Нора Робъртс
Окото на пламъка (21)

21.

Роуан се размотаваше. Стоя дълго под душа, отдели доста време да си подбере шорти и тениска, сякаш това точно днес имаше много голямо значение. Дори задели няколко минути да си сложи грим, доволна, когато мотаенето й помогна да се почувства като момиче. Имам достатъчно време, реши тя, и излезе да потърси Гъл.

Но като се показа от вратата, насреща й се зададе Мат.

— Брей. — Измери го целия и особено черния му костюм със закачлив, многозначителен поглед. — А пък аз си въобразявах, че изглеждам добре.

— Наистина изглеждаш добре.

— Какво става, да не би да имаш среща с някоя красавица? Или отиваш на сватба или на погр… — Млъкна. Идеше сама себе си да зашлеви. — О, Господи, Мат, забравих. Не се замислих. Отиваш на погребението на Доли?

— Мислех, че е редно, след като сега не сме вдигнати под тревога.

— Сам ли ще отидеш? Бих дошла с теб, но аз съм последният човек, когото семейство Брейкман ще иска да види днес.

— Всичко е наред. Аз само… Разбираш ли, имам чувството, че го правя, за да представлявам Джим? Не ми се искаше, но… заради бебето. — Зарови пръсти в меката си, светлоруса коса. — Почти ми се иска да гасим пожар, за да има причина да не отида.

— Тогава вземи някого със себе си. Само че Джанис още е заета с прибирането на екипировката, а Кардс би могъл да дойде, ако не беше ранен. Или…

— Малката мечка ще дойде. — Мат пъхна ръце в джобовете си, но пак ги извади и притисна пръсти към бедрата си. На Роуан той болезнено напомняше за Джим. — Както и Мардж, заедно с Лин.

— Добре, тогава. — Тя се отмести, като продължаваше да се пита защо си бе сложил вратовръзка, след като спокойно можеше да мине и без нея. — Постъпваш правилно, с отиването си ще представяш твоето семейство. Ако искаш по-късно да поговорим, ще бъда наблизо.

— Благодаря. — Мат притисна ръката си върху нейната, когато тя го погледна в очите. — Благодаря ти, Роуан. Зная, че тя ти причини доста неприятности.

— Няма значение. Сега това, Мат, наистина няма значение. Днес е труден ден за доста хора. Само това има значение.

Стисна й силно ръката.

— По-добре ще е да тръгвам.

Щом той си тръгна, тя промени посоката си и се насочи към салона. Кардс се бе изпънал на един от диваните и гледаше някакъв сапунен сериал по телевизора.

— Това момиче казва на онзи тип, че е бременна, въпреки че не е, защото той е влюбен в сестра й, но чука нея — тази, която не е бременна, — след като му сипа нещо в питието, когато отиде в дома му, за да му съобщи, че сестра й му изневерява, което не е истина.

Отпи бавно от бутилката с безалкохолното „Геторейд“.

— Коварни същества са жените.

— Хей, внимавай какви ги приказваш.

— Фактът си е факт — констатира той мрачно. — Закотвен съм тук. По нареждане на докторите трябва цял следобед да кисна тук и да се излежавам на този диван. И трябва още един ден да се правя на болен, ако искам пак да съм красив.

Роуан седна до него, за да провери превръзката на бузата му.

— Не зная какво да ти кажа. Дупката на лицето ти може пък да спечели интереса на нежния пол и ще попречи на дамите да забележат, че очите ти са прекалено сближени.

— Стига де! Имам очи като на ангел. И като на ястреб. Като на ангелски ястреб.

— Мат отива на погребението на Доли.

— Да, зная. Нали затова взе вратовръзката на Янгтри.

— Трябва да изпратим един-двама с него. Либи още е заета с почистването на терена, но Джанис може да я замести.

— Остави това, Ро. Не можеш да уредиш всеки проклет проблем.

Той изсъска през зъби, когато тя не му отвърна нищо.

— Виж, Малката мечка ще представлява базата, а Мардж и Лин също ще отидат, защото работеха с нея. Колкото до Мат, ами той е нещо като роднина на Доли заради бебето на Джим и така нататък. Само че ние с Малката мечка си поговорихме. Както приключиха тук работите с Доли, най-вероятно е там да присъстват много малко хора. Но знае ли човек… така може би ще е по-леко за майка й.

