Нора Робъртс
Окото на пламъка (14)

14.

Роуан за втори път се събуди, притиснала глава до рамото на Гъл. Но този път се учуди: как, по дяволите той можеше да спи, докато тя го притискаше с цялата си тежест?

После, тъй като в леглото беше много тясно за двамата, се запита защо пък да не се опита да се възползва от това. Леко го захапа по месестата част на ухото му, а ръката й започна да се спуска надолу по гърдите му. Както и очакваше, завари го напълно възбуден.

— Бях готова да се обзаложа какво ще намеря — промърмори тя.

— Повече ми хареса допира на ръката ти.

— А сега и това… — Тя преметна крак върху него и бавно го пое в себе си. Бавно, докато не го обгърна целия в своята топлина и мокрота. — Ето това наричам аз ефективно.

Уверен, че не съществува по-добър начин за посрещане на новото утро, той я сграбчи за бедрата.

— Наистина е предимство.

Когато тя се изви назад, от косо падащата слънчева светлина в косата й заискриха диаманти като в корона и в паметта му изплува един стих на Тенисън: „Дъщеря на богове, божествена, с най-прекрасна коса.“ Точно така изглеждаше тя в този миг. И точно в този миг окончателно плени романтичното му сърце.

Той отпусна прегръдката си до нежна милувка. А тя започна да се движи, поклащайки се над него в бавен, плавен ритъм. Заляха го фантастични усещания, за да се извисят накрая в прекрасно, лениво задоволство.

Роуан затвори очи и плъзна ръце по тялото си, за да възбуди още повече и себе си, и него.

През ивиците от светлина той протегна ръце към нея. Вярваше в този миг, че могат вечно да се реят така, в ласкаво събудените си тела, завинаги слели кръв и сърца.

И тогава сирената зави.

— Мамка му! — Тя тутакси отвори очи.

— Дай ми, по дяволите, само една кратка шибана минута. — Вкопчи се в нея за един отчаян миг, но се пуснаха и се втурнаха към дрехите си.

— Всичко това е заради теб — обвини го тя. — Ти призова това снощи с приказките си за дяволската ти ефективност.

— Още десет минути и щеше да се увериш, че си струва.

Но вместо това след десет минути те вече бяха в чакалнята.

— Забелязан е дим още при зазоряване — описа им Малката мечка обстановката накратко. — В националния парк „Лоло“, между Грейв Крийк и прохода Лоло. Сега пожарът е най-силен по южния склон над потока Лоло. Много е сухо там. Роуан, искам да поемеш командването на екипа. Гибънс, ти ще поддържаш преградната линия.

Земята потрепери, когато товарният самолет започна да рулира по пистата, понесъл първия товар с калта.

Още в минутата, в която се озова на борда на самолета, Роуан измъкна един сандвич с яйце и кока-колата, които бе напъхала в джобовете си. Всичко изяде и изпи, докато уточняваше координатите с пилота и навигатора.

— Ето го огнището. — Тя притисна лице към прозореца. Да, по дяволите, тази сутрин е много активно.

Площ от около стотина акра или може би към сто и двайсет, прецени тя на око, гореше с пълна сила в един от най-малко посещаваните и диви участъци от резервата „Лоло“. Тук някога бяха преминали пътешествениците Луис и Кларк, откривателите на американския Северозапад.

Ето че сега и ние пристигаме тук, помисли си тя и провери резервния си парашут, докато вятърът духаше пронизително през отворения люк за скоковете.

Чувстваше се свежа, заредена с енергия, готова на всичко и не можеше да отрече, че полетът надолу беше прекрасен. Погледна към Гъл и го зарадва с една голяма, топла усмивка.

— Не е като секса, но пак е страхотно! — извика тя на Гъл.

Чу смеха му. Много добре разбираше какво точно изпитва той сега. Същото бе завладяло и нея: носеше се свободна и силна в небето, над дима, а после се устреми надолу, за да се приземи плавно на една малка поляна.

