Нора Робъртс
Окото на пламъка (10)

10.

Лукас надникна в кухнята на столовата.

— Чух за някакъв пай с боровинки.

Мардж го стрелна с поглед през рамо, без да спира и за миг работата си — пълнеше две пуйки с размерите на два автомобила „Хонда“.

— Може да съм отделила едно парче от пая и може да се намери чаша кафе към него. Ако някой ме помоли любезно и мило.

Той пристъпи към нея и я целуна по бузата.

— Това може да свърши работа. Седни.

Той седна на един от столовете край тезгяха, където Лин приготвяше цели камари от зеленчуци.

— Как върви, Лин?

— Не е зле, като се знае, че не ни достигат готвачки. — Отправи му бърза усмивка, а кафявите й очи блеснаха закачливо. — Ако се заседиш тук по-задълго, и на теб ще ти намерим работа.

— За един такъв пай съм готов веднага да запретна ръкави. Чух, че сте имали някакви неприятности. Надявах се да поговоря с Роуан, но ми казаха, че заминала на пикник с онзи, новия, от Калифорния.

— Бързата крачка — потвърди Лин. — Със сладките си приказки успя да убеди Мардж да му напълни цяла кошница с храна.

— Никакви сладки приказки не могат да ме убедят, ако приказките не ми харесват. — Мардж остави пред Лукас едно още топло парче от пая с боровинки. Сладоледът върху златистата коричка вече бе започнал да се топи.

— Той е успял да се уреди — отбеляза Лин.

— Никой не може да се уреди с Роуан, освен ако това не й се харесва — сряза я Мардж и постави до пая голяма чаша с кафе.

— Не се тревожа за нея — сви рамене Лукас.

— Лъжеш.

— И то много — усмихна се той виновно на Мардж. — Какво мислиш за тази история с Доли?

— Първо, момичето може да готви, ама не й достига нито ум, нито усет какво да прави с онзи куп от броколи, които Лин сега прочиства. — Мардж размаха пред него дебелата си ръкавица за горещите съдове. — И не си въобразявай, че не съм забелязала как веднъж или дваж дори и с теб се опита да пофлиртува.

— О, Боже! — изохка Лин. Двамата с Лукас се изчервиха до корените на косите си.

— За Бога, Мардж, та тя е на годините на Роуан.

— Това, както и здравият разум спряха теб, но не попречи на нея да опита да ти завърти главата.

— Сякаш има някакво значение — промърмори Лукас и предпочете да посвети вниманието си на пая.

— Можеш да ми благодариш, задето я предупредих да стои настрани, преди Роуан да побеснее и да я скалпира. Както и да е, трих доста сол на главата на Малката мечка, че я върна на работа, но наистина се нуждаем от помощ в кухнята. Последната готвачка, която наехме, не можа дори обучението да изкара.

— Каза, че работата тук била прекалено много — завъртя очи Лин, докато пълнеше огромната тенджера с картофи, които беше обелила и нарязала.

— Мислех да вземем на работа някое от тукашните момичета, поне за обработката на продуктите и за чистенето, вместо готвачка на пълен работен ден. Но Доли има опит, а аз зная какво може да върши. Освен това сега има бебе.

— Бебето на Джим Брейнър — кимна Лин. — Всеки има право на втори шанс.

— Да, ама онази тъпачка взе, че оплеска стаята на Роуан със свинска кръв. Гадна работа според мен.

— Това момиче има зъб на Роуан още от училище, ама чак толкова да откачи? — Лукас поклати глава. — Това просто няма смисъл.

— За късмет на Доли точно тогава там е бил и Кардс, та успял да удържи Роуан достатъчно дълго, колкото да притичат и другите момчета, за да й извият ръцете. Иначе щеше да се лее не само свинска кръв.

— Е, моето момиче има опасен темперамент.

— И имаше право да й се нахвърли, ако ме питаш. Както и някои от хората наоколо. А какво направи Доли, след като Малката мечка я уволни? — Очите на Мардж блеснаха гневно и тя захвърли кърпата за бърсане върху тезгяха. — Дойде да ми плаче на рамото, да ме моли да кажа някоя дума за нея. И аз й казах, добре я подредих.

— Придружено с: „Измитай се от кухнята ми“ — Лин изсумтя.

— Съжалявам за неприятностите й, но е по-добре, че си е заминала. И то по-далеч от моето момиче — добави Лукас. Що се отнасяше до него, това слагаше точка по въпроса. — Как са новобранците този сезон?

Мардж вдигна две дълбоки купи.

— За всички ли питаш, или само за оня, дето сега си хапва от моето печено пиле заедно с твоето момиче?