— Да, може би — погледна го и се намръщи. Познаваше това лице, с или без дупката на него, както и тези негови очи, тъжни като на камила. — Какво не е наред с теб?

— Нищо, като изключим това, че ми прекъсна сапунения сериал. На мадамата ще й се стъжни, когато Пейтън разбере, че тя го прави на глупак.

Роуан отлично познаваше кога някой е в гадно настроение.

— Защо си толкова вкиснат?

— Сдобих се с шибана дупка на лицето, зяпам сапунки, а ти се появяваш и започваш да ми опяваш за мъртвата Доли и за погребения. — Стрелна я гневно с поглед. — Върви да си намериш някой друг, когото да тормозиш.

— Добре.

Тя се надигна ядосано.

— Коварни същества са жените — повтори той с горчиво примирение, което потуши яда й. — По-добре сме си без тях.

Роуан предпочете да не му напомня, че по една случайност и тя е жена.

— Въобще като цяло или някоя по-конкретно?

— Познаваш онази, с която се срещах през миналата зима.

Роуан отлично помнеше за коя ставаше дума, понеже я бе споменавал поне сто пъти. И снимката й беше показвал.

— Вики, да, разбира се, че я помня.

— Щеше да идва след две седмици, с децата. Смятах да взема няколко почивни дни, за да я разведа наоколо. Хлапетата бяха във възторг, че ще видят базата.

„Бяха“, отбеляза Роуан.

— И какво стана?

— Точно в това е цялата работа. Не зная. Тя си промени решението и толкоз. Не смятала, че идеята е добра — аз съм имал своя живот, а тя — нейния. Заряза ме и толкоз. Дори не ми обясни защо, заяви само, че трябвало да мисли за децата, че се нуждаела от стабилна, честна връзка и всякакви подобни глупости.

Обърна се и впери в Роуан гневния си, но в същото време объркан поглед.

— Никога не съм я лъгал. Това е самата истина. Казах й точно как стоят нещата и тя ми каза, че за нея няма проблем. Дори се гордееше с това, което вършех. А сега сложи край, просто така. Огорчена. И… плака. Какво, по дяволите, съм направил?

— Предполагам… едно е да си привързан към някого, който работи това, което ние работим, на теория, а съвсем друго на практика. Трудно е.

— Значи ми казваш да се откажа от работата си, така ли? Да се заема с нещо друго? Да стана някакъв друг? Това не е честно.

— Не, не е честно.

— Мислех да й предложа да се омъжи за мен.

— По дяволите. Съжалявам.

— Сега дори не иска да поговорим. Оставих й куп съобщения, ала не отговаря. И с децата не ми дава да говоря. А аз съм луд по тези деца.

— Напиши й писмо.

— Какво да направя?

— Никой вече не пише писма. Затова й напиши едно. Кажи й как се чувстваш. Всичко си кажи.

— Мамка му, не ме бива в тези работи.

— Така е по-добре. След като си се задържал достатъчно дълго време с нея и си решил да й предложиш брак, значи можеш да напишеш проклетото писмо.

— Не зная. Може би. По дяволите.

— Коварни същества са жените.

— На мен ли го казваш. Да напиша писмо — повтори той и отново потъна в размисъл, втренчен в бутилката си „Геторейд“. — Може пък и да го напиша. Да поговорим за нещо друго. Че ако продължа все за нея да говоря, накрая ще взема пак да й се обадя. Унизително е.

— Какво ще кажеш за „Чикаго Къбс“?

— Повече се нуждая от бейзбол, за да не ми се пръсне мозъка от мисли, а тази година момчетата от Къбс не ме разиграваха като жените. И тук не умираме от скука. Имаме си убиец, имаме си и подпалвач. Чух, че намерили още едно тяло. И някой заради него подпалил пожара. По-добре ченгетата да го пипнат това копеле, преди да е запалило половината от Западна Монтана. Може и да са ни издути портфейлите от многото пари, но никой не иска така да ги печели.

