Нора Робъртс
Окото на пламъка (26)

26.

На верандата Ела гледаше Лукас през красиво подредената маса за закуска. Днес наистина доста се бе постарала — имаше палачинки и запечени яйца, подредени в чиниите от най-хубавия й порцеланов сервиз, поднесени заедно с красиви стъклени купи, препълнени с плодове, мимозите изящно се подаваха от високи кристални чаши, а една от нейните хортензии в нисък квадратен стъклен съд красеше средата на масата.

От време на време обичаше да влага повече старание, а Лукас обикновено толкова възторжено оценяваше усилията й. Дори и да му сервираше само студена овесена каша и чаша черно кафе, той винаги й благодареше за труда.

Но тази сутрин не каза почти нищо и само чоплеше храната, която тя така грижливо бе приготвила.

Ела се запита дали той не съжалява, че си е взел почивен ден, за да отиде с нея в магазина за антики в Мисула. Идеята бе нейна. И наистина, кой мъж би се зарадвал от перспективата да прахоса цял ден само за пазаруване?

— Знаеш ли, Лукас, хрумна ми, че ти може да предпочиташ да правиш днес нещо друго — подметна тя, след като той не реагира на погледа й.

— Какво? — Вдигна разсеяно очи от чинията си. — Извинявай, не те чух.

— Ако можеше да вършиш нещо друго, какво би предпочел за днес?

— Честно ли? Искаше ми се да отида горе, в Аляска, при Роуан.

— Наистина си много загрижен за нея. — Тя посегна да го хване за ръката. — Зная колко много се тревожиш за нея при всяко излитане, но този път има нещо друго. Така ли е?

— Разговарях с Малката мечка, докато ти приготвяше закуската. Той мислеше, че аз вече го знаех… Не, тя е добре. Те всички са добре — поправи се той, когато пръстите й се стегнаха около неговите. — Само че този пожар се оказал доста по-труден за гасене и много по-мащабен, отколкото очаквали. Е, понякога и това се случва — сви рамене той. — Но най-много ме тревожи, че след скачането са открили дефекти в оборудването си.

— Нали тези неща се проверяват и поддържат? Това не би трябвало да се случва.

— Да, проверени са, изпробвани са. Само че, Ела, те подозират, че може да са били съзнателно повредени.

— Искаш да кажеш, че… Господи, Лукас, не е чудно, че си така разтревожен. И какво ще стане сега?

— Ще се заемат с цялостна проверка на оборудването. Ще прегледат всичко. Малката мечка вече се разпоредил за пълна ревизия на цялата техника в базата.

— Това е добре, но няма да помогне на Роуан или на останалите да се справят с пожара.

— Когато се озовеш сред пожар, зависиш от себе си, от екипа си, и — за Бога — от екипировката си. Това не може да уплаши момичето ми.

— Но тя добре ли е? Сигурен ли си?

— Да. Работили са почти двайсет и четири часа, преди да си устроят лагер. Сега тя би трябвало да спи. Ще продължат битката рано сутринта, когато слънцето изгрее. Спуснали им още техника и са им изпратили нови скачачи, повечето със солиден опит. Ще им изпратят и още един товарен самолет за изливане на калта за гасене, както и… — Леко се усмихна и махна с ръка. — Стига сме говорили само за пожарите.

Тя поклати глава.

— Не. Продължавай да говориш. Искам да можеш да говориш свободно за всичко с мен.

— Това, пред което се изправили, било истински ад. Закъснели в искането за още хора и техника, ветровете били силно променливи и активни по целия периметър. Всеки силен пожар си създава собствени атмосферни условия — продължи той и това я успокои, когато забеляза, че той неусетно се увлече в разказа си и се поотпусна. — Конкретно този пожар в Аляска е създал истинска буря, изтласкал преградната линия — това означава, че са се разпръснали много вторични огнища, което забавя гасенето. Имало е и колосални изригвания на пламъци, високи до двайсет и пет метра.

— О, Боже мой.

