Нора Робъртс
Окото на пламъка (18)

18.

Прекалено изнервена, за да седи на стола, Роуан стана и закрачи из стаята, надникна през прозореца, после се върна обратно. Гъл изтегна краката си върху стола, който тя освободи, и реши да изпие кафето, оставено от Малката мечка.

— Искам да направя нещо — оплака се Роуан. — Само да седим тук не ми се струва правилно. Как можеш да си седиш просто така?

— Аз правя нещо.

— Да пиеш кафе не означава, че правиш нещо.

— Седя тук. Пия кафе. И мисля. Мисля си, че ако това е пушката на Брейкман и ако Брейкман е бил стрелецът, дали просто е дебнел сред дърветата и е очаквал, че ние все някога ще излезем да се поразтъпчем?

— Не зная дали се е прицелвал в мен. Той обиди всички нас, но особено жестоко мен.

— Добре, възможно е. — Кафето му се стори горчиво и му се прииска да добави малко захар. Но пак не му хареса. — И така, ако Лео Брейкман е бил мъжът, спотайващ се под дърветата с пушката си, и ако е толкова добър стрелец, защо е пропуснал мишената?

— Защото е било адски различно да стреля по човешко същество, отколкото да стреля по елен. Или не е могъл да се насили да ме убие — или може би да убие и двама ни — и е решил вместо това да ни изплаши до смърт.

— Също е възможно. Само че защо е захвърлил оръжието си? Защо ще се лишава от една толкова скъпа пушка специален модел, към която е бил толкова привързан, че дори платил да изгравират името му на нея? Може ли такава ценна вещ просто да се покрие с една купчина листа в гората? Как така ще я изоставя, след като му е напълно ясно, че полицаите упорито ще я издирват?

— Заради паниката. Взел е импулсивно решение. Очевидно не е можел да разсъждава хладнокръвно. Скрил е пушката и е побягнал с намерението след известно време пак да се върне. И може би да стреля още няколко пъти. — Тя млъкна, разтри скования си от напрежението врат и изгледа Гъл изчаквателно. — Но ти явно не вярваш, че Лео Брейкман е стрелял по нас.

— Мисля, че ще е доста интересно да се узнае кой е имал достъп до това оръжие. Кой може да е желаел да му създаде такива сериозни неприятности? Кой може да е искал ти да бъдеш обвинявана? — Отпи от кафето си. — Но може все пак да е бил Брейкман, следвал е само импулсите си, защото е изпаднал в паника.

— Като го каза по този начин, май не изглежда много вероятно.

Тя се тръшна на стола на Малката мечка, обмисляйки трескаво доводите на Гъл. И мисленето е работа, напомни си тя.

— Според мен жена му също е имала достъп до оръжието, но ми е трудно да си представя как тя ще се реши на това. Освен това никога не съм чувала Айрини да е ходила на лов или да се е учила да стреля. По-скоро тя се занимаваше само с църквата, готвенето и пазаруването. Но е по-лесно да се повярва, че именно тя е изпаднала в паника, защото винаги е била тиха и смирена, дори плаха. Ако е преодоляла първата стъпка, да дойде тук с пушката в ръка, останалото си следва като нещо естествено.

Роуан замълча, но не след дълго започна да разсъждава на глас.

— Може да е двоен блъф. Оставил е пушката, за да си задават всички след това въпроса как може да е толкова глупав? Но аз не зная дали това не е някакъв коварен ход. Все пак не познавам добре тези хора. Никога не сме си общували, дори и когато Доли работеше тук. Което означава, че не зная дали някой е питаел омраза към семейство Брейкман или ги е познавал толкова добре, че е решил да го използва за ролята на глупака. Всичко ще е по-лесно, ако е дело на Лео Брейкман. Ще го задържат и няма да има нов повод за тревога.

— Впрочем това е работа на полицаите. Да я оставим на тях.

— Но това е пасивност, която ме подлудява. Кой уби Доли? Това е първият въпрос. Господи, Гъл, ами ако баща й я е убил?

— Защо?