— За всички. — Лукас изяде последната троха от пая. — Но може би и за него конкретно.

— Добър набор са, включително и този, конкретния. Бих добавила, че са точно толкова луди, колкото трябва, за да издържат тук.

— Паят беше страхотен, Мардж.

— Искаш ли допълнително?

— Няма къде да го побера. — Потупа се по корема. — Дните ми с обилното хапване като скачач приключиха. Пък и имам да свърша това-онова, тъй че трябва да тръгвам. — Лукас се надигна, за да отнесе чинията си до мивката. — Като видиш Роуан, кажи й, че съм се отбил.

— Ще й кажа. Пък и ти си достатъчно близо, за да не се държиш като някакъв странник.

— Бизнесът върви добре и не мога много да мърдам. Но ще намеря време. А ти, Лин, не се претоварвай чак толкова.

— Върни се, да кажем, през октомври, след сезона, и ми го кажи пак. Тогава може би ще те послушам.

Лукас излезе навън и тръгна към мястото, където бе оставил пикапа си. Както винаги, прободе го пристъп на носталгия, макар и съвсем леко. Някои от скачачите бяха излезли на пистата да тичат. Видя и други, които разговаряха с механиците.

Забеляза и Янгтри, изглеждащ доста официално с униформената си риза и шапка, да излиза от командния център начело на някаква група туристи, сред които имаше и много деца. Коментираха оживено току-що видяното — парашутите, летателните костюми на парашутистите и компютърните системи, значително подобрени в сравнение с времето, когато той бе започнал да работи тук.

Може би ще им се усмихне щастието и ще видят как се подготвят парашутите за скоковете. Това беше добър избор децата да разнообразяват лятната си ваканция.

Което му напомни за училището и оттам за директорката, с която се бе съгласил да се срещнат на едно питие.

Навярно трябваше да я покани в офиса си и да седнат да разговарят там. Професионално.

С напредването на деня приятелският бизнес все повече започваше да му лази по нервите.

Но вече не можеше да отмени ангажимента. Измъкна ключовете от джоба си, качи се в пикапа и изчака да се усили шумът на двигателя, мощно като ръмжене на лъв, но в следващия миг леко се смръщи, защото видя дъщеря си как си закопча ципа, седнала до шофьора на едно ауди „Спайдър“ със сгъваем покрив.

Тя му махна и изскочи веднага след спирането на елегантния спортен автомобил.

— Здрасти! Тъкмо си мислех да ти позвъня, за да се видим по-късно. — Прегърна го. „Имаше ли нещо по-прекрасно от силната прегръдка на порасналото ти дете?“ — А сега не трябва да те търся, защото ти си бил тук.

— За малко да се разминем. Ти беше Гъл, нали?

— Точно така. Радвам се отново да се видим.

— Колата ти си я бива.

— Харесва ми.

— А тя как се държи?

— Теоретично или на практика — заедно с дъщеря ти в нея?

— Добър отговор, който нищо не казва — реши Лукас.

— Искаш ли да я пробваш? — Гъл му подаде ключа.

— Хей! — Роуан се опита да го грабне, но Гъл отдръпна ръката си. — Защо той да може, а аз не?

— Защото е Железния.

Роуан пъхна палци в джобовете си.

— Той заяви, че трябва да спя с него, ако искам да я покарам.

Гъл отправи изпепеляващ поглед към самодоволната й усмивка.

— Тя отклони предложението ми.

— Ъ-хъ. Е, нямам нищо против едно кръгче, но трябва да тръгвам.

— Не можеш ли да останеш още малко? — попита го Роуан. — Можем да си побъбрим час-два. А може и да останеш за вечеря.

— Иска ми се да можех, но трябва да проверя две неща, а после имам среща с една клиентка, ще изпием по чаша, но ще бъде делова среща.

Роуан смъкна слънчевите си очила.

— Клиентка ли?

— Да. Да. Тя, хм, има някакъв проект и иска да го обсъди с мен. Интересува се също от ускореното изучаване на свободното падане. Предполагам, че за това ще говорим. Да, за това. Впрочем… скоро пак ще дойда и тогава ще вечеряме заедно. Може да изпробвам и колата ти, Гъл.

— Винаги съм на разположение.

Лукас обхвана брадичката на дъщеря си с длан.

— По-късно ще ти се обадя.

Тя го проследи с поглед как се качва в пикапа си и потегля по шосето.

— Делова среща, друг път.

Гъл тъкмо се мъчеше да извади голямата кошница.

— Извинявай, какво каза?

— Има среща. С жена.

