Нора Робъртс
Окото на пламъка (8)

8.

Вътрешната аларма на Роуан я събуди точно преди пет сутринта. Остана да лежи със затворени очи, докато си правеше равносметка. Трябваше да живее в един свят с толкова много пепелища, със сковани мускули по тялото, с полупразен стомах, но поне нищо особено страшно или неочаквано не се бе случило. Измъкна се от спалния чувал въпреки мрака и започна да разтяга схванатите си мускули. Позволи си малко да си помечтае за един горещ душ, за една леденостудена кока-кола, за голям поднос с един от прочутите омлети на Мардж, в който имаше от всичко по малко.

После изпълзя от палатката, за да се сблъска с реалността.

Лагерът още спеше, ще продължи да спи, изчисли тя, още около един час. На запад пожарът обагряше небето в тъмночервено. Светлина като за изчакване, въздъхна тя. Изчакване преди деня на битката.

Е, тя беше готова за това.

Проми с вода пресъхналата си уста, изплю я, после използва слабото сияние на жаравата, догаряща в лагерния огън, за да хапне малко. Прокара храната с разтворимо кафе, макар да не го обичаше, но се нуждаеше от него, и започна да разглежда картите. Тишината не се задържа за дълго, така че използва паузата, за да подреди по важност задачите си, посоките, организирането на екипите и екипирането им с инструменти.

Предаде по радиотелефона рапорт за състояние до момента, изслуша прогнозата за времето, записа си бележки и набързо скицира работните карти.

Щом се показа първата дневна светлина, тя подреди инструментите си, пренареди торбата със запасите от храна, изяде още един сандвич и една ябълка. Макар да бе напълно будна, преливаща от енергия, готова да действа, реши все пак да се възползва от малкото лично време, което й оставаше до появата на останалите.

Загледа се в гората, която се пробуждаше около спящия лагер. Като във вълшебна приказка сенките на малобройно стадо от лосове се прокрадваха сред утринните мъгли, обгръщащи дърветата като струи от дим. Блещукането на изгряващото слънце обагри хребета на изток, все едно че го обсипа с разтопено злато. Ярко осветената лента се спусна надолу до началото на гората, после проблесна потокът и озари с нежно сияние долината под гората.

Птиците пееха своите утринни песни, над земята небето леко просветляваше и в него се рееше един ястреб, вече излетял за първия си лов за деня.

Това, каза си тя, беше още една от причините, заради които нямаше да се откаже от професията си, въпреки рисковете, болките, умората, глада. За нея нямаше нищо по-вълшебно или по-реално от пробуждащото се утро в горската пустош.

За всичко това щеше да се бори дори и отвъд пределите на изтощението, заедно с най-способните мъже и жени, защото знаеше, че това си заслужаваше да бъде опазено.

Роуан се усмихна, когато Кардс се изтърколи от палатката си. Той й заприлича на мечка, прекарала зимния си сън в яма, пълна със сажди. Заострени, непокорни кичури стърчаха от косата му, очите му изглеждаха донякъде безжизнени от преумората. Само й изръмжа нещо неясно, преди да се изниже назад и да се скрие от нея, за да облекчи пикочния си мехур.

Лагерът започна да се раздвижва. Дочуваше се все повече сумтене и шумолене, отваряха се все повече уморени и оцъклени очи, ръце посягаха към храната и кафето. От палатката си изскочи Гъл с лице, потъмняло от саждите и мръсотията. Но очите му гледаха будно, забеляза тя, дори проблеснаха, като я видя, преди и той да се скрие отзад сред дърветата.

— Вятърът вече е започнал да се надига — чу гласа на Гибънс, застанал незабелязано до нея с чашата си с кафе.

