Нора Робъртс
Окото на пламъка (13)

13.

Докато баща й спеше изтощен в леглото на Ела, Роуан вече осем часа водеше битката с огнената стихия. Бяха притиснали ненаситницата в ъгъла и малко им оставаше да я овладеят напълно, когато отвъд преградната линия внезапно пламнаха нови локални пожари заради избухналите като ракета недогорели главни. За миг, колкото за един удар на сърцето, целият екип се озова притиснат между главното огнище и появилите се за секунди нови огнища.

Като адска градушка през димната завеса се сипеха въглени, удряха по шлемовете и обгаряха незащитената кожа на огнеборците. Със страховит пукот пламваха бор след бор, огромни, заслепяващи очите факли, бълващи огнени езици през облаците от гъст, лютив дим. Пришпорван яростно от вятъра, пожарът се разгаряше все повече и повече. Пламтящи късове дърво изхвърчаха като катапултирани над преградната линия, очертана от пожарникарите, доскоро предвкусваната победа се превърна в нова, отчаяна, свирепа битка на живот и смърт.

Роуан крещеше заповед след заповед, за да организира част от екипа си да се насочи към новите активни огнища, повлякла след себе си екипировката си.

— Маршрутите за бягство са надолу по склона — провикна се тя към останалите, защото знаеше, че ще попаднат в капан, ако изместващият се фланг на пожара се съедини с първичното огнище. — Ако се налага, захвърлете всичко и бягайте с все сили.

— Ще го задушим. Ще го ликвидираме — извика й вместо отговор Кардс със силно зачервено лице от непоносимата горещина, или драконовската треска, както я наричаха пожарникарите на своя жаргон.

Докато отстъпваха, не преставаха да гасят локалните огнища, да тъпчат, окопават, секат.

— Има поток на около петдесетина метра — припомни й Гъл, подскачащ върху главните зад нея.

— Зная. — Но се изненада, че и той го знаеше. — Ще започнем да изпомпваме, ще изтеглим маркучи и ще изградим мокра преградна ивица. Ще залеем новите огнища.

— Вече почти сме ги угасили.

— Гибънс и останалите ще атакуват главното огнище. — Погледна го. Лицето му лъщеше на фона на огненото зарево, около тях груби викове и необуздан смях се смесваха с дивашкия рев на стихията.

Тя знаеше, че драконовската треска, за добро или за зло, можеше да се разпространява като вирус. Сега и в нейната кръв се бе вселила, защото я заплашваше срив.

— Ако не успеят, грабвай каквото можеш от екипировката и моментално хуквай да бягаш с все сила. Гледай да оправдаеш прякора си Бързата крачка. Сигурна съм, че ще надбягаш огнения дракон.

— Можеш да разчиташ на мен.

Работеха трескаво, като демони, влачиха помпата, изтеглиха маркучите, докато другите бързо очертаха нова преградна линия.

— Оставете огъня да гори зад линията! — извика Роуан, разкрачи крака, наведе се и грабна маркуча. Нададе лудо тържествуващ крясък, когато струята плисна от маркуча.

Ръцете й вече трепереха от многочасовите физически усилия. Но устните й се дръпнаха в яростна гримаса, щом изрева:

— Ето ти! Да се напиеш, да се задавиш дано!

Озърна се назад към Гъл и се изсмя като смахната.

— Чака ни още една приятна лятна нощ. Виж. — Роуан повдигна брадичка. — Започна да се дави. Главното огнище вече гасне. Толкова красива гледка.

 

 

Огнената стихия бе покорена около час преди зазоряване. Но вместо да започне да опакова всичко и да се приготвя за оттеглянето си, изтощеният пожарникарски екип се насочи към потока, където всички изпоналягаха върху раниците си вместо възглавници, за да се възползват от оставащите около два часа до изгрева. Роуан не възрази, когато Гъл се настани до нея, особено след като той й предложи глътка от своята бира.

— Откъде намери тази бира?