— Леле! Това е шокираща новина. За малко сърцето ми да спре.

— Никога не е ходил на срещи. — Тя продължи да се мръщи, докато пикапът на баща й чезнеше в далечината. — Ако някоя жена му хареса, той започва да заеква и да се държи като малоумен. Не видя ли колко се смути, като говореше за деловата си среща? И коя, по дяволите, е тя?

— Не е лесно, но все някога трябва да позволиш на децата да напуснат гнездото.

— О, що не ме целунеш отзад! Мозъкът му започва да се задръства, когато се озове с определен тип жени и тогава лесно може да бъде манипулиран.

Очарован от реакцията й, Гъл се облегна на колата.

— Това е просто изстрел наслуки, ала е възможно да срещне жена, която да го привлича, но без да има намерение да го манипулира. И те само ще изпият по чаша и ще си поговорят.

— Какво знаеш ти, дяволите да те вземат? — ядоса се тя и закрачи бързо към бараките.

Развеселен, Гъл тръгна към кухнята, за да върне кошницата на Мардж.

Едва бе успял да стигне до тезгяха, когато някой почука на външната врата.

— Извинете ме, търся Маргарет Колби.

Гъл се опита набързо да прецени новодошлия — тъмен костюм, стегнато вързана тъмнорозова вратовръзка, лъснати до блясък обувки, мастиленочерна коса, грижливо вчесана, високо чело.

Мардж не се помръдна от мястото си.

— Аз съм.

— А аз съм преподобният Летърли.

— Помня ви от предишното ви посещение с Айрини и Доли.

Заради напрегнатия й тон и отказа й да го покани вътре, Гъл реши остане при нея.

— Мога ли да поговоря с вас за малко?

— Можете, но само ще си изхабите думите, както и моето време, ако ще искате да убедя Малката мечка да върне Доли Брейкман в тази кухня.

— Госпожо Колби. — Влезе без покана и се усмихна, разкривайки два реда големи бели зъби.

Гъл реши, че не му допада вратовръзката на този мъж, и за да се поуспокои, си взе една кутия от студената джинджифилова бира.

— Може ли да останем за кратко сами?

— Ние работим. — Мардж изгледа Лин предупредително, преди помощничката й да излезе от кухнята. — Тук е достатъчно усамотено.

— Зная, че сте много заета, а готвенето е толкова трудна работа и много необходима.

— За това ми плащат.

— Да. — Летърли впери поглед в Гъл. Надвисна неловка тишина.

В отговор Гъл се облегна още по-удобно на тезгяха и отпи от бирата си. Мардж изви устни.

— Е, искам само да разменя няколко думи с вас, понеже сте пряк шеф на Доли и…

— Бях — поправи го Мардж.

— Да. Разговарях с господин Малката мечка и разбрах нежеланието му да прости прегрешението на Доли.

— Вие го наричате прегрешение. Аз го наричам змийска злоба.

Летърли разпери ръце, после ги събра за миг като за молитва.

— Разбирам, че ситуацията е трудна и че няма извинение за поведението на Доли. Но е естествено тя да е толкова разстроена, след като госпожица Трип я заплашвала и обвинявала, че… имала нисък морал.

— Това ли е версията на Доли? — Мардж само поклати глава. В жеста имаше колкото състрадание, толкова и отвращение. — Това момиче лъже през половината време, когато си отваря устата. Ако не го знаете, значи не ви бива много да преценявате характерите на хората. А на мен ми се струва, че това е съществено важно умение за вашата професия.

— Като духовен наставник на Доли…

— Просто замълчете, защото никак не се интересувам от духовния живот на Доли. Тя се държи злобно с Роуан, откакто я познавам. Вечно я ревнуваше, все искаше това, което имаха другите. Няма да се върне тук, няма да има нов шанс да причинява зло на Роуан. Вижте, Малката мечка управлява тази база, но аз командвам в тази кухня. Ако той си науми отново да върне Доли тук, ще трябва да си търси друга главна готвачка и той много добре го знае.

— Това е прекалено крайно.

— Аз пък го наричам здрав разум. Момичето умее да готви, обаче е диво и ненадеждно, пък и вечно прави големи бели. Не мога да й помогна.

— Тя е затруднена и още се опитва да открие своя път в живота. И сега отглежда сама детето си.

— Не го отглежда сама — поправи го Мардж. — Познавам се с майка й още откакто бяхме млади момичета и много добре зная, че Айрини и Лео ще направят всичко по силите си за доброто на Доли. Дори, ако се позамисли човек, ще се окаже повече, отколкото трябва. А сега, извинете, но е най-добре да си тръгнете оттук.

