. И не е вярно.

— Ти си побесняла от ревност и искрено наранена, защото баща ти може да има романтична връзка с жена. Роуан, това не е отвратително или невярно, а само ме смайва като дребнаво и егоистично.

По лицето на Гъл се изписа нещо подобно на разочарованието, което тя съвсем наскоро бе забелязала и по лицето на баща си.

— Кога за последен път той е избухвал, защото ти си се забъркала в някаква интимна афера с някого?

Сега тя наистина се почувства дребнава, от което яростта й само се усили още повече.

— Чувствата ми и отношенията ми с баща ми въобще не са твоя работа. Не знаеш нищо нито за мен, нито за него. И знаеш ли какво още ще ти кажа? Писна ми да ме разиграват, като се почне от Доли и от шибаното й отмъщение, от нафуканите специални агенти, разочарованието от баща ми и се стигне до гадното ти мнение за мен. Затова можеш просто да си…

Воят на сирената преряза думите й.

— Изглежда, че аз трябва да се омитам от тук заедно с гадното си мнение — изръмжа Гъл, обърна се и тръгна към чакалнята.

Наистина беше повече, отколкото бе способна да преглътне, помисли си младата жена, когато отново остана сама, загледана в самолета, отлитащ на север.

— Ако продължава все така, и нас ще ни изпратят.

Тя се извърна и погледна към Мат.

— Какъвто ми е късметът, ако има друго повикване, Малката мечка ще ме зачеркне от списъка и ще изпрати Мардж вместо мен. И ти ли се озова на дъното на списъка?

— Той смята, че съм твърде разстроен от смъртта на Доли заради племенницата ми. Може би наистина съм.

— Съжалявам. Не съобразих.

— Всичко е наред. Все се надявам полицаите да се върнат и да кажат, че е било грешка.

Мат мачкаше шапката си в ръце, обръщаше я отново и отново, оставяйки непокрита копринено меката си пшеничена коса.

— Не е справедливо, знаеш това, едно бебе да изгуби баща си още преди да се е родило, а после, толкова скоро, и майка си. — Той се обърна към Роуан и тя си каза, че Мат изглежда непоносимо млад и безпомощен.

— Не е справедливо — съгласи се тя.

— Но, мисля си, че животът невинаги е справедлив. Мисля, че… че това е просто съдба.

Наведе се леко към нея, когато тя го прегърна с една ръка през кръста.

— Може би на теб ти е по-трудно, отколкото на мен.

— На мен ли?

— Защото нали именно ти я намери. Но дори и да не бе ти, все някой щеше да я открие. Но все пак е ужасно, че тъкмо ти попадна там.

— Ние, двамата, с теб ще се справим с това, Мат.

— Все това си повтарям. Не спирам да мисля за Шайло и да си повтарям, че каквото и да се случи, ние ще се погрижим тя да е добре. Искам да кажа, че тя е съвсем малко бебе още.

— Нали за нея ще се грижи семейство Брейкман, както и твоето семейство.

— Да. Е, смятам да се кача в склада на тавана, за да се разсея с нещо и да престана да мисля само за това.

— Това е добра идея. И аз ще дойда при теб след няколко минути.

Но първо се прибра в квартирата си и заключи вратата. Макар да знаеше, че е проява на самосъжаление и че е напълно безсмислено, тя се отпусна на пода, облегна гръб на леглото и си поплака до насита.