— Да, силните пожари са много впечатляващи — съгласи се той и изуми Ела с усмивката си.

— Май наистина ти се иска сега да си там. — Тя присви очи. — И то не единствено заради Роуан.

— Предполагам, че тази професия никога не те напуска, поне не напълно. Казаха ми, че се справят добре с най-долната преградна линия. Само че ги очаква още един адски ден. Все пак се надяват до довечера стихията да се предаде.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? Трябва да отидеш в базата.

— Сега там не се нуждаят от мен.

— Ти може да си пенсиониран, но все още си оставаш Лукас Трип Железния. Обзалагам се, че могат да използват твоя опит и познания. А и така ще се чувстваш по-близо до Роуан, по-добре ще можеш да следиш действията й.

— С теб имахме планове за днес — напомни й той.

— Лукас, вече не ме ли познаваш малко по-добре?

Погледна я, после взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Предполагам, че да. Предполагам, че и ти ме познаваш.

— Харесва ми да си мисля, че е така.

— Чудя се как ще се почувстваш… иска ми се да те помоля да се преместя тук при теб. Ако може да живея с теб.

Отне й минута, за да го осъзнае.

— Ти… ти искаш да живееш заедно с мен? Тук?

— Зная, че тук имаш всичко, което желаеш. Зная също, че се виждаме само от няколко месеца. Може би се нуждаеш от…

— Да.

— Да?

— Искам да кажа, че ако си тук, ще имам всичко, което желая. И така, да, абсолютно да. — Ела се засмя, очарована от учудения му поглед. — Колко скоро можеш да си събереш багажа?

Той въздъхна облекчено, после взе една от мимозите и вдъхна аромата й по-дълбоко.

— Мислех си, че ще кажеш не или че ще трябва още да поизчакаме.

— Тогава не би трябвало да ме питаш. А сега вече не можеш да се измъкнеш, защото си обвързан.

— Да съм обвързан с една красива жена, която чудесно ме разбира и ме желае. Да ме убият, но не мога да проумея с какво съм заслужил подобно щастие. — Остави мимозата обратно на масата. — Правя това отклонение, защото първото, което трябваше да ти кажа, е, че те обичам, Ела. Обичам те.

— Лукас. — Тя се изправи, заобиколи масата и се отпусна в скута му. Пое лицето му в шепи. — Обичам те. — Целуна го, потопи се цялата в тази нежна целувка. — Толкова съм щастлива, че синът ми поиска от мен да скоча от самолет. — Въздъхна и опря буза до неговата. — Толкова съм щастлива.

 

 

След като той си тръгна, тя се зае да пренареди плановете си за деня. Трябваше да освободи място за един мъж. За нейния мъж. Място в банята, място в гардероба. Място за много неща. Къщата, която тя бе подредила само за себе си, сега трябваше да бъде за двама, да разтвори в себе си частици от него, всички сенки и нюанси.

Удивително колко силно жадуваше затова, колко много искаше да види как тези сенки и нюанси се преливат с нейните.

Трябваше да си състави списък на всичко, което трябва да бъде свършено. Той ще се нуждае от пространство за кабинет. Извади един бележник и писалка, за да си записва задачите. После потропа с писалката по бюрото, обмисляйки кое помещение ще бъде най-подходящо за него.

— О, кой можеше да очаква, че ще се стигне до това! — Засмя се, захвърли писалката и затанцува из кухнята.

Трябваше да се обади на децата и да им го каже. Но това можеше да изчака, докато всичко не улегне малко, за да не си помислят, че главата й се е замаяла като на гимназистка в навечерието на абитуриентския си бал.

Макар че се чувстваше точно така.

Когато телефонът звънна, тя отиде да го вдигне с танцова стъпка, ала тутакси стана сериозна, като видя, че я търси Айрини.

Пое си дъх два пъти, бързо.

— Ало?

— Ела, Ела, може ли да дойдеш? Лео. Лео се обади.

— Говори по-бавно — помоли тя, защото Айрини трескаво изговаряше думите. — Лео ти се е обадил?