— Поне ще й напишете ли препоръка? Сигурен съм, че ще й помогне да си намери другаде работа като готвачка.

— Не, няма да напиша.

На Гъл му се стори, че изписаният по лицето на проповедника шок беше съвсем искрен. Най-вероятно преподобният Летърли не бе свикнал с подобни категорични откази.

— Ама като християнка…

— Кой ви каза, че съм християнка? — Мардж го сръга с пръста си толкова остро, че го принуди да отстъпи крачка назад. — И как ще се прецени това по някаква скала за правилно и неправилно, за добро и лошо? Няма да й напиша препоръка, защото моята дума и моята репутация означават нещо за мен. Вие можете колкото си искате да й давате съвети за нейната душа, но не идвайте повече в кухнята ми, за да давате съвети и на мен. Доли направи своя избор, така че сега ще трябва да си понесе последствията.

Пристъпи крачка напред, а лешниковите й очи изпускаха пламъци.

— Мислите ли, че не съм чувала какво говори тя за Роуан в града? Или за мен, за Малката мечка, дори за малката Лин? И въобще за всички? Достатъчно се наслушах. Всичко чувам, преподобни, но пукната пара не давам за някого, който само сее лъжи за мен. Ако не беше заради майка й, лично щях да изритам Доли Брейкман.

— Носят се слухове, че…

— … че гроздето расте по лозята. Ако искате да направите някакво добро на Доли, кажете й да внимава какво говори. А сега си имам работа за вършене. Достатъчно отделих от времето си за вас и Доли.

И се обърна демонстративно към печката.

— Извинявам се за нахлуването — изрече преподобният сковано, вече без сияйната си усмивка. — Ще се моля гневът да изчезне от сърцето ви.

— Харесва ми гневът ми да е там, където е — сряза го Мардж остро, докато мъжът отстъпваше към вратата. — Лин, тези зеленчуци няма да се почистят сами.

— Не, госпожо.

Мардж въздъхна и се обърна.

— Извинявай, скъпа. Не съм ядосана на теб.

— Зная. Иска ми се да имах смелостта и аз така да говоря с хората. Да им казвам точно това, което мисля.

— Не, не го прави. Ти си достатъчно добре такава, каквато си. Аз просто не харесах този лицемерно набожен тип. — Погледна към Гъл. — А ти нищо ли няма да кажеш?

— Само, че той наистина е лицемерно набожен тип, с прекалено много зъби и грозна вратовръзка. Единствената ми критика към твоята реакция е, че, според мен де, трябваше да му тръснеш, че изповядваш будизма или че си езичница.

— Ще ми се да се бях сетила и за това — усмихна се Мардж. — Искаш ли още малко пай?

Не знаеше как ще му дойде след толкова много шоколадов кекс, но не можеше да откаже заради чувствата, която тя влагаше в предложението си.

 

 

Стомахът на Лукас се сви, когато влезе в бара, но си припомни, че всичко ще се успокои, след като започнат да говорят за това, което я вълнуваше.

Тогава я видя, че вече е седнала на една маса, зачетена в някаква книга. От вълнение чак езикът му се скова.

Беше облечена със зелена, блещукаща на светлината рокля, която разкриваше ръцете и краката й, докато красивата й червена коса се стелеше по раменете.

„Трябваше ли да си сложа вратовръзка?“ — запита се той. Трудно понасяше вратовръзките, но имаше няколко в гардероба си.

Тя вдигна глава, видя го и му се усмихна. Така че сега не му оставаше нищо друго, освен да се отправи към масата й.

— Опасявам се, че малко закъснях. Извинявай.

— Не си закъснял. — Ела затвори книгата си. — Дойдох тук по-рано, защото това, с което бях заета дотогава, не се проточи много дълго. — Плъзна книгата в чантата си. — Винаги си нося по някоя книга, ако случайно ми остане свободно време.

— Тази съм я чел. — „Ето, каза си той, че разговорът започна.“ Седна на съседния стол. — Мислех си, че заради това, с което се занимаваш, през цялото време четеш само книги за образованието.

— Чета много професионална литература, но не нося такива книги в чантата си. Много от тях ми харесват, но после, за развлечение, винаги се зачитам в някой от романите на Майкъл Конъли.

— Да, добре пише.

Келнерката пристигна при тях.

— Добър вечер. Мога ли да ви предложа по едно питие?

Ела се помръдна и уханието й — нещо топло и екзотично — се разнесе през масата и направо замая Лукас.

— Какво ли ми се пие? — зачуди се тя. — Мисля да си поръчам един коктейл „Бомбай“ с тоник и с резен лимон.