— Подпалил е и една гора в Айдахо. Направо е плашещо — сподели тя с него, защото бяха сами. — Знаем, че всеки пожар се опитва да ни убие, когато се изправим пред него. Знаем, че не се побеждава лесно природата. Но сега се появи някой, който избива хора и ги запалва, а може да иска и ние след това да изгорим. И може би никак не му пука от това. Ето това е плашещо. Плаши ни, защото не знаем дали пак ще го направи, или дали следващия път сирената няма да завие заради него.

Тя вдигна очи и видя Гъл да идва към тях.

— Какво казаха ченгетата?

— Сведенията са неофициални, но можеш с успех да се обзаложиш, че това, което сме намерили, са останките от преподобния Летърли.

— Свещеникът? — изуми се Кардс.

— По-точно това, което е останало от него. — Гъл се отпусна на един от столовете. — Намерили колата му наблизо, но никой повече не го е видял. И така, или ние сме попаднали на останките му, или той е изчезнал някъде. Канят се да разпитат Лео Брейкман след погребението.

— Нима си мислят, че той го е убил и подпалил гората? — учуди се Кардс. — Но… това не означава ли… или си мислят, че е убил и Доли? Той…, собственият й баща? Хайде, кажи ни още.

— Не зная какво си мислят.

— А ти какво мислиш? — попита го Роуан.

— Още работя по всичките версии. Засега съм уверен само в едно: някой сериозно се е разбеснял и че той, за беля, обича пожарите. Ще се опитам да си го изясня.

Роуан тръгна с него към стаята му.

— Защо каза, че „обича пожарите“? Да ги подпалва още не означава, че му харесва огънят.

— Мисля си само, че след като си така добре облечена — изглеждаш много добре, между впрочем, — няма да искаш да ми изтриеш гърба.

— Не. Защо каза, че „обича пожарите“?

Гъл смъкна ризата си.

— Ами защото след смъртта на Доли научих доста за умишлените палежи.

— Да, ти наистина ги изучаваш. Наистина е достойно.

— Обичам да се уча. Впрочем, оказа се, — продължи той, като си изу обувките, — че подпалвачите обикновено действат в населени места. Палели заради печалбите — някой изгаря имота си, за да получи застраховката. Или по чужда поръчка. Но нашият случай не е такъв.

— Можеш да подпалиш всичко наоколо, за да прикриеш престъпление. И аз имам бегли познания — припомни му тя, докато той си сваляше панталоните. — Един убиец със сигурност може да извърши и друго престъпление.

— Може би така е станало с Доли. — След като се съблече напълно, той влезе в банята и пусна водата от душа. — Независимо дали е станало инцидентно, или умишлено, той се е паникьосал, изплашен как да прикрие следите. Но защо го е направил пак, щом като първия път не е успял?

Той пристъпи под душа и издиша дълго и облекчено.

— Богът на водата заслужава преклонение.

— Може би е било подражание. Все пак е ясно, че някой е искал да убие Летърли. Лео Брейкман има мотив, но същото може да се каже и за съпругата на Летърли, ако е научила за него и Доли. Или някой от неговите богомолци се е вбесил и му е изменил. И някой от тези хора е убил Доли заради връзката им със същия мотив.

— Възможно е. Това ми изглежда по-логично.

Тя отмести завесата пред душа.

— Или влез под душа, или излез, Блонди. — Зоркият му поглед обходи цялото й тяло. — На твое място аз бих влязъл.

Но Роуан отново спусна завесата.

— Вариантът с третия тип не ни върши работа, Гъл. Говоря за подпалвач, който остава да се любува на пожара. Това не се прави заради някое убийство.

— А може би обича и двата вида престъпления.

— Достатъчно лошо е, ако пожарите са подпалени само заради убийствата. Ужасно лошо. Но това, което ти допускаш, е още по-зле.

— Зная го. Ако правилно съм доловил атмосферата при полицаите, в скоро време и те ще се замислят за това.

Тя опря ръце на ръба на умивалника и се загледа в собственото си отражение.

— Не ми се иска да се окаже някой, когото познавам.

— Ти не познаваш всички, Ро.

