Нора Робъртс
Окото на пламъка (5)

5.

В центъра на горския пожар се виеха високи пламъци. По гърба на Роуан се стичаха непрестанни потоци от пот. Моторният й трион не спираше да вие, впиваше зъбите си в дървесината на стволовете, пръскайки прах и стърготини наоколо, полепващи по дрехите й, по ръкавиците й, та чак по периферията на коравата й шапка. Воят на резачките, трясъците на прекършените дървета, падането на отрязаните клони се опитваха да надвият учестеното пулсиране на кръвта й.

Спираше само кратко, колкото да отпие малко вода, да промие пресъхналото си гърло или да избърше очилата си, ако стичащата се по лицето й пот затрудняваше зрението й.

Отстъпи назад, когато към тревата в гората полетя поредният отсечен от нея бор, за да бъдат спасени многото други негови събратя, извисяващи се зад гърба й.

— Хей, Шведке — извика й Гибънс, който бе избран да ръководи тази акция. Едва успя да надвика шумотевицата. Лицето му бе почерняло от пепелта, а от дима очите му бяха силно зачервени. — Ще те заместя тук. Иди да помогнеш на Мат и Янгтри да удържат напъна на огъня. Огънят се измества и се насочва нагоре към билото на хребета, на юг, към къщите. Трябва да се опитаме да го ограничим, да сменим посоката на разпространение.

Извади картата си, за да й покаже къде трябва да отиде.

— Ето тук действат повечето от нашите, а отстрани ги прикриват Джанис, Тригър и още двама от новобранците. Чакаме попълнение и те ще поемат ивицата за прочистването на гората и гасенето на локалните огнища. Ако продължаваме все така, до десет часа може да успеем да спрем настъплението на пожара, но ти трябва да внимаваш участъкът около теб да е прочистен.

— Разбрах.

— Тръгни с тях нагоре. И си пази задника.

Тя взе инструментите си, събра хората от екипа си и започна трудното изкачване с дължина около почти един километър сред дим и горещина.

В съзнанието си мислено бе начертала пътищата за бягство, разстоянието до подсигурената зона и посоката, водеща към нея. Тук-там по стръмнината все още припламваха искри и малки пламъци, но тя и спътниците й ги гасяха и задушаваха бързо и продължаваха нагоре.

По-тревожно беше откъм левия им фланг. Там не спираше да пламти ослепително ярка, оранжево оцветена стена от буен огън, жадно засмукваща кислорода от въздуха, разнасяше се пукот от догарящите клони и огнените езици пълзяха сред дърветата. Роуан тревожно огледа стълбовете гъст дим, виещи се нависоко в небето.

Една част от огнената стена се издаде напред, нахлу в грубо очертаната пътека пред парашутистите и започна моментално да изпепелява безмилостно всичко наоколо. Роуан скочи напред и с кирката от единия край на двуострата си брадва се зае трескаво да насипва пръст, докато Янгтри удряше най-предните пламъци с голям клон, набързо откъртен от съседния бор.

Продължиха все така да си проправят път към билото — удряха по огъня с клони, засипваха го с пръст, окопаваха просеки.

Въпреки шума тя успя да чуе рева на самолета откъм другия склон на хребета. Извади радиотелефона си, за да отговори на сигнала на колегите си.

— Прикрийте се! — извика тя на екипа си. — Ние сме добре, Гибънс. Кажи им да спуснат сместа. Ние сме се отдръпнали.

Въпреки дима тя успя да види как самолетът прелетя над билото. Чу как се разтвориха шлюзовете му, за да изпуснат товара. Разнесе се грохот, гъста розова маса се изля като дъжд от небето.

Няколкото пожарникари, които бяха по-близо до центъра на пожара, също се отдръпнаха, за да не бъдат изпръскани с огнегасящата смес, опасна за незащитените участъци по кожата.

— При нас вече е чисто — каза тя на хората от екипа си. Янгтри отхапа от своето енергийно блокче. — Ще се изместим малко на изток, ще заобиколим центъра на пожара и ще се срещнем там с Джанис и другите. Гибънс ни предупреди, че пожарът много бързо се разраства. Трябва и ние да побързаме, за да си осигурим преднина.

В главата си помнеше картата, а в стомаха — капризите на огъня. Продължиха да гасят малките, пръснати наоколо огнища. Някои от тях бяха не по-големи от чинии, но имаше и с размери на надуваеми басейни, като онези за деца.

И всичко това продължи, докато се изкачваха до билото.

Младата жена чу шумовете от центъра на пожара още преди да го види. Разрастваше се и бумтеше като гръмотевица, след което се разнесе подозрителен, пулсиращ тътен. Роуан усети доста преди да го забележи това изригване от адска горещина, което обгърна лицето й и проникна чак в белите й дробове.

После всичко се изпълни с пламъци, с цял един свят само в ярко оранжево, в златисто, в злокобно червено, разпръсвайки задушаващи облаци от дим. През дима и невероятния блясък видя някакви смътно очертаващи се силуети, едва долови отблясъците от жълтите ризи и коравите шлемове на зулитата, понесени във вихъра на войната със стихията.

Забързано намести раницата си и започна да си проправя път нагоре, към най-яростните пламъци.

— Обади се на Гибънс! — викна тя на Мат. — Да знае какво правим тук. Здрасти, Елф! — Роуан поздрави Джанис, размахвайки ръце. — Тежката кавалерия пристига.

— Точно от това се нуждаем. Направихме просеки около най-нагорещените участъци от огнището. Изсипаната смес успя да потуши няколко от тях, а ние разчистихме една ивица надолу към опашката на пожара. Сега трябва да я разширим и да угасим пламтящите дънери. Господи, какъв ад!

Спря се за минутка, за да глътне вода и да избърше потта, капеща по очите й. По шапката и ризата й останаха петна от лепкавата розова смес с отвратителна миризма.

— Първият пожар за този сезон, а тази гадост ни връхлетя с такава сила. Гибънс току-що ми каза, че ще изпратят още един екип от скачачи. Ще предупредят и пожарникарите в Айдахо. Но ние трябва да потушим огнището.

— Можем да започнем с разширяването на просеката и да потушим огньовете по дънерите. Сблъскахме се с много от локалните огнища по пътя нагоре. Стихията се опитва да изригне.

— Поддържай връзката. Да започваме. Ще доведа тук новаците. Либи и Стович. Гледай да не сбъркат в нещо.

— Добре, можеш да разчиташ на мен.

Роуан неуморно копаеше, сечеше, блъскаше с клони, трошеше буци, лееше пот. Режеше дънерите, малкото останали, не повалени дървета, които огънят можеше да използва за подсилване на пламъците. Когато усети, че умората започва да я надвива, се спря за кратка почивка, използва я, за да натъпче в устата си крекерите с фъстъчено масло от торбата си, да промие след това пресъхналото си гърло със скъпоценната си единствена кока-кола, вече доста топла.

Дрехите й бяха съсипани от второто изпускане на огнегасящата смес от самолета, а гърбът, краката и раменете й пламтяха от жегата и многочасовите непрестанни усилия.

Но предусещаше, че наближава минутата, в която ще настъпи обрат.

Внушителният доскоро облак от гъст дим започна да изтънява, макар и слабо, и през него тя видя за миг Полярната звезда като спасителен лъч на надежда, високо горе в небето.

Докато се сражаваха със стихията, денят незабелязано бе отстъпил пред нощта.

Изправи се, после се наведе, за да успокои напрежението в гърба си, огледа се назад, в чернотата, в обгорената зона от гората, погълната вече от огъня, осеяна с овъглени стволове и дънери, с посипани с пепел чукани, в остро стърчащите оголени клони, като ръце и пръсти на призраци, в мъртви купища пепел.

Уморено си напомни, че повече няма запас от храна. Както и че в скоро време от базата няма да могат да изпратят пак самолета, за да залива огнището със спасителна смес.

Но енергията й отново започна да се възвръща. Битката още не бе свършила, но бе ясно, че ще победят. Огненият дракон бе започнал да се снишава.

Повали един бор, а после отсече клоните му, за да потуши едно малко, но коварно пълзящо огнище. Сепна я силен вик от шок и болка. Светкавично се извърна и видя как Стович падна. Резачката му се изтръгна от ръцете му, извъртя се, вряза се в крака му и от зъбите й кръвта му закапа по утъпканата земя.

Роуан моментално захвърли своята резачка и се завтече към него. Стигна точно навреме, когато той се напъваше да се надигне и да стисне с две ръце бедрото си.

— Задръж! Задръж! — Тя отблъсна ръцете му и разкъса панталона му, за да освободи впитите в кожата зъби на триона.

— Не зная как стана. Направо ме сряза! — Както бе целият посипан със сажди и пепел, заглъхналият му глас прозвуча като глас на призрак.

Нямаше нужда да й обяснява. Умората забавяше реакциите, той бе охлабил хватката си само за миг може би и мощната машина рязко беше отскочила.

— Много ли е зле? — тревожно я запита той, когато тя извади ножа от колана си, за да прочисти раната му. — Наистина ли е толкова зле?

— Само една драскотина. Ще те направи по-кален, нали си новобранец. — Не знаеше какво е състоянието му, още бе много рано за диагнози. — Подай ми комплекта си за първа помощ — нареди тя на Либи, която веднага се притече на помощ. — Трябва да те почистя, Стович, за да изглеждаш по-добре.

Беше леко шокиран, прецени тя по погледа му, но се държеше.

От устата му изригна порой от псувни, някои от тях на руски, но пречупени през бруклинския му акцент; това вдъхна кураж на Роуан, заела се да почисти раната му.

— Добре си се наредил — промърмори тя, като се постара да прозвучи ободряващо, докато мислено си повтаряше: „Господи, само ако беше малко по-надълбоко и малко по-наляво и щяхме да се сбогуваме с теб, Стович.“ — Зъбите са повредили най-силно панталона ти.

Отново го погледна в очите. Ако се налагаше, умееше да лъже съвсем убедително, но сега й олекна, че не бе задължена да изрича лъжи.

— Ще се отървеш само с няколко шева, но това няма да те извади задълго от строя. Ще ти направя превръзка, за да можем да те върнем в базата.

Той се опита да се усмихне, но успя едва-едва. Тя го чу как преглътна с усилие.

— Нали не съм си срязал нещо важно?

— Всичко ти е здраво, резачо.

— Дяволски силно ме заболя.

— Не се и съмнявам.

Той се посъвзе и на два пъти си пое дълбоко дъх. Роуан още веднъж изпита облекчение, като видя как цветът по лицето му започна да се възвръща.

— Първият пожар, в който скачам, а ето как се подредих. Ще ме прикове задълго в леглото, нали?

— Не. — Тя превърза чевръсто и умело раната му. — Само ще ти остане този секси белег, за да впечатляваш жените. — Едва сега си позволи да приседне до него и да му се усмихне. — Жените не могат да устояват на чара на ранения в битка воин, нали, Либи?

— Така си е. Всъщност аз едва се сдържам да не ти налетя, Стович.

Той й се отблагодари с една крива усмивка.

— Победихме, нали, Шведке?

— Да, победихме. — Потупа го по коляното, след което се изправи. Остави Либи да се грижи за него и се отдалечи, за да се обади на Гибънс да уреди прибирането на Стович по спешност в базата.

Осемнайсет часа след като бе скочила в огнената стихия, Роуан се качи на самолета за краткия обратен полет до базата.

Нагласи раницата си като възглавница и се излегна на пода. Затвори очи.

— Пържола — заговори тя, — средно голяма. И пържени в масло картофи, в тава колкото футболно игрище, цяла планина от сварени и подсладени моркови, а накрая шоколадова торта колкото щата Юта, и то залята с два литра сметана.

— Руло „Стефани“ — размечта се и Янгтри и се тръшна на пода до нея, а някой или може би двама от другите скачачи засумтяха едновременно като моторни триони. — Цяло руло, което ще допълня с една камара картофено пюре и цяла кана сос. И ябълков пай за десерт със сладолед — да кажем, цял галон.

Роуан бавно отвори очи и забеляза как Мат я зяпа със сънлива усмивка.

— А ти какво ще си избереш, Мат?

— Пилешкото на мама с кнедли. Най-доброто в целия свят. Само да го тури в една тенджера от пет галона, за да си напъхам главата вътре и да го излапам до дъно. И черешов пай с домашно бита сметана.

— Всеки знае, че разбитата сметана се продава в кутии.

— Но не и в къщата на майка ми. Ама сега, както съм огладнял, ще погълна и една петдневна пица, барабар с кутията.

— Пица — простена Либи и се опита да се намести по-удобно на седалката. — Никога не съм предполагала, че мога да съм толкова изтощена, но все още жива.

— Винаги е така след осемнайсет часа борба с огъня — прозина се Роуан и се остави гласовете им, хъркането им, буботенето на двигателите на самолета да я приспят.

— Като се приберем, ще нападнем ли кухнята, Ро? — попита я Мат.

— М-хм. Ще си похапнем. Но първо един душ, та да смъкна тая мръсотия.

Следващото, което си спомняше, бе кацането. Измъкна се от самолета като в мъгла, толкова бе изтощена. Щом се освободи от товара си, в стаята си тя разкъса опаковката на едно шоколадово блокче. Но само го помириса и побърза да смъкне от себе си мръсните дрехи. В наполовина будно състояние едва успя да се довлече под душа и леко изхлипа, когато горещата вода я обля. Замъглените й очи дълго не можаха да откъснат погледа си от черната вода, стичаща се от нея в канала.

Обилно се насапуниса — косата, тялото, лицето. Вдъхна аромата на праскови, който очевидно беше възбудил обонянието на Гъл. Изплакна се и се насапуниса. И още веднъж, и още веднъж. И накрая, когато водата от нея затече съвсем чиста, направи вял опит да се избърше.

А после се строполи в леглото, увита в мократа кърпа.

 

 

Сънят пропълзя към нея като було, обвиващо я в здрач, но съзнанието й я тласкаше назад в дълбоката яма на изтощението.

Ехтяха мотори, брулеше вятър, предстоеше й шеметен скок в небето. Така се разтрепери, че започна да се паникьосва, сърцето й биеше до пръсване, блъскайки се обезумяло в ребрата й, докато летеше надолу към обгорялата земя, а тя безпомощно го наблюдаваше.

— Хей. Хей. Трябва да се събудиш.

Гласът прекъсна надигащия се в гърлото й писък. Някой грубо я разтресе, уловил здраво рамото й. Накара я да подскочи в леглото.

— Какво? Сирената? Какво става? — Втренчи се в лицето на Гъл, който разтриваше ръката й.

— Не. Имаше някакъв кошмар.

Роуан пое дъх, издиша и чак след това успя да отвори очи. Беше сутрин или може би по-късно, само това можеше да каже. А Гъливер Къри бе влязъл в стаята и без позволението й.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Може би искаш да се позагърнеш малко с тази кърпа? Не че имам нещо против гледката. Всъщност, бих могъл да прекарам остатъка от деня, като й се наслаждавам.

Тя сведе поглед и установи, че е гола до кръста, а и плъзналата се кърпа не прикриваше много от останалото. Дръпна кърпата нагоре и я пристегна около гърдите си.

— Отговори на въпроса, преди да съм те изритала по задника! — изсъска тя и оголи зъби.

— Пропусна закуската и както е тръгнало, май ще изпуснеш и обяда.

— Осемнайсет часа гасихме пожара. Довлякох се до леглото чак в три сутринта.

— И аз така чух. Много добра работа сте свършили. Но някой спомена, че ти нищо не си хапнала. Друг добави, че обичаш сандвичи с яйца и бекон или с кашкавал. Така че… — Той посочи с пръст към нощната масичка. — Донесох ти един. Мислех само да ти го оставя на масичката, но ти явно сънуваше лош сън. Затова те събудих, а ти ме ослепи с такава гледка — позволи ми да вметна, че имаш най-великолепните гърди, които някога съм имал щастието да видя. И според мен това е достатъчно основание да излезем на среща.

Тя огледа сандвича и бутилката със сода до него. Този път, като си пое дъх, миризмата едва не я накара да се разплаче от радост.

— Донесъл си ми сандвич с яйца и бекон?

— И с кашкавал.

— Бих казала, че си заслужил гледката.

— Ще ти донеса още един, ако това е цената.

Тя се засмя, прозина се, а после пристегна още кърпата, преди да вземе чинията. Още първата хапка я накара да затвори очи от удоволствие. Замаяна от усещането върху езика си, тя не му нареди да стане от леглото й, което се огъваше под тежестта му.

— Благодаря — промърмори с все още пълна уста от първите две хапки. — Искрено ти благодаря.

— Остави ме да ти отговоря, също така искрено. Струваше си да го направя.

— Наистина имам страхотни гърди. — Тя посегна към бутилката и отвинти капачката. — Огънят не спираше да мени посоката си, пламъците лижеха позициите ни. Очертахме преградна линия, а стихията сякаш ни казваше насмешливо: „О, така ли искате да играем играта? Тогава да опитаме това.“ Но накрая огнената ненаситница се убеди, че не може да победи зулитата. Тази сутрин научи ли нещо за състоянието на Стович?

— Сега всички му викат Резачката. Той и двайсет и седемте му шева били добре.

— Трябваше да го надзиравам по-отблизо.

— Той премина през един сериозен изпит, Роуан. Случват се злополуки. Те са част от професията ни.

— Не споря. Но той беше част от екипа ми. В този сектор аз бях старшата. — Сви рамене. — Щом е добре, значи всичко е наред.

Роуан отмести поглед.

— И твоите ръце изглеждат по-добре.

— Достатъчно добре са. — Гъл размърда пръсти. — Отново съм в списъка със скачачите.

— А Доби?

— И той ще се върне, но след още два дни. Малката мечка откри, че Доби може да шие не по-зле от Бетси Рос, така че засега го държат вързан за шевната машина. Снощи от покера спечелих петдесет и шест долара и малко дребни, а Бикарди, един от нашите механици, се понапи и запя арии от някаква италианска опера. Мисля, че това са всичките новини.

— Благодаря ти за новините и за сандвича. А сега си върви, за да се облека.

— Вече те видях гола.

— Ще е нужно повече от един сандвич, за да ме видиш отново гола.

— Какво ще кажеш за една вечеря?

Господи, наистина успяваше да я разсмее.

— Вън, готин. Трябва да прескоча до залата за фитнес, за да облекча схванатите си мускули.

— За да ти покажа какъв съм джентълмен, ще се въздържа от какъвто и да е очевиден коментар относно по-горното ти изказване. — Изправи се и взе празната чиния. — Ти си страхотна жена, Роуан — добави той, преди да отвори вратата. — Това ме държи буден през нощта.

— А ти си много секси мъж, Гъливер — промърмори тя, обаче чак след като той излезе от стаята. — И това ми обърква главата.

Остана час и половина в залата за фитнес, но го даваше по-леко и по-бавно, за не се пренатовари, после отиде в столовата.

След като се почувства отново човек, написа съвсем кратък рапорт до баща си:

„Ликвидирахме огъня. Аз съм екстра.

Обичам те: Ро“

Отиде в склада на тавана, за да провери парашута, който бе окачила миналата вечер. Започна да го проверява за дупки, скъсвания или други дефекти.

Вдигна глава, когато влязоха Мат и Либи.

— Хм, не ми изгледаш много бодра и отпочинала.

— Напомни ми никога да не ям като прасе, преди да си легна — изохка Либи и притисна ръка към корема си. — Не можах да се наместя удобно чак до пет часа, а след това лежах като кит, изхвърлен на брега.

— А ти не дойде в столовата — обърна се Мат към Роуан, когато донесе парашута си.

— Като измих от себе си цялата мръсотия, едва успях да се довлека от душа до леглото. Спала съм като пън — додаде Роуан и се усмихна на Либи. — Но извадих късмет с рум сървиса, после отделих час и половина за фитнес, нахраних се много добре и ето ме тук, готова да започна всичко отново.

— Чудесно — възкликна Либи и разгъна парашута си. — И откъде намери рум сървис?

— Гъл ми донесе един сандвич за закуска.

— Така ли му викат в Монтана?

Роуан й размаха пръст.

— Говорим само за един сандвич и нищо повече, ясно ли е. Но той спечели няколко точки. А някой от вас виждал ли е Резачката?

— Да, надникнах при него, преди да налетя на Мат. Показа ми шевовете си.

— Така ли му викат в Калифорния?

— Нямаше нищо, защото този се появи.

— Извадил е късмет — включи се Мат. — Засегнат е само мускулът. Но ако е било само с един сантиметър встрани, историята щеше да е съвсем различна.

— Всичко опира до броени сантиметри, нали? — Либи изглади с ръка парашута си. — Или секунди. Или до някое мигновено разсейване. Разликата между това да имаш интересен белег или…

Тя замлъкна и леко пребледня.

— Съжалявам, Мат. Не се съобразих.

— Няма нищо. Ти дори не го познаваш. — Той се изкашля и продължи с проверката на парашута си. — Ако искаш да ти призная истината, до вчера не знаех, просто не бях сигурен дали наистина ще мога отново да го направя. Застанах на люка, загледан надолу в пожара, чаках ръката на навигатора да ме удари по рамото, но не знаех дали ще мога отново да скачам в огъня.

— Но го направи — погледна го Роуан.

— Да. Казах си, че го правя заради Джим, но докато не го направих в действителност… Защото ти си права, Либи. Всичко се решава от сантиметрите и секундите. Ако съдбата е решила да те запази. Ето защо не можем да се отпускаме, нямаме право да се предаваме. По никакъв начин. — Мат въздъхна дълбоко. — Знаеш ли, че Доли се върна?

— Не. — Изненадана, Роуан престана да оглежда парашута си за повреди. — Кога? Не съм я виждала в базата.

— Вчера се е върнала, докато бяхме при пожара. Тази сутрин след закуска посети майка ми. — Задържа погледа си върху парашута си. — Изглеждаше добре. Искаше само да се извини за държанието си след смъртта на Джим.

— Това е добре. — Но Роуан усети как стомахът й се сви, макар да не прекъсна с проверката на парашута.

— Казах й, че същото трябва да направи и с теб.

— Няма значение.

— О, да, има.

— Мога ли да попитам коя е тази Доли? — намеси се Либи. — Или по-добре да си гледам работата?

— Тя беше една от готвачките — обясни й Роуан. — Между нея и Джим имаше нещо. Всъщност тя имаше нещо с мнозина, но през последния сезон беше само с Джим. Понесе го много тежко, когато той умря. Разбираемо.

— Тя се нахвърли върху теб с кухненски нож — припомни й Мат. — Няма нищо разбираемо в това.

— Господи!

— По-скоро се опита да ме нарани — поправи го Роуан, а Либи ахна.

— Ама защо?

— В онзи ден аз бях партньор на Джим за скока. А тя все някого трябваше да обвини за смъртта му. Беше полудяла, като размахваше ножа пред мен. Но по принцип обвиняваше всички нас, все повтаряше, че ние сме го убили.

Роуан изчака малко, за да види дали Мат ще каже нещо, но той запази мълчание.

— Веднага след това се махна от базата. Заради случилото се никой не очакваше тя да се върне или пак да я наемат.

Мат запристъпя от крак на крак и я погледна изпитателно.

— А ти как го приемаш?

— Не зная какво да мисля. — Роуан се почеса по врата. — Предполагам, че ако тя повече не размахва пред лицето ми остри предмети или не се опита да ме отрови, ще се държа хладно с нея, но нищо друго няма да се случи.

— Тя има бебе.

Сега бе ред на Роуан да ахне.

— Какво каза?

— Тя ми каза, че през април родила момиченце. — Очите му леко се навлажниха, затова побърза да отклони погледа си. — Доли кръстила детето си Шайло. Майка й го гледа, докато Доли е на работа. Каза още, че бебето е на Джим.

— Мили Боже, ти не ли знаеше досега? Семейството ти нищо ли не е знаело?

— Тъкмо за това тя дойде да се извини — поклати глава Мат. — Попита ме дали не трябва да го съобщя на майка ми, на семейството ни. Остави ми и няколко снимки. Накрая добави, че мога да видя детето, ако пожелая.

— А Джим знаел ли е?

Лицето му пламна, сетне отново пребледня.

— Тя каза, че му съобщила в онази сутрин, преди скока. Добави, че тогава той много се развълнувал, че той избрал името. Казал, че иска да е Шайло, без значение дали ще е момче, или момиче. Щели да се оженят през есента, така ми каза.

Извади от джоба си малка снимка.

— Ето я малката. Това е Шайло.

Либи взе снимката.

— Красива е, Мат.

При тези нейни думи очите на Мат заблестяха, лицето му разцъфна в усмивка.

— Плешива е като пъпеш. Същите сме били и Джим, и аз, и сестра ми. Трябва да го кажа на мама — реши той, докато Либи подаваше снимката на Роуан. — Но не мога да измисля как да й го съобщя.

Роуан дълго оглежда бебето с пълни бузки и искрящи очички, а после върна снимката на Мат.

— Първо се поразходи, за да ти се избистри главата. След това се обади на майка си. Ще се почувства щастлива. Може би малко ще се ядоса, че досега не е знаела, но в общи линии ще бъде щастлива. Върви. Аз ще се погрижа за парашута ти.

— Не мога да си го избия от главата, затова мисля, че имаш право. Но по-късно мога сам да довърша проверката на парашута.

— Нали ти казах, че аз ще се погрижа за това.

— Благодаря. Благодаря — повтори той и се заклати като сомнамбул.

— Много му се насъбра — отбеляза Либи.

Роуан се стараеше да потиска тревогата си. Пристигнаха други нейни колеги и тъй като всички бяха узнали за връщането на Доли Брейкман, това се превърна в най-обсъжданата новина за деня.

— Видя ли я вече?

Роуан извърна глава към Тригър. След като свърши с проверката на парашута си, тя се зае с парашута на Мат.

— Говори се, че дошла вчера следобед заедно с майка си и изповедника си.

— Нейният… какво?

— Да. — Тригър завъртя очи. — Преподобният Летърли. Според слуховете той бил изповедник на майката на Доли. Сега Доли редовно посещавала неговата църква. И останали в стаята на Малката мечка цял час. Тази сутрин беше в кухнята при Лин и Мардж, пържеше бекон.

— Е, нали е готвачка.

— Да, поне готвенето никога не е било проблем за нея.

Роуан и Тригър се спогледаха и тя поклати бързо глава.

— Сега тя има бебе — тихо заговори Роуан. — Няма смисъл всичко още да се раздухва.

— Мислиш, че бебето е от Джим, както твърди тя?

— Те се чукаха като зайци, така че защо не? — Защото макар никой от тях да не го каза, тя имаше навика да подскача с твърде много други мъжки зайци. — Но както и да е, това не е наша работа.

— Той беше един от нас, тъй че много добре знаеш, че е наша работа.

Роуан не можеше да го отрече, но не искаше да слуша слухове и догадки, докато подреждаше парашутите. Щом приключи, отиде при Малката мечка.

Той се надигна от бюрото си и й даде знак да затвори вратата.

— Очаквах да се отбиеш при мен.

— Искам само да зная дали трябва да си пазя гърба, за да не свърша с кухненски нож, забит между плешките.

Малката мечка се разтри между веждите.

— Мислиш ли, че щях да я пусна в базата, ако смятах, че ще ти създава неприятности?

— Не. Но исках да го чуя на глас.

— Тя е работила тук три години преди Джим. Единственият проблем, който сме имали, е, че прекалено много си развяваше полата. Но впрочем никой не е имал сериозни проблеми с това.

— Не ми пука дали тя се е чукала с всеки новобранец, женкар, скачач или механик в чакалнята и гардероба преди полетите. — Роуан пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята. — Тя е добра готвачка.

— Така е. А пък от това, което съм чул, след като тръгнала с Джим, на доста мъже са им липсвали ласките й. А ето че сега се сдобила и с дете. Съдейки по думите й, както и от съвпадението по време, излиза, че детето е негово. — Малката мечка шумно изсумтя. — Довела е дори свещеник със себе си. Майка й често я водела на църква. Сега каза, че се нуждае от работата и че щяла да промени поведението си.

Той махна с ръка.

— Не мога да отрека, че я съжалих, но щях да й откажа, ако не вярвах, че иска да започне на чисто и да има нов живот — за себе си и бебето. Знае, че ако се нахвърли срещу теб или някой друг, или създава някакви неприятности, веднага ще изхвърчи оттук.

— Не искам да си имам главоболия, Малка мечко.

Той изгледа Роуан продължително с тъжните си кафяви очи.

— Тогава си помисли за моите. Но ако си против, ще се погрижа за това.

— По дяволите.

— Ще пее в църковния хор по време на неделните служби.

— Почакай да си събера мислите. — Тя отново пъхна ръце в джобовете си, а Малката мечка й се ухили. — Добре, добре — промърмори младата жена, но се свлече в един стол.

— Май не си добре, а?

— Тя каза ли ти, че с Джим смятали да се оженят и че той бил много щастлив, че ще има дете?

— Каза ми го.

— Работата е там, че аз знаех, че той се виждаше с друга. През последната година гасихме един пожар в Сейнт Джо и останахме там три дни. Джим се увлече по една от жените, които приготвяха храната. Май все готвачки го привличаха. И зная, че няколко пъти се срещаха в един мотел, когато не беше в списъка на скачачите. Срещаше се и с други.

— Зная. Трябваше да говоря с него за това, защото той искаше да го прикривам пред Доли.

— Аз пък мога да ти кажа, че в деня на злополуката беше много изнервен в самолета. Не възбуден, а нервен и неспокоен. Ако Доли му е казала, че е бременна, преди да ни вдигнат под тревога, това вероятно обяснява състоянието му. Или поне донякъде.

Той почука с молива си по бюрото.

— Не виждам причина Доли да узнава за това. А ти?

— Не, не бива да узнава. Казвам само, че може и да е открила Бог или е намерила успокоение в църковните песнопения. Но за Джим тя лъже или се самозалъгва. Така че нямам нищо против, че се е върнала, стига всички да го знаят.

— Помолих Мардж да я държи под око, за да зная какви ги върши.

Доволна, Роуан отново се изправи.

— На мен това ми е достатъчно.

— Съобщиха за гръмотевици на север — осведоми я Малката мечка, когато тя тръгна да излиза.

— Така ли? Може би ще извадим късмет и ще трябва да скачаме в пожара, така че всички ще престанат да говорят за Доли. И аз в това число.

Роуан реши, че още сега всичко може да се уреди, и тръгна към кухнята.

Както и очакваше, завари там подготовката за вечерята в пълен ход.

Мардж, която командваше в кухнята вече от десетина години, стоеше до тезгяха и режеше червеникавите картофи. Беше облечена с обичайната си престилка върху тениската и джинсите, а гъстата й кестенява коса беше прибрана под яркорозова забрадка.

От тенджерите върху печката се вдигаше пара, а от айпода на Мардж, оставен върху тезгяха, ехтеше „Безмълвен“ на Лейди Гага.

Никой, освен Мардж, нямаше право да решава каква музика да се слуша в кухнята.

Самата тя подпяваше със силния си дрезгав алт, докато замахваше с ножа.

По скулите й личеше, че прабаба й по майчина линия е била индианка, но ирландското доминираше благодарение на млечнобялата й кожа, осеяна с лунички, както и заради приятните й светлокафяви очи.

Тези очи сега проследиха внимателно Роуан, когато тя се приближи до жената, която миеше зеленчуците в мивката.

Роуан повдигна рамене, после ги спусна.

— Тук мирише добре. — Постара се гласът й да прозвучи по-силно от музиката.

Доли се смрази край мивката, после с бавно движение спря водата и се обърна.

Роуан забеляза, че сега лицето й е по-пълно, както и гърдите. Беше вързала русата си коса на висока, наперена конска опашка, но трябваше да се погрижи за корените си.

Само че това вероятно ще прозвучи нелюбезно, каза си Роуан. Една млада майка сигурно има други приоритети. Порозовяването на бузите й се дължеше по-скоро на емоциите, а не на изчервяване, когато Доли сведе очи и избърса ръце в една от кърпите.

— Приготвяме свинско печено с картофи с розмарин, боб, задушен в масло, и моркови. Зеленчуци с равиоли с три вида настъргано сирене. И към всичко това ще сервираме средиземноморска салата. А за десерт ще има кекс и пасти с боровинки.

— Запиши ме за вечерята.

Роуан отвори хладилника и си взе една сода, а Мардж отново се зае с картофите.

— Как си, Доли?

— Добре съм. А ти? — Каза го прямо, с повдигната брадичка.

— Доста добре. Сигурно можеш да си вземеш кратка почивка, за да излезеш с мен на свеж въздух?

— Много сме заети. Лин…

— По-добре ще е колкото може по-бързо да си довлече тук кльощавия задник — прекъсна ги Мардж. — А ти излез. И ако я видиш, изпрати ми я.

— Ама аз трябва да измия зеленчуците — започна Доли, но се присви, както винаги досега, под стоманения поглед на Мардж. — Добре. — Захвърли кърпата и тръгна към вратата.

Роуан си размени един многозначителен поглед с Мардж, преди да излезе и тя.

— Видях снимката на бебето ти — започна Роуан. — Красиво е.

— Бебето на Джим.

— Красиво е — повтори Роуан.

— Тя ми е дар от Бога. — Доли скръсти ръце пред гърдите си. — Трябва ми тази работа, за да имам пари за нея. Надявам се, че си достатъчно добра християнка, за да не направиш нещо, за което да ме уволнят.

— Не мисля за християнството или нещо друго, Доли. Мисля единствено за това, че трябва да се държим човечно. Никога не съм имала проблем с теб и не искам тепърва да имам.

— Ще готвя за теб както за всички останали. Надявам се да покажеш уважение към мен, като не се занимаваш с мен. Аз ще направя същото. Преподобният Летърли ми каза, че трябва да ти простя, за да съм в мир с Бог, но не мога.

— За какво да ми простиш?

— Ти си причината детето ми да отрасне без баща.

В първия миг Роуан нищо не каза.

— Може би ти е нужно да вярваш в това, за да преживееш случилото се, но на мен вече не ми пука.

— Очаквам това от теб.

— Тогава съм щастлива, че не съм те разочаровала. Ти може да твърдиш, че си се отдала на Бога или си се преродила, но и за това не ми пука. Обаче имаш бебе и се нуждаеш от работа. Работиш добре. Сега трябва да се посветиш само на това да запазиш работата си. И заради това трябва да се разбереш с мен. Когато ми се прище да вляза в кухнята, ще вляза независимо дали ти си наоколо, или не. Нямам намерение да прекарам живота си само в уговорки с теб или да мисля за неоправданата ти злоба.

Вдигна ръка, преди Доли да успее да заговори.

— И още нещо. Веднъж вече ме нападна. Втори път няма да ти се размине толкова лесно. С бебе или не, ще ти отвърна подобаващо. Иначе за всичко останало ние с теб нямаме проблеми.

— Ти си безсърдечна курва и един ден ще си платиш за всичко, което си сторила. В онзи ден ти трябваше да си на мястото на Джим. Ти трябваше да бъдеш, да крещиш, докато падаш към земята.

Обърна се и забърза към кухнята.

— Е — промърмори Роуан, — дотук беше с доброто.