— А за вас, сър? Сър? — Келнерката повтори въпроса си, защото Лукас бе застинал безмълвно.

— О, извинете. Ах, да, ще взема една бира. „Ролинг Рок“.

— Веднага ще ви ги донеса. Още нещо? Някакво предястие?

— Знаеш ли какво много обичам? Обичам онези пролетните сладки картофи. Страхотни са — увери го тя. — Трябва да ги опиташ заедно с мен.

— Разбира се. Добре. Чудесно.

— Сега ще се върна с вашите питиета.

— Толкова се зарадвах, че намери време да дойдеш — поде Ела. — Така си намирам оправдание да седна в един приятен бар, да изпия едно подходящо за лятото питие и да хапна някаква вредна храна.

— Мястото е приятно.

— Приятно ми е да се отбивам тук, когато си измисля някакъв повод. Бързо свикнах в Мисула да се чувствам като у дома си. Харесвам града, околността, работата си. Няма какво повече да желая.

— Но ти не си оттук. Не си от Монтана. — „Знаеше го. Как можеше да не го знае.“

— Да, родена съм във Вирджиния, после се преместих в Пенсилвания, когато постъпих в колежа, където срещнах бившия си съпруг.

— Това е много далеч от Монтана.

— Но с течение на времето все повече се приближавах насам. Когато децата ни станаха на десет и на дванайсет, се преместихме в Денвър, където моят съпруг — бившият — получи предложение, което му бе трудно да откаже. Останахме там за десетина години, преди да потеглим за щата Вашингтон, пак заради друга оферта за работа. Там се премести и синът ми, там се и ожени, а дъщерята се установи в Калифорния, така че след развода поисках да се поосвежа. И тъй като обичам планините, реших да опитам тук. Наистина се освежих: близо съм до планините, мога да посещавам сина си и семейството му. Дъщеря ми също се намира достатъчно близко по въздушна линия, за да се виждам с нея няколко пъти в годината.

Той не можа да си представи как тя е успявала да се справи с преместванията си на толкова големи разстояния. Макар че заради професията си бе обикалял много из Запада, през целия си живот бе живял само в Мисула.

— Това е голяма площ, изискваща много пътуване.

— Да, но съм щастлива, че го направих. А ти оттук ли си?

— Точно така. Роден съм и съм отраснал в Мисула. Но няколко пъти съм пътувал на изток. За един сезон бяхме наети да работим по контролирани пожари или за унищожение на инсекти.

— Изтребвали сте насекоми?

— Говоря за буболечки, които живеят по високите дървета — обясни й той с усмивка, като вдигна палец към тавана. — Ние, искам да кажа скачачите, сме тренирали катерене. Но повечето от живота си съм прекарал на запад от Сейнт Луис.

Келнерката им донесе питиетата и Ела вдигна чашата си.

— Да пием за корените, за тяхното поддържане и опазване.

— В щата Вашингтон е много красиво. Скачал съм там за няколко пожара. Също и в Колорадо.

— Доста си обикалял — усмихна му се Ела. — И си попадал предимно в недокоснати от човека гори, макар и много опустошени. И в Аляска бил ли си? Четох, че и там си се борил с пожарите.

— Разбира се.

Тя се наведе напред.

— Не е ли фантастична? Винаги съм искала да видя Аляска.

За минута той остана загледан само в очите й и загуби ритъма на разговора.

— Хм… виждал съм я само през лятото. И наистина е фантастична. Зеленина, белота, вода, много, много километри открити пространства. Цялата тази вода крие опасности за скачачите, но пък нямат дървета, каквито имаме тук, така че се компенсира.

— Кое е по-опасно? Скачането във вода или върху дърветата?

— Ако попаднеш във водата с цялата си екипировка, ще потънеш и може никога повече да не изплуваш. Докато при приземяването сред дърветата можеш само да увиснеш от клоните, макар че не е невъзможно и врата си да счупиш. Най-добре е да не попадаш нито във водата, нито върху дърветата.

— Случвало ли се е с теб?

— Да. И двете съм ги преживял. Най-лошото е да знаеш какво може да те очаква и да се опитваш да поправиш грешката, така че да можеш да избегнеш най-страшното. Всеки скок, при който оцеляваш, е добър скок.

Тя се облегна назад.

— Знаех си го. Знаех си, че ще се окажеш идеален за това, което искам да направя.