След като на земята се събраха всички от екипа, заедно с целия спуснат от самолета товар, тя разпредели с Гибънс задачите според стратегическата им важност. Реши да започне от десния фланг на горящата зона, като по-голямата част от екипа трябваше да се заеме с изграждането на преградната линия.

Закрачи забързано, за да прецени особеностите на зоната, силата и посоката на вятъра, без да престава да поддържа безопасно разстояние от двайсетина метра от фланга на пожара. Чу трясъците от рухването на догарящите стволове и клони, видя как от ядрото на пожара изхвърчаха пламтящи главни към околните все още незасегнати участъци от гъстата гора.

Не трябва да позволяваме да се разпространява, повтаряше си тя, докато копаеше с кирката и пръскаше вода с пръскачката си, за да прочиства местата, през които трябваше да напредва. Но пожарът въобще не стихваше, дори напротив, още повече се засилваше. Усети силната миризма на горящата смола от боровете, пламтящи като огромни факли, чу пукота от сцепването на стволовете, долови как въздухът потрепери от освободената колосална енергия. Нови струи от дим се извиваха на спирали, когато пръскащите се навред пламтящи отломъци се посипваха по земята.

Извика по радиопредавателя на Малката мечка:

— Пожарът напредва, и то много бързо. Повтарям: много бързо. Нужен ни е още един товар кал върху ядрото и втори надолу по десния фланг. Подпалиха се няколко вторични огнища отвъд преградната линия.

— Прието. А при теб чисто ли е?

— Пазя се, не се тревожи. — Тя се насочи встрани, за да избегне новото огнище, подпалило участък колкото един тенис корт. — Сега трябва да гасим на три фронта, Малка мечко. В критично състояние сме. Гибънс държи преградната линия, на югозапад, а аз му пазя гърба оттук.

— Стой на чисто място. Тук вдигаме под тревога още един екип скачачи. Само подай сигнал и веднага ще ти ги пратим.

— Прието. Остави ме да свърша този оглед и да проверя как е при Гибънс.

— Танкерите са потеглили. Шведке, внимавай да не затънеш някъде.

— Няма. Внимавам около мен да е чисто — повтори тя. — Извън огъня съм.

Пак се затича, този път към преградната линия, поддържана от хората на Гибънс, по онази пътека, по която някога бяха преминали пътешествениците Луис и Кларк. Изруга, като чу страховит тътен зад гърба си и още по-бързо се втурна сред падащите живи въглени, посипали се като снаряди от горящите борове, издухани от силния вятър. Земята се разтърси под краката й и тя се озова в ядрото на пожара.

Вътре, където всичко бе напълно изгоряло, бе по-безопасно, каза си тя, докато димът се виеше над оранжевите огнени езици.

Спря се за миг насред пепелището, за да извади компаса си и да се ориентира къде е попаднала и да реши накъде да продължи. Гибънс трябваше да изпрати екип нагоре към билото, за да атакува оттам централното огнище, а после…

Едва не стъпи върху тях. Инстинктът и атавистичният ужас я заставиха да отстъпи с три крачки назад от почернелите, овъглени останки от това, което някога е било човешко тяло. Лежаха там, със сгърчени ръце и крака. Свили са се от силната горещина, това го знаеше от по-рано, но при тази ужасяваща гледка й се стори, че тялото се е свило на кълбо, за да се запази от огнената стихия.

Пръстите й още бяха вцепенени, когато извади радиопредавателя си.

— Ало, базата?

— Тук базата, слушам те, Шведке.

— Попаднах на труп.

— Ще повториш ли?

— Намирам се може би на около десетина метра от пътеката, водеща към резервата „Лоло“, близо до стръмния югозападен склон. Тук всичко вече е изпепелено. Но има някакъв труп тук, Малка мечко. — Шумно издиша. — Напълно опечен.

— О, Господи! Прието. Ти там в безопасност ли си?

