Нора Робъртс
Окото на пламъка (2)

2.

Гъливер Къри се изтърколи от спалния си чувал и огледа критично всичко наоколо. Навсякъде ме боли, установи той. Ала все пак си оставаше във форма.

Долови мириса на снега, надникна от палатката си и видя, че през нощта се бяха натрупали още няколко сантиметра нов сняг. Докато си навличаше панталоните, дъхът му се стелеше на кълба. Новите пришки по ръцете му, изникнали върху старите, превръщаха дори и сутрешното обличане в мъчително преживяване.

Но трябваше да признае, че преживяването си го биваше.

Предишния ден той заедно с другите двайсет и пет новобранци цели четиринайсет часа бяха копали изкопи по огневата или преградната линия, както тук наричаха ивицата за ограничаване на пожара, после тази дребна задача бе последвана от три мили преход из планината, но с раница на гърба, тежаща трийсет и девет килограма.

Рязаха дървета с двойни моторни триони, местеха се, копаеха, точеха инструментите, пак копаеха, пак се преместваха, проверяваха извисяващите се над тях борове, после изкопаха още траншеи.

Този лагер е измислен от мазохисти за мазохисти, въздъхна той. Официално се наричаше център за обучение на новобранци за скачачи в дима. Вече бяха отпаднали четирима — двама от тях не преминаха първоначалния изпит по физическа издръжливост. Седемте години опит в противопожарната служба, последните четири от които в най-добрите аварийни групи, осигуряваха на Гъл известно предимство.

Но това не означаваше, че се чувстваше свеж като розова пъпка.

Потри ръка по лицето си. Дланта му се поодраска от наболата едноседмична брада. Господи, копнееше за горещ душ, бръснене и накрая една леденостудена бира. Тази вечер, след като приключи с последното забавление — прехода през долината на реката Битъруутс, само че този път с товар на гърба си от петдесет килограма, ще си получи и трите радости.

А утре ще започне следващата фаза. Утре ще започне обучението му в полетите.

Аварийните противопожарни групи тренираха основно за спешно гасене на най-опасните горски пожари, но не скачаха от самолети. Въздушните скокове добавяха съвсем нов вид преживявания. Прокара ръка през гъстата си тъмна коса и излезе от палатката сред кристалночистия пейзаж малко преди зазоряване.

Котешко зелените му очи се впериха нагоре, за да проверят как е небето днес. За кратко застина на място, висок и як, в грубите си кафяви панталони и яркожълта риза. Вече бе получил онова, което искаше — да се увери, че може да се справи с това, което бе дошъл да върши.

Прецени на око височината на жълтия бор отляво — приблизително към трийсетина метра. Вчера се бе изкатерил по него, забивайки котките на обувките си в дънера му. И от тази височина, увиснал на предпазните колани и куки, беше огледал цялата гора.

Страхотно преживяване.

Закрачи напред сред уханията на сняг и борове към палатката на готвачите. Лагерът тъкмо се пробуждаше. И въпреки болките и пришките — или може би тъкмо заради тях — той очакваше с нетърпение какво ще му донесе новият ден.

Малко след пладне Гъл се загледа в ствола на поваления бор. Отмести назад шапката си, за да избърше потта от челото си, и кимна на партньора си от другия край на двойния трион.

— Още едно дърво беше съборено в прахта.

Със своите метър и шейсет и осем сантиметра Доби Карстейн едва покриваше изискванията за ръст. Брадата му и гривата му от кестенява коса му придаваха вид като на някой от дребните обитатели на планините наоколо, а предпазните очила подчертаваха големите му очи.

Доби повдигна триона.

— Хайде да нарежем ствола на по-дребни парчета.

Двамата работеха ритмично. Отначало Гъл си мислеше, че Доби ще се провали, обаче този мъж от Кентъки се оказа по-силен и по-упорит, отколкото изглеждаше. Харесваше много Доби, най-вече защото в работата можеше да разчита на него.

Ако Доби успееше да вземе изпитите, имаше шансове двамата отново да режат заедно дървета и да копаят край огнищата на пожарите. Най-важното бе, че между тях се беше изградило доверие и сътрудничество, което ако се озовеш сред някой страховит пожар, играе съществена роля, също като двуострата брадва, по-точно с брадва от единия край и кирка от другия.