— Да. — Тя се обърна в посоката към стълбовете от дим, извисяващи се към небето. Сега през червеното се прибавяше и оранжево, и златисто сияние. Стихията се пробуждаше, също както преди малко небето, вълшебното очарование на гората и лагерът. — Днес не можем да очакваме някаква помощ от боговете, управляващи времето. Вятърът ще бъде променлив, от двайсет и пет до трийсет километра в час, условията остават същите — сухо, с температури над двайсет и седем градуса. Пожарът ще се усилва.

Роуан извади скицираните от нея работните карти.

— Ще трябва да удържим фланга ето тук, но ще загубим достъпа до водоизточника. И щом стихията достигне максималното си разгръщане, огънят ще се опита да пробие в тази посока. Нашите хора трябва да го спрат, да го върнат назад, но към полунощ пожарът пак ще се развихри и тогава трябва да отстъпим до тази линия.

— Има ли някой ранен?

— Само незначителни обгаряния, синини и драскотини. Никой не се нуждае от евакуация. — Тя се озърна през рамо и видя приближаващия се към тях Гъл. — Те ще се разположат тук. — Разгърна голямата карта, за да покаже мястото на Гибънс. — Мисля, че ако успеем да изпомпаме вода оттук към ядрото на пожара и ако разположим нашите хора в редица през този сектор, ще прекъснем разпространението на огъня в най-ниската точка ето тук. После ще се насочим нагоре, а долу изпомпването ще продължи. Така ще успеем да притиснем огнището от две страни. Изкачването ще е дяволски трудно, но така ще задушим опашката на пожара, ще блокираме левия му фланг, след което с екипа по изпомпването ще отрежем главата на стихията.

— Това означава, че трябва да задържим огъня тук, по тази линия — кимна Гибънс и заби пръст в картата. — Ако пожарът се опита да пробие защитата ни, може да се разгърне назад. Тогава момчетата от преградната линия ще го склещят ето така.

— Вчера огледах тази зона. Там има два обезопасени участъка. А освен това тази сутрин ще ни изпратят още скачачи. Ще нараснем до четирийсет. Искам десет от тях за екипа по изпомпването, а ти, Гиб, ще го оглавиш. Ти си дяволски добър с маркуча. Вземи тези деветима, които най-много ти вдъхват доверие.

— Добре. — Той поглед назад към пожара. — Май огънят отново се надига.

— А мен къде ме искаш? — обади се Гъл, когато Гибънс тръгна да събира екипа си.

— На преградната линия, малко по-надолу от Янгтри. Трябва да удържиш тази линия. Ако не успееш, ще ти е нужно повече от бързата ти крачка. Ако пожарът те изненада в гръб, трябва да се погрижиш за разчистването на проходи, дори да се налага да се изкачваш нагоре през опожарените участъци. Ето тук например. — Тя го погледна в очите, докато поставяше пръста си върху картата. — Разбра ли?

— Ще удържим защитата, а после ще можеш да ме почерпиш с едно питие.

— Ти само задръж линията и гледай да не изгубиш връзката с екипа по изпомпването, а накрая аз може и да изпълня желанието ти. Вземи си екипировката. — Тя се отправи към лагерния огън и извика: — Добре, момчета и момичета, време е да сритаме нечий задник.

Роуан отиде до булдозера, а после се отби при пожарникарите от предната линия, за да провери как се справят.

— Уинзър, ти ли си? Аз съм, Трип — викна на един слаб, мрачен мъж, опитвайки се да надвие воя на резачките. Огънят надигаше заплашителен рев, горещината бе станала толкова непоносима, че дразнеше силно кожата й дори от това разстояние. — Ще събера екип, за да пресече нашествието на огъня и да се срещне с теб. Ще стане може би към един следобед.

Поговори и с още няколко от копаещите защитните канавки и те потвърдиха подозренията й. Бяха подценили травмите си от вчерашния ден. Тя посочи към един от тях, който размахваше двуострата брадва. Лицето му лъщеше от потта, а челото и веждите му бяха силно зачервени.

— Този може скоро да го изгубите.

