Нора Робъртс
Окото на пламъка (28)

28.

Гъл предположи, че разполага най-много с час. Роуан бе затънала до гуша в писането на докладите за пожара в Аляска и щеше да е заета поне още толкова. Като приключи със задълженията си в склада на тавана, той погледна часовника си, преди да излезе да потича малко по една от страничните писти.

Никой не му обърна внимание, докато загряваше за бягането, затова нямаше причина да го подозират, че си е уредил среща далече от погледите на случайните наблюдатели.

Особено от погледа на Роуан.

Във всеки случай му бе приятно да излезе навън, да потича малко, за да може да събере мислите в главата си.

Бурята от снощната вечер донесе дъжд само колкото да се побере в едно нощно гърне, но пък успя значително да понижи температурата. Тази сутрин бяха натоварили оборудване за скачачите, които отлетяха да гасят пожара на изток, така че той не искаше да се отдалечава много в случай, че сирената отново завие.

Но и не му се наложи.

На около половин миля от началната точка на маршрута си за днешното бягане видя Лукас, по тениска и анцуг, да говори по телефона си.

— Разбира се, ще бъде чудесно. — Той кимна леко на Гъл. — Прекрасно. Тогава ще се видим. — Затвори телефона си и го прибра в джоба на анцуга си. — Здравей, Гъл.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнем.

— Няма проблеми. Още бягам понякога, така че мога да издържа около една миля. Предполагам, че е свързано с Роуан, след като не искаше да разговаряме в базата.

— Да, и с нея, и с всички останали. Никой не познава по-добре от теб, Лукас, тукашните хора. Както помощния персонал на базата и екипите, така и полицаите и семейство Брейкман. Може би не толкова новобранците, колкото старите играчи, но се обзалагам, че и върху тях имаш поглед, тъй като те скачат с дъщеря ти.

Лукас повдигна вежди при последните думи, но Гъл само сви рамене.

— Ти умееш да преценяваш хората, да им задаваш въпроси, да получаваш отговори.

— Зная, че си бърз в краката, че имаш добра репутация като професионалист, а Малката мечка те възприема като ценно попълнение към екипа си. Нямаш нищо против една сурова схватка, обичаш бързите коли, имаш глава за бизнес и добър вкус за жените.

— По последното си приличаме. Но сега ми позволи да те попитам направо: според теб Лео Брейкман притежава ли ум, лукавство, да го наречем, както и склонност, за да извърши всичко това, което се случи тук? Да забравим за мотива и за възможността и за всички онези глупости, в които се ровят ченгетата. — Гъл сви рамене. — Вярваш ли, че той стои зад всичко това?

В първия момент Лукас нищо не каза, само кимна.

— Той не е глупав и е дяволски добър механик. Ако се разровим в миналото му, да, мога да си го представя как поврежда нещо от оборудването така ловко, че да не проличи веднага. Но да убие Летърли…

Лукас пъхна ръце в джобовете си и вдигна очи към планините.

— Мога да си представя какво би сторил кучият син, ако бе разбрал, че Летърли е бил любовник на дъщеря му. Мога да си представя как ще го пребие до кръв, особено ако се сетя колко се увличаше Айрини по службите в църквата на същия Летърли. Трудно ми е да повярвам, че го е застрелял, макар че не е невъзможно.

Въздъхна.

— Не, не е невъзможно. Той би бил способен да стреля и по вас в базата. Но не мисля, че е способен съзнателно да убие човек. Ако беше така, нямаше да пропусне мишената си. Мислих дълго и упорито за това, след като е взел именно Роуан на прицел.

— Ами Доли? Двамата с Лео са били като два ротвайлера, борещи се за един кокал. Не е тайна, че има необуздан темперамент, както не е тайна, че тя му е причинила много срам и разочарование.

— Но?

— Да, има едно „но“. Мога да си представя да я убие единствено по случайност. Не зная дали само ми се струва, или точно това е станало, но така го виждам. Мисля, че говоря така, защото съм наясно как действа, като е разгорещен. Той лесно избухва, но сетне му минава и не таи злоба.

— Личи си, че доста си мислил върху това.

— Защото в центъра на всичко е Роуан.