— Хм…

— Зная, че се организират туристически групи до базата за запознаване с всичко, което се върши тук, като може да се задават въпроси. Но имам една идея специално за учениците ми. Запознаване по-отблизо, по-задълбочено. Да чуят децата от първа ръка, от първоизточника, какво се изисква, какво правиш, какво си правил. Да споделиш личните си преживявания в работата ти, в живота ти, рисковете, наградите.

— Искаш от мен да говоря с хлапетата?

— Да. Искам да разговаряш с тях. Искам да ги учиш. Изслушай ме внимателно — добави тя, когато той я загледа, без дума да промълви. — Много от нашите ученици идват от богати семейства. Родителите им могат да си позволят да ги изпращат в първокласни частни училища като нашето. Всички знаят за зулитата. Базата им е тъкмо тук. Но съм сигурна, че много малко от учениците, да не кажа нито един, знае какво реално означава да бъдат като теб, да правят това, което правиш ти.

— Аз вече не скачам.

— Ех, Лукас. — Ела се усмихна леко и трапчинките й тутакси се появиха. — Ти завинаги ще си останеш скачач. Във всеки случай поне половината от живота ти е посветен на това. Видял си промените в тази дейност, както и в екипировката и оборудването. Сражавал си се с пожарите из целия Запад. Видял си и красота, и ужас. Усетил си ги.

Сви ръката си в юмрук и я отпусна върху сърцето си.

— Някои от тези деца, особено онези, които са от богат произход, имат вече утвърдено отношение. Смятат, че това е тежка, мръсна работа, която според тях трябва да я върши някой друг — някой, който няма пари или ум, за да отиде в колеж, за да се заеме с доходна кариера. Да се забият в пущинака? Какво му е интересното и вълнуващото? Нека някой друг се занимава с това.

Тя успя да докосне чувствителна струна в него още в мига, в който заяви, че той винаги ще си остане скачач. В мига, в който се убеди, че тя го разбира.

— Не зная как моите разкази ще променят начина им на мислене.

— Сигурна съм, че ще те изслушат, ще могат да ти зададат въпроси, а ти ще им обясниш всичко, от обучението до гасенето на пожара, ще пробудиш интерес в тях.

— А това вече е твоята работа. Макар вече да не преподаваш, ти винаги ще си останеш преподавател.

— Да. Очевидно всеки от нас много добре разбира другия. — Тя отпи от чашата си. — Смятам да поговоря с някого от началниците в базата. Искам с разрешение на родителите да организирам една група или няколко групи, които да преминат през всичките степени на обучението. Може би през някой уикенд след края на сезона.

— Искаш да ги прекараш през пресата за изцеждане на потта — допълни той с усмивка.

— Искам да им бъде показано, да бъдат обучени, да отнесат по домовете си познания за мъжете и жените, посветили се на защитата на дивата природа и заради това преминават през пресата за изцеждане на потта. Имам идеи за фотографии и видеозаписи и за… въобще имам много идеи — завърши тя със смях. — Пък нали имаме цяло лято, за да сглобяваме проекта.

— Мисля, че е добре да опиташ. Само че аз не съм много добър в говоренето, особено пред повече хора.

— Аз мога да ти помогна. А и предпочитам да бъдеш такъв, какъвто си. Това е достатъчно, повярвай ми.

Взе си един от картофите, които келнерката й беше сервирала, докато тя описваше плана си.

Лукас не можеше да отрече, че го бе запалила както със самата идея, така и със страстта, с която я защитаваше.

— Мисля, че мога да опитам. Поне да видя как ще потръгне.

— Ще бъде чудесно. Наистина мисля, че можем да направим впечатление и… и в същото време да се окаже забавно. Което ме навежда на две неща. — Отпи още една глътка. — Но ми позволи да се отклоня за малко. Бях омъжена в продължение на цели двайсет и осем години. Откъснах се от близките и средата си, а после и от децата си, за да подкрепям съпруга си и да му угаждам във всичко. Обичах го почти през всичките тези двайсет и осем години, като докрай вярвах в брака ни, в живота, който си бяхме изградили. Вярвах в него. До петдесет и втория ми рожден ден, когато той ме заведе на вечеря. В изискан ресторант, със свещи, с цветя, с шампанско. Дори ми подари чифт изящни обици с диаманти.

Облегна се за кратко, кръстоса крака.

— И се оказа накрая, че всичкото това, цялото това въведение било само за да не предизвикам скандал пред толкова много хора наоколо, когато ми съобщи, че имал връзка със секретарката си — между впрочем жена, достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. Че бил влюбен в нея и ме зарязва. Още си мислел за мен, разбира се, и се надявал, че ще разбера, че се случват такива неща. О, да, и че всичко било, защото така искало сърцето му.