— Не зная. — Тя скочи от стола и закрачи възбудено из стаята. — Да предположим, че са се сбили. Станало е, когато тя се завърнала от Флорънс — ако действително е работила там, както е твърдяла. Наела си е квартира и е повикала баща си да й помага за ремонта. Аз поне не си представям Доли с инструменти в ръцете. Баща й пристигнал и са се скарали за нещо. Не може да не е бил ядосан от намерението на дъщеря си да изостави бебето само на грижите на баба му. Може да е бил вбесен, че тя не се грижи достатъчно за детето си или просто защото го е измъкнала от дома му толкова късно вечерта. И събитията са излезли от контрол. Тя паднала лошо и си счупила врата. Той толкова се объркал, че не знаел какво да прави, освен да скрие тялото й в багажника. Трябвало да измисли какво да предприеме, решил да унищожи уликите… и останалото си следва по естествения път. Познава района, пътеките, притежава достатъчно сила, за да я отнесе дотам.

— Звучи доста правдоподобно — реши Гъл. — Но може би е признал за всичко на жена си и така се стига до второто действие. Обаче могат да се измислят и други хипотези.

— Сподели ги с мен.

— Ти каза, че не си познавала Доли много добре, но си имала определено мнение за нея. Джим е загинал през миналия август. Сега наближава юли. Според теб Доли била ли е способна да издържи толкова време без друг мъж?

Роуан отвори уста да заговори, но отново я затвори и пак седна на стола.

— Не. И защо на мен досега това не ми хрумна? Не, тя никога не е могла да изкара толкова дълго без някой мъж до себе си. Струва ми се съмнително да е се обърнала за утеха към църквата и изцяло да се е посветила само на молитвите.

— Може би сегашният й любовник живее във Флорънс. Може би заради това тя е потърсила работа там или поне така е твърдяла. Или пък те просто са се срещали в някой мотел по шосе номер 12 или накъде наоколо.

— В някое потайно любовно гнездо, където той я убил. Ако е съществувал такъв любовник. Трябва да е съществувал — нали говорим за Доли. Или пък баща й я е спипал с любовника и така нататък. Само че ако тя е имала някого във Флорънс, защо да е трябвало да се връща тук? Защо просто не си е останала там, за да бъде с него? Защото той е бил женен — продължи Роуан, преди Гъл да успее да изрече своя коментар. — Тя през цялото време правеше такива глупости, все се забъркваше в авантюри с женени мъже.

— Ако е било така, то е по-вероятно той да живее в Мисула. Тя пак се е върнала тук и се заловила да работи в базата. Искала е да бъде по-близо до този, с когото е спяла. Да допуснем, че е бил женен или по някаква друга причина не са можели да се срещат открито. Тогава тя трябва да се е срещала с него някъде на по-скрито място, където да няма хора, които да я познават.

— Бива те в тези разсъждения.

— То е като да играеш игра. Само трябва да преодоляваш съответните нива. С това изключение, че става дума не за герои от играта, а за реални хора.

— И все пак е по-добре да се разиграе тази игра. Ала има още нещо. Доли никога не е била толкова умна или хитра, за колкото се мислеше. Ако е спяла с някого, все трябва да се е издала с нещо. Може би пред Мардж. Но по-вероятно е пред Лин. Освен това беше започнала редовно да посещава църквата, така че може и там е завързала някакви приятелства.

— Ще бъде интересно да ги открием.

— Ще стане. — Роуан сега пак се нуждаеше от малко раздвижване, а не само да седи тук и да размишлява. — Защо не излезем навън и да проверим какво става наоколо?

— Добра идея.

— Знаеш ли, мисля, че този Куиниък ме харесва. Може би ще ни подхвърли няколко трохи от полицейското разследване.

Като излязоха, те забелязаха Бари да се насочва към патрулната кола.

— Здрасти, Бари. Лейтенант Куиниък наблизо ли е?

— Той и агент Дикико току-що тръгнаха. Нуждаеш ли се от нещо, Ро?

Тя погледна набързо към Гъл.

— Нужно ми е нещо, за да се успокоя. Така ще спя по-добре през нощта.

— Мога да ти кажа, че оръжието, което намерихме, принадлежи на Лео Брейкман. Сега лейтенантът и Дикико пътуват към дома му, за да си поговорят с него.

— Само да си поговорят ли?

— Това е първата крачка. Аз трябваше да потвърдя думите на Малката мечка, когато той каза, че Лео е страшно добър стрелец. Не зная дали от това ще ти стане по-добре, или не, но не мисля, че той се е прицелвал в теб.

— Е, поне не ме кара да се почувствам по-зле.