— Да. Около мен са само пепелищата, така че съм в участък, където огънят не може да се разпространи.

— Остани там. Веднага ще се свържа с горските и после пак ще ти се обадя.

— Първо ме изслушай докрай — прекъсна го Роуан и уморено разтри челото си. — Не мога да го кажа със сигурност, но като гледам почвата под тези жалки останки, че и около тях, струва ми се, че изгарянето е било причинено… По дяволите, мисля, че някой е подпалил тялото му… тялото й… И ми се струва, че… Не зная, но заради наклона на главата предполагам, че вратът е бил прекършен.

— Мили Боже. Нищо не пипай. Разбра ли, Роуан? Абсолютно нищо не пипай.

— Повярвай ми, няма. Ще се обадя по радиото на Гибънс, да докладвам за извънредна ситуация. Господи, мисля, че е жена или дете. Размерът…

— Задръж така, Роуан. Веднага ще се върна.

— Прието. Прекъсвам.

Опита се да се стегне. И преди бе виждала овъглени трупове. Беше видяла Джим, когато най-после откриха останките му. Предпочиташе битката с огъня, горещината и дима, вместо видението на смъртта.

Както очакваше, Гибънс беше при екипа на билото, за да ръководи поддържането на преградната линия.

— Мили Боже, Ро. — Гибънс изтри с лакът потта от почернялото от саждите си лице. — Ти добре ли си?

Още не бе успяла да се справи с прилошаването, но въпреки това събра сили, за да му отговори.

— Много по-добре съм от всеки, който ще дойде тук, за да види това, което аз видях. Рейнджърите вече са тръгнали насам, а ще изпратят и специален агент еди-кой си. Някакъв следовател по умишлените палежи.

— Допускаш, че пожарът е запален умишлено?

— Възможно е съзнателно да е била подпалена гората, за да се прикрие убийството. — Чувстваше се като че ли някой бе стискал главата й, за да изцеди мозъка й, затова свали шлема си, но не успя да облекчи болезненото пулсиране на кръвта в черепа си.

— Още не знаят — обясни му тя, след като той яростно изруга. — Може да е било дело на някое глупаво хлапе, но на мен ми се струва, че всичко е свързано с това убийство. Но първата ни задача е да потушим пожара. Федералните агенти ще се заемат с останалото. Къде искаш да отида?

— Сама знаеш, че вече можеш да си събереш екипировката, Ро. Никой няма да те упрекне.

— Нека да си довършим работата.

Тя остана да сече дърветата по преградната линия, докато друга част от екипа укрепваше просеките за напредване към главното огнище. От другия фланг, в посока към опашката на пожара, започна настъпление нов екип от скачачи в дима, наскоро доведени с втория курс на самолета.

През часовете, прекарани на преградната линия, тя се обади безброй пъти по радиото на другите групи, за да следи напредъка им, както и за да рапортува в базата или за да се съветва с Гибънс.

След още няколко часа щяха да приключат с очистването на терена и да се махнат оттук, така че екипът ще може довечера да спи в леглата си.

— Какво не е наред? — попита я Гъл веднага щом се доближи до нея. — Носят се слухове по цялата преградна линия, че се е случило нещо тревожно с теб.

Тя се опита да се извърне, но той не отмести поглед от лицето й.

— Ще ми го кажеш, ако не сега, то по-късно, макар че можеш и да се престориш, че нищо не е станало.

Тя му се беше отдала, припомни си тя, споделила бе с него тялото си и леглото си.

— Успяхме да притиснем пожара. Ако Гибънс може да те пусне, ще дойдеш с мен, за да разузнаваме къде още има дим.

Получиха разрешение за оттегляне и побързаха да се отдалечат от преградната линия. По пътя Роуан угаси един малък огън, само колкото бейзболна топка.

И тогава му разказа.

— Ти мислиш, че някой е бил убит и че убиецът е подпалил гората, за да прикрие престъплението си?