— Съжалявам да го чуя. Опитвам се да измисля какво бих казал аз, но не ми идва нищо подходящо наум.

— О, не може да се измисли нищо по-подходящо от това, което аз му казах тогава, след като грабнах кофичката за шампанско и изсипах леда върху главата му. Като отидох при една адвокатка — още на следващия ден, — тя ме попита дали искам да играя ролята на благородна дама, или да му откъсна топките. Гласувах за кастрацията. Бях приключила с благородните игри.

— Браво на теб.

— Все пак се питах дали няма да съжалявам. Но досега не съм стигала дотам. Разказвам ти всичко това, защото мисля, че е редно да знаеш съвсем честно, че мога да съм отмъстителна и зла. И че както бракът ми, така и разводът ми ме научиха да разбирам себе си, с всичките си достойнства и недостатъци и да не пилея времето си, а да правя това, което искам.

— Времето винаги се прахосва, ако не си поставяш за цел това, което искаш.

— Отличен извод. Което ме навежда на второто, което трябва да ти съобщя. Днес по-рано те излъгах, че не съм те сваляла. Точно обратното, свалях те. И сега те свалям.

Не само всички мисли излетяха от главата му, но сякаш цялата му система се претовари и спря рязко. Не успя да се справи дори с такова просто нещо като едно преглъщане, докато я гледаше изумено в искрящите й очи.

— Не вярвам в абсолютната честност във всичко — продължи тя, — защото си мисля, че малко потайност тук или там не само смекчава ръбовете, но и прави нещата по-интересни. Но в този случай реших да заложа на голата истина. Ако това те плаши, по-добре да спрем дотук, преди да се е случило нещо помежду ни.

Отпи малко от чашата си.

— И така… Изплаших ли те?

— Аз… аз не ме бива особено в тези неща.

— Трябва да ти кажа още нещо: независимо дали се интересуваш от евентуална връзка с мен, бях съвсем искрена и сериозна, като говорих за моя проект. И двете неща може да са свързани с това, че съм привлечена от теб, но все пак са нещо отделно. Не зависят и от това дали си готов да отвърнеш на чувствата ми, или не.

Ела въздъхна.

— Ето че пак започнах да звуча като училищна директорка, макар да се надявах да не се стигне дотам. Малко съм изнервена.

Последното внезапно сложи край на вцепенението му.

— Така ли?

— Харесвам те и се надявам, че те интересувам достатъчно, за да прекарваш известно време с мен, в личен план. Така че, да, леко съм изнервена, че толкова силното пришпорване от моя страна може по-скоро да те отблъсне от мен. Но това е част от решението ми да не се губи времето, така че… Ако се интересуваш или си склонен да помислиш дали те интересува, бих искала да те поканя на вечеря. Само през две улици оттук има един хубав ресторант. Ще се поразходим дотам — пък и аз, за всеки случай съм направила резервация.

Той се замисли и поклати глава.

— Не.

— Добре. Тогава ние просто…

— Бих искал аз да те поканя на вечеря. — Направо не можеше да повярва, че думите излязоха от устата му без никакво затруднение. — Чух, че само през две улици оттук има хубав ресторант, ако ти допада да се поразходим дотам.

Хареса му да види как на лицето й разцъфна щастлива усмивка.

— Звучи чудесно. Само трябва първо да отида малко да се поосвежа.

Тя стана от масата и се отправи към тоалетната.

В минутата, в която вратата се затвори след нея, тя затанцува с обувките с високи токчета, купени през днешния следобед.

Докато се кискаше глупаво като младо момиче, пристъпи към умивалника, за да провери лицето си в огледалото.

— Нека авантюрата да започне — затананика си Ела и опресни червилото си.

Само допреди няколко години смяташе, че животът й се бе изчерпил. А ето че сега ще се наложи отново да го започва.

Засега новият живот на Ела Фрейзиър се очертаваше с няколко интересни вероятности.

И едната от тях бе свързана с това да го отведе на вечеря.

Кимна одобрително на отражението си и прибра червилото си в чантата.

— Благодаря, Дарин — заяви тя на бившия си съпруг. — Струваше си онзи ритник в зъбите, защото ме събуди. — Отметна назад косата си, за да изглежда по-стилно. — Ето, виж ме сега. Напълно пробудена.

 

 

Роуан устоя на желанието да изпрати есемес или да се обади на баща си. Каза си, че ще е прекалено, ако се опита да го проверява по този начин. Вместо това просто набра номера на домашния му телефон.