— Нямам нищо против да изчукам онази там, преди да се провали на тестовете.

Гъл погледна към една от жените сред новобранците.

— Какво те кара да мислиш, че ще се провали?

— Жените не са родени за тая работа, синко.

Гъл изтегли острието на триона през ствола на бора.

— А само да раждат деца, така ли?

Доби се ухили в брадата си.

— Не аз съм създал модела. Само го яздя.

— Ти си само един задник, Доби.

— Точно така говорят някои за мен — добродушно се съгласи той.

Гъл отново се загледа в жената. Наперена блондинка, по-ниска от Доби може би само с един или два сантиметра. Според него тя се справяше не по-зле от останалите. Спомни се, че била ски инструктор от Колорадо. Името й беше Либи. Тази сутрин я видя да си превързва пришките.

— Обзалагам се на двайсет долара, че ще се справи.

Доби се захили, когато следващото парче от дънера се претърколи.

— Ще ти взема двайсетачката, синко.

Като свършиха работата, Гъл смени превръзките на ръцете си, а после, тъй като инструкторите бяха заети, превърза и Доби.

Преместиха се през лагера към мястото, където си бяха оставили раниците. Трябваше да изминат още три мили, а после ще дойде краят на този прекрасен ден с душа, бръсненето и студената бира.

Седна до раницата си, дръпна каишката и извади пакетче с дъвки. Предложи една на Доби.

— Може и да го направя? — подхвърли той.

Двамата се изправиха.

— Просто си представи, че си с една малка готина мацка — посъветва го Доби и изви вежди в посоката към Либи.

— Залагам хилядарка, че ще се окаже прекалено мършава за моя вкус.

— Като свършим прехода, ще ти се види още по-мършава.

По този въпрос нямаше спор, още повече че инструкторът им не поиска от тях да се придържат към избор на заобиколни пътеки по време на този труден преход сред скалисти местности.

Те често се поощряваха един друг, само така можеха да издържат. Разменяха си закачки, взаимно се окуражаваха, дори се случваше да се нагрубяват, за да направят още една крачка, да напреднат с още един метър. Най-силно ги пришпорваше фактът, че след една седмица това вече нямаше да се повтаря като учебно занимание. А на огневата линия животът на всеки зависеше от действията на другия.

— С какво се занимаваше в Кентъки? — попита го Гъл.

Един ястреб кръжеше над главите им, а миризмата на групата изпотени новаци започна да става по-силна от уханието на боровете.

— С това-онова. През последните три сезона гасих пожари в националния парк. Една вечер, след като угасихме поредния пожар, си пийнах повечко и се обзаложих, че ще стана скачач в дима. Така че подадох заявление и ето ме тук.

— Направил си го заради един бас? — Идеята се стори на Гъл невероятна дори за неговото добре развито чувство за хумор.

— Сто долара бяха заложени на масата, синко. А честта ми струва много повече. Ти някога скачал ли си от самолет?

— Да.

— Не е ли пълна лудост?

— Точно така говорят някои. — Гъл отвърна на Доби с неговите думи отпреди малко.

— И какво усещаш? На какво прилича падането?

— На горещ, задъхан секс с някоя красива жена.

— Надявам се да е така. — Доби намести раницата си и намигна. — Защото иначе за какво е тази шибана тренировка.

— Либи още се държи.

— Коя?

Гъл повдигна брадичка.

— Онази, от последния ти бас.

Доби стисна зъби, като започнаха изкачването на следващата стръмнина.

— Денят още не е свършил.

Но когато и това стана, Гъл получи душа си, бръсненето си, че дори успя и да си вземе една бира и да я пресуши, преди да грохне по корем върху леглото си.

 

 

Майкъл Малката мечка настигна Роуан по пътя към залата за фитнес.

— Налага се да поемеш новаците за утрешната тренировка. Кардс трябваше да се занимава с тях, но нещо не е добре с червата и не излиза от клозета.

— Да не е от махмурлук?

— Не. Някакъв стомашен вирус или нещо такова. Нужна си ми, за да ги заведеш на игрището. Става ли?

— Разбира се. Вече бях с Янгтри на симулатора за приземяване. Мога да поема новите за един ден. С колко разполагаме?