Не, разбира се, не познаваше всички и внезапно се изпълни с мрачна благодарност, че познаваше малко хора, които бяха свързани с Доли и Летърли.

Но… какво ще стане, ако се окаже, че убиецът е един от тях?

— Погребението на Доли. Къде ще го направят? — зачуди се тя. — Не могат да се съберат в църквата на госпожа Брейкман, дори и да бе преди това, което се случи.

— Мардж каза, че ще направят службата в салона на погребалното бюро. И без това не се очаквали много посетители.

— Господи. — Роуан затвори очи. — Мразех я като хемороид, но това е толкова потискащо.

Той спря водата и дръпна отново завесата.

— Знаеш ли от какво имаш нужда? — Посегна към кърпата си.

— От какво се нуждая? Почакай, нека да отгатна.

— От освежаване на мозъка. Трябва ти една разходка до града и повече сладолед.

— Това ли?

— Да, това. И без това сме записани в третата, резервната смяна в списъка на скачачите, така че можем да се поразходим в града и да си намерим сладкарница с изобилие от всякакъв сладолед.

— По случайност зная едно такова място.

— Идеално. И на всичко отгоре днес изглеждаш много добре. Искам да заведа моето момиче някъде, където да мога да го почерпя със сладолед.

— Престани с това, Гъл.

— Ох-ох. — Уви кърпата около кръста си и макар от него още да капеше вода, я сграбчи, за да я целуне.

— Ще ме измокриш!

— Секс, секс, секс. Добре, ако това искаш.

Успя да прогони тъжните й мисли и я накара да се разсмее. Откопчи се от ръцете му с усмивка и каза:

— Искам не теб, а сладолед. — След като вече и без това бе намокрил тениската й, тя сграбчи лицето му и го целуна. — Първо се облечи, прахосник такъв. Ще прескоча до командния център, за да проверя дали можем да изчезнем за няколко часа.

 

 

На малко табло бяха окачени снимки на Доли Брейкман, от раждането до смъртта. Имаше розови рози със стръкове от гипсофили. Затвореният, полиран до блясък ковчег бе покрит с розов плат и бели хризантеми.

За да помогне на Айрини да подбере цветята, Ела й изпрати розови и бели лилии. Забеляза, че бяха поднесени още два букета, така че дори при това толкова скромно посещение салонът се изпълни с ухания на цветя.

Айрини, бледа, със зачервени очи, цялата в черно, седеше на тъмночервения диван до сестра си, която Ела почти не познаваше. Знаеше за нея само, че беше пристигнала от Билингс със съпруга си, който седеше, скован и мрачен, на съседния диван заедно с Лео.

Заупокойна музика се лееше нежно от високоговорителите. Никой не разговаряше.

Ела си каза, че през целия си живот не беше виждала толкова тъжно последно изпращане, при това на един кратък живот прекъснат насилствено.

Прекоси салона и стисна ръцете на приятелката си.

— Айрини.

— Цветята изглеждат много красиви.

— Така е.

— Благодарна съм ти, че се погрижи за всичко, Ела.

— Никак не ме затрудни.

Сестрата на Айрини й кимна, след което стана, за да седне при съпруга си.

— Снимките са много хубави. Добре си ги подбрала.

— На Доли винаги й харесваше да я снимат. Дори и още като бебе — промълви Айрини, когато Ела седна при нея. — Все гледаше право в обектива. Не зная как го научи това. А сега не зная как да погреба детето си.

Ела нищо не каза — какво можеше да се каже? — само стисна ръката на Айрини.

— Аз правех снимките. Аз съм ги правила всичките. Онази там, с Доли и бебето й, е последната, която ми остана от нея. Сестра ми Кери преди това беше донесла бебето. Тя много ми помага след идването си от Билингс. Тя доведе Шайло. Зная, че Шайло нито ще разбере нещо, нито ще го запомни, но мисля, че трябваше да е тук.

— Разбира се. Знаеш, че можеш да ми се обаждаш, по всяко време, за всичко.

— Не зная какво да правя с вещите й, с дрехите й.

— Когато си готова, ще ти помогна за това. Ето, че пристигна преподобният Робърт Мийс.