— Той не беше прав, като те обвини за Доли. Просто някои хора не могат да живеят заедно.

— Искам да попитам лейтенант Куиниък дали са открили къде е работила тя. Може би е била убита от някого, с когото се е познавала и се е срещала там.

Бари се поколеба, но после сви рамене.

— Не е много вероятно да е работила някъде. Но това не е нещо, за което трябва да се безпокоиш, Ро.

— Бари, моля те. — Тя отпусна ръка върху рамото му. — Хайде. Сега тъкмо се двоумя дали да предприема и нещо важно. За какво може тя да се е върнала обратно тук, освен за да си търси работа?

— Не мога да го кажа със сигурност, пък и въобще не биваше да го казвам. — Той изду бузи, докато тя продължаваше да го гледа изпитателно. — Всичкото, което зная, е, че тази сутрин изпратиха художник от полицията да работи с някакъв свидетел. Носи се слух, че била камериерка от някой от мотелите надолу по шосе номер 12. Но която и да е тя, ако успее да разпознае този, който се е срещал с Доли, лейтенантът ще иска да говори с него.

— Благодаря ти, Бари. — Тя пристъпи напред и го прегърна. — Ерин извади голям късмет с теб. Кажи й, че точно това съм ти казала.

— Ще го направя. А ти не се тревожи, ние ще бдим над теб.

Бари се качи в колата си, а Гъл пъхна ръце в джобовете си.

— Ти не му обясни какво искаш той да провери за теб.

— От полицаите се очаква да проследяват всички. Освен това с Бари се разбирам, защото той ми беше първият любовник. Всъщност и на двамата ни беше за пръв път, а това не го препоръчвам на никого, освен ако не притежаваш развито чувство за хумор. Беше няколко години, преди той да срещне своята Ерин, жена си. И сега тя е майка на двете му деца.

— А пък на мен първата ми любовница беше Ребека Роудс. С една година по-голяма от мен и съответно по-опитна, та всичко премина гладко.

— Още ли си приятел с Бека Роудс?

— Не съм я виждал след гимназията.

— Ето, видя ли? С добро всичко се постига. Сега вече сме сигурни, че Доли никога не е работила във Флорънс — добави Роуан. — Нашият кратък разговор много ни помогна. Вече знаем, че е съществувал някакъв друг мъж, че се е срещала с него в някакъв мотел — и е напълно вероятно той да е убиецът. — Тя отметна глава назад и огледа небето. — Сега имам чувството, че не съм толкова безполезна, че не съм само една жертва. А това е много важно. При първия удобен случай ще поговоря с Лин да проверя дали Доли не е пуснала някакви трохи.

Време беше да си легнат, реши Гъл и преметна ръка през рамото й.

— Посочи ми едно съзвездие, само че да не е Голямата мечка. Нея и сам мога да я намеря или поне в повечето нощи.

— Добре. Тогава да ти покажа Малката мечка, ето там. — Тя взе ръката му, за да очертаят пръстите им заедно линиите, свързващи звездите. — Само че звездите в това съзвездие не са много ярки, но ако започнеш от онази на запад и свържеш точките, ще се спуснеш на юг и после още нататък — така ще обиколиш цялата Малка мечка, разбра ли? Ето, така. А сега навлезе в съседното съзвездие, нарича се Дракон. Донякъде прилича на двама скачачи в дима.

— Да, разбрах. Много е красиво. А сега, след като уточнихме кое е нашето съзвездие, трябва само да изберем коя ще е нашата песен.

Този мъж определено го биваше да я успокоява. Нямаше съмнение в това.

— Ти май много задълбаваш в тези работи, Гъливер.

— Само защото съм много задълбочен.

— По дяволите. — Тя се обърна към него, за да възнагради и него, и себе си с една дълга целувка. — Хайде да си лягаме.

— Направо ми прочете мислите.

 

 

— Открихте ли кой уби дъщеря ми? — попита ги Лео нервно, още щом им отвори вратата.

— Нека първо да влезем вътре и да седнем — предложи Куиниък.

По пътя насам той бе обсъдил с Дикико как да подходят и постигнаха съгласие Куиниък да води разпита.

— Госпожо Брейкман, бихме желали да поговорим и с двама ви.

Айрини Брейкман притисна ръце към сърцето си.

— Заради Доли, нали? Открили сте кой уби Доли?