— Имам си свои начини.

Тя отпи голяма глътка, после се излегна по гръб, за да се полюбува на малкото звезди, чийто блясък успяваше да пробие тънеещото було на дима.

Това, помисли си тя, беше най-хубавият миг — този момент на безвремие между нощта и деня, когато гората и планината, и небето все още тънат в блажена тишина. Никой, който не е участвал в подобна война срещу стихиите, не може да изпита толкова силно задоволството от победата.

— Една здрава работа нощем винаги трябва да бъде последвана от една бира и малко звездна светлина.

— Е, кой сега от нас е по-романтичната личност?

— Това е понеже съм замаяна от дима, също както някоя пчела от уханията на цветята.

— Хм. Знаеш ли, че веднъж имах връзка с една пчеларка.

— Сериозно?

— Името й беше Катрин Ан Уестфийлд. — При този спомен лека въздишка неволно се изтръгна от гърдите му. — Дългокрака брюнетка с очи с цвят на разтопен шоколад. По едно време така се бях увлякъл по нея, че дори й помагах за работата й покрай кошерите. Но не се получи.

— Защото са те нахапали пчелите.

— Ха. Не, работата беше в това, че тя настояваше непременно да я наричам Катрин Ан. Не само Катрин, нито Кейти или Кейт или Кет, нито пък Кей Ей. Трябвало в обръщение да бъде само пълното й име.

— И си скъсал с една жена само защото в името й е имало прекалено много срички?

— Може и така да се каже. Но освен това съм длъжен да призная, че започнах да се плаша от пчелите й.

— Аз пък обичам да слушам жуженето на пчелите. Приспива ме. Виж Касиопея — каза му тя, когато съзвездието изплува на небосвода. После затвори очи и се унесе в сън.

 

 

Събуди се свита край него, сгушила глава на рамото му. Добре поне, че не го беше прегърнала в съня си. Харесваше й да си има свое пространство. И в същото време беше дяволски сигурна, че няма да остане там, ако някой нападне временния им лагер.

И все пак донякъде си беше смущаващо, че се събуди с глава върху рамото му.

Опита се да се отдръпне, но ръката му я задържа до гърдите му, дори я притисна още по-близо.

— Почакай една минута.

— Вече ще ставаме. Трябва да се заемаме за работа.

— Да, да. А къде ми е кафето, жено?

— Много смешно, няма що. — Всъщност устните й дори нервно потрепнаха, макар и съвсем леко. — Дръпни се.

— Забрави ли, че аз само си лежах, а ти бе тази, която се притисна до мен и ме прегърна. Но не се разсърдих, нали?

— Май ми стана хладно.

Той се извърна, за да я целуне.

— На мен ми се струваш много топла.

— Знаеш ли, Гъл, сега не сме на романтичен излет в планината. Очаква ни тежък ден, докато разчистим всички останки от пожара.

— Заради което ще съм много щастлив, ако мога да открадна поне няколко минути и да си пофантазирам как ще правим секс веднага щом се събудим по времето на нашия романтичен излет в планината. След което ще ми свариш кафето и ще ми опържиш малко бекон с яйца само по шорти и една от тези тениски, които така добре ти лепнат по гърдите. Едва тогава ще се втурна да се боря с някоя мечка, на която й е скимнало да върлува из лагера ни. Естествено, че ще я убия след една жестока битка. А накрая ти нежно ще превържеш раните ми и чак тогава ще можем да правим секс.

Добре поне, че не съм го прегърнала в съня си, отново си помисли Роуан. И че чарът му не успя да разтопи леда в мен. А защо да го прегръщам и защо да се очаровам от него?

— Това е само плод на необузданата ти фантазия.

— Не бива да се лишаваме от фантазиите си.

— А каква беше мечката?

— Трябва да е била гризли, но какъв е смисълът да го уточняваме?

— А от мен сигурно се очаква да нося малка кама, скрита в шортите ми.