— Именно. Много е избухлив. Трудно удържа и нервите, и юмруците си. — Това заключение следваше точно линията на собствените му мисли. — Но смъртта на Летърли и саботажът. Всичко това е извършено хладнокръвно и добре обмислено.

— Смяташ, че те са дело на някого, който работи в базата? Дори може би дори е някой от колегите ти?

Гъл се замисли за мъжете и жените, с които беше тренирал, с които заедно се сражаваше срещу огнената стихия.

— Не ми се иска да стигам дотам в подозренията си.

— Нито пък аз, но след като Малката мечка ми разказа за повреждането на оборудването, аз също започнах да си задавам подобни въпроси, но чак след като ми премина гневът. Ние може и да налучкаме нещо, но съм съвсем сигурен, че сега и Малката мечка си блъска главата със същото.

— Имаш ли предвид конкретно някого?

— Работил съм с част от тези хора. Ти също като мен знаеш, че това не е като да споделяш с някого един и същи кабинет. Никого не мога да подозирам. И не зная дали това е така, защото ние бяхме и все още сме толкова близки, или защото е самата истина.

Лукас изчака малко, впил внимателно поглед в лицето на Гъл.

— Ти сподели ли с Роуан тези твои мисли?

— Да.

Устните на Лукас се извиха в одобрителна, лека усмивка.

— Към всичките твои добродетели трябва да се добави и това, че не ти липсва кураж.

— Не искам да върша нищо зад гърба й. — Гъл се замисли за това къде се намираше сега. И пред кого. Ухили се. — Много кураж е нужен. Впрочем аз съставих списък. Обичам списъците, защото са удобни и внасят подреденост. Тя не го прие за истина, но поне ме изслуша.

— Ако тя те е изслушала и не те е изритала в топките, това между вас трябва да е наистина сериозно.

— Влюбен съм в нея. И тя е влюбена в мен. Само че още не го е осъзнала.

— Ех. — Лукас остана задълго загледан в Гъл. — Ех — повтори и отново въздъхна, — тя има доста сурово отношение към връзките и дълготрайността им. Аз съм виновен за това.

— Не мисля така. Мисля, че е в резултат на обстоятелствата. Тя може и да е твърдоглава и сърцето й да е трудно достъпно, но не е затворена и необщителна. Освен това е много умна, познава се добре и има доста трезва оценка за себе си, да не говорим за това, че е в природата й да рискува, да се лишава от нещо, след като веднъж е решила, че го иска. Рано или късно ще осъзнае, че ме иска.

— Самонадеяно копеле си ти! Харесвам те.

— Това е добре, защото ако не ме харесваше, тя щеше да ме изрита от живота си. А после щеше да съжалява и да страда до края на дните си.

Лукас не можа да се сдържи и се засмя. Гъл погледна часовника си.

— Трябва да се връщам.

— Ще се върна с теб. И без това сега нямам нищо конкретно за вършене — напомни той на Гъл. — Аз също трябва да поговоря за нещо с Роуан, но насаме.

— Ако е за това, че си се преместил при Ела, Роуан вече го знае.

— По дяволите. — Лукас смутено се почеса по врата. — Трябваше да се досетя, че цялата база ще го научи, макар толкова да се чудех как да й кажа. Мислех си, че след всичко, което се случи, личният ми живот няма да бъде обсъждан. Добре де — спря се Лукас и смушка Гъл с лакът в ребрата, — тя как го прие?

— Донякъде я шокира. Но ще свикне, защото те обича, уважава Ела, а и Роуан не е глупачка. Както и да е, но преди да се върнем, нека да й кажем, че сме се срещнали случайно на пътя, освен ако не ни попита направо.

— Вероятно така ще е най-добре.

— По принцип нямам нищо против да я дразня, но напоследък й се насъбра доста. Затова, преди да се върнем, искам да те попитам може ли да ти изпратя с имейл моя списък.

— Мили Боже. Списък.

— Изброил съм имената, подредени в няколко категории, заедно с най-общите данни за всеки, после добавих моята преценка за тях, както и преценката на Роуан. Ако добавиш и твоите, това ще помогне да се стесни обхватът на търсене.

— Изпрати ми проклетия списък. — Лукас му продиктува своя имейл адрес. — Искаш ли да ти го запиша?

— Не, запомних го.