— Провеждаме разследването в няколко насоки — заусуква го Дикико, като се стараеше да поддържа тона си рязък. В момента те не разиграваха сцената с доброто и лошото ченге, а по-скоро сцената с хладно сдържаното ченге и топло приветливото ченге. — Има някои въпроси, които трябва да уточним с вас. Да започнем с това, господин Брейкман, че…

Куиниък предпазливо я докосна по ръката.

— Защо да не седнем всички край масата? Зная, че стана късно, но ще ви бъдем задължени, ако ни отделите малко от времето си.

— Ние отговорихме на всичките ви въпроси. Позволихме ви да огледате най-подробно стаята на Доли, дори да се ровите във вещите й. — Лео продължаваше да прегражда вратата, стискайки дръжката до побеляване на кокалчетата си. — Тъкмо се канехме да си лягаме. Ако нямате какво ново да ни съобщите, поне ни оставете на мира.

— Никакъв мир няма да има, докато не узнаем кой е причинил това на Доли — прекъсна го високо и остро Айрини. — Ако чак толкова искаш, върви да си лягаш — заяви тя с отвращение на съпруга си. — Аз ще говоря с полицаите. Качи се на горния етаж, за да размахваш гневно юмруци към Бога, та да видим дали ще ти помогне. Влезте, моля.

Тя пристъпи напред. Макар да бе съвсем дребна женица, успя да изтика широкоплещестия си мъж настрани, та да отстъпи път на новодошлите. Главата му клюмна като на сгълчан хлапак.

— Просто вече съм безкрайно изтощен, Рийни. Дяволски уморен. Пък и ти толкова се преуморяваш, като се грижиш за бебето и все се тревожиш.

— От нас не се иска да поемаме повече, отколкото можем. Така че ще поемем и това. Искате ли кафе, чай или нещо друго?

— Не се безпокойте за това, госпожо Брейкман. — Куиниък се настани на най-близкия до вратата стол във всекидневната, покрит с дамаска на сини и червени цветя.

— Зная, че ви е трудно.

— Дори още не сме я погребали. Казаха ни, че трябвало да я задържат още за малко, така че дори едно християнско погребение не можем да осигурим за дъщеря ни.

— Ще я освободим колкото можем по-скоро. А сега да започваме с въпросите. При последния ни разговор, госпожо Брейкман, вие споменахте, че дъщеря ви е намерила работа във Флорънс като готвачка.

— Точно така. — Тя сви ръце в скута си и сплете пръсти. Ясно си личеше, че принадлежаха на жена, видяла много труд в живота си. — Така беше настроена, като че ли не й се искаше да остане да работи в Мисула след всичко онова, което се случи в базата. Мисля, че беше много объркана. Объркана беше, Лео — озъби му се Айрини, когато той се накани нещо да възрази. — Или поне би трябвало да е.

— Там никога не са се отнасяли добре с нея.

— Много добре знаеш, че това не е вярно. — Този път заговори доста по-тихо. — Не можеш да взимаш думите й като библейска истина. И особено сега, когато тя ни напусна завинаги, вече мога да призная, че Доли не говореше истината през половината от времето, ако не и даже през повечето време. Тук й дадоха шанс отново да си стъпи на краката — заяви тя на Куиниък, когато Лео пак клюмна унило сред надвисналата тишина. — И преподобният Летърли, и аз гарантирахме за нея. А тя така да ни посрами, и себе си, и нас. Тогава се хвана на работа някъде там, долу, във Флорънс. — Айрини събра сили да продължи едва след като стисна треперещите си устни. — Нашето момиче, да го знаете това, беше добра готвачка. Когато искаше, можеше да работи много добре. Но й беше тежко, особено покрай бебето, ама пък заплащането беше добро, та тя реши да остане там.

— Когато разговаряхте с нас миналия път, вие не си спомнихте името на ресторанта — напомни й Дикико.

— Мисля, че тя просто не го е споменавала. — Айрини отново стисна устни плътно. — Разсърдих й се заради това, което причини на Роуан Трип. Самата аз бях безкрайно объркана. Ние с Доли много се карахме тогава, преди да умре.

— Трябва да ви кажа и на двамата, че агент Дикико и аз се свързахме или посетихме всеки ресторант, кафене, закусвалня оттук до Флорънс, но установихме само, че Доли никъде не е постъпвала на работа.