— Пак те питам: иначе какъв ще е смисълът от тази сцена?

— Е, поне мога да си призная, че от цялата тази суматоха, наситена със секс и готвене, че и нежно превързване на раните ти, аз действително огладнях. — Дръпна се от него и се изправи. — Най-много ми се иска двайсет минути в едно джакузи с гореща, бълбукаща вода, а след това масаж с нагорещени камъни. Само до това се свежда цялата ми сутрешна фантазия.

Роуан бръкна в торбата си за поредното шоколадово блокче. С наслада го загриза, докато гледаше замислено Гъл. Той бе изтрил повечето от мръсотията по лицето си, но още доста бе останала. Косата му имаше вид на парцал, с който са бърсали пода в някое мазе. После тя погледна към планините и гората, отвръщайки очи от яркото жълто слънце. На кого са му нужни фантазии, въздъхна тя, когато можеш да се събудиш сред тази красота?

— Хайде, новак, размърдай се. — Удари го леко по крака. — Да не хабим хубавата утрин.

Гъл й помогна за събирането на част от товара, спуснат с транспортния самолет, и така се сдоби с пакет готова храна и дори с кафе, което сега бе много по-важно за него. Седна до Доби.

— Как беше при теб?

— Синко, това беше най-трудният ден от младостта ми. — Доби поля картофените си кюфтета и бекона си с табаско и ги смеси. — И може би най-добрият. Човек си въобразява, че знае — добави, като разбърка бекона, — ама не знае. Не можеш да го знаеш, докато не го преживееш.

— Виждам, че пожарът е успял да те зарадва с няколко целувки.

Доби вдигна ръка към слабо обгореното петно на врата си.

— Да, огънят ме лизна веднъж-дваж. Дори си казах, че щом толкова щедро ни засипва, можем пък да си опечем дори нещо вкусно на него. Но успяхме да го притиснем и той започна да отстъпва. Трябваше да го видиш Тригър как само с някакъв откършен клон угаси един подпален дънер. Ето тук го опари. — Доби докосна с пръст шията си. — И като изкрещя, видях, че му беше обгорена кожата и такава дупка зееше в нея, все едно че го бяха намушкали с нож.

— Нищо не чух за това.

— Ами стана, след като твоят екип се премести към онова огнище горе, на билото. Точно тогава при нас стана адски напечено. Тригър целият беше в кръв. Но успя да превърже раната си и се залови да гаси следващия дънер. Тогава си казах, че ако трябва да бъда опечен, най-добре ще е да стане точно тук.

— А ето че сега си седим един до друг и закусваме, любувайки се на гледката.

— Не можеш да пречупиш гръбнака на тази стихия само с един удар с чук — поклати глава Доби и си взе следващата порция от готовата храна. — А ти какво ще правиш с онази жена?

Не бе необходимо да попита за коя жена говореше. Само погледна към Роуан.

— Всичко, което мога да направя с нея.

— По-добре се размърдай, синко — посъветва го Доби. — Лятото няма да трае вечно.

 

 

Гъл не спираше да мисли върху последните думи на Доби, докато облян в пот, продължаваше да работи през цялата сутрин чак до късния следобед. Обмисляше как да си уреди среща с нея, като се приберат в базата, когато щяха да разполагат с достатъчно свободно време да излязат на вечеря или да отидат на кино, или пък на дълга разходка, като например един ден на плажа. Този свят предлагаше много възможности за всеки, който иска да се възползва от тях.

Може би е настъпило времето да се приближи към нея, без да престава да гаси огнищата наоколо. Нищо лошо нямаше в един пикник с шампанско, но имаше моменти, когато ситуацията изискваше не чак толкова… елегантен подход.

Ала като дойде времето да събират оборудването, единственото, което искаше от този свят, бе да може отново да се почувства чист и да се наслаждава на истински матрак поне за осем часа.

Едва ли бе някакво чудо, каза си той, щом се тръшна изтощен на седалката в самолета, че жените, въпреки тяхната удивителна привлекателност, през повечето сезони заемаха позиции, твърде назад в списъка на неговите приоритети.