— Дори и Брейкман да не е извършителят, не би трябвало да има нови престъпления, след като е арестуван. Ако някой иска да го натопи, сега ще трябва да кротува — не можеш да припишеш нещо на някого, когото полицаите знаят точно къде се намира двайсет и четири часа в денонощието. Мисля, че въпросът, който трябва да си зададем сега е кой може да таи такава злоба срещу Лео?

Гъл нищо не каза и Лукас повдигна вежди.

— Да не би да си мислиш нещо друго?

— Мисля, че си прав. Но си мисля също, че този, който е отговорен за това, е истински кучи син. Не очаквам един кучи син да се спре само защото това е разумно.

— Искаше ми се да не беше казвал това, защото сега и аз си мисля същото. От това се страхувам. Ако можех, щях да отведа някъде Роуан до края на сезона, да се махнем, където и да е, само да е по-далеч оттук.

— Няма да позволя да й се случи нещо. — Гъл погледна твърдо Лукас в очите. — Зная, че е глупаво или прекалено шаблонно, но няма да позволя тя да пострада. Тя може да се справи с почти всичко сама. А с останалото ще се справя аз.

— Ще разчитам на думите ти. А сега можеш за малко да се изпариш, докато говоря с нея. Но само за кратко — добави Лукас. — Много е вероятно, след като си тръгна, да поиска да излее на някого чувствата си, породени от новото ми съжителство. Може този някой да си точно ти.

 

 

Роуан приключи с докладите, провери приложения от нея списък на нещата, които искаше да й спуснат с товарните парашути, за да разполага с тях на втория ден от битката. Кимна доволно, нищо не беше пропуснала.

Вече можеше да го предаде на Малката мечка, а после да се измъкне навън за малко и тогава…

— Отворено е — провикна се тя в отговор на двете почуквания на вратата й. — Здрасти. — Лицето й грейна, щом видя баща си. — Тъкмо навреме. Точно довърших докладите. Тичал ли си?

— Мислех си, че след като така и така съм дошъл, мога да се възползвам от възможността си две в едно и да видя моето момиче.

— Ето какво, ще ти донеса нещо студено за пиене от хладилника, а в замяна ти ще хвърлиш един поглед върху творбата ми.

— Става, ако ми донесеш „Севън Ъп“. — Той седна на бюрото й, за да прегледа набързо докладите в лаптопа й.

— Винаги имам достатъчно запаси за най-любимия ми човек — напомни му тя.

— Написано грижливо и точно — заяви той след малко. — Да не би да се натискаш за поста на Малката мечка?

— О, не, по дяволите. Нямам нищо против да отделям по малко време за докладите, но ако трябваше да се разправям с цялата тази бумащина, с персонала, с общуването с външния свят и с всичките останали гадости, с които Малката мечка е длъжен да си блъска главата, направо ще се гръмна. Ти обаче би могъл да се справиш — додаде младата жена. — Нали го вършиш вече две години.

— Щом се налага да се ровя в административни боклуци, предпочитам да бъдат моите административни боклуци.

— Да, мисля, че и аз така бих решила. Искаш ли да се поразходим до салона? Или до столовата и кухнята? Мисля, че можем да навием Мардж да ни даде малко пай.

— Всъщност нямам много време. Ела ще ме чака.

— О!

— Исках да те видя, да си поговорим за някои неща.

— Чух, че Айрини Брейкман е напуснала къщата си и вероятно ще се премести в Небраска. Че си й позволил да използва твоята къща, докато не уреди всичко. Много благороден жест от твоя страна, татко. Трудно ще й бъде да живее сама в онзи дом, с всичките спомени. Да не говорим, че къщата всъщност вече не е нейна.

— Утре ще се премести. Трябва да подготвя още няколко неща, преди да дойде у нас. Ела помага на Айрини да опаковат това, което ще й е нужно в Небраска.

— Тя предприема голяма стъпка. По-точно няколко големи стъпки. Напуска Мисула, напуска съпруга си, приятелките си, работата си.

— Мисля, че Айрини има нужда от тази промяна. Изглежда по-добре, откакто реши, че й е необходимо да се погрижи за себе си и за бебето; струва ми се, че това е смъкнало част от товара от плещите й.