— Двайсет и пет останаха, но изглеждат много добри. Един от тях даже подобри рекорда на базата за бягане на миля и половина. Закова хронометрите на шест минути и трийсет и една секунди.

— Бърза крачка. Ще видим как ще се справи днес със силите, които са му останали.

Тя съкрати трийсет минути от предвидените деветдесет за престоя си в тренировъчната зала. Поемането на курса новобранци щеше да я затрудни, защото възнамеряваше да отиде в работилницата, където поправяха раниците за парашутите.

Е, добре, каза си Роуан, докато си обуваше обувките.

Грабна документите, подложката за писане, една бутилка минерална вода, нагласи синята си бейзболна шапка на главата си и излезе навън.

През нощта се бяха появили облаци и бе станало по-хладно. В базата кипеше голяма активност: пълно беше с бегачи по тренировъчното трасе, че и по шосето, от камиони се разтоварваха доставки, мъже и жени кръстосваха от сграда в сграда. Един самолет излетя с група парашутисти за практическо обучение преди началото на сезона.

Тяхната професия изискваше огромни усилия, и то много преди сирената да започне да вие. Кърпене на парашути, сгъването им в раниците, разглобяване на оборудването, опаковане на парашутите.

Насочи се към тренировъчното поле, но се спря, когато насреща й се появи Мат.

— Накъде си тръгнала? — попита я той.

— Изпратиха ме при новаците. Кардс нещо е закъсал със стомаха. А ти?

— Днес следобед съм твърде зает. — Той погледна към небето, когато един самолет с парашутисти се издигна във въздуха. — Сутринта бях в склада за доставките. — Усмихна се. — Искаш ли да се разменим?

— Хм, да се занимавам с доставките, вместо да измъчвам новаците? Няма да стане.

— Така си и мислех.

Тя продължи напред и скоро забеляза, че новообучаващите се започнаха да се събират на тренировъчното поле. Бяха прекарали една седмица в настаняване в лагера и първоначално обучение. Ако имаха поне малко мозък, първо щяха да се погрижат през нощта да се наспят добре.

За да се почувстват по-свежи тази сутрин.

Скоро щеше да се погрижи и за това, ще им го набие в главите.

Неколцина от тях се поразтъпкаха по трасето с препятствията с желанието да добият представа какво ги очаква. Умен ход, каза си тя. Да опознаеш противника. Наоколо се разнасяха викове и смях. Вдъхваха си кураж, което също бе разумно.

Преодоляването на препятствия беше гадост от висша степен, а беше само началото на един дълъг, тежък ден. Роуан погледна часовника си, докато прекосяваше дървените платформи, за да заеме мястото си на тренировъчното поле.

Отпи от бутилката с водата, после я остави настрани. След това изсвири дълго и пронизително.

— Стройте се — извика им. — Аз съм Роуан Трип, вашият инструктор за тазсутрешното състезание по грациозно ходене. От всеки от вас се иска да приключи с този курс, преди да преминем към следващото упражнение. Вече трябва да се сложи край на песните край лагерния огън и бонбоните маршмелоу. Време е да се заемем с нещо сериозно.

Вместо отговор получи няколко въздишки, няколко кикотения, няколко нервни погледа от групата. Двайсет и един мъже и четири жени, от всякакъв ръст, цвят на кожата, възраст. Работата й бе да им даде обща цел.

Да свикнат да действат въпреки болката.

Погледна списъка и започва да извиква имената на тези, които бяха покрили нормите за досегашните тестове.

— Чух, че един от вас с подобрил рекорда на базата за бягане на миля и половина. Кой е този рекордьор?

— Хайде, Гъл, покажи се — провикна се някой и тя видя как един нисичък младеж сръга с лакът съседа си.

Висок бе около метър и осемдесет и осем, прецени тя на око, с буйна черна коса и приветлива, дори леко закачлива усмивка. Държеше се съвсем естествено и непринудено.

— Аз съм Гъл Къри — представи се той. — Обичам да бягам.

— Браво на теб. Но само скоростта няма да ти помогне да се справиш с препятствията. Раздвижете мускулите си, новобранци. Не искам някой от вас после да се оплаква, че се е схванал.

Те вече са сформирали екип, прецени тя, създали са познанства. Приятели, съперници — и двете могат да са от полза.