Успя да изтласка всичко това от съзнанието си и заспа още преди самолетът да се издигне в небето.

Заедно с останалите от екипа той слезе уморено от самолета, прибра парашута си и екипировката си. Видя Роуан да се насочва към бараките. Тръгна след нея, решен непременно да влезе направо в нейната стая, да й смъкне пожарникарската риза и панталони и да събуе проклетите си обувки, които вече му тежаха като олово. Всичко в него пулсираше от преумората, напрежението и раздразнението, подклаждани от тях.

Ако бе гладен, то не беше заради някоя жена, а конкретно за Роуан Трип. Ако бе уморен, то беше, защото, макар и силно изтощен, щеше да си мисли за нея чак до среднощ. Затова трябваше да спре. Трябваше просто да престане да мисли само за нея.

Щом се прибра в стаята си, Гъл се втурна вътре след нея.

— Какво правиш…?

Затвори вратата и притисна Роуан към нея. Целувката му бе изгаряща с агресивността си, заради тлеещата в него незадоволеност, която се мъчеше да потиска през последните седмици. Сега можеше да развихри агресивността и да удовлетвори незадоволеността си. Искаше и с двете да приключи.

Отстъпи съвсем малко назад, само колкото да прикове поглед върху нея.

— Уморен съм. Писна ми. Не зная защо точно, но пет пари не давам.

— Тогава защо не…

— Млъкни. Трябва да ти кажа нещо. — Отново притисна устни върху нейните със съкрушителна сила, стягайки китките й като в белезници. — Това започва да става глупаво. Аз съм глупав или може би ти си глупава. Не ме интересува.

— А какво, по дяволите, те интересува? — настоя тя.

— Очевидно самата ти. Може би защото си дяволски красива и с чудесно тяло, а на всичкото отгоре се изхитряваш да бъдеш умна и в същото време безстрашна. Или може би само защото съм груб. Така трябва да е. Но нещо изщрака тук. И двамата го знаем.

Понеже тя не му каза да върви по дяволите, нито го изрита с коляно в слабините, той прецени, че му се отваря някаква възможност да постигне това, което искаше.

— Тогава, Роуан, е време да престанеш с тази игра. Време е да изхвърлиш през прозореца това твое глупаво правило. Каквото и да става тук, ние ще трябва да се справим. Ако е само едно моментно пламване, добре, ще го потушим и ще продължим нататък. Нищо лошо няма да се случи, никой няма да върши глупости. Но проклет да бъда, ако продължа да гася локални огнища. Или ще играеш, или не. А сега ми кажи, честно, как искаш да играеш?

Тя не очакваше да я атакува с такава сила, да изригне така. А споменът, че го бе виждала да се нахвърля със същата възхитителна ярост срещу трима мъже, я подтикна към грешно решение. Не очакваше нещо толкова мощно да събуди всичките й жизнени сокове, при това след поредния скок в гората и последвалото цели трийсет и шест часа изтощително гасене на пожара. Но ето че той сега бе тук, пред нея, така втренчил поглед, сякаш не можеше да реши какво иска — да я зацелува като луд или да я удуши. Жизнените й сокове вече не само кипяха, но и я заливаха цялата.

— А ти как искаш аз да играя?

— Точно така, както в този миг.

— Тогава нека заедно да се давим в този прилив. — Зарови ръце в косата му и привлече устата му до своята. После те си размениха местата и този път тя опря гърба му на вратата. — Хайде първо под душа, новако. — И забързано се зае да разкопчава ризата му.

— Смешно е, но това бе първото в списъка ми, което не свърших, като се втурнах направо при теб. — Той смъкна блузата й, докато заедно отстъпваха към банята. — Сега не мога за нищо да мисля, освен да те докосвам. — И откопча панталоните й.