— Не ви разбирам.

— Не е работила в никакъв ресторант — рече Дикико припряно. — Не е имала работа. И в онази нощ, когато е умряла, не е отивала на работа.

— Как така, по дяволите… — възмути се Лео.

— Прекарала е следобеда и вечерта, преди нощта на смъртта й, в една стая в мотела „Биг Скай“ на шосе номер 12.

— Това е лъжа.

— Стига, Лео. — Айрини отново стисна ръце в скута си.

— Снимката й беше разпозната от няколко свидетели — продължи Куиниък. — Съжалявам. Но има още. Тези часове в мотела не ги е прекарала сама. Срещала се е там с някакъв мъж, всеки път с един и същи мъж. Имаме свидетел, който сега работи с нашия полицейски художник, за да скицира лицето му по описанията на свидетеля.

Айрини кимна, по лицето й се стичаха сълзи.

— Ето, от това се опасявах. Сърцето ми подсказваше, че тя лъжеше, но бях толкова разстроена, та само махнах с ръка — да продължава така, както си знае, казах си тогава. Да прави каквото ще. Нали трябваше да се грижа за бебето. А после… после, когато се случи това, се упреквах, че съм студена, безсърдечна майка.

— Да, знаех си, че ни лъжеше — повтори тя, като се извърна към съпруга си. — Виждах всички признаци. Но не исках да повярвам, че е мъртва. Просто не можех да го понеса.

— Имате ли някаква представа с кого може да се е срещала?

— Заклевам ви се, че не зная. Но си мисля, че може да е продължило доста време. Забелязах знаците. Начина, по който шепнеше в телефона или как само ни подхвърляше, че трябвало да излезе за малко с колата, за да си прочисти главата, или как си измисляше каква ли не работа, само и само да се измъкне навън и да ме остави аз да гледам Шайло. И после се прибираше у дома с такъв един блясък в очите…

Потръпна и въздъхна измъчено.

— Явно нямаше намерение да се промени. — Отпусна насълзеното си лице на рамото на мъжа си. — Или може би просто не можеше.

— Защо ни е да го знаем това? — сърдито промърмори Лео. — Защо ни го казвате? Така не ни оставяте нищо.

— Съжалявам, но Доли е била с този мъж в нощта, когато е загинала. Трябва да го идентифицираме и разпитаме.

— Той я е убил. Мъжът, на когото се е отдавала. Мъжът, заради когото ни лъжеше.

— Трябва да го разпитаме — повтори Куиниък. — Ако имате някаква представа с кого се е срещала, трябва да го знаем и ние.

— Тя все ни лъжеше. Нищо не знаем. С никакви сведения не разполагаме. Просто ни оставете на мира.

— Има обаче още нещо, господин Брейкман, което трябва да обсъдим. — Този път Дикико пое топката. — Тази вечер, около девет и половина, Роуан Трип и Гъливер Къри са били обстрелвани, докато са се разхождали в базата.

— Това няма нищо общо с нас.

— Напротив, има, защото в гората край базата бе намерена пушка „Ремингтън 700“, с плъзгащ се затвор, от специалните модели. На приклада има метална табелка, на която е гравирано вашето име.

— Обвинявате ме, че съм се опитал да убия онази жена? Нахълтвате в дома ми, обяснявате ми каква лъжкиня и курва била дъщеря ми, след което ми казвате, че съм убиец?

— Това е вашето оръжие, господин Брейкман, а освен това вие наскоро сте заплашвали госпожица Трип.

— Дъщеря ми беше убита и тя… Пушката си държа на сигурно място, в сейфа за оръжията. От седмици не съм я вадил.

— В такъв случай бихме искали да ни я покажете. — С тези думи Дикико се изправи.

— Ще ви я покажа, но искам после моментално да напуснете дома ми.

Той скочи рязко и се втурна към кухнята, за да отвори вратата, водеща към мазето.

Прилича на убежище само за мъже, като пещера, каза си Дикико, докато го следваше. По ламперията на стените висяха глави на убити препарирани животни. Цяла менажерия висеше над широкото кресло и неравния диван. По масата пред дивана, край огромния телевизор с плосък екран, се виждаха драскотини от токове на ботуши.