Той отпи дълго и бавно.

— Като говорим за решения, и то за важни решения, да добавя, че аз повече няма да се върна в къщата. Ще остана да живея при Ела.

— Господи, да не би да се каниш да се ожениш за нея?

Не се задави, но преглътна трудно.

— Едно по едно, но мисля, че това е стъпка в правилната посока.

— Тъкмо бях свикнала с това, че излизаш на срещи с нея, а сега се преместваш да живеете заедно.

— Обичам я, Роуан. Ние се обичаме.

— Добре, мисля обаче, че трябва да поседна за малко. — Седна на ръба на леглото. — В нейната къща, така ли?

— Тя има прекрасна къща. С много стаи, с градина. Всичко е подредила по свой вкус. Тя означава много за нея. А нашата къща? — Повдигна рамене и веднага ги отпусна. — През половината година или повече дори това е само мястото, където преспивам.

— Ами… — Не знаеше какво чувстваше, защото й се натрупаха прекалено много емоции. — Предполагам, че ако знаех, че онова е била последната ни вечеря заедно в дома ни, щях… не зная, щях да приготвя нещо по-специално от пържено пиле.

— Аз не продавам къщата, Ро. — Седна до нея и отпусна ръка върху коляното й. — Освен ако ти не пожелаеш това. Мислех си да ти я оставя като наследство. За сезона можем да наемем някого да подстригва тревата и да наглежда всичко останало.

— Може би трябва да го обмисля.

— Имаш време колкото искаш.

— Големи промени се задават. — Само това успя да каже. — Знаеш, че ще ми отнеме време да се ориентирам в промените.

— Когато се разболяваше като дете, винаги ти изваждахме една и съща пижама.

— Онази със сините кученца.

— Да, синята с кученцата. А когато порасна и вече не ти ставаше, толкова ти беше жал да се разделиш с нея.

— Тогава ти я сряза и от плата ми направи една малка възглавничка. И отново всичко беше наред. О, татко, стига съм говорила глупости. Сега изглеждаш толкова щастлив. — В очите й запариха сълзи. — А аз дори не забелязвах, че тогава не беше.

— Не съм бил нещастен, момичето ми.

— Само че сега си по-щастлив. Тя не е единствената, която те обича — промълви Роуан и го целуна по бузата. — Така че смятай, че съм получила възглавница със сините кученца и всичко е наред.

— Достатъчно ли е наред, за да отделиш малко от свободното си време, за да се поопознаете по-добре?

— Да. Гъл я намира за много готина.

Лукас изви вежди.

— Също и аз, но ще е по-добре да не му хрумват разни идеи.

— Май долавям някакъв сблъсък на интереси тук.

— Ти също се промени, откакто той се появи.

— Очевидно. Това е най-проклетият от всичките ми сезони. Гъл си е набил в главата, че не Лео Брейкман, а някой от базата може да е отговорен за това, което се случва.

— Така ли мисли?

— Да, и по своя си типичен маниер подреди всичките си данни и предположения в компютърен файл. Отначало си мислех, че Гъл се престарава, но после започнах да се питам дали пък няма да се окаже прав, особено след като ми изложи всичко в доста спретнат вид. Но накрая реших да си гледам само своята работа, защото прецених, че той излишно се задълбава. Само че Гъл не престава да ми изтъква ту един, ту друг довод в подкрепа на хипотезата си. И сега, в крайна сметка, направо не зная какво да мисля. А винаги ми е било омразно, ако не зная какво да мисля.

Лукас я погали нежно по косата.

— Може би най-доброто ще е да останеш нащрек, да си държиш очите отворени, ушите наострени и мислено да си готова за всякакви изненади.

— Първите две задачи са лесни. Трудното е с последното. Всеки е изнервен и се опитва да се представя за такъв, какъвто не е. Този сезон скачаме почти два пъти по-често в сравнение с предишния. Поне от успехи не можем да се оплачем, защото няма сериозно ранени. Но за останалото? Сезонът се оказа по-гаден от всичко, което можеше да се очаква.

— Направи ми една услуга. Стой колкото може по-близо до твоя приятел. Направи го заради мен — побърза да добави, преди тя да заговори. — Не защото се опасявам, че не можеш да се грижиш за себе си, а защото ще се тревожа по-малко, ако зная, че някой ти пази гърба.