— Ти гледай да не си изгубиш панталоните. Вятърът се нахвърли срещу нас и огънят се усили, връхлетя ни като хала. Направо ни се присмива в лицата. Знаеш за какво говоря.

— Да. — Произнесе го с тон, който можеше да смрази вътрешностите ти. — Да, много добре зная.

— Ще отстъпим назад. Не мога да виждам тази проклетия заради дима. Кълна се, че ще продължи да ни се нахвърля, все едно че иска да си играем на гоненица. Понякога подушвам как косата ми се подпалва. Едва успяваме да прочистим.

— Тук трябва да задържите огъня.

— Тези момчета ще подават вода, докато не стихне по-нататъшното разпространение на пожара, но ако ние не можем да се справим с огнището в ядрото, опасявам се, че стихията ще се разпростре наоколо и ще опита отново да се разрасне.

— Сега изпомпваме водата и обливаме пламъците. Ще проверя това с ръководителя на екипа, ще видя дали не иска още едно хвърляне на кал от самолет. — Обърна се към огнената стена, от която хвърчеше върху нея пепел като сняг. — Недооцениха опасността, но ние ще обърнем развоя на събитията. Приготви се за среща между моя екип и твоя към един на обяд.

— За това бъди спокойна — увери я той.

Тя се позавъртя наоколо, сетне се отдръпна в по-чистата зона отзад и задиша по-дълбоко, за да прочисти белите си дробове. Не преставаше да се движи, да проверява екипите си и да се свързва с базата, с координатора там за следенето на пожарите. След като прескочи тесния поток, Роуан отново зави на запад. Но там моментално се прикова на място, когато една мечка й пресече пътя.

Много добре знаеше, че трябваше да се довери на импулса си и веднага да побегне. Но краката й отказаха да й се подчинят.

— О, хайде — каза си тя задъхано, — нали правя всичко това за теб. Само се отмести от пътя ми.

Сърцето й подскочи, защото звярът започна да я оглежда доста подозрително. В крайна сметка да си плюе на петите май не беше чак толкова глупаво хрумване. Но после мечокът извъртя глава, сякаш се бе отегчил от нея, и изчезна в гората.

— Обичам дивата природа и това е всичкото, което ме крепи — припомни си тя, опитвайки се мъчително да събере достатъчно слюнка, за да преглътне.

Измина четиристотин метра, преди пулсът й да се успокои, но все пак остана нащрек и продължаваше да се озърта през рамо, докато не чу приглушения от разстоянието вой на моторните резачки.

Тогава ускори ход и най-после стигна до новата преградна линия.

Набързо се осведоми от Янгтри какво се е случило и се присъедини към колегите си. Остана там цял час, преди да започне следващата си обиколка.

— Хубав ден, а? — отбеляза Гъл, който насичаше повалените дървета на цепеници.

Тя вдигна очи и видя, че през пролуките в дима надничаше кристалносиньото небе.

— Красиво е.

— Чудесно за пикник.

Роуан утъпка малко място до себе си, колкото чиния за хранене, където се промъкваше огънят.

— Пикник с шампанско. Винаги съм мечтала за това.

— Жалко, че сега не съм взел една бутилка.

Тя извади бутилката си с вода и си намокри лицето.

— Ще го направим. Вече го предвкусвам.

— Пикникът ли?

— Огънят сега не ни заплашва чак толкова, колкото преди. Добре работиш с резачката. Продължавай все така.

Отново извика Янгтри, за да огледат картите, после разкъса опаковката на една бисквита и пак се насочи към дима.

Докато дъвчеше бисквитата, си припомни за мечока и си каза, че сигурно вече се е отдалечил на изток. А тя продължи нагоре по билото, за да провери разчетите си за срещата с колегите си от защитната линия.

Още бе едва пладне. Изтекоха пет часа от днешния ден. Напредваха добре.