В ъгъла, върху бюро със сива метална плоча отгоре, имаше лампа, голяма колкото футболна топка, компютър и купчина листа. Над всичко това висеше снимка на Лео и още няколко мъже край нещо, което според Дикико можеше да е корпус на Боинг 747, по-известен като Джъмбо Джет. Това й напомни, че бе прочела в данните за Лео Брейкман, че е работил като авиомеханик.

А на отсрещната стена се извисяваше голям шкаф за оръжие с оранжеви врати.

Разгорещен и ядосан, Лео се отправи към шкафа, набра комбинацията за електронната ключалка и го разтвори.

Дикико нямаше проблеми с оръжията, всъщност дори се уповаваше на тяхното могъщество. Но малкият арсенал, който се разкри пред нея, накара очите й да се разширят от удивление. Пушки, пистолети, револвери — с плъзгащ се затвор, полуавтоматични, от най-различни модели, за най-разнообразни цели. Всичко вътре лъщеше, грижливо почистено, добре смазано, безупречно поддържано.

Но огледът й не откри търсеното оръжие. Само скръсти ръце, когато дишането на Лео Брейкман внезапно се накъса и ускори.

— Притежавате отлична колекция от оръжия, господин Брейкман, обаче май липсва пушката модел „Ремингтън 700“.

— Някой я е откраднал.

Той се обърна рязко, зачервен, със свити юмруци и тя веднага улови дръжката на пистолета си.

— Някой е проникнал тук с взлом и е откраднал пушката ми.

— В полицията няма регистрирано ваше оплакване за кражба — произнесе натъртено Куиниък.

— Защото не знаех. Някой ни е натопил. Трябва да откриете кой ни причинява всичко това.

— Господин Брейкман, сега трябва да дойдете с нас. — Дикико не искаше да го арестува, надяваше се, че няма да се стигне дотам, но бе готова и на това.

— Няма да ме отведете от дома ми.

— Лео — заговори Куиниък спокойно. — Не влошавай положението още повече. Ще дойдеш, без да вдигаш шум, ще влезем вътре и ще си поговорим. Или ще трябва да ти сложа белезниците и да те отведа насила.

— Лео — едва чуто промълви Айрини. — Боже мой, Лео.

— Нищо не съм направил, Айрини, Бог ми е свидетел. Никога през живота си не съм лъгал, Рийни. Нищо не съм направил.

— Тогава да тръгваме и да говорим навън. — Куиниък пристъпи с една крачка по-близо и отпусна ръка върху треперещото рамо на Лео. — Нека се опитаме да изясним всичко.

— Някой ни накисва. По никого не съм стрелял нито в базата, нито някъде другаде. — Той се отскубна от ръката на Куиниък. — Сам ще тръгна.

— Добре, Лео. Така ще е най-добре.

Той запристъпва сковано нагоре по стъпалата, но се спря и се пресегна към ръцете на жена си.

— Айрини, никога в живота си не съм стрелял по човек. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти. — Но сведе очи, когато го изричаше.

— Заключи, като излезем. Непременно провери дали си заключила къщата. Веднага щом свършим, ще се върна при теб.

Роуан получи отговорите на въпросите си на следващата сутрин, като се отби в столовата.

Лин седеше край купчина картофи. Прегърна Роуан.

— Така се радвам, че си добре. Радвам се за всички.

— Също и аз.

— Не зная какво да мисля. Не зная какво да кажа. — Тръсна глава и отново се обърна към картофите. — Трябва да ги отнеса до килера.

Мардж прибра бекона от грила и го остави настрани, за да се отцеди мазнината, преди да посегне към чашата със сок. Подаде я на Роуан.

— Пий това, което е добро за теб — заповяда й тя, след което пак се обърна, за да извади от фурната тавата с прясно опечените бисквити. — Снощи са прибрали Лео Брейкман.

Роуан изпи сока.

— Знаеш ли какво е казал?

— Не зная много, но чух само, че до късно през нощта са го разпитвали. Зная поне, че отрича да е стрелял. Сега и аз се чувствам като Лин. Не зная какво да мисля.

— Аз пък си мисля, че е било глупаво да захвърля оръжието си. Полицаите трябва отново да огледат местопрестъплението, за да намерят поне една гилза. Пак ти повтарям, че от толкова близко разстояние какъвто е добър стрелец, щеше да ме надупчи и с трите куршума.

— Не говори така.