— Е, то и без това е трудно да се отърва от присъствието му.

— Добре. — Потупа я по крака. — А сега ела да ме изпратиш.

Тя стана заедно с него и като излязоха навън, неочаквано попита:

— По-различно ли е с нея, с Ела, отколкото с майка ми? Не говоря за обстоятелствата, за зрелите години, нито за нещо подобно. Искам да кажа само… — Притисна юмрук към сърцето си. — Няма да се разплача, каквото и да ми отговориш. Просто искам да зная.

Лукас се спря за миг. Тя разбра, че той търсеше най-подходящите думи.

— Бях заслепен от майка ти, може би прекалено донякъде. Когато ми каза, че е бременна, я обичах и бях щастлив. И мисля, че това бе заради онова, което бе в нея, това, което бяхме създали, без да сме го искали съзнателно. Понякога се питах дали наистина е било така, дали тя не го е знаела преди мен. Щеше да ме заболи. Грижех се много за нея, Роуан, и правех всичко по силите си, за да е добре. Макар че всъщност е било най-вече заради теб.

Сега също мога да кажа, че Ела ме заслепява, зашеметява, възбужда. Но това е различно. Сега зная какво не съм изпитвал към майка ти, защото го изпитвам за пръв път с Ела.

— И какво толкова изпитваш? — настоя тя. — Въобще не мога да си го представя.

Той се изкашля.

— За такива неща може би трябва да попиташ някоя друга жена.

— Питам теб.

— Ах, дяволите да го вземат. — Запристъпя неловко от крак на крак, макар да бе такъв внушителен мъж, получил прозвището Железния. — Няма да говоря за секс. Вече го направих веднъж с теб и беше по-страшно от всеки пожар, в който съм скачал.

— И беше адски смущаващо и за двама ни. Не, татко, не те питам за секса. Него си го зная и без това. Ти ми каза, че я обичаш, но то и без това ти личи, отдалече се вижда, ала не зная как се чувства човек или какво се предполага, че трябва да изпитва.

— Много може да се говори по това. Става дума за доверие и уважение и… — Отново се изкашля. — И привличане. Но най-важното е, сякаш цялата ти сила и слабост, всичките ти надежди и мечти се отразяват в това чувство. Те привличат огъня тук, в центъра. Огънят може да заслепява, може и само да тлее или да мъждука едва-едва, но ражда топлина и светлина и поглъща всичко наоколо.

Пожарът не само разрушава, Роуан. Понякога създава нещо. Създава най-доброто и когато е любовен пламък, независимо дали е ярко ослепяващ или изгарящ, или само топлещ, той създава. Това те прави по-добър, отколкото си без него.

Той спря, дори леко се изчерви.

— Просто не зная как да ти го обясня.

— За пръв път някой ми го обяснява така, че да мога да го разбера. — Роуан хвана ръцете му, погледна го в очите. — Наистина съм щастлива за теб. Казвам го с цялото си сърце. Действително съм щастлива за теб.

— За мен това означава повече, отколкото мога да изразя с думи. — Прегърна я и остана силно притиснат към нея, когато Ела пристигна. — Ти си първата ми любов — прошепна Лукас на ухото на Роуан. — И винаги ще бъдеш.

Тя го знаеше, но вече можеше да приеме и любовта му към друга жена. Кимна на Ела и й се усмихна.

— Здравей.

— Здравей. — Тя погледна дяволито Лукас. — Да не съм закъсняла?

— Идваш точно навреме. — Без да пуска ръката на Роуан, той се наведе надолу, за да целуне Ела. — Как мина срещата ти с Айрини?

— Опаковането, подреждането и решението за това какво да вземе от къщата си една жена, която е живяла там цели двайсет и пет години, се оказа сериозен проект, а ти знаеш колко много обичам проектите. Мисля, че това й помага — работата, планирането на следващите й действия. Помага й да преживее случващото се.

— Дали родителите на Джим… — гласът на Роуан заглъхна.

— Те си тръгват днес следобед. Срещнах се с тях. Оказаха се много приятни хора. Кейт предложи на Айрини да остане при тях, когато се премести в Небраска. Или поне докато си намери собствено жилище. Не мисля, че Айрини ще приеме, но все пак предложението я трогна.