— Той се е предал. Сега е в полицейския участък и поискал да говори с мен. Разрешили му да ми се обади, защото той заявил, че няма да каже нищо, ако преди това не говори с мен. Не зная какво да правя.

— Не прави нищо. Веднага идвам.

Ела изключи мобилния телефон от зарядното устройство, пъхна го в чантата си и хукна навън. Звънна на Лукас чак когато стигна до вратата на оградата.

— Бързам към къщата на Айрини. Лео се е предал на полицията.

— Къде? — нервно попита Лукас. — Къде е той?

— Обадил й се от участъка. — Затръшна вратата на колата си и премести телефона, за да нагласи колана си. — Казал още, че с никого няма да разговаря, докато не говори с Айрини. Ще отида с нея.

— Не се приближавай към него, Ела.

— Няма, но не искам да я оставям сама. Ще ти се обадя веднага щом се върна.

Затвори телефона, хвърли го в чантата и потегли бързо надолу по алеята.

 

 

Събуждането сред величествената гледка на хребета Аляска и планината Денали чудесно повдига духа. В тишината на утрото Роуан се изпълни с увереност, че планината е на тяхна страна.

Екипите бяха работили с цялото си сърце, изтърпяха изгарянията и раните, болките и умората, за да докажат това. Не успяха да оковат огнения змей, все още не, но със сигурност му бяха нанесли смъртоносна рана. А днес, тя беше твърдо убедена в това, днес ще забият меча право в сърцето му.

Роуан знаеше, че екипът беше на предела на изтощението, с опънати нерви, но нали имаха четири часа за пълноценен сън, а преди това дори успяха добре да се нахранят. А сега, когато ще разполагат с повече оборудване, с повече хора, с още една пожарна кола и два булдозера, тя вече започваше да вярва, че до довечера ще могат да отлетят за дома, като оставят окончателното прочистване на колегите им от Аляска.

Сънят, реши тя, е майката на оптимизма.

Извади радиотелефона си при първия сигнал, че я търсят.

— Тук Ро, от базовия лагер. Слушам.

— Тук Малката мечка, от командния център. При мен има един мъж, който иска да говори с теб.

— Как е моето момиче?

— Здрасти, татко. Аз съм екстра. Просто си стоя тук и си мисля и се взирам в голямата планина. Иска ми да беше тук. Край.

— Прието. Хубаво е да чуя гласа ти. Разбрах, че вчера сте имали затруднения. Край.

— Нямаше нещо, с което да не можем да се справим само с малко дъвка и тиксо. Така че вчера успяхме да поохладим огъня. — Тя се загледа в струпващите се облаци над националния парк и кълбата дим, извиващи се над зелената гора. Ще се погрижим за вас — закани се тя. — Днес ще сритаме задника на стихията. Край.

— Разбрано. Ро, имам за теб още нещо — започна той и й разказа за Лео.

След края на разговора Роуан се върна при Гъл и седна до него.

— Невероятно красива гледка — отбеляза той. — Либи вече е влюбена в нея. Непрекъснато ни говори как иска да се пресели тук. Да ни изостави, за да се присъедини към екипа в Аляска.

— Хората се влюбват в планините. Гъл, тази сутрин Лео се предал в полицията. Сега е в ареста.

Той я изгледа, преди да отпие от кафето си.

— Значи днес е дяволски хубав ден.

— И на мен така ми се струва — въздъхна Роуан. — Да, мисля, че е точно така. Хайде да го направим още по-добър, като отсечем главата на огнения змей.

— Ще се погрижа за това — обеща той и се наведе, за да я целуне.

 

 

Айрини бе потресена до мозъка на костите си, когато влезе в стаята за свижданията и видя Лео свит в другия край на голата маса. Беше отслабнал, косата му бе проскубана, падаше на мръсни, разбъркани кичури над яката на оранжевата затворническа униформа. Не се беше бръснал Бог знае откога, така че брадата му беше пораснала още повече, шокиращо посивяла около измършавялото му лице.