— Започваме с петдесет лицеви опори — заповяда Роуан и записа в бележника, че първото упражнение е изпълнено. — Аз ще водя този курс, като ще започнем оттук. — Посочи към ниската платформа с хоризонтални квадратни дъски, по които трябваше да пробягат, преди да преодолеят металните, стъпаловидно оформени стени. Следваше катерене по въжета, трамплини и рампи за скокове. — Всяко от тези препятствия симулира нещо, с което ще се сблъскате при гасенето на пожарите. Като се справите с първото, ще се изпречи второто. Ако не го преодолеете, с вас е свършено. Ако се справите, може да се окажете достатъчно добри за скокове в близост до пожарите.

— Е, днес явно няма да е празникът на свети Криспин^[1].

— Какво? — попита Доби, не проумял защо Гъл измърмори това.

Той само сви рамене. Но бе удостоен с един кос поглед от привлекателната блондинка, която им бяха изпратили за днешните упражнения. Тя явно го бе чула.

— Ти, Бързата крачка, ще водиш колоната. Останалите ще го следвате в единичен строй. Ако някой падне, да си изнесе задника от трасето и да се нареди отзад за втория рунд.

Инструкторката извади хронометъра от джоба си.

— Готови ли сте?

Разнесоха се викове, потвърждаващи готовността им, и Роуан натисна бутончето на хронометъра си.

— Старт!

Добре, каза си тя, имаме си бегачи с бърза крачка, има и по-бавни, но все пак достатъчно енергични.

— Повдигайте коленете! — провикна се младата жена. — Вложете малко повече енергия. За Бога, още приличате на ято момичета, мотаещи се на разходка в парка.

— Че аз съм си момиче! — извика вместо отговор една блондинка със стоманеносиви очи.

Роуан се усмихна.

— Тогава си повдигай коленете. Представи си как изритваш в топките някои от тези задници.

Тя се изравни с Гъл, после се отдръпна малко назад, когато той ускори темпото, засили се и прескочи първата преграда.

После по-дребният му приятел я изненада, като се издигна над преградата като гюле, изстреляно от оръдие.

Катереха се, прескачаха препятствията, пълзяха, забиваха нокти в дъските. Малката мечка се оказа прав: действително бяха дяволски добра група.

Роуан проследи как се справя Гъл със задължителните премятания и претъркулвания, чу подвикванията на ниския му приятел — трябваше да провери в списъка как му е името — и самата тя се провикна одобрително заедно с него.

Бърза крачка, повтори си тя. Не се съмняваше, че Гъл, който продължаваше да бъде начело на колоната, ще успее да се изкатери по въжето като маймуна по лиана.

Блондинката подскочи, но като стигна до въжето и се опита да се покатери до върха, не само че не успя, но и започна да се хлъзга неудържимо надолу.

— Не се плъзгай! — изкрещя й Роуан. Викът й отекна рязко, като плясък на камшик. — Не се плъзгай, Барби, по дяволите, не ме излагай. Да не ти се иска отново да те накарам да се катериш по това въже?

— Не, Господи, не.

— Искаш ли да скачаш в пожарите, или искаш да се върнеш у дома като продавачка в магазин за обувки?

— И двете!

— Давай тогава. — Но в този миг Роуан видя следи от кръв по въжето. При плъзгането надолу то беше раздрало кожата по дланите й. Болката беше много силна. — Катери се!

Тя изкатери мъчителните тринайсет метра.

— А сега слизай и продължавай. Хайде! Давай!

Тя се спусна и когато се преметна през следващото препятствие — една висока дървена преграда, по дъските останаха кървави петна.

Но се справи. Всички се справиха. Роуан им отпусна кратка почивка, за да си поемат дъх, да си попъшкат, да разтрият някои от схванатите си мускули.

— Не е зле. Следващия път, когато ще трябва да се катерите по въже или стена, може да е защото вятърът е променил рязко посоката си и пожарът е навлязъл в зоната, считана за безопасна. И тогава ще ви се иска да се справите много по-добре. Как ти е името? Куклата Барби?

— Казвам се Либи. — Блондинката отпусна окървавените си ръце на коленете си с дланите нагоре. — Либи Райдър.