Пръстите на Айрини се впиха болезнено в ръката на Ела.

— Не го познавам. Добре стана, че ти го помоли да поеме службата, но…

— Той е мил и състрадателен, Айрини. Ще бъде мил и за Доли…

— Лео не искаше друг проповедник. Не и след като… — Очите й отново се просълзиха. — Сега не мога да мисля за това. Съвсем ще полудея, ако сега взема да мисля и за това.

— Недей. Само си спомняй хубавото момиче от снимките. Нека ти представя преподобния Мийс. Мисля, че ще намери думи, за да те утеши. Мога дори още отсега да ти го обещая.

Макар да не посещаваше редовно църквата, Ела харесваше Мийс, който винаги се държеше много любезно с богомолците. Точно от това се нуждаеше Айрини сега.

— Много ти благодаря, че се отзова, Робърт.

— Не е нужно да ми благодариш. Днес е тежък ден — промълви той, като погледна към ковчега. — Един от онези дни, които разклащат вярата на всяка майка в Бога. Надявам се да мога да й помогна.

Докато го водеше при Айрини, видя трима души от училищния персонал. Слава Богу, въздъхна облекчено тя. Все някой е дошъл. Ела остави Айрини с Мийс и се отдръпна, за да посреща новодошлите, понеже сестра й сякаш не можеше да се справи с това.

Извини се, когато дойде по-малката сестра на Айрини с бебето на Доли, със съпруга си и със своите две деца.

— Кери, искаш ли да взема бебето за малко? Мисля, че Айрини има нужда от помощта ти.

Хората постепенно оформиха отделни групи и започнаха тихо да разговарят. Ела гушна в ръцете си сирачето, толкова мило с пълните си бузки и живите си очички.

Лео се изправи с мъка.

— Вие нямате работа тук. Нямате право да бъдете тук.

От гневния му тон горната устна на Шайло потрепери.

Ела му промърмори нещо успокояващо и като се обърна, видя групата от базата на скачачите в дима.

— След това, което й причинихте? След като се държахте с нея по този начин? Махайте се оттук. В ада да се провалите!

— Лео — извика му Айрини от дивана. — Престани. Престани. — Захлупи лице с длани и се разтресе от горчиви хлипове.

Без да обръща внимание на Лео, Мардж се насочи направо към Айрини и седна до нея да я утешава, като остави разстроената майка да поплаче на рамото й.

— Господин Брейкман. — Айрини видя как един висок млад мъж с червендалесто лице пристъпи напред. Със свити юмруци, също като Лео. — Това бебе е толкова от моята кръв, колкото и от вашата, а Доли беше неговата майка. Не е изтекла една година, откакто погребах брат си. И двамата сме изгубили някой много близък, а Шайло е всичко, което ни остана. Дошли сме да почетем паметта на майката на Шайло.

Лицето на Лео пламна още повече. За един ужасен миг Ела очакваше най-лошото. Размяна на юмруци, проливане на кръв, пълен хаос. Но в следващия миг лейтенант Куиниък и една жена пристъпиха напред и в очите на Лео проблесна искра от страх.

— Стой далеч от мен — предупреди той младия мъж. „Това сигурно е Мат, досети се Ела. Мат Брейнър, братът на Джим.“

— Това е чичо ти — прошепна Ела на бебето. — Това е чичо ти Мат. Сега вече всичко е добре.

Лео се обърна назад и се отдалечи, доколкото можеше в този тесен салон, и скръсти ръце пред гърдите си.

Ела пристъпи до Мат.

— Ще я подържиш ли за малко? Иска ми се да изведа Айрини за една-две минути навън, на свеж въздух.

— Ще ми бъде приятно. — Очите на Мат се просълзиха, когато бебето протегна пълната си ръчичка към лицето му.

— Прилича малко на Джим — тихо заговори Лин. — Не мислиш ли така, Мат? Че прилича на Джим?

Той кимна с пресъхнало гърло и сведе глава, за да я притисне към бузката на Шайло.

— Хайде, Айрини, ела с мен — покани я Ела и с помощта на Мардж я изправи на крака. — Ела за малко с нас навън.