— Не зная. — Но разбунтувалият й се стомах й подсказваше друго.

— По-умно би било да я зарови. — Деловият му тон й помогна малко да потисне гаденето. — Пожар като този привлича вниманието. Това е очевидно.

— Никога не съм се занимавала с нещо подобно, но ми се струва, че да убиеш някого… това по-скоро може да повлияе отрицателно на логиката. А може и пожарът да е препълнил чашата. Много хора изпадат в еуфория, когато запалят пожар.

— Забелязали са пожара при изгрев-слънце. Ако се съди по разрастването му след нашия скок, може да се предположи, че е запален късно през нощта или рано сутринта. Гореше ужасно силно и когато скочихме — май че беше към осем часа — вече бяха обхванати от пламъците някъде към сто акра, нали?

Странно, каза си тя, че разговорът за престъплението и пожара, обсъждането на практичните подробности, я успокояваше и й помагаше да превъзмогне надигането в стомаха си.

— Да.

— Къмпингът се намира на запад оттук и не е много далеч, но ако се съди по факта, че обгорената площ започва от мястото, където ти намери тялото, до къмпинга, вероятно огънят се е разпространявал на изток. Така че къмпингуващите са имали късмет.

Тревожното туптене в главата й затихна малко. Мисленето означаваше дейност. Досега реагираха само емоциите, но нищо не бе предприела.

— Може да са били хора от къмпинга — замисли се тя. — Тръгнали са по пътеката, скарали са се, сбили са се. И някой я убива, случайно или преднамерено.

— Нея?

— Съдя по големината на трупа, жена или дете: и тъй като не искам да мисля, че е било дете, оставам с предположението за жена. Довлякъл я тук или я е донесъл с кола. Може би е мислел да я зарови и се е върнал за лопата. Но огънят поглъща по-бързо и изисква по-малко усилия. Времето е сухо, наоколо е имало храсти.

— Ако е започнал към два или три през нощта — зае се да изчислява Гъл, — тогава на зазоряване пожарът е бил доста силен. Убиецът е разполагал с няколко часа, за да се укрие.

Да, реши Роуан. Сигурно. Оцеляването е било най-важното за убиеца.

— Така е, подпалваш гората и до сутринта ще си далеч — кимна тя. Съсредоточаването върху проблема й помогна да се окопити. — Разбира се, идентифицирането на трупа ще забави разследването, така че убиецът печели още време. Всъщност, ако не бях поела по тази пътека на връщане към преградната линия, може би щяха да изтекат още много часове, дори и дни, преди да я открият. Нямах намерение да минавам оттук, но последното изригване на огъня ме накара да дойда насам.

По време на целия разговор, двамата продължаваха да търсят и гасят локални огнища. После тя внезапно спря.

— Не ми се иска да мисля за това. Аз я намерих, веднага докладвах, но сега е работа на разследващите да се занимават с това. Само че не мога да се успокоя. Прекалено силно ме разтърси… — призна му тя.

— Това би потресло всекиго, Роуан.

— Виждал ли си някого, след като с него е било…

— Да, споменът те преследва. — Освен това той знаеше, че мисълта за случилото се, премислянето на всичките „ако“ и „как“ също помага.

— Такива неща обикновено стават през лятото. — Тя стъпка един малък пламък, преди той да успее да се разрасне. — Гасене на пожари, прочистване на остатъците от тях, обучение и подготовка за следващия скок. Но какво става това лято? Разправяхме с лудата Доли, баща ми започна да ходи на срещи, натъкваме се на трупове в гората…

— Как така срещите на баща ти се подредиха в една категория с вандализма, вероятно убийство и подпалването на пожара?

— Този път е съвсем различно. Крайно необичайно за него. Също като моята авантюра — да спя с един новак, което, впрочем, досега никога не съм правила.

— Точки в моя полза.