Не преставаше да сече клони, за да си проправи път към мъжете, изпомпващи водата от потока, въпреки че краката й се огъваха от умората и жегата.

Дъгите от пръскащата се от маркучите вода заблестяха на слънцето като течни стрели, насочвани да убиват пламъците. Роуан не издържа, наведе се и отпусна ръце върху скованите си бедра. Не можеше да каже колко точно километра бе извървяла днес, но бе сигурна, че усещаше всеки сантиметър от тях.

Изправи се и продължи към Гибънс.

— Линията на Янгтри напредва добре. Той ще се срещне с другия екип най-много до един час. Пожарът ще се опита да замахне с опашката си, но те го държат под контрол. Ако ти трябват още маркучи, обади се в Айдахо.

— Ще удържим на напора. Здравата ще поливаме пламъците с водата и ще пречупим врата на пожара. Ако решиш да изтеглиш назад тези линии, може да ги прекъснеш, защото ние тук ще се справим.

— Искам да изтеглите маркучите и да започнете оттук обливане на огнището от задната му страна. — Извади картата си. — Можем да го притиснем тук и силата на стихията ще отслабне.

— Това ми харесва. Но ти трябва да се обадиш.

— Тогава ще го направя. — Измъкна радиотелефона си. — Янгтри, ще започнем обливане отзад. Разпръсни твоите десет души и ги поведи нагоре. Аз ще обиколя надолу. Гиб, не преставай да обливаш с вода тази огнена проклетница.

Преди да се върне назад, Роуан се зареди с калориите на едно шоколадово блокче и се намокри с водата от маркуча. Реши, че е извадила късмет, след като не срещна пак мечока. Нищо не помръдваше сред дърветата, нито в храсталаците. Прекоси края на гората, където се извисяваха дърветата, които те се бореха да спасят. Горските цветя още надигаха глави към задименото небе. Птиците бяха отлетели, подплашени от пожара, затова не се чуваха птичи песни. Нищо не нарушаваше тишината в този отдалечен участък.

Но нагоре огънят продължаваше да надава грохот и да разпръсква пламъци като гневни юмруци и ритници.

Все още замислена за горските цветя, отнасяйки техните надежди със себе си, тя проследи фланговата линия и се отправи към ивицата земя, предварително обгорена по нейна заповед с превантивна цел.

По заповед на Янгтри Гъл очерта защитна линия, по която сечеше дърветата, за да ограничи местата за евентуалното разпространение на огъня, разпръсквани от ядрото на пожара през границата, очертана от пожарникарите. Повечето от неговия екип бяха прекалено изтощени, за да разговарят, пък и действаха толкова забързано, че въздухът вече не им достигаше.

Беше изпил много вода и затова сега се обливаше в пот. Погълнатата храна не му бе достатъчна и гладът непрестанно го мъчеше.

Номерът при подобна ситуация, знаеше го от досегашния си опит в гасенето на пожари, бе да не мисли за това, за нищо друго, освен за огъня. И за следващата си стъпка в унищожаването на тази проклета напаст.

— Изтегляй маркучите. — С глас, дрезгав от дима и виковете, Гибънс му съобщи заповедта, предавана по веригата. — Ще подпалим задника на стихията и ще я изтикаме назад, докато не се самоизяде.

Гъл се обърна в посока към опашката на главното огнище. Тяхната линия щеше да издържи с подкрепата на другите пожарникари, които отрязаха фланга на пожара. Наистина продължаваха да припламват локални огнища, но стихията вече бе лишена от първоначалния си устрем.

Сега разполагаше с няколко свободни минути, за да обмисли стратегията и графика за контранападението им. Въпреки умората на него му стана приятно, когато Янгтри го изтегли от защитната линия и го изпрати надолу с новия екип да щурмуват опашката на главното огнище.

Заедно с другите около него събраха инструментите си и напуснаха защитната линия.