И докато извеждаха разплаканата жена извън салона, Ела чу нежния утешителен глас на пастор Мийс да се опитва да облекчи мъчителното напрежение в салона.

 

 

Роуан облизваше своя сладолед с ягоди и се наслаждаваше на гледката на оживеното движение на пешеходци и автомобили по улицата, крачейки редом до Гъл.

— Това не е истински сладолед — оплака му се тя.

— Сладоледът с кленов сироп и орехи не само че е истински, но е върхът на сладоледа.

— Кленовият сироп е като подправка. Като горчица. Би ли ял сладолед с горчица?

— Склонен съм да опитвам всякакви сладости, дори и твоето момичешко парфе с ягоди.

— Много освежаващо. — Както и разходката, каза си тя. Дълго, безцелно шляене по улиците, както сегашното лениво тътрене, без да бързат за някъде, в сенките на дърветата по булеварда, водещ към един от градските паркове.

След като имаха на разположение още два от отпуснатите им четири часа за отдих, Роуан можеше да си позволи да скита безцелно, да отдъхне от натрупаното в нея напрежение. Докато телефоните в джобовете им не позвънят, за да бъдат извикани по спешност в базата.

— Няма повече да ти мрънкам за избора ти на сладоледа с кленов сироп, защото твоята идея наистина си я бива. Само преди двайсет и четири часа бяхме в търбуха на звяра, а ето че сега се разхождаме тук като двама най-обикновени туристи.

— Едното прави другото още по-ценно.

— Ти знаеш, разбира се, че ако не гасяхме пожари, тази вечер можехме да си спретнем едно надпиване с текила. Можем да си вземем една бутилка доброкачествена текила, преди да се върнем обратно в базата.

— Да, да, ти просто искаш да ме напиеш и да се възползваш от мен.

— Не е човек нужно да те напива заради това.

— Внезапно се почувствах евтин и леснодостъпен. Но ми харесва да съм такъв за теб.

— Можем да вземем и Кардс с нас. Той има нужда от нещо за разсейване.

Тя разказа на Гъл за разговора си с Кардс.

— Това с писмото е добра идея. Трябва да я осъществи.

— Може пък ти да му помогнеш.

— Аз ли?

— Да, ти, защото умееш да приказваш с хората.

— Не мисля, че Кардс ще се съгласи да изиграя ролята на Сирано дьо Бержерак за неговата Роксана.

— Ето, видя ли? — Прокара пръста си по ръката му и заговори с акцент, типичен за някой недодялан дръвник: — Отдалеч ми мязаш на такъв, дето само с книжките си ляга и става.

— Роуан?

Тя се озърна, като чу името си. Почувства се неловко, леко раздразнена. И несигурна какво ще последва, само свали надолу сладоледа си.

— А, здравей.

Ела седна при тях на пейката.

— Радвам се да те видя. Чух, че тази сутрин си се върнала. — Ела събра сили да се усмихне на Гъл. — Аз съм Ела Фрейзиър, приятелка на бащата на Роуан.

— Гъливер Къри. — Той й подаде свободната си ръка. — Как сте?

— Честно ли? Не много добре. Току-що идвам от погребението на Доли, за което сами можете да си представите колко тягостно беше. Исках да се поразходя, но после реших да седна на някоя пейка. Тук е много хубаво, макар че и това не ми помага.

— Защо си отишла… О, да, защото госпожа Айрини Брейкман е работила в твоето училище — спомни си Роуан.

— Да. През последната година се бяхме сприятелили.

— Как е тя… Всъщност е глупаво да питам как е. Не може да е добре.

— Не е. И се опасявам, че ще стане още по-зле. Там бяха и полицаите, които веднага след службата прибраха Лео за разпит. Айрини живее в някакъв кошмар. Трудно е да гледаш как твоя приятелка преживява всичко това, особено като знаеш, че с нищо не можеш да помогнеш. Много ми е жал за нея. — Тя млъкна и поклати глава. — Ето че сега ти се радваш на толкова рядко случващото се и скъпоценно свободно време, сигурна съм в това. Докато аз съм в такова мрачно настроение.