Роуан смени посоката и пое на юг. Да, може и да бяха точки в негова полза, но за нея всяка промяна, всякакви изключения и различия прецакваха останалите неща.

След като прекараха около два часа край локалните огнища, те се присъединиха към останалите от екипа, за да продължат прочистването на остатъците от пожара.

Тя извади радиотелефона си и се свърза с командния център.

— Искаме първият екип да се прибере — каза й Малката мечка. — Вторият екип и наземният персонал ще довършат прочистването.

— Това вече го чух.

— Федералните искат да разговарят с теб веднага щом се прибереш.

— Не може ли да изчака до утре? Говорих с рейнджърите, дадох им всичките подробности.

— Не ми се струва много вероятно. Можеш да започнеш с прибирането на екипировката. Като стигнеш до опашката на пожара, ще дойдат да те вземат с джип.

— Прието. — „Какво пък, по дяволите, рече си Роуан, така поне щеше да приключи с цялата история за един ден.“

Имаше намерение първо да си вземе душ, но едва бе започнала да сваля екипировката си, когато се появи един федерален агент.

— Роуан Трип?

— Точно така.

— Аз съм специален агент Кимбърли Дикико. Имам няколко въпроса.

— Рейнджърите вече записаха отговорите, но понеже и двете работим за бюрокрацията, зная как е.

— Малката мечка ми предложи кабинета си, за да можем да разговаряме на спокойствие.

— Не искам да усмърдявам кабинета на Малката мечка. Ако случайно още не сте забелязали, цялата съм в сажди и пот.

Трябва да го е забелязала, намръщи се Роуан. Стегнатото тяло на непознатата от федералната служба бе напъхано в тъмен костюм, класически модел. Ризата й бе ослепително бяла. Косата й беше безупречно фризирана, обрамчваща лицето с цвят на кафе с мляко.

Дикико наклони глава и присви вежди над светлокафявите си очи.

— Опасявам се, че сте преживяли труден ден, затова ще бъда колкото е възможно по-кратка.

— Тогава да поговорим, докато вървим. — Роуан опъна тениската и панталоните си. — Може би няма да е зле за малко да остана навън, на свеж въздух.

— Ето ти нещо за освежаване.

Тя се обърна и видя, че Гъл я бе настигнал и й подава бутилка изстудена кока-кола.

— Благодаря ти. Остави ми и малко от лазанята.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Добре. — Роуан махна с ръка и те излязоха навън. — А сега, агент Дикико, можете да започнете с въпросите, на които трябва да отговоря.

— Може да започнете с описанието на това как попаднахте на трупа.

Вече го разказах, въздъхна наум Роуан, но отново повтори всичко.

— Пожарът все повече се разгаряше — поде, — затова се налагаше да прекъсна огледа си и да се погрижа за създаването на безопасна зона. Прекосих един вече обгорял участък и нагазих в пепелището. В съседство се простираше друг участък, където огънят наскоро бе погълнал всичко. Оттам продължих по пътеката за резервата „Лоло“. Така можех да се върна при екипа си. И там я открих.

— Нея?

— Не зная дали бяха на мъж или жена. Останките ми се сториха дребни за фигура на зрял мъж.

— Имате право. Оказа се, че е била жена.

— О, така ли? Добре. — Роуан се спря и въздъхна. — Това е по-добре от алтернативата.

— Извинете ме, но не ви разбрах?

— Можеше да са на дете, пак заради размерите.

— И веднага сте се обадили в командния център?

— Точно така.

— Тогава, ако правилно съм разбрала, това означава, че за кратко време сте обиколили значителна площ — заключи Дикико, след като мислено си представи действията на Роуан и отчете времето от връщането назад, обиколката за разузнаването на района, позвъняването й до базата, до изпращането на рапорта за откриването на тялото.