Той, също като Роуан, видя горските цветя, както и отворите, пробити от кълвачите в боровете, белезите от ноктите на мечките по кората им — явно е била някоя доста едра, — което веднага го накара да се огледа предпазливо. Просто така, за всеки случай.

Застанал начело на преградната линия, Кардс продължаваше леко да накуцва, докато се оттегляше назад, за да се свърже по радиотелефона с Роуан и с другите ръководители на екипи. Гъл се зачуди дали Кардс не го боли и как издържа да крачи, при това толкова бързо.

В този миг чу тътена на един булдозер, който си пробиваше път сред маранята, като помиташе храстите и по-малките дървета. Роуан се надяваше така да очертаят новата преградна зона.

— Ще действаме зад линията, прокарана от булдозера. Ще докараме и маркучите. — Тя посочи транспортния самолет. Вече бе заповядала на пилота му да спусне товара си. — Като излее водата отгоре, ще се сдобием с нов източник на вода. Искам да започнете атаката срещу огъня оттук, така че да изтласкаме пламъците назад и те сами да се задушат. Внимавайте за вторичните огнища. Навсякъде ще се разпръснат.

Тя погледна към Гъл.

— Можеш ли да се справяш така добре с маркуча, както и с моторната резачка?

— С това съм прочут.

— Веднага се заемете с изпомпването, ти, Мат и Кардс. Всички останали да се нахвърлят върху тези подпалени дънери.

Харесвам жените, които си имат план за действие, каза си Гъл и се зае за работа.

— По мой сигнал ще взривите зарядите. — Роуан предложи на Кардс един от кракерите с фъстъчено масло от торбата си. — Да не си ранен?

— Нищо особено, просто се стовари върху крака ми.

— Върху моя — поправи го Мат. — Аз попаднах на пътя на огъня.

— Моят крак се стовари върху неговия. Понякога става доста напечено на преградната линия.

— И сега е голяма лудница. Спуснаха водата — каза им тя. — Всичко пред линията, прокарвана от булдозера, е наводнено.

Манипулирането с противопожарните маркучи изискваше много мускули, стабилност и пот. След десетина минути болката от предишните часове, прекарани в сечене на дървета и изграждане на защитни линии, в ръцете на Гъл изчезна, само си оставаха изтръпнали. Зае удобна позиция и започна да пръска потоци вода над дърветата, така че чак тревата под тях подгизна. Сред какофонията от пръскането, рева на моторите и воя на резачките той все пак успя да чуе как Роуан изкрещя заповедта си за запалването на зарядите.

— Започна се!

Той видя как зарядите се подпалиха и избухнаха.

Заприличаха му на специалните ефекти по празниците, макар че те бяха нищо пред това шоу. Пламъците се извисиха рязко нагоре, подпалвайки гората. Разнесоха се трясъци, пукот, тътен. Ако Господ се смили над тях, това щеше да предизвика стихията.

— Задръж така! Няма да отстъпим нито метър.

Тонът на Роуан го порази — удивителен, завладяващ, пълен с нова енергия, която го възбуди като наркотик.

Другите също се разкрещяха, явно повлияни от същия наркотик. От земята се надигна пара и се смеси с дима, докато те отвоюваха метър след метър от огъня. Наоколо прелитаха пламтящи главни, но само свистяха при падането върху намокрената почва.

Това вече беше победа. Не само задържаха напора на стихията, не само удържаха терена, а спечелиха битката. Измина цял час сред дима и парата и мъчителната горещина, после още един, преди стихията да започне да стихва, напълно победена.

Роуан обиколи редицата от пожарникарите, държащи маркучите.

— Отстъпва назад. Ядрото на пожара е овладяно. Напредването на огъня по фланговете е преустановено. Пречупихме гръбнака на стихията. Свършено е с нея.