— Не се натъжавай. — Лукас прегърна Ела през раменете, когато очите й се навлажниха.

— Не мога да си обясня какво става с мен. — Тя примигна, за да прикрие сълзите си. — Но се обадих на сина си и го помолих по-късно да доведе при мен децата. Зная колко ми помага да прекарам няколко часа с внуците си. Чувствам се щастлива, макар и изтощена.

Внуците й. Беше забравила за тях. Дали баща й сега ще се превърне в нещо като неофициален дядо на тези малчугани? И какво мисли той за това? Как той ще…

— О, по дяволите, забравих, че трябваше да поговоря с Малката мечка. След две минути се връщам — обеща той на Ела и се втурна към командния център.

— Е — започна Ела, — приемаш ли преместването на баща ти при мен?

— Всичко е наред. Все още… ми е малко непривично, но мисля, че сте взели правилното решение. Предполагам, че вече си казала на сина си и дъщеря си.

— Да. Дъщеря ми много се развълнува; отчасти може да се дължи и на хормоните, защото е бременна, а това е страхотна новина за нас.

„Още едно внуче?“, помисли си Роуан, но рече на глас:

— Моите поздравления.

— Благодаря. Синът ми… мисля, че още е леко смутен от неясната представа, че Лукас и аз можем да се занимаваме не само с подреждане на пъзели и гледане на телевизия.

— Не бива да се смущава, ако от време на време изигравате по някой джин-руми.

Ела се разсмя разбиращо.

— Ще свикне. Ще ми бъде приятно да дойдеш на вечеря с всичките ми хлапета, когато можеш да се освободиш. Нищо официално, просто една семейна вечеря.

— Звучи добре. — Или поне нещо, с което можеше да се справи, реши тя. — Искам да съм откровена: честно казано, не се нуждая от майка.

— О, разбира се, че се нуждаеш. Всички се нуждаят. От жена, която да те изслушва, да взима твоята страна, да ти казва истината или да не я казва, ако се налага. Жена, на която да можеш да разчиташ, независимо за какво, която да те обича без значение дали си сбъркала в нещо. Но понеже вече си имаш Мардж, аз ще бъда щастлива да ме приемаш за твоя приятелка.

— Може да пробваме как ще потръгне.

Сирената зави.

— По дяволите. Трябва да тръгвам.

— О, Господи! Ти трябва да… А мога ли да гледам излитането? Лукас ми разказа как работите тук, в базата, но бих искала да го видя отблизо.

— Нямам нищо против. Но ще се наложи да тичаш с мен. — И без да изчака, Роуан се втурна към чакалнята.

По пътя задмина Кардс и той трябваше да ускори крачките си, за да не изостава от нея.

— За какво е тази тревога? — попита го тя.

— Положението е трудно. Пламнал е пожар във Флетхед и се спуска надолу в каньона. Само толкова знам.

— Ти ли ще си навигатор?

— Не, ще скачам.

Втурнаха се в помещението, където вече царуваше контролиран хаос. Зулитата грабваха екипировката си от лавиците. Роуан измъкна комбинезона си за скачане, провери джобовете, циповете, закопчалките, изпробва ръкавиците си, намота въжето си за спускане. Напъха крака в обувките си и видя, че Мат правеше същото.

— Кога успя да се върнеш в списъка?

— Просто извадих късмет. Записах се само преди двайсет минути. — Поклати глава, преди да издърпа от лавицата основния си и резервния си парашут. — Мисля, че богът на огъня е решил, че достатъчно съм си почивал.

Роуан провери парашутите си и торбата си.

— Ще се видим на борда — каза му тя и стисна шлема под мишницата си.

Пое към вратата, където за своя изненада зърна Гъл, вече напълно облечен, застанал до баща й и Ела.

— Бързо си се приготвил.

— Воят на сирената ме завари в работилницата. Удобно е, когато си наблизо. Ти готова ли си?

— Както винаги. — Роуан докосна пръсти до челото си, като за козируване, и се усмихна на баща си. — Ще се видим по-късно.

— Ще се видим по-късно — потвърди той. Винаги се разделяха с това обещание.