— Махни обувките — нареди му задъхано Роуан. Тя седна на тоалетната, за да развърже връзките на обувките си. Той седна направо на пода.

— Това може да не бъде много секси, защото май действах много грубо.

— Просто побързай! — засмя се тя, смъкна си панталоните, махна тениската си и остана само по сутиен.

— Започнах да чувам ангелски хор — промърмори Гъл.

— Съблечи се! — заповяда му тя, а след като се освободи и от пликчетата си, пусна водата от душа.

Това беше истинска лудост. Лудост бе да го прави, но нали и без това се чувстваше като полудяла. Сигурно е още един пристъп на драконовската треска, реши тя, обърна се и го придърпа под струята.

— Много сме мръсни — рече Роуан и обви ръце около врата му, за да притисне тялото му към своето.

— И още по-мръсни ще станем. Нека да пуснем по-гореща вода. — Пресегна се и завъртя кранчето с топлата вода, а сетне се отдаде единствено на удоволствието, което му предлагаха нейните очакващи, преливащи от желание устни.

Хубаво е, толкова е хубаво, помисли си тя, да се лее вода по кожата ти, докато ръцете му я обгръщаха, мокри и топли. Защо да отрича това, което усети още при първата им среща? Винаги се бяха стремели към това, което едва днес се сбъдна. Пръстите й се спуснаха надолу по гърба му, по стегнатите му плещи и твърдите му мускули, като се насочваха инстинктивно точно към онези, напрегнати от многото часове нечовешки усилия възли.

Той простена под нежните й ръце, плъзгащи се нагоре към раменете му.

Впи зъби във врата й, притисна пръсти по линията надолу по гърба й, после отново затърси местата в основата на врата й, където тя от допира му изпитваше едновременно и болка, и удоволствие.

— Позволи ми да се погрижа за теб. — Изля шампоан върху дланта си, леко разтърка ръце, без да престава да го гледа, после прокара пръсти през косата му. Докато го разтриваше и масажираше, той наля в дланите си от душ гела й. Започна бавно да описва кръгове по гърдите и корема й. Банята се изпълни с ухания на току-що откъснати праскови.

Ръката му се движеше все по-надолу сред обилната пяна, която още повече се разпенваше на нежни мехурчета от притискането на телата им, но пръстите му я дразнеха, само я дразнеха, когато я обхващаше с шепите си.

Роуан отметна глава назад и тиха въздишка на наслада се отрони от гърлото й. Докато й се любуваше как жадно посреща всяка негова милувка, той й даде малко повече, щом стигна между бедрата й, и дишането й още повече се накъса.

Не още, повтаряше си той, не още: обърна я с гръб към себе си и това я накара още по-силно да простене.

— Гъл, за Бога…

— Трябва да измия гърба ти. Обичам гърба ти. — На него се виждаше татуиран малък червен дракон, бълващ златист пламък. Погали я с насапунисаните си ръце, преди да повтори ласката с устните си. — Кожата ти е като мляко.

Задържа се малко повече на врата й, беззащитен и уязвим за зъбите му и езика му, а когато отново я обгърна, за да се притисне още по-плътно към нея, ръцете му потърсиха гърдите й.

Толкова бяха твърди, така чудесно изпълваха дланите му.

Той я завъртя и вместо с ръце продължи ласките си с устата си.

Не беше очаквала това, не беше подготвена за това. Въобще нищо подобно не бе очаквала. Цялата тръпнеше. Гневният мъж, който я бе притиснал към вратата, би трябвало да я възмути, но вместо това я съблазни. Не знаеше дали ще успее да издържи.

Сред облаците пара, носещи се около тях като дим, той плъзна устни надолу по тялото й. Всеки неин мускул потръпна от очакване и усещания, които се сляха в нея в една пулсираща болка.

В този разтърсващ момент, когато тялото и съзнанието й бяха напълно покорни, той проникна в нея.