Роуан се сепна от тревогата в тона на Мардж, отиде при нея и я погали по гърба.

— Не успя да ме улучи, така че сега мога да стоя тук и да пия комбиниран сок от моркови, ябълки, круши и пащърнак.

— Пропусна цвеклото.

— Значи това било. По-добре е цвекло в сока, отколкото в чинията.

Мардж се отдръпна, за да вземе една кора с яйца от хладилника.

— Иди в столовата и си изяж закуската. Имам още много гладни гърла да храня.

— Искам да те попитам нещо. Искам и двете да ви попитам — каза Роуан, когато Лин се върна с още една празна кофа. — Доли срещаше ли се с някого? Да е споделяла, че си има приятел?

— Тя ме познаваше достатъчно добре, за да не споменава нищо пред мен — отвърна бързо Мардж, — след като не спираше да повтаря как била скърбяща вдовица, намерила утеха в Господ за себе си и за детето си. Но се съмнявам, че по време на почивката си е излизала навън само за да се киска по мобилния си телефон на вицовете от телефонната служба.

— С мен също не е споделяла нищо, поне не и направо — намеси се Лин. — Но ми каза, и то на два пъти, че съм била голяма късметлийка, задето имам баща на децата си и как и нейното бебе също се нуждае от баща. Добави също, че прекарва много време в молитви за това и вярва, че Бог ще ги чуе и ще й намери съпруг.

Лин се размърда, очевидно се чувстваше неудобно.

— Не ми се иска да говоря така за нея, но работата е там, че беше малко лукава, като го казваше. И аз си казах, че сигурно е хвърлила око на някой кандидат. Не беше много почтено от моя страна, но това си помислих.

— Каза ли го на полицаите?

— Те ме попитаха само дали е имала любовник и други такива неща. Казах им, че за никого не съм чула. Не мислех, че имам право да им казвам, че според мен тя се оглеждаше за нов мъж. Мислиш, че трябваше да им го кажа ли?

— Казала си им само това, което си знаела. Май трябва да изляза да потичам, за да имам апетит. — Видя как Лин прехапа устни. — Полицаите намериха пушката, прибраха Брейкман. Не мога през целия си живот да се крия зад затворени врати. Ще се върна с много по-голям апетит.

Изскочи навън. Неволно се озърна към дърветата и я прониза вледеняваща тръпка, от която гръбнакът й за миг се вцепени. Как да живее отсега нататък, ако ще бъде мишена на някой убиец, прицелващ се в гърба й? Сложи си слънчевите очила — същите, които Кардс бе намерил да се търкалят по асфалта, където Гъл я бе прикрил с тялото си — и закрачи към пистата.

Можеше да бяга и по-настрани, по пътя за колите, но нали не биваше много да се отдалечава, след като бе на челна позиция в списъка на скачачите в дима. Облаците, струпващи се над планините, потвърждаваха прогнозата, която им прочетоха на сутрешното събиране. Кълбеста облачност с много светкавици, припомни си тя, а отлично знаеше колко се увеличаваше вероятността за гръмотевична буря при подобно струпване на гъсти облачни маси. Днес сигурно ще излетят, за да скачат над някой нов пожар, така че нищо чудно да им се наложи да работят до късно през нощта.

Така че, за всеки случай, беше по-добре да не се отдалечава от базата.

— Здравей — поздрави я Гъл, като я настигна, и леко я побутна с лакът. — Ще потичаме ли?

— Мислех, че си зает с нещо.

— Казах само, че искам малко кафе и може би нещо по-калорично за хапване. А ти през това време си побъбри с Мардж и Лин. На три мили ли ще бягаме?

— Аз… — Зад него тя видя Мат, Кардс и Тригър, които тъкмо се показаха от столовата и веднага тръгнаха към нея. Роуан тутакси присви очи. — Да не би Лин да е дошла при теб, за да ти каже, че излизам да тичам по пистата?

— А ти как мислиш?

Сега към стадото се присламчиха и Доби, Стович и Гибънс.

— Тя да не е позвънила и на морските пехотинци? Нямам нужда да ме охранява цяла глутница.

— Ти си заобиколена само от хора, които са загрижени за теб. И за това ли ще се заяждаш?

— Не, но…, не, разбира се, ама как така стана, че… — Откъм фитнес залата към тях се отправиха Янгтри, Либи и Джанис. — За Бога, след още минута тук ще се изсипе целият персонал на базата.