— Когато се бориш с огъня, не можеш да си позволяваш бавни действия. Това не е разходка. Трябва непрекъснато да се местиш, при това много бързо. Работата ми се свежда до това да преценявам ситуацията на терена, да съставям стратегическия план и да поддържам връзка с Гибънс, който ръководи поддържането на преградната линия, да разузнавам и да държа командния център в течение на всичко за обстановката, както и да искам подкрепление, ако се налага.

— Разбирам. И когато сте се свързали с командния център, сте съобщили, че според вас жертвата е била убита и после е бил подпален пожарът с цел прикриване на престъплението.

Дали не трябваше да си държи устата по-здраво затворена, укори се Роуан. Щеше ли да се стигне дотук, ако беше запазила подозренията си само за себе си?

Но сега беше прекалено късно, да си задава въпроси.

— Казах само, че така ми се стори. Скачам от пет години сред пожари, а още две години преди това съм работила в авариен пожарникарски екип. Не съм експерт по подпалването на горите, но мога да позная кога един пожар изглежда съмнителен. Не съм лекар, но мога да преценя дали един човешки врат е бил пречупен. — И, ето че сега, мамка му, образът на сгърчената жертва отново изплува в паметта й. — Само се постарах съответните власти да бъдат уведомени. Това проблем ли е?

— Аз само събирам фактите, госпожице Трип. — Мекият тон на Дикико контрастираше с озъбването на Роуан. — При предварителния си оглед съдебните лекари стигнаха до извода, че вратът на жертвата е бил счупен.

— Била е убита. — „Това по-добре ли беше, или по-зле?“, зачуди се Роуан.

— Съдебните лекари ще установят дали е нещастен случай, при който счупването на врата е било причината за смъртта, или убийство.

— Проверихте ли в къмпинга? В резервата „Лоло“ има къмпинг, който не е много далеч от мястото, където намерих изгорения труп. Пътят дотам е по-малко от еднодневен преход.

— Работим по идентифицирането. Доколкото разбрах, напоследък тук сте имали някакви неприятности?

— Какво? — Роуан се откъсна от мъчителните размисли колко сила е била необходима, за да се прекърши един човешки врат. — За онази проява на вандализъм ли питате?

— Това не се е случило само веднъж, нали? — Дикико прикова втренчения си поглед върху лицето на Роуан. — Според сведенията, с които разполагам, някоя си Доли Брейкман, която тогава е работила тук като готвачка, е съсипала стаята ви. Напълно вандалска постъпка. Вие сте я заловили на местопрестъплението и се наложило физически да ви удържат да не се нахвърлите върху нея.

Гневът й мигом преодоля умората й като нов полъх на огъня, подпалващ сухите храсти.

— Ако вие, Дикико, влезете в квартирата си и заварите някого да излива животинска кръв върху леглото ви, как бихте реагирали? Ако искате, можете да наречете реакцията ми „опит за нападение“. И можете да продължавате нататък все в тоя дух.

— Госпожица Брейкман е била разпитвана от полицията и за още една проява на вандализъм в чакалнята, тук, във вашата база.

— Точно така. Тази налудничава история ни струваше много часове и усилен труд за отстраняването на щетите. И щеше да ни излезе много по-скъпо, ако ни бяха вдигнали под тревога, преди да бяхме поправили всичко.

— Двете с госпожица Брейкман сте имали сложни отношения.

— След като вече го знаете, няма да се разпростирам отново върху това. Тя е като трън в задника, отмъстителна, психически нестабилна. Ако местната полиция реши да прехвърли този случай на вашата служба, добре. Надявам се да я подплашите достатъчно, за да престане с лудостите. А сега, разберете ме, много съм уморена, гладна съм и страшно се нуждая от един душ.

— Почти свършихме. Кога за последен път видяхте Доли Брейкман?

— Господи, беше когато съсипа стаята ми.

— И оттогава не сте я виждали, не сте говорили с нея?

— Не, не съм и ще съм на седмото небе, ако никога повече не я видя и не говоря с нея. Но, по дяволите, какво общо има Доли с това, че намерих една мъртва жена, изгорена в гората в резервата „Лоло“?