— Всеки, който може да се изкачи по въже, когато ръцете му кървят, се е справил много добре. — Роуан отвори комплекта за първа помощ. — А сега трябва да излекуваме раните ти. Ако някой друг има някакви рани, да се погрижи за тях, защото после ще продължим с пълна скорост. Трябва да започнем с упражненията за безопасно приземяване.

Гъл видя как тя намаза дланите на Либи с мехлем за рани, а после умело ги превърза. Накрая прошепна нещо на Либи и успя да я разсмее, въпреки че ръцете сигурно много я боляха.

Поведе групата през останалите упражнения от курса, умело съчетавайки острите упреци и полезни напътствия. Особено внимание обръщаше на препятствията, които ги затрудняваха, като подбираше най-подходящите думи, при това в моментите, когато трябваше да се кажат.

Гъл не можеше да отрече, че способностите й да обучава новобранци бяха впечатляващи.

Същото можеше да каже и за всичко останало по нея.

Блондинката беше стройна, много добре сложена, на ръст може би към метър и седемдесет и осем. Чичо му несъмнено би я оприличил на изящна статуетка. А самият той? Той просто би рекъл, че притежава тяло убиец. Като се добавят и големите сини очи и лице, подтикващо мъжете да се заглеждат по нея, се получаваше дяволски привлекателен комплект.

Комплект с много достойнства. Господи, трудно можеше да й се устои. Затова той я последва, когато тя прекоси тренировъчното поле.

— Как са ръцете на Либи?

— Ще се оправи. Всички губим по малко от кожата си на тренировките.

— И ти ли? Ако не пролееш поне малко кръв, как ще разбереш, че си бил там?

Тя наклони глава, после го изгледа внимателно; очите му й навяваха представи за зашеметяващо красив арктически лед.

— Откъде идваш, Шекспир? И аз съм чела „Хенри V“.

— Всъщност съм от Монтерей.

— Там, в Северна Калифорния, имат много добър екип от скачачи в дима.

— Да, така е. Познавам повечето от тях. Самият аз съм работил пет години в противопожарния център в Рединг.

— Разбрах, че си страхотен пожарникар. Защо си дошъл в Мисула, след като си бил толкова желан в Калифорния?

— Ситуацията се промени — отвърна тихо и тя се усмихна. — Сега съм тук, в Мисула, заради Железния Трип. — Роуан се закова на място. Също и той. — Предполагам, че е твоят баща.

— Точно така. Познаваш ли го?

— Разбира се. Лукас Трип Железния е легенда. През 2000 година имахте тук много опасен пожар.

— Да.

— Тогава бях в колежа. Всичко показаха по новините. Гледах интервюто с Железния, предаваха точно оттук, от базата, когато той и екипът му се прибраха след четири денонощия в огнището на пожара.

Гъл си припомни какво бе видял в онзи ден. Споменът беше съвсем жив.

— Лицето му цялото бе почерняло от саждите, косата му посипана с пепел, очите — червени. Като че ли се връщаше от фронта, което е точно така. Репортерът му зададе обичайните идиотски въпроси: „Как се чувствате? Не се ли страхувахте?“ Но той прояви търпение. Явно беше на предела на силите си, но отговори на въпросите. И накрая му каза на онзи хлапак: „Момче, най-просто казано, стихията се опита да ни погълне, ама ние я изритахме по задника.“ И си пое по пътя.

Тя също си го спомни съвсем ясно, както и още много други неща.

— И заради това ти си сега в Мисула, за да скачаш в пожарите?

— Да го наречем трамплин. Мога да ти разкажа останалото, ако седнем на една бира.

— Ще бъдеш прекалено зает, за да имаш време за бира и за разказване на житейската си история. По-добре си вземи оборудването. Очаква те още доста дълъг път.

— Но предложението за бирата си остава. Може в комплект с житейската ми история.

Тя отново го изгледа с онзи поглед, с леко накланяне на главата и едва забележимо присвиване на устните, което той намираше за много секси.

— Не бива да се целиш в мен. Не се занасям с новаци, свалячи или други скачачи в дима. Когато имам време и склонност за… забавление, ще си намеря някой цивилен. Някого, с когото мога да се забавлявам, ако съм в настроение след дългите зимни нощи и искам да забравя за преживяното през сезона.

О, това поведение му харесваше.

— Може да се наложи да промениш ритъма.

— Само си губиш времето, новако.