— Няма да се учудя.

— Ама половината от тях дори не са с екип за бягане.

Пръв ги настигна Тригър, макар да беше с джинсите и високите си обувки.

— Като гасим огъня, не носим облекло за бягане.

— Добре казано — съгласи се Роуан, като се замисли над думите му.

— Когато ти излезеш да бягаш, всички ние ще се присъединим — увери я Гъл. — Или поне всеки, който не е зает с нещо друго. Гласувахме единодушно за това.

— Аз пък не съм гласувала — възрази тя и заби пръст в гърдите му. — И ти ли гласува за мен?

— Длъжен бях да прибавя моя глас към останалите, иначе нямаше как да се стигне до единодушен резултат, така че твоят глас не се брои.

— Чудесно. Превъзходно. А сега да потичаме.

Тя се впусна в спринт веднага щом стъпи на пистата. Продължи така, но само колкото да се увери кой ще успее да поддържа това високо темпо, освен Гъл, който не се откъсваше на повече от крачка от нея. Чуваше дишането и туптенето на маратонки на всички от групата, но скоро надделяха подвикванията и подсвирванията. Само Либи се втурна напред да я настигне.

— Имай малко милост, Ро — простена задъхано тя. — Отзад имаме старци като Янгтри например.

— Ти кого наричаш стар? — Той едва не постави рекорд за ускоряване, като се откъсна от основния пакет на завоя на пистата.

— Забрави ли, че някои, като Кардс, още накуцват?

Развеселена, Роуан се извърна и погледна през рамо към Кардс, а в отговор той само й посочи среден пръст. А Доби дори се затича заднешком, за да го дразни.

Роуан бе принудена леко да свали темпото, защото Кардс действително понакуцваше, а после беззвучно се засмя, като видя как Гибънс се показа най-отзад, понесъл Джанис на раменете си, размахваща усърдно ръце във въздуха, уж да подпомага напредването му.

— Ние сме цяла банда от лунатици — обяви Роуан.

— Да. Най-готината банда от лунатици, която съм виждал. — Усмивката на Гъл още повече се разшири, когато Южняка изпуфтя уморено, следван по петите от Доби. — Ще се надбягваме ли?

— Няма да се обзалагам, за да ти спестя една стотачка и половината ти мускули. Но нека само да им покажем как се бяга, Бърза крачка. Знаеш как да го направиш.

Той леко я тупна по дупето и се откъсна напред, бърз като куршум, за радост на останалите, които го изпратиха с много шум, с одобрителни, но и с насмешливи възгласи и оглушителни подсвирквания.

Щом пробяга своите три мили, Роуан видя проснатия по корем на тревата Гъл, подпрял се на лакти, за да не изпусне шоуто. Тя също се спря, опря ръце на кръста и не откъсна очи от забавната гледка, докато не видя, че баща й се приближава.

— Добре поне, че не се появи по-рано — отбеляза тя, — или че не излезе на пистата след нас.

— Мога да се обзаложа, че нямаше да се остави да го победим.

— Да, би могъл. — Тя тръгна към баща си, понечила да нахлузи вместо маска една безгрижна усмивка. Но изражението на лицето му веднага я разубеди, че този номер няма да мине.

Той я сграбчи и силно я притегли към себе си.

— Добре съм. Нали ти казах, че съм съвсем добре, дори супер.

— Не дойдох да се уверя лично снощи, защото ме помоли да не го правя и заяви, че трябва да говориш с полицаите, а след това искаш да спиш. — Отдръпна я леко назад и дълго се вглежда в лицето й. — Но трябваше да се уверя, че си добре.

— Тогава престани да се тревожиш. Полицаите прибраха Лео Брейкман. Написах ти есемес, че са открили пушката му и отидоха да го приберат. Както и стана.

— Искам и с него да се видя. Искам да го погледна в очите, да го попитам дали мисли, че като наранява моята дъщеря, така ще си върне своята. Само това искам да го попитам, преди да го пребия до кръв.

— Оценявам това. Наистина го оценявам. Но той не ме е наранил и няма да го стори. Виж тази глутница. — Посочи към пистата. — Щом излязох да тичам, всеки от тях изскочи от дупката си.

— Всички за един — промърмори той. — Трябва да поговоря с