Приличаше на уловен в клетка див звяр. Приличаше на престъпник.

Приличаше на непознат.

Нима бе изтекъл само месец, откакто не го бе виждала?

— Айрини. — Гласът му пресекна, а в ушите й отекна зловещо дрънченето на белезниците му, когато той импулсивно се опита да протегне ръце към нея.

Трябваше за миг да се огледа, за да дойде на себе си.

Стаята й се стори задушна и прекалено силно осветена. Видя отражението си в широкото огледало — тогава се досети, че това бе стъкло за еднопосочно гледане. Беше гледала сериите на „Закон и ред“ и оттам знаеше какво е.

Но отражението я зашемети. Коя бе тази жена, толкова състарена, само кожа и кости, със сплъстена коса около изпитото лице?

Това съм аз, каза си тя. И аз съм непозната.

Вече не сме онези, които бяхме. Не сме онези, които трябваше да бъдем.

Дали полицаите ни наблюдават зад стъклото? Разбира се, че ни гледат. Следят, преценяват, осъждат.

Мисълта събуди малкото гордост, която й беше останала. Изправи рамене, вдигна брадичка и погледна съпруга си право в очите. Отиде до масата, седна, но отказа да поеме протегнатите му към нея ръце.

— Ти ме изостави.

— Съжалявам. Мислех си, че така ще е по-добре за теб. Издирваха ме, за да ме арестуват за убийство, Айрини. Казах си, че ако изчезна, за теб ще е по-добре. Мислех да се върна, ама чак когато пипнат истинския убиец.

— Къде отиде?

— Качих се в планините. Не спирах да ходя. Имах радио, така че следях съобщенията за арестувани заподозрени. Но никого не заловиха. Някой ми погоди това, Айрини. Аз само…

— На теб? На теб ли, Лео? Аз се подписах заради теб, заложих дома ни за твоята гаранция. Ти замина, а сега аз ще изгубя дома си, защото дори и да се хвана на още една работа, пак не мога да се справя с плащанията.

Лицето му се сгърчи от болка, искрена, неподправена болка.

— Не се замислих за това, като избягах. Не мислех толкова надалеч. Само си казах, че ти и бебето ще бъдете по-добре, ако се махна. Не помислих за…

— Не си се замислил, че ще остана съвсем сама, без да имам представа къде е съпругът ми, дали е жив, или мъртъв? И през ум не ти мина, че оставам сама с това бебе, за което трябва да грижа, със сметките, които трябва да плащам, с въпросите, на които съм длъжна да отговарям, и всичко това точно когато трябва да положа в гроба костите на дъщеря си?

— Нашата дъщеря, Рийни. — Бузите почервеняха под брадата му, когато тресна с юмрук по масата. — Те мислят, че съм убил собствената си дъщеря. Че съм й счупил врата, а после съм я изгорил като боклук в контейнер за смет. И ти ли мислиш така? Така ли мислиш?

— Отдавна престанах да мисля, Лео. — Чу собствения си глас, глух и чужд като косата й, като лицето й. — Трябваше да го направя, живеех ден за ден, от едно ежедневно задължение до следващото, от една сметка до следващата. Загубих детето си, съпруга си, вярата си. А сега ще изгубя и къщата си, и внучката си.

— Живях като животно в горите — поде той. После млъкна и я изгледа с присвити очи. — За какво говориш? Не могат да ни вземат и Шайло.

— Не зная дали могат, или не. Но зная, че не мога да я отгледам както трябва, без да й осигуря добър дом. Нито ще имам достатъчно време. Утре пристига семейство Брейнър и те ще я отведат в дома си в Небраска.

— Не. — Лицето на непознатия мъж срещу нея пламна от гняв. — Не, Айрини. По дяволите, поне сега трябва да ме изслушаш.

— Не проклинай пред мен. — Гневът в гласа й изплющя като камшик и той сведе глава. — Ще направя каквото е най-добро за бебето, Лео, а точно това е най-доброто. Нямаш право да решаваш. Ти ни изостави.