Наистина очакваше той да й отговори. Изчака до девет и половина, после реши да си намери работа, за да не мисли само за него. И без това трябваше да попълни документацията. Или поне се опита да се разсее по този начин. Но когато домашният му телефон се включи на запис, тя веднага забрави за намеренията си, само че се затрудни какво да измисли като извинение, че го бе търсила толкова пъти през последния половин час.

— О, здрасти. Тъкмо реших да си почина малко от писането на докладите и ми хрумна, че така и не намерих време да ти разкажа за това как се справих блестящо като шеф на екипа при гасенето на пожара. Ако пред теб не мога да се похваля, пред кого друг? Ще остана тук още около час, след което вероятно ще изляза навън, за да избистря главата си от досадата с административните задължения. Така че можеш да ми позвъниш. Надявам се срещата ти да е преминала добре.

Завъртя очи, след като прекъсна връзката.

— Срещи-мрещи, как ли не — измърмори кисело. — Едно питие с някой клиент не може да отнеме два часа и половина.

Замисли се. Не че имаше нещо против баща й да общува с хората. Но тя дори не знаеше коя беше тази клиентка. Лукас Трип бе красив, интересен и преуспяващ бизнесмен. Първокласна мишена за някоя опасно амбициозна жена.

Една дъщеря имаше сериозното задължение да следи своя самотен баща, особено ако е преуспяващ бизнесмен и в същото време прекалено доверчив към жените. Искаше й се той да се прибере у дома си и да й позвъни, за да може да се заеме точно с това.

Може би трябваше да се опита да го потърси на мобилния телефон, просто така, за всеки случай…

Не, не, не, заповяда си тя. Това вече прекрачва границата и се превръща в намеса в живота му. Та той, за Бога, вече бе прехвърлил шейсетте. Не се нуждаеше от полицейски час.

Трябваше само да довърши този тъп доклад и да излезе да се поразходи. Той може да й звънне още преди да е свършила с писането.

Но тя довърши доклада и го изпрати на Малката мечка. Излезе на дълга разходка, в кисело настроение естествено. Върна се в квартирата си и се помота два пъти повече, отколкото й трябваше да се приготви за лягане, но никой не се обади.

Сърдита на себе си, Роуан угаси осветлението. И заспа неусетно насред безпощадния спор със себе си дали има право да набере мобилния телефон на баща си след полунощ.

 

 

Събудиха я някакви гневни, изплашени гласове. Надигнаха се пред прозореца й, пред вратата й. За един неясен момент си помисли, че отново сънува същия кошмар с трагичния скок на Джим.

Но като отвори очи в полумрака, гласовете не замлъкнаха. Нещо не беше наред и инстинктът я изхвърли от леглото и извън вратата, преди да се събудила напълно.

— Какво става, по дяволите? — попита сърдито Доби, който мина забързано покрай нея.

— Някой е нападнал чакалнята. Гибънс рече, че вътре било като след избухнала бомба.

— Какво? Това не може…

Но Доби продължаваше да тича натам, очевидно решен сам да види всичко. Роуан се втурна след него, макар и боса, с дрехите си за спане — памучни панталони и тениска.

От утринния хлад кожата й настръхна, но това, което видя изписано по лицата на тичащите или забързаните си колеги, отправили се към командния център, накара кръвта й да закипи и още повече ускори крачките си.

Случило се бе нещо лошо, много лошо.

Блъсна вратата на чакалнята само на крачка след Доби.

Сякаш бе избухнала бомба, бе първото, което си помисли. Парашутите, винаги съхранявани толкова грижливо сгънати и подредени, сега висяха разпокъсани и изподрани като сплетени, сгърчени, изпомачкани балони след изпускането на въздуха им. Навсякъде бяха разпилени инструментите, изтръгнати в пълен хаос от гнездата им от таблата по стените. Виждаха се и разкъсани копринени влакна от предпазните въжета на парашутите. Инструментите и сечивата, винаги подреждани така внимателно в строг ред, са били използвани за удряне, пробиване, късане и насичане на опаковките, летателните костюми, специалните обувки, за да съсипят всичко необходимо за скоковете и гасенето на пожарите.

А на стената с кървавочервен спрей ясно се четеше недвусмислена закана: „СКОЧИ И УМРИ, ЗА ДА ИЗГОРИШ В АДА!“ Роуан моментално си спомни за свинската кръв.

— Доли.

Опрял ръце на кръста си, Доби изумено оглеждаше опустошението.

— Тогава тя не е само луда, а нещо много по-лошо.

— Може би е нещо много по-лошо — промълви Роуан и приклекна, за да погали с ръка, като в унес, едно парче от разкъсаната коприна. — Много по-лошо.