— Трябва да изчакаме потвърждението на идентифицирането, но тъй като Доли Брейкман не се е прибрала снощи у дома си при родителите си и невръстната си дъщеричка и тъй като жертвата и госпожица Брейкман имат еднакъв ръст, а при разследването засега не е установено да липсва друга жена в околността, много е вероятно жертвата да е Доли Брейкман.

— Това е… — Роуан усети как стомахът й се преобърна, а кръвта се отцеди от главата й, докато тези непроницаеми очи нито за миг не отдръпнаха погледа си от лицето й. — Много жени са високи колкото Доли.

— Обаче за никоя от тях не е съобщено в района, че е изчезнала.

— Вероятно се е приютила при някой любовник. Поразровете тази част от миналото й. — Но сега е различно, напомни си Роуан, защото вече имаше дете. Бебето на Джим. — Пък и Доли не би хукнала нощем из горите. Всички знаеха, че тя обичаше само града.

— А можете ли да ми кажете къде бяхте снощи, от осем вечерта до тази сутрин, когато сте се появили готова за полета в чакалнята?

— Заподозряна ли съм? — Гневът и шокът се сплетоха в кратка, но ожесточена битка вътре в нея, при което гневът победи. — Наистина ли допускате, че съм способна да й прекърша врата, да я завлека в гората и да подпаля там пожар? Та нали после ще трябва да скачат от самолета там, сред пламъците и дима същите тези пожарникари, с които работя, с които живея, с които всеки ден се храня.

— Опитали сте се да я нападнете. Заплашили сте я, че ще я убиете.

— И бях готова да го направя, защото бях бясна. Кой не би се вбесил, ако беше на мое място? Исках да стоваря юмрука си във физиономията й, но това е дяволски различно от едно убийство.

— По-лесно ще е, ако ми кажете къде сте били снощи между…

— Веднага мога да ви улесня — прекъсна я Роуан. — Вечерях в столовата към седем, може да е било седем и половина. Около трийсет души от екипа ни също бяха там заедно с кухненския персонал. После повисяхме навън и си поговорихме за това и онова до към десет. Накрая се прибрах в квартирата си, където останах, докато тази сутрин не зави сирената. А нощта прекарах в леглото със същия готин мъж, който ми донесе онази кока-кола.

— А как му е името? — попита Дикико, без да мигне.

— Гъливер Къри. Вероятно сега е в столовата. Идете и го попитайте. А аз най-после ще си взема проклетия душ.

Изскочи навън, мрачна като буреносен облак, и веднага се втурна към бараките.

Тригър имаше нещастието пръв да се изпречи на пътя й.

— Хей, Ро, ти чу ли…

— Млъквай и ми се махай от очите! — кресна му тя, отблъсна го настрани и затръшна вратата на стаята си. Изрита ядно вратата отвътре, после и гардероба. От трясъка една декоративна керамична чинийка се разклати, падна на пода и се разби на късчета.

Тя стъпка късчетата с тежките си обувки.

— Наконтена кучка! Надут задник! И не беше Доли!

Все още вбесена, тя дръпна толкова силно връзките на обувките, че ги скъса, преди да ги захвърли настрани.

Смъкна трескаво дрехите си, смачка ги на куп и ги запрати на леглото. Доли беше от онези, дето само се навъртат около мъжете. Доли бе способна да кара хората да я съжаляват — ако бяха мъже, разбира се, да им подслажда нощите със секс или с обещания за това. Беше от онзи тип жени, които винаги вършат каквото им скимне, а после са готови да обвинят всеки друг, ако нещо се обърка.

Беше като майка й и може би това бе още една причина, поради която никога не бе харесвала Доли Брейкман. Егоистична, безотговорна, хленчеща…

Да, точно като нейната майка. Майка й, която бе умряла сред локва от собствената си кръв на пода. Убита от упор.

Не, твърдо осъзна тя, не е същото. Абсолютно не е същото.