— Не го направих, за да ме наказваш сега.

Тя се отпусна назад. Странно, но сега не се чувстваше нито толкова уморена, нито толкова похабена, нито толкова разкъсвана от мъка. Не, чувстваше се по-силна, с по-ясно съзнание от онзи ужасен миг, когато някой дойде да й съобщи, че Доли е мъртва.

— Наказвам ли те? Я се виж, Лео. Дори и да имах намерение да те наказвам, а аз никога не съм си мислила за това, ти вече стори достатъчно и сам се наказа. Каза ми, че си живял като животно — е, очевидно това е бил твоят избор.

— Направих го заради теб!

— Може би вярваш в това. Може би това ти е било необходимо. Но мен не ме интересува. Има едно невинно бебе в цялата история и то е на първо място. И още нещо: за пръв път в живота си поставям себе си след него. Преди теб, Лео. Преди всеки друг.

Нещо се раздвижи в нея. Не, не беше гняв. До гуша й бе дошло от гнева, от отчаянието. Може би, само може би, това, което се бе раздвижило, бе вяра — вярата й в самата нея.

— Ще направя това, което отдавна трябваше да направя за себе си. Ще помисля още малко, но най-вероятно ще замина, за да съм по-близо до Шайло. Ще взема моята половина от това, което е останало, след като всичко се уреди, и ще ти оставя твоята.

Главата на Лео политна назад, все едно че го бе зашлевила с все сила.

— И ще ме зарежеш просто така, когато най-много се нуждая жена ми да е до мен?

— „Нуждаеш се“ — повтори Айрини и поклати глава. — Ще се наложи да свикнеш, че твоите нужди вече не са на първо място. А след тези на Шайло и моите. Досега винаги съм те подкрепяла за всичко, Лео. Изпълнявах дълга си като съпруга и бях с теб, каквото и да ми струваше, колкото и да бе дълго. Но ти промени всичко, като доказа, че не би направил същото за мен.

— Айрини, сега ме изслушай ти. Трябва да ме чуеш.

Някой е взел онази пушка от дома ми. Направил го е, за да ме съсипе.

— Надявам се това да е вярно, заради спасението на душата ти. Но ти и Доли превърнахте къщата ни в бойно поле и никой от вас не се загрижи за мен, за да сложи край на тази война. Тя ме напусна без въобще да се замисли, а когато я прибрахме пак у дома, защото родителите никога не могат да изоставят детето си, тя продължи да ни лъже, както винаги. Двамата постоянно се карахте и обиждахте взаимно, също както винаги. А аз, както винаги, бях между чука и наковалнята.

„Бог да ми е на помощ“, помисли си Айрини. Щеше да скърби за рожбата си до края на живота си, но не и за онази война.

— Сега нея я няма, а моята вяра е така съкрушена, че дори нямам утехата, че това е било по Божията воля. Ти ме изостави сама в мрака, точно когато най-много се нуждаех от една силна ръка да ме подкрепя.

Не зная какво си направил или не си направил, но зная вече прекалено много. Зная, че не мога да завися от теб да ми подадеш тази силна ръка, затова трябва да започна да разчитам единствено на себе си. Отдавна трябваше да го направя.

Тя стана от стола.

— Трябваше да се обадиш на адвоката си. От него имаш нужда сега.

— Зная, че си разстроена. Зная, че си ми бясна, и предполагам, че имаш право. Но, моля те, не ме оставяй сам, Айрини. Умолявам те.

Тя се опита, за последен път, да намери в себе си любов или поне жалост към него. Но не откри нищо.

— Ще се върна, когато мога, и ще ти донеса каквото кажат, че е позволено да донеса. А сега трябва да отивам на работа. Не мога да си позволя да губя повече време днес. Ако в душата ми е останала още вяра, за да се моля, ще се помоля за теб.

 

 

Щом се върна от кроса си, Мат първо се отби при Малката мечка.

— Приключи ли със сутрешното бягане за днес?

— Да. Сега ще си взема един душ и ще отида за закуската. Има ли нещо, с което искаш да се заема?