— И ти се нуждаеш от сладолед — реши Гъл. — Какъв да бъде?

— О, не, аз…

— Сладоледът — тържествено произнесе той, — е гарантирано лекарство против мрачното настроение. Какъв сладолед обичаш?

— Избери си някакъв — посъветва я Роуан. — Иначе няма да те остави на мира.

— Шоколадов, с джоджен. Благодаря ти.

— Ще се върна след минута.

Сега е по-неловко, каза си Роуан, докато Гъл тичаше към сладкарницата.

— Предполагам, че си видяла на погребението групата от базата.

— Да. Лео се опита да направи сцена, която като нищо можеше да ескалира. Добре, че се намесиха полицаите. Но между Лео и Мат остана страхотно напрежение, обида, тлеещ гняв. Но стига сме говорили за това. — Тя затвори очи. — Достатъчно време му отделихме. Ще седнеш ли? Знаеш, че твоят чудесен приятел отиде не само да ми донесе сладолед, но и за да ни остави няколко минути насаме.

— Вероятно. Той обича да задвижва нещата.

— Страхотен е. Струва ми се едновременно корав и сладък. За един мъж това е много привлекателна комбинация. — Ела се извърна и я погледна в очите. — Чувстваш се неудобно с мен заради връзката ми с баща ти.

— Просто не те познавам.

— Не, не ме познаваш. Аз обаче имам чувството, че те познавам, поне донякъде, защото Лукас постоянно говори за теб. Толкова те обича, толкова се гордее с теб. Сигурно знаеш, че няма нещо, което не би направил за теб.

— Взаимно е.

— Зная. Така както зная, че ако ти го заставиш да избира между теб и мен, аз нямам шанс.

— Нямам намерение да…

— Само ме остави да довърша, защото ти не ме познаваш и, засега поне, не ме харесваш кой знае колко. Пък и защо да ме харесваш? Но след като сега имаме тази възможност, мога да ти кажа, че баща ти е най-чудесният, най-милият, най-възбуждащият мъж, когото някога съм познавала. Аз предприех първата стъпка, защото той беше толкова срамежлив. О, Господи. — Тя притисна ръка към сърцето си и лицето й се озари въпреки шарената сянка. — Надявах се да се опознаем, да се срещаме, да се радваме взаимно на компанията си. И вече го правим. Само дето не очаквах да се влюбя в него.

Смутена от обзелите я противоречиви чувства, Роуан сведе поглед към топящия се сладолед.

— Толкова си млада. Зная, че ти самата не смяташ така. Но си толкова млада и сигурно ти е трудно да разбереш как някоя на моята възраст може да се влюби също толкова ужасяващо силно и дълбоко, както някой на твоята. Но аз се влюбих и зная каква сила се крие в такава любов, Роуан. Надявам се да ми дадеш шанс.

— Той никога… Не е имал връзка с друга жена след майка ми.

— Зная. Именно това ме прави много щастлива. Ето, че Гъл идва. Според мен и двете сме много щастливи.

Гъл изгледа Роуан изпитателно, преди да се обърне към Ела.

— Ето, готово.

— Толкова си бърз.

— Наричаме го Бързата крачка. — Неуверена какво да мисли, Роуан се зае да облизва капките от сладоледа си.

— Благодаря ти. — След първото вкусване Ела се усмихна и отново близна от сладоледа. — Имаш право, това помага против мрачното настроение. Ела, седни на мястото ми — каза му тя и стана. — Мисля, че сега мога да тръгвам. Приятно ми беше да поговоря с теб, Роуан.

— Да. Също и на мен. — „Или поне донякъде“, помисли си тя, когато Ела си тръгна.

Гъл седна и се загледа след нея.

— Бива си я.

— За Бога. Та тя може да ти бъде майка.

— Леля ми също е готина. Не е необходимо един мъж да спи с една жена, за да признае, че я бива.

— Тя каза, че е влюбена в баща ми. Какво се очаква да отвърна на това? Какво трябва да направя? Какво да чувствам?

— Може би, че има добър вкус за мъже. — Той потупа бедрото си. — Трябва да оставиш тези полудели деца сами да се оправят. Все пак, ако ме питаш за първото ми впечатление, макар и бегло, трябва да призная, че я харесвам.