Тя си прибра бележника, а Гъл се усмихна. Можеше да си позволи да си губи времето. А тя го поведе към едно друго, наистина уникално преживяване.

Гъл оцеля след влаченето във въздуха с кабел, после отново се спусна на земята. Симулаторът за приземяване, който въобще не се оказа приятелски настроен, свърши добра работа при имитирането на сблъсъка и трясъка от падането на земята при приземяването с парашут.

Падаше, удряше се, прегъваше се, търкаляше се, поваляше се. Получи си полагаемата му се доза от синини, подутини и одрасквания. Научи се как да си пази главата, как да използва тялото си, за да се предпазва от наранявания. И как да мисли, когато земята връхлита срещу него като в забързан кадър.

Обърна се към кулата за скокове и се изкачи по всичките й седемнайсет убийствени метра с партньора си в скоковете.

— Как си? — попита той Либи.

— Все едно съм паднала от планина, така че не е съвсем зле. А ти?

— Не съм сигурен дали съм паднал от планина, или тя се е свлякла върху мен. — Като стигна до платформата, се усмихна на Роуан. — Толкова ли е забавно, колкото изглежда?

— О, повече. — Сарказмът пресъхна, когато го скачи за скрипеца. — Ето го мястото ти за скока. — Роуан посочи към една висока камара от дървени стърготини, издигаща се насред тренировъчното поле. — Ще ти трябва по-голяма скорост, за да се превъртиш, така че ще усетиш удара. Сгъни се, пази си главата, претърколи се.

Той огледа старателно камарата през лицевата си маска. Изглеждаше му нищожно малка оттам, където се намираше.

— Ще я улуча.

— Готови ли сте? — запита тя.

Либи пое дълбоко дъх.

— Готови сме.

— Пристъпете към люка.

Да, скоростта не е малка, помисли си Гъл, докато летеше над тренировъчното поле. Едва му стигна времето да изпълни всичките предписания от списъка с предпазните мерки при приземяването, когато дървените стърготини закриха очите му. Стовари се върху тях, успя само да изрече „мамка му!“, след което се присви и претърколи, стиснал от двете страни шлема си с ръце.

Когато отново успя да си поеме дъх, се огледа за Либи.

— Как си?

— Този път определено се покачих на планината. Но знаеш ли какво? Беше забавно. Готова съм да го повторя.

— Денят едва сега започва. — Изправи се на крака и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

След кулата за скокове дойде ред на занятията в класната стая. Годините, които бе прекарал в пожарната, бяха запълнени с немалко зубрене на книги, изучаване на диаграми, слушане на лекции и най-вече опресняване на това, което вече знаеше. Но винаги се намираше още нещо за научаване.

След класната стая най-после се намери време да се погрижи за подутините и драскотините си, да си потърси топла храна, да побъбри малко с другите новобранци. Направи му впечатление, че са намалели до двайсет и двама. Бяха изгубили трима от групата някъде между симулатора за приземяване и кулата за скокове.

Повече от половината новобранци, които щяха да продължават да тренират, се бяха прибрали да спят. Гъл възнамеряваше да последва примера им, но все пак играта на покер го изкушаваше, затова прибягна до компромис: първо ще излезе за малко на въздух, а после, ако изкушението не затихне, ще седне да изиграе няколко ръце.

— Вземи си стол, синко — подкани го Доби, когато Гъл мина покрай масата им. — Решил съм да прибавя нещичко към парите си за пенсия.

— Ако се приземиш още няколко пъти на главата си, ще се пенсионираш по-рано.

Гъл го отмина. Навън дъждът, който през целия ден заплашваше да се излее, сега плющеше студен и силен. С ръце в джобовете той се поразтъпка въпреки пороя. Накрая зави към далечния хангар. Можеше да се позавърти там, само колкото да се полюбува на самолета, от който щеше да скача.

Преди да се запише за тази програма, той бе скачал три пъти просто да се увери, че има нерви за такива скокове. Сега беше напрегнат, защото искаше отново да преживее същото усещане, да предизвика инстинктите си и да завладее откритото небе.

Загледа се в самолетите — канадския Туин Отър DHC и Макдонъл Дъглас DC-9. Точно тези модели най-често се използваха от въздушните отряди. Обсеби го хрумването да взима уроци по летене извън сезона и евентуално да кандидатства за лиценз за пилот. Никога не вреди да знаеш, че можеш да поемеш управлението на някой самолет, ако това се наложи.