— Получих разрешение да ви изпратя и да ви пожелая всичко да мине благополучно — включи се Ела.

Роуан кимна.

— И аз се надявам на това. Да потегляме, новобранец!

— Лукас ми каза, че при вас всичко се върши много бързо — заговори Ела на Роуан и Гъл, докато вървяха към готовия за излитане самолет, — но досега не осъзнавах, че се подготвяте за броени минути. Няма никакво време за мислене. Сирената започва да вие и всички се втурват, още не доизпили кафетата, за да отлетят към огъня.

— Това е само рутина. Като обличането сутрин. Само че още по-бързо. И скачачите винаги мислят как да победят стихията — обясни Лукас. — Корави момчета — додаде и погледна Янгтри.

— Корави момчета са, да, затова печелят слава и успехи. И броят дните. Ще се видим по-късно, приятел.

Пред самолета Лукас поговори и с останалите от групата, готова за излитане. С някои от тях беше работил, а други още му се струваха съвсем младоци. Когато затвориха вратата на самолета, той стисна ръката на Ела.

„Един от тях може би е убиец.“

— Ще бъдат добре — прошепна тя. — И да се върнеш по-скоро вкъщи.

— Да. — Приятно му беше да усеща ръката й в своята. Заедно проследиха как самолетът рулира по пистата, после ускори и накрая се издигна във въздуха.

 

 

След краткото съвещание по време на полета Роуан се надвеси над картите с Янгтри и Тригър, за да обмислят стратегията си.

Гъл си включи айпода и си сложи слънчевите очила. Музиката от слушалките му помагаше да не обръща внимание на рева на самолетните двигатели и спокойно да се съсредоточи само върху мислите си. Зад прикритието на слънчевите очила беше удобно да оглежда лицата и жестовете на останалите скачачи в дима.

Може би грешеше, като проявяваше такава подозрителност, но предпочиташе да изпитва вина заради мнителността си, вместо някой да пострада при нов саботаж.

Кардс и Доби убиваха времето с игра на покер, Гибънс четеше изпокъсаното книжле с меки корици и заглавие „Котешка люлка“^[1], а Либи се беше притиснала до Мат и го потупваше по коляното. Навигаторът стана от седалката си зад пилотската кабина, отиде отзад до Янгтри и го попита нещо.

Когато започнаха да викат скачачите един по един, Гъл се върна назад при Роуан за обичайния им ритуал преди скоковете.

— Янгтри ще ни напусне — каза му Роуан.

Янгтри кимна леко и се усмихна.

— Една година ще работя за Лукас Трип Железния. После ще напусна, ще си купя къща, ще си лекувам коляното, понякога ще излизам да ловя риба. Ще разполагам с много време за риболов, без да се налага да ви пазя и надзиравам всяко лято.

— Ще изоставиш този живот с толкова много пътуване, блясък и романтика? — попита го Гъл.

— Имах всичкия блясък, който исках. И може да намеря малко романтика, когато няма да дишам дима.

— А може и с плетене да се заловиш — предложи му Тригър.

— Бих могъл. Мога да ти изплета едно хубаво одеялце, на което да си отпускаш задника. — Стана и си проправи път сред скачачите и оборудването, за да се посъветва за още нещо с пилота и навигатора.

— Та той съвсем наскоро прехвърли петдесетте. — Тригър измъкна дъвката от устата си. — По дяволите, наскоро и аз ще ги навърша. Защо иска да напуска?

— Мисля, че просто е уморен, а болките в коляното го убиват. — Роуан погледна напред. — Но след като го излекува, сигурно ще е на друго мнение.

Навигаторът отново се приближи към люка за скачане.

— Проверете си резервните парашути!

При отварянето на люка ги блъсна горещият летен въздух, наситен със задух и дим. Роуан се измести и се загледа през прозореца към огненото зарево, обхващащо върховете на прораслите нагъсто борове и ели. Изригваха червени кълба от възпламенени газове като при стрелба на зенитна артилерия.

— Бързо се разраства — отбеляза Роуан, — а вятърът упорито разнася огъня през целия каньон. При спускането ще се сблъскаме с опасен насрещен вятър.

Първият комплект от многоцветните ленти за теченията потвърдиха опасенията й.