Пъхна се под душа и пусна водата докрай, опря ръце на стената и се остави струите да я обливат, да измият от нея цялата чернилка, всички полепнали по кожата й сажди.

Стига вече с всичките тези лайнарщини, с тези подли удари под кръста.

Какво право има онази федерална кучка да я обвинява? Нали тя бе причината толкова бързо да се намери трупът, причината да бъдат повикани федералните агенти толкова скоро в онова проклето място.

Накрая, като изтри цялата мръсотия от себе си, гневът й постихна и отстъпи пред страха, от който направо й прилоша.

Ръцете й още трепереха, докато се обличаше, но си каза, че е от глад. Нищо не бе хапнала от часове, а бе изгорила хиляди калории. Затова сега така се тресеше. Заради това беше всичко.

Като чу вратата да се отваря, тя рязко се извърна и още повече се разтрепери, щом Гъл тихо я затвори зад гърба си.

— Каза ли на онази проклета кучка, че си прекарал нощта да ме чукаш?

— Казах й, че сме прекарали нощта тук, в едно толкова тясно легло, че нямаше как да не усетя, ако беше решила тайно да се измъкнеш навън.

— Добре. Тогава има с какво да си затъкне федералния задник. — Отблъсна го, когато той пристъпи по-близо до нея. — Не искам нежности. Благодарна съм ти, че ми осигури алибито и така нататък. Изглежда, че винаги ще трябва да си плащам, като наруша някое от правилата си. Няма що, много весело.

Отново го избута настрани, ала този път ръцете му се стегнаха около нея, силно и здраво, но само за да я удържат до гърдите му.

— Казах ти вече, че не желая нежности. Имам право да изпусна парата, след като са ме разпитвали като убийца, като подпалвач, като някоя, която е готова да предаде всичко, което има значение за нея, за да смачка някаква малка, незначителна…

Млъкна и изведнъж рухна.

— О, Господи, те мислят, че е Доли. Мислят, че Доли е убитата и че аз съм я убила.

— Изслушай ме! — Гъл впи здраво ръце в раменете й. Наклони я малко назад, за да може да я погледне в очите. — Те засега не знаят коя е жертвата. Макар че наистина може да е Доли.

— О, Господи, Гъл! О, Господи!

— Никой нищо още не може да докаже. И никой не си мисли, че ти можеш да имаш нещо общо с това.

— Дикико…

— … беше осведомена, че сме били заедно през цялата нощ. Наоколо имаше още много други хора, които знаят, че сме били заедно и че излязохме заедно навън. Така че ако ти си заподозряна, то значи и аз съм заподозрян. Не мисля, че това ще мине пред Дикико или някой друг следовател. Тя си има друга работа да върши. И точно това прави, така че е приключила с нас.

Погали я по ръцете, преди да вплете пръсти в нейните.

— Цялата трепериш, тресеш се като лист. Тя нямаше да успее да ти причини това, ако беше в най-добрата си форма.

— Може би не, но ето, че сега успя.

— Майната й. — Целуна Роуан по челото, после и по устните. — Ето какво ще направим. Ще отидем да вечеряме. А после може да изслушаш как колегите ни оживено и картинно ще коментират как федералните агенти са ти поискали алиби.

— Оживено. — Това едва не я накара да се усмихне. — Мисля, че ще се почувствам по-добре.

— Няма нищо по-хубаво от солидарността. После ще се върнем тук, за да ти осигуря алиби и за тази нощ.

Този път тя наистина се усмихна.

— Може би аз ще съм тази, която ще ти осигури алиби.

— И едното, и другото върши работа. Да вървим, преди онези лакомници да са омели цялата лазаня — Тупна я леко по дупето, преди да излязат. — И, Ро? Не се тревожи. Ако те арестуват, ще ти платя гаранцията.

Смехът й я изненада. И успя да успокои нервните спазми, свиващи стомаха й.