Огънят се оттегляше отслабнал, започна да се дави и стихва. Към вечерта едва съскаше. Бумтенето на помпите престана и Гъл отпусна уморените си ръце. Зарови в торбата си, докопа един сандвич, прибран там от сутринта. Не му беше вкусен, но му се искаше да беше награбил повече от всичко, което му беше под ръка, като се бе събудил.

Затътри се към потока, смъкна шапката си и я напълни с вода. Замисли се какво ли ще е усещането, ако можеше да облее главата и раменете си със студена вода, сигурно щеше да е приятно почти колкото секса.

— Добре се справи.

Извърна се и видя Роуан. Отново напълни шапката си. Изправи се и сбърчи вежди. Тя се засмя, свали шлема си и вдигна лице със затворени очи.

— О, да — въздъхна тя, когато той я заля с вода. Примигна и отвори очите си, чудесните си кристалносини очи. — Много добре се справяш за един новак, макар да си бивш пожарникар.

— А ти се справяш много добре за момиче.

Тя отново се разсмя.

— Добре, сега сме наравно. — И вдигна ръка.

Той отново размърда веждите си с още по-широка усмивка, но тя поклати глава.

— Прекалено си мръсен, за да те целуна. Пък и аз все още съм шефът в гасенето на този пожар. Всичкото, което ще получиш, е само пляскането на дланите.

— Приемам. — Вдигнаха ръце и дланите им се удариха.

— Задържахме стихията, отблъснахме я назад, но истински я победихме в минутата, когато ти нареди да подпалим насрещен пожар.

— Още се питам дали не трябваше по-рано да го направя. — После Роуан сви рамене. — Но няма смисъл да умуваме какво би станало, ако… Нали победихме огнената фурия. — Наклони назад шапката си и повиши тон:

— Добре, деца, време е да си довършим работата.

Заеха се с копаене, стъпкване на въглени, с гасене на димящи дънери. След това приключиха с последната фаза от борбата с огъня, започнаха да си прибират нещата, да мятат на рамо сечива и раници, макар да бяха готови прави да заспят. Никой не проговори по краткия обратен полет до базата, повечето бяха заети само с хъркане. Приблизително трийсет и осем часа след като сирената бе започнала да вие, Гъл се довлече до жилищните помещения и стовари екипировката си на пода в коридора. По пътя към стаята си налетя на Роуан.

— Какво ще кажеш за една чашка преди лягане?

Роуан прихна от смях. Стори му се, че тя опря ръка о стената само за да остане на крака.

— Макар да вярвам, че една студена бира ще ми дойде много добре, мисля, че това е закодираният ти начин да искаш секс. Дори и да съм съвсем замаяна и оглупяла, за да кажа „да“, не вярвам, че ще можеш да го вдигнеш тази нощ — искам да кажа тази сутрин.

— В никакъв случай не съм съгласен и бих искал да подкрепя протеста си с една демонстрация.

— Сладур. — Тя го перна леко по изцапаното лице. — Но аз съм пас. Лека нощ.

Тя се шмугна в стаята си, а той остана в неговата. След като си смъкна мръсната риза и панталоните, се просна по лице в леглото си, както си беше мръсен, Гъл имаше време само да благодари Богу, че тя не се съгласи на демонстрация, преди да потъне в мъртвешки сън.

 

 

Лукас беше в леглото в офиса си, където обикновено оставаше, когато Роуан се бореше с пожарите нощем, когато чу излитането на транспортния самолет. Чу и кацането му. Все пак не се успокои напълно, преди да чуе сигнала от мобилния си телефон, че е получил съобщение.

„Гадно беше, ама го угасихме. Аз съм екстра.

Обичам те, Ро.“

Остави телефона настрани, легна си и се унесе в сън, за пръв път спокоен откакто сирената беше започнала да вие.

Лукас отиде с ранната си сутрешна група от осем клиенти, за да позира за снимките, да раздава автографи по брошурите, а после намери дори време да обсъди с двама от групата ускореното свободно падане.