Вече не бе необходимо да я съблазнява с бавно опипване или с възбуждащи докосвания. Сграбчи я с две ръце за бедрата и се остави само на усещането да я обладава, да я обладава, да я обладава. Нуждата се надигаше все по-силно в него, подклаждана от шумните звуци от търкането на една мокра плът в друга мокра плът, от плискането на водата, от дивия трепет на бедрата й, от пълното отдаване на това, което взаимно ги възпламеняваше.

Веригите на самоконтрола се разкъсаха, лудостта изскочи на свобода.

През мъглата от парата и страстта той гледаше как очите й се заслепяват. Още се движеше в нея, алчен за още и още удоволствие, докато всичко не изригна от вътрешността му, за да изскочи от него навън.

Тя морно отпусна мократа си глава на рамото му и замря, останала без дъх. Може би още за миг само, каза си тя, докато дишаше тежко като някоя старица.

— Трябва ми една минута.

Тя издаде някакъв нечленоразделен звук в знак на съгласие.

— Ако сега се опитаме да се движим, и двамата ще загинем, ще паднем на пода и ще се удавим във водата, след като си счупим черепите.

— Тогава сме имали късмет, че досега не сме опитвали, но трябва да го повторим.

— Вероятно е така. Но поне ще умрем чисти и задоволени. Ще спра водата. Стана студена.

Трябваше да се вслуша в думите му. Тялото й още излъчваше достатъчно топлина за стопяване на най-дебелия лед. Опита се за пръв път да си поеме дъх докрай, когато той прилепи устни към косата си. Просто не знаеше как да реагира на толкова много блаженство наведнъж.

— Усещаш ли краката си? — прошепна той.

— Непоклатими като скала. — Или поне се надяваше да е така.

Остави я да излезе изпод душа, за да вземе хавлията си.

— Светотатство е да се позволява на някого да загръща тялото си с това. — Преди тя да успее да грабне хубавата си хавлия, той я прегърна за още една гореща целувка по топлите й, блажено отпуснати устни.

— Някакъв проблем ли има? — попита я.

— Не. Защо?

Прокара пръста си между веждите й.

— Ами нещо си се намръщила.

— Лицето ми е отражение на настроението на стомаха ми, който сега не може да се начуди защо още е толкова празен. — Което си беше самата истина. — Умирам от глад. — Отново се поотпусна, отново се усмихна. — Едва издържам след толкова много натоварване — скока, гасенето и сега бонуса под душа.

— Напълно те разбирам. Хайде да отидем да хапнем нещо.

Тя тръгна към леглото, но внезапно спря и се обърна.

— Както казах и преди, струва си да го повторим. Не може да ти се отрекат уменията като любовник.

— Е, справям се добре и в хоризонтално положение.

Смехът й отекна, докато си обличаше тениската и джинсите.

— Мисля, че тепърва ще трябва пак да го доказваш.

— Сега или след като се нахраним?

Тя поклати глава, щом й изхлузи тениската.

— Определено след това. Сега съм в настроение за… Няма ли да се облечеш?

— Не искам отново да навличам тези мръсни дрехи. Ще използвам хавлията ти.

Тя си спомни в какво състояние бяха дрехите им, като се прибраха след гасенето на пожара.

— Изчакай само минута. Трябва да ти намеря някакви дрехи.

— Наистина ли?

— Зная къде ги държиш. — Изскочи навън и се втурна към стаята му. Той поддържа всичко в изряден вид, отбеляза младата жена, когато отвори гардероба му. Грабна това, което според преценката й щеше да му свърши работа, и още веднъж се огледа наоколо. Забеляза снимка и пристъпи по-близо, за да я разгледа.

На нея се виждаше Гъл с други хора, за които тя предположи, че бяха леля му и чичо му заедно с братовчедите му, всичките прегърнати пред една голяма, яркочервена врата.

Бяха страхотна група. Позите им подсказваха, че всички са привързани един към друг и щастливи. По фона отзад тя се досети, че тази снимка е била направена пред магазина за детски играчки, който се оказа по-голям, отколкото предполагаше.