— Нуждаем се от помощ за повторното подреждане на оборудването и индивидуалната екипировка след инспекциите. Докато те нямаше, пристигна екип от Уайоминг.

— Видях самолет в небето. Какво става, да не би да има някакви затруднения?

— Още една помпа се развалила.

— Уф, мамка му.

— Повикахме механиците да прегледат цялата техника, сантиметър по сантиметър, както помпите, така и моторните резачки и въобще всичко. Разопаковахме парашутите и повиках лицензирани ригери да се оправят с тях. Тук е и Лукас Трип Железния, за да ни помогне.

— Мили Боже, ти наистина ли мислиш, че някой може да повреди парашутите?

— А ти би ли поел риска да не ги провериш?

Мат смъкна шапката си и се зачеса по косата.

— Предполагам, че не. Ама кой, по дяволите, е способен на това?

— Който и да е, сигурни сме, че ще го открием. Железния донесе една новина. Лео Брейкман се е предал тази сутрин на полицията.

— Върнал се е? В Мисула? И сега е в полицията?

— Точно така. Което ме кара да си задавам въпроса кога за последно той е идвал тук и е приближавал до тези — парашути.

— Можел е да го направи. Така да ни прецака. — Мат отмести поглед и поклати глава. — Заплаши Ро, стреля по нея, за Бога. А сега поврежда и оборудването. Никога не сме му навредили с нещо. Не сме му сторили нищо, а виж той как ни се отплаща.

— Сега сами ще се погрижим за себе си, затова иди по-бързо да вземеш душ и да хапнеш нещо, а после трябва веднага да се явиш в чакалнята.

— Добре. Слушай, ако се нуждаеш от мен да ме върнеш в списъка на скачачите…

— Засега ще минем и без теб.

— Благодаря ти, много ти благодаря, защото родителите ми пристигат днес, късно следобед. Ще ги посрещна и ще ги предупредя, че може скоро да ме повикат. Не искам да сложиш някой друг на моето място. Повикай ме веднага, когато ще се нуждаеш от мен.

— Прието. — Той потупа Мат по рамото.

Малката мечка се върна в командния център. Имаше двайсет и един човека в Аляска и не очакваше да се завърнат по-рано от утрешния ден. Друг екип току-що се бе приземил, а в Калифорния имаха нов пожар, който можеше да изисква изпращането на няколко зулита по-рано, отколкото се очакваше. За следващите две седмици, за съжаление, навсякъде се предвиждаше сухо време.

Проклет да бъде, ако изпрати първия товар, без да е сигурен, абсолютно сигурен за всяко въже, колан, възел, за всеки шибан цип и скоба, без всичко да е преминало през най-строга проверка.

Замисли се за Джим и усети познатото свиване на сърцето. Нещастните случаи не могат да бъдат контролирани, но той може и ще наложи контрол над цялата тази мерзост, дело на човешка ръка.

 

 

В края на този много дълъг ден лейтенант Куиниък потегли към базата. Искаше му се да се прибере у дома си, да види жена си и децата си, да вечеря с тях така, както го правят всички, които никога не са били полицаи.

Но повече от всичко желаеше да приключи с Лео Брейкман.

Този мъж бе непробиваем като каменна стена, неподдаваща нито сантиметър.

Какво ли не опитаха той и Дикико — заедно или поотделно, — но винаги с един и същи резултат.

Нулев.

Брейкман просто седеше пред тях, със скръстени ръце, със стегнати челюсти под мръсната си като на планинец брада.

Сега той настояваше чрез адвоката си, след като самият той престана да разговаря с представителите на властта, да го подложат на тест с детектора на лъжата. И така трябваше да започнат отначало цялата игра на въпроси и отговори.

Куиниък подозираше, че ако резултатите от детектора докажат, че Брейкман е само един гаден, миризлив чувал с лайна, който не може да каже истината дори за това колко му е дълга пишката, той ще обвини и детектора на лъжата, че го топи.