После я забеляза как приближаваше право към него сред дъжда. Мракът наоколо не можеше да скрие това страхотно тяло. Младият мъж забави крачките си. Май нямаше нужда да играе покер, за да докаже, че тази нощ му е късметлийска.

— Хубава нощ — заговори я Гъл.

— Особено за видрите във вировете. — Роуан смъкна шапката си и от нея се разлетяха едри капки. — Май ти се ще да се повозиш на самолет?

— Само се разхождам. Но ако искаш да отидеш някъде, мога да взема кола.

— Благодарна съм ти, но сама ще се погрижа. Днес се справи много добре.

— Благодаря.

— Но Догет пострада. Лошо се приземи и фрактурата на черепа го извади от програмата. Все пак предполагам, че догодина ще се върне.

— Той го иска — съгласи се Гъл.

— Иска се повече от желание, но преди всичко трябва да го пожелаеш, за да го постигнеш.

— Същото си помислих и аз.

Роуан се засмя леко и поклати глава.

— Жените някога не са ли ти отказвали?

— Да. Тъжно е да го призная. Но мъж, който се предава, никога не може да спечели наградата.

— Повярвай ми, аз не съм награда.

— Имаш коса като римски центурион, тяло на богиня и лице на скандинавска кралица. Дяволски привлекателен комплект.

— Комплектът не е награда.

— Не, не е. Но със сигурност ме изпълва с желание да го разопаковам и да видя какво се крие вътре.

— Ще откриеш само зъл характер, склонност към лесно вбесяване и страст към гасене на пожари. Направи си услуга, готин, избери си някоя друга лъскава панделка от купа.

— Да, обаче имам… как да кажа… фокус. Веднъж щом се фокусирам върху нещо, не мога да се откажа, докато не разгадая всичко за обекта.

Тя вдигна рамене нехайно, но не му убягна, че го изгледа внимателно.

— Няма какво да разгадаваш.

— О, това още не се знае — подхвърли той, когато Роуан се запъти към спалното помещение. — Поне успях да те накарам да се поразходиш с мен в дъжда.

Тя се обърна, уловила с едната си ръка дръжката на вратата, за да го удостои със състрадателна усмивка.

— Само не ми казвай, че на всичкото отгоре си и романтик.

— Може така да се окаже.

— Тогава бъди по-внимателен. Мога да използвам това само защото си ми под ръка и после да разбия романтичното ти сърце.

— На мой или на твой терен?

Тя се засмя със съблазняващ, неприличен смях, който го прониза чак в слабините, после затръшна вратата под носа му, метафорично казано.

Дяволите да го вземат, наистина успя да я изкуши да го пожелае. Роуан харесваше уверените мъже — мъже, които имаха и кураж, и мозък и умения да се възползват от тях. Пък и този дебнещо настойчив поглед, с който я следеше, преливащ от желание, но съчетан с бездънно търпение, пораждаше само едно: несъзнателно, неутолимо сексуално влечение.

Но тутакси си напомни, че ще е грешка да приеме играта му. След малко стигна до вратата на Кардс и леко почука. Прие изръмжаването му отвътре като разрешение да влезе.

Стори й се пребледнял, отегчен и доста вкиснат.

— Как се чувстваш?

— Добре съм, мамка му. Явно сутринта някаква буболечка се беше завряла в червата ми. Изповръщах ги заедно с още няколко от вътрешните ми органи. — Седеше на леглото си, разпръснал тесте карти пред себе си. — Явно съм по-добре, защото задържах вечерята. Утре ще съм още по-добре. Благодаря ти, че ме замести за тренировката.

— Не беше проблем. Групата намаля до двайсет и двама. Един от тях е ранен. Но мисля, че някой ден ще се върне при нас. Утре ще ти се обадя.

— Хей, искаш ли да видиш един фокус с картите? Бива си го — рече той тъкмо когато тя се накани да си тръгне.

Роуан реши, че ужасно му е писнало от самотата, и в името на приятелството им приседна до него на леглото.

Освен това гледането на не особено впечатляващите му трикове с картите се оказа по-добро средство за приспиване, отколкото да си мисли за разходката в дъжда с Гъливер Къри.