Отнесе дрехите му в стаята си и му ги подаде.

— Побързай да се облечеш, преди да съм впила нокти в голото ти тяло.

— Бързай да се съблечеш, бързай да се облечеш. Заповеди, заповеди. — Той я измери с изгарящ поглед. — Властните жени ме разгорещяват.

— Ами ще видя по-късно дали ще мога да намеря къде съм скрила камшика и веригите си.

— А, ето ти съвсем нов повод за фантазии.

— И да не забравяш да ме наричаш „Господарке“.

— Ако ми обещаеш в замяна да бъдеш нежна с мен. Между впрочем, татуировката ти ми харесва.

— Защото ми носи късмет — обясни му тя. — Ако този дракон е с мен, истинският няма да ме стигне. А твоята за какво е? — Тя се приближи към него и опипа буквите, татуирани върху лявата му лопатка. — Тейне — прочете тя.

— Произнася се „тийн“, а не „тейне“. Така се нарича огънят в староирландския. Мисля, че след като съм стигнал до огъня, огънят няма мен да ме достигне.

— Но само се опитва от време на време да ни настигне и двамата. А как се сдоби с това? — попита го, като посочи към един белег от лявата страна на ребрата му.

— При сбиване в един бар в Ню Орлиънс.

— Не, отговори ми сериозно.

— Е, погледнато формално, не беше вътре в бара, а навън, пред него. Една година отидох там за празника Марди Гра. Била ли си там?

— Не.

— Не е за изпускане. — Косата му, още мокра от душа, се спусна на къдрици, като оправи яката на ризата си. — Тогава още учех в колежа. Заминах заедно с няколко приятели. След вечерята се отбихме в един бар. Там един задник налетя на едно от момичетата. Също като оня, с когото ти се скара в „Окачи му въжето“, само че онзи беше по-пиян и зъл, а тя не владееше твоите умения за самозащита.

— Малцина ги умеят — усмихна му се тя.

— Не го оспорвам. И така, когато си казах, че той най-после ще престане, копелето се нахвърли върху мен. И едното доведе до другото. Очевидно никак не му хареса това, че му изритах задника пред толкова много свидетели, така че извади ножа си.

Усмивката й се замени с ужасено изражение.

— Нима те прободе с ножа?

— Не стана точно така. Ножът само се плъзна по ребрата ми. — Гъл опря пръст до белега си. — Не ме засегна сериозно, а аз имах удоволствието да му строша челюстта. Момичето наистина ми беше много благодарно, така че си прекарахме добре нощта.

Гъл завърза маратонките си.

— В общи линии имам доста бурно минало.

— Непрекъснато ме озадачаваш.

— Добре. — Той вдигна ръка. — Какво ще кажеш да ти купя нещо за вечеря заедно с две студени бири?

— Понеже апетитът се събужда след занимание като нашето, ти се проявяваш сега като скъперник, но, по дяволите, вече и това няма значение.

 

 

По-късно, след като Гъл доказа, че може да се справя добре и в хоризонтално положение, Роуан го смушка сънено.

— Прибирай се в стаята си.

— Няма — промърмори и се сгуши до нея.

— Гъл, за никого от нас не може да се каже, че е дребен, а това легло не е направено за двама. — „Освен това да спи с някой мъж беше различно от това да прави секс с него.“

— Досега всичко беше наред. Ще се справим. Освен това ти видя списъка на скачачите. Ние сме на първа и втора позиция в първата група. Ако ни вдигнат под тревога, трябва само да си навлечем дрехите, които сега са разхвърлени по пода, и да изтърчим навън. Много е ефективно.

— Значи ти винаги спиш с партньора си за скокове, за да действаш по-ефективно.

— Първо го пробвам с теб. Кой знае, ако се докаже, че пести доста време, може да се наложи като задължително правило за всички. Но ако не ни повикат, искаш ли на сутринта да потичаме заедно?