Върна се при бюрото на Марси, за да подпише документите. И застина като поразен от гръм. Ела Фрейзиър с червената си коса и очите си с цвят на зеленеещи се горски сенки му се усмихна сърдечно.

С трапчинки по бузите.

— Здравей, отново.

— Ах… отново — запелтечи той, съвсем объркан. — Хм, Марси, ще ви обясни всичко останало, така че можете да уговорите графика — каза той на двамата клиенти, застанали до него.

— Гледах твоите видеоуроци за гмуркане в небето — заговори Ела с усмивка. — Само преди два дни за пръв път скочих в тандем с теб. Не е ли прекрасно?

Той остана скован, не смееше да помръдне, докато Ела си бъбреше с най-новите му клиенти.

— Имаш ли една минута за мен? — попита го тя.

— Разбира се. Разбира се. В моя офис…

— А не може ли да излезем навън? Марси ми каза, че днес те очакват още два двойни скока. Ще ми е приятно да ги наблюдавам.

— Добре. — Той задържа вратата отворена, след което се зачуди къде да дене ръцете си. В джобовете си? Или да ги пусне отстрани? Искаше му се да държи бележник в ръцете си, за да има с какво да са заети.

— Зная, че днес ще си много ангажиран, а мен вероятно ще ме потърсят.

— Няма проблем.

— Как е дъщеря ти? Следих по телевизията новините за гасенето на пожара — добави тя.

— Тя е добре. Прибра се в базата, в безопасност и здрава. Разказвах ли ти за Роуан?

— Не съвсем. — Жената отметна косата си зад ухото си, като наклони лице към неговото. — Но аз проверих в „Гугъл“, преди да се запиша за скока с теб. Обичам сина си, но не ми се искаше да скачам от самолет, преди да науча нещо за този, към когото ще бъда завързана.

— Не те обвинявам. — Брей, каква е здравомислеща. Един мъж би трябвало да може да се успокои в присъствието на една разумна жена. Не само жена, а баба, припомни си той. Директорка.

Опита се да поразкърши раменете си.

— Твоят опит и репутацията ти ми подействаха като съблазън. Затова, Лукас, се питам дали мога да те почерпя едно питие.

Раменете му станаха като прекалено натегнати пружини, а пък мозъкът му внезапно забуксува.

— Извинявай, но за какво?

— За да ти благодаря за преживяването и за това, че ми даде възможност да го покажа на внуците си.

— О, да, добре. — По врата му отново се разля онази гореща вълна. — Не си длъжна да… искам да кажа, че…

— Изненадах те, нали? Сигурно ти звуча като половината от жените, които идват тук и се опитват да те свалят.

— Не, те… ти…

— Не съм. Не съм от тези, които те свалят — додаде тя с широка, лъчезарна усмивка. — Но съм длъжна да ти призная, че имам едно друго намерение. Имам един проект, за който ще ми е много приятно да поговоря с теб, и ако ми разрешиш да те почерпя с едно питие и да те предразположа, надявам се да те спечеля за каузата. Ако си обвързан, разбира се, можеш да доведеш и дамата си.

— Не, не съм. Искам да кажа, че никаква дама няма около мен. Специална дама.

— Свободен ли си довечера? Можем да се срещнем към седем, в бара на Опън Рейндж. Искам да ти благодаря, да те размекна, а ти ще ми разкажеш повече за ускореното обучение по свободно падане.

Това е само бизнес, каза си той. Приятелски бизнес отношения. През целия си живот бе обсъждал на чаша въпросите за бизнеса. Нямаше причина да не може да направи същото с нея.

— Никакви планове нямам за довечера.

— Значи се уговорихме? Много ти благодаря. — Тя протегна ръка и силно стисна дланта му. — Ще се видим в седем.

Той остана като прикован да я гледа как се отдалечава — толкова привлекателна, толкова жизнерадостна, че трябваше отново да си напомни: ставаше дума само за приятелски бизнес отношения.