— Защото е готина.

— Това е само едно от положителните й качества. Тази жена страда заради загубата на приятелката си, тревожи се за нея, за това, което й предстои. Способна е да съчувства, да проявява състрадание. Възмутена е от Лео Брейкман, което е доказателство за здрав разум и липса на лицемерие. Разказа ти какво изпитва към баща ти, макар да й е пределно ясно, че ти не си във възторг от тяхната любовна връзка. Това изисква както смелост, така и почтеност.

— Можеш да станеш шеф на предизборната й кампания — отсече Роуан. — Тя нагази в моя територия и го направи умно. Дори и аз съм впечатлена. Можеш да го добавиш към списъка с добродетелите й.

— А нима ти би предпочела да видиш баща ти с някоя тъпа, егоистична, студенокръвна и лицемерна особа?

— Ти също не си от тъпите. По дяволите, нека да купим две бутилки текила. Тази вечер може добре да си пийна.

— Кой казва, че аз съм добър в пиенето?

 

 

Щом се върна в базата, Роуан се обади на Мат. Завари го седнал на леглото, да връзва връзките на маратонките си за бягане.

— Чух, че било доста зле.

— Така беше, но можеше да стане още по-зле. Защо той обвинява мен и Малката мечка, че и Мардж и Лин, за Бога, че дъщеря му била уволнена? Тя сама си го изпроси.

Добре, отбеляза с облекчение тя, Мат беше ядосан, а не потиснат.

— Защото хората са гадни и по принцип гледат да изкарат виновен някой друг.

— На проклетото погребение? Той се разкрещя и ни заплаши насред погребението на дъщеря си!

— А пък на погребението на моята майка нейните родители въобще не ми проговориха.

— Имаш право. Хората са гадни.

— По-късно ще си спретнем надпиване с текила в салона. Ти също си в резервната, третата смяна от списъка. Ще ти опростя входната такса.

Последното й спечели една усмивка от Мат.

— Сама знаеш, че не мога да се състезавам с теб. Ще изляза да бягам. Това малко ще ме поохлади. — Нагласи си шапката. — Поне видях бебето и дори го подържах за няколко минути. Мисля, че моите родители трябва да поговорят с някой адвокат за попечителство, за правата им и така нататък.

— Това е деликатна работа, Мат.

Той се намръщи и бутна сърдито шапката си назад.

— Тя е и с тяхна кръв, така е. Не искам да се намразваме с госпожа Брейкман. Според мен тя е добра жена. Но ако онзи простак, за когото се е омъжила, влезе в затвора, как според теб тя ще се грижи за Шайло? Как ще плаща всичките разноски? Със заплатата си на готвачка в училището?

— Да, ситуацията е трудна и… ами, зная, че си дал на Доли пари за бебето.

Сините му очи, обикновено притъмнели, сега ярко заискриха.

— Парите са мои, а бебето е също от моята кръв.

— Зная го. Добре е, че искаш да помогнеш за разходите заради Шайло, да заместиш Джим поне в това отношение.

Той леко се успокои.

— Така беше правилно.

— Невинаги е лесно да се взима правилно решение в трудна ситуация. Но мисля, че да се търсят точно сега адвокати още повече ще утежни обстановката.

— Поне няма да навреди, ако се консултираме с някой адвокат. Всички трябва да направят това, което е най-добре за бебето, нали?

— Да, така е. Аз… аз навярно не съм най-подходящият човек, когото да питаш за това. Може би, не зная, Мат, но ако майка ти отиде да поговори с госпожа Брейкман за всичко, могат да се разберат, да направят това, което е най-доброто, най-правилното.

— Може би. Знаеш ли, че малката прилича на нашия род, на Брейнър? Бебето? Дори и Лин го потвърди. Трябва да помисля за това.

Сигурно всички в семейството Брейнър мислят вече върху това, каза си Роуан, след като той излезе да бяга по пистата. Мат, семейство му, семейство Брейкман, всички трябваше да се замислят върху това. Но тя знаеше какво е да си дете, за което всички мислят. Никак не беше лесно за детето.