Ръката му леко се плъзгаше нагоре и надолу по гърба й, беше приятно — успокояващо. Вече и без това бе твърде късно, каза си тя, тъй че този път можеше да направи едно изключение от правилата си за спането. Нали и без това бе допуснала изключение за секса, а сега…

— Ще продължим ли да правим това? — попита тя.

— Става, но ще трябва да ми дадеш двайсет минути.

— Но не тази нощ. Мисля, че вече се разбрахме.

— О, имаш предвид следващи серии. — Лекичко я шляпна по дупето. — Определено, да.

— Ако ще продължаваме със сериите, трябва да имаме правило.

— Разбира се, че трябва.

— Щом спя с някой мъж, няма да спя с други. Нито ще спя с този мъж, ако той се чука с някоя друга жена. Приемаме, че ако някой търси развлечение и другаде, всичко ще е наред. Тогава край на сериите. Това ще е твърдо спазвано правило, без никакви изключения.

— Това е справедливо, но имам един въпрос: защо да искам някоя друга, след като мога да съм под душа с теб?

— Защото хората са склонни да желаят това, което нямат.

— Харесва ми това, което имам. — Леко я стисна. — Следователно ще бъда щастлив, ако се подчинявам на твоето правило по този въпрос.

— Следователно. — Тя се засмя и затвори очи. — Особен човек си ти, Гъливер.

В този момент един бухал забуха мрачно в нощта и луната огря през прозореца. Гъл си представяше съвсем ясно с коя жена и къде искаше да бъде.

 

 

Отне му по-малко време да изгори тялото, отколкото цялата гора. Мръсна работа си беше, но действаше по-бързо. Все пак не можеха да се избегнат страничните щети и вероятно дори можеха да послужат като предимство. Тя не тежеше много, така че да я пренесе нагоре по пътеката, през гъстата борова гора, не се оказа толкова трудно, колкото можеше да се очаква.

Помогна му лунната светлина, за да се ориентира по пътеката като пътеводен знак, а звуците на нощните създания го успокояваха.

Пътеката се раздвои и стана по-стръмна, но дори изкачването не беше неприятно в хладния нощен въздух, ухаещ на борове.

По-добре бе да не мисли за неприятни неща. По-добре бе да си мисли единствено за лунната светлина и нощните птици.

В далечината силно зави един койот. Див звук; звук, подсказващ за глада. Да я изгори ще бъде хуманно. По-добре, отколкото да я остави за храна на дивите зверове.

Задачата му не изискваше много усилия. Трябваше само да поразчисти сухите храсти и съчки и да намокри дрехите й.

Не мисли.

Само трябва да полееш всичко с бензина от тубата.

Опитай се да не я гледаш в лицето, опитай се да не мислиш за това, което бе говорила и направила. За това, което се случи. Съсредоточи се единствено върху това, което сега трябва да се свърши.

Запали огън. Усети топлината му. Виж цвета му и формата му. Чуй пукота на съчките и прекършването на клоните. А после послушай свистенето на въздуха и пламъка, когато огънят започне да набира сила.

Това е нещо красиво. Заслепяващо, опасно, опустошително.

Толкова красиво и свирепо, и лично, когато го подпалиш със собствените си ръце. Никога не го бе осъзнавал, никога не го бе знаел.

Всичко ще пречисти. Ще я изтрие от лицето на земята. Ще я изпрати в ада. Там й е мястото. Животните няма да я докопат, няма да я разкъсат, както кучетата са разкъсали Йезавел. Но тя си заслужава да отиде в ада.

Край с лъжите, никакви заплахи повече. Вече не. В огъня ще престане да лъже.

Да я гледа беше за него ужасяваща тръпка, неоспорим признак за неочаквано дълбока възбуда. Това е да вкусиш силата. Никакви сълзи, никакви угризения — никога повече.

Тази тръпка и надигащият се грохот на огъня, го следваха, когато се спускаше надолу по пътеката, а димът започна да се издига към проблясващата луна.