— Видя ли мястото за приземяване? — попита тя Гъл. — Ето там, в онази падина, извита като осмица. Май ще е по-добре да подходиш от юг, за да избегнеш сблъсъка със скалите. Ти си втори поред от третата група, така че…

— Не. Първи съм, от втората група. — Той сви рамене, когато тя се намръщи. Знаеше, че Лукас бе помолил Малката мечка да го запише като неин партньор за скока. — Мисля, че Малката мечка е разместил местата ни, когато върна Мат в списъка.

— Добре. Ще уловя течението зад теб. — Тя погледна през прозореца, като спуснаха втория комплект от многоцветните ленти. — Изглежда, сме се спуснали само на триста метра.

Гъл също проследи внимателно лентите, огледа и виещите се стълбове от дима, проблясъците по короната на пожара и черните участъци от опожарената земя.

Накрая Тригър изпъна каишката под шлема си, спусна лицевата си маска и се улови за металното въже над главата си, да се приближи до люка. Последва го Мат, вторият скачач в групата.

Роуан се загледа в огъня, в земята, а накрая в полета на първите двама скачачи. Парашутите им се разтвориха в черно и синьо, докато самолетът вече извиваше за втория заход.

— Готови сме — отвърна Гъл на повикването на навигатора. С Роуан зад гърба си, той пристъпи към люка. Потупването на навигатора по рамото му бе сигналът да излети навън. Той се гмурна надолу и се остави вихърът да го поеме. Вдигна очи към хоризонта, за да му служи като ориентир, с помощта на резервния парашут стабилизира положението на тялото си, когато основният му парашут се отвори и плавно го понесе из въздуха.

Намери Роуан, видя как парашутът й се изду и проследи слънчевите лъчи, които пронизваха като бляскави ками дима и осветиха за миг лицето й.

Бурните въздушни течения се опитаха да го завъртят. Един порив на вятъра го поде и бързо го издуха в опасна близост до стръмните скали в каньона. Гъл опъна шнуровете и успя да компенсира изместването от курса, но после вятърът се усили и го изтласка още по-нататък.

Доста се отклони от мястото за приземяване, затова веднага се постара да коригира отклонението и успя да се приземи недалеч от ръба на долината, макар че се наложи да се бори с вятъра до последния момент.

Изправи се и видя как Роуан стъпи на земята само на три метра отляво.

— Доста сложно маневриране ти се наложи — извика му тя.

— Важното е, че се получи.

Събраха бързо парашутите си и се присъединиха към Мат и Тригър, приземили се още по-близо до ръба.

— Третата група ще се спусне по-надолу — отбеляза Тригър. — Мамка му, Кардс се насочи направо към дърветата. Никак не му върви този сезон.

Роуан съвсем ясно чу как Кардс изпсува, защото вятърът го запрати върху боровете.

— Хайде, Мат, да отидем да видим дали не си е счупил нещо.

Тя още чуваше яростните ругатни на Кардс, от което поне успя да разбере, че не е изгубил съзнание. Вдигна поглед към небето.

— Янгтри и Либи ще скочат — съобщи му тя, когато самолетът се подготви за следващия заход. — После Джанис и Гибънс. — Изброи и останалите скачачи. — Щом всички се приземят, искам ти да се заемеш с насочването по радиото за спускането на товарните парашути.

Опря ръце на кръста си и остана загледана в следващата фигура, изскочила от самолета. Беше Янгтри. Той я бе инструктирал някога, той я бе научил на най-важното при скоковете. Но да се носи в полет при свободно падане със спортни групи и туристи беше едно, докато тук бе съвсем друго…

— Вторият му парашут не се разтвори. — Изкрещя ужасена и се втурна напред. — Парашутът му го влачи! Господи, Господи, срежи го! Срежи го! Изтегли резервния. Хайде, Янгтри, за Бога.

Стомахът на Гъл като че ли се обърна. Сърцето му бясно се разтуптя, като видя приятеля си как полетя право към боровете. Другите също се разкрещяха. Тригър с все сили викаше по радиото.

Резервният му парашут се разтвори с рязко дръпване и веднага се изпълни с въздух. Беше прекалено късно. Едва успя да забави падането, когато тялото на Янгтри изчезна миг, преди да се сгромоляса сред дърветата.