Разполагаха с изобилие от свидетелски показания. Имаха мотива, средствата, възможностите за извършване на престъпленията, както и факта, че беше избягал. Но това, което нямаха, беше признанието на заподозрения.

А без признанието му областният прокурор не посмя да отправи обвинение в убийство на дъщеря си срещу Лео Брейкман, бивш авиационен механик, кореняк жител на Мисула, без предишни присъди, познат на цялата местна общност.

И тъй като всяко от проклетите свидетелства обвързваше убийството на Доли с убийството на Летърли, и за второто престъпление не можеха да му предявят обвинение.

Нуждаеше се от почивка. Имаше нужда от малка пауза поне, преди да продължи на следващия ден да си блъска главата за това как да убеди областния прокурор. Но първо трябваше да узнае какво искаше от него Малката мечка.

След като стигна до базата, той се насочи направо към кабинета му.

— Търсиш Малката мечка ли?

Куиниък се спря и кимна на мъжа, който го заговори.

— Точно така.

— Току-що тръгна към склада. Знаеш ли къде е?

— Да, благодаря.

Промени посоката. Порази го колко притихнала бе базата днес. Никой от персонала не бе излязъл да тренира навън. Никой не влизаше, нито излизаше от сградите, макар че бе видял двама души как потеглиха с един джип. Или имат проверочен шофьорски изпит, или са тръгнали на разходка, реши той.

Като се качи в склада на тавана и премина покрай това, което тук наричаха чакалня, той разбра защо не видя никого навън.

Тук бе оживено като в кошер, толкова напрегната дейност кипеше. Много мъже и няколко жени работеха върху инструментите, като ги разглобяваха или сглобяваха. Други мъкнеха проверените части от оборудването по лавиците или ги подменяха.

„Нима това е рутинна инспекция?“, удиви се той и затърси обяснение за този организиран хаос още при влизането си в помещението.

Видя и парашути, разпънати на дълги работни маси, за да бъдат разопаковани или грижливо опаковани. Още повече висяха на високите опори, очакващи да бъдат проверени или вече белязани като проверени или поправени.

Зърна Малката мечка, застанал до Лукас Трип край една от дългите маси.

— Железния. — Куиниък подаде ръка с искрено удоволствие. — Да не би да са те върнали отново в отбора?

— Само помагам за един ден. Как е при теб, лейтенант?

— Имал съм и по-добри дни, имал съм и по-лоши. Искал си да поговорим? — обърна се той към Малката мечка.

— Да. Къде е Дикико?

— Занимава се с някакви свои задачи. Искаш ли да я повикам?

— Не държа на присъствието й. Имам екипи в Аляска, както и един друг, който тази сутрин се прибра от Уайоминг.

— Чух за Аляска, сериозен пожар е заплашвал оцеляването на парка „Денали“. Какво е положението?

— Надяват се до няколко часа да преустановят разширението му. Битката е била продължителна и трудна, а на всичкото отгоре моите хора скочили в огъня с повредено оборудване.

— За това ли е всичко? — Куиниък отново се огледа. — Правиш проверка на екипировките?

— Всичко е заради откритите повреди. Вентили към помпите с течове: една от повредените помпи бе изпратена в Уайоминг. Моторни резачки с негодни свещи или срязани ремъци.

— Не искам да ти се меся в работата, но всичко това ми звучи просто като най-обикновено износване, което може да остане незабелязано в толкова натоварен сезон.

Лицето на Малката мечка се втвърди като камък.

— При нас няма такива пропуски. Оборудването пристига след гасеното на някой пожар, проверява се най-старателно, преди отново да се допусне за употреба. Един и същи вентил да се развали едновременно в три помпи и две от тях да заминат за Денали?

— О, това вече е попадение.

— Дяволски си прав. Всичко проверяваме основно и вече открихме още две повредени моторни резачки, четири кесии, запушени с маджун. Ние не сме нехайни, не можем да си позволим това. Никога не сме пропускали никакви дефекти, винаги сме ги откривали и отстранявали навреме.

— Добре.

— Сега ни се налага да проверяваме всеки парашут, независимо дали е основен, товарен или резервен. И слава Богу, че досега по нито един не бе открита следа от намеса. Знаеш ли колко време отнема да се събере дори само един парашут?

— Около четирийсет и пет минути. Обикалял съм наоколо и съм се интересувал. Добре — повтори Куиниък и извади бележника си. — Имаш ли списък на всички, които са проверявали оборудването?

— Разбира се, че имам, и го прегледах целия. Ще ти дам имената, както и имената на механиците, които са извършвали някакви ремонти или само са почиствали техниката. Нито един не е пропуснат.

— Всички ли от твоите хора работят под стрес, по-голям от обичайния?

— Моите хора в Аляска трябваше да уплътняват повредените вентили на помпите с тиксо, мамка му, за да не изгубят битката за терена.

А той е бил длъжен да изпраща хората си на фронта срещу огъня, поемащ цялата тежест за тези решения. Куиниък можеше да разбере защо се бе натрупал толкова гняв в Малката мечка. Затова се постара да говори по-делово:

— Имал ли си проблеми с дисциплината на някого от персонала? Да си отстранявал някого от активно участие?

— Не и не. Мислиш ли, че някой от екипите е способен да направи това? Тези хора не знаят дали още утре няма да им се наложи да скачат право в огъня, не знаят къде ще ги изпратят, при какви условия. Защо, по дяволите, на някого ще му щукне да направи това, когато именно в неговите ръце ремъкът за запалване на моторната резачка може да се скъса и той да остане безпомощен? Или да се изправи пред една безполезна помпа, когато пожарът връхлита върху него?

— А какво ще кажеш за помощния персонал, за механиците и пилотите, които не скачат в огъня?

— А пък тази сутрин в твоя участък се е появил самият Лео Брейкман. Вече стреля по моите хора, така че надали се е колебаел да подпали пожарите. На всички е ясно, че за повреждането на оборудването не се изискват много задълбочени технически познания.

— Само че той съвсем не е с ограничени познания в техниката — сърдито заговори Куиниък. — Ще проверя това. Ако се окаже, че той е извършителят, мога да ти обещая, че няма да излезе от затвора.

— Жена му го напуска — обади се Лукас. Тъкмо беше довършил опаковането на един парашут и отбелязал, че е проверен. — Ще даде бебето на Брейнър, родителите на Джим. Те пристигат от Небраска. Тя е уговорила да прехвърли къщата на банката, ще продаде каквото може и ще събере малко пари. Мисли да се премести някъде до Брейнърови, така че да бъде по-близо до бебето, да помага за гледането му, да го вижда как расте.

— Добре си информиран.

— Моята… — „Дали един шейсетгодишен мъж може да има приятелка?“, зачуди се Лукас. — Жената, с която имам връзка, е близка приятелка на Айрини.

— Ела Фрейзиър — кимна Куиниък. — И аз съм добре информиран. Срещнах се с нея на погребението.

— Тя помага, доколкото може, на Айрини. Та именно Айрини й казала всичко това тази сутрин, преди да отиде на свиждането с Лео.

Куиниък уморено разтри с ръка лицето си.

— Това обяснява защо той млъкна.

— На мен ми се струва, че на Лео не му остана какво още да губи.

— Той поиска да го проверим с детектора на лъжата, но това може да е идея на адвоката му. Ще се придържа само към своята версия и колкото повече го притискаме, толкова по-упорито ще се съпротивлява. Но може би като му подхвърлим обвинението за повреждане на оборудването, ще успеем да го пречупим. Искам да се запозная с графика, където се регистрира кога коя част за последно е била използвана, както и датата на последната й проверка и от кого е била извършена, ако можеш, разбира се, да ми предоставиш тези данни. Но първо трябва да позвъня.

Той извади телефона си, за да се обади на дежурния сержант и му заповяда да бъде наложена най-строга охрана над Лео Брейкман, включително и да следят да не направи опит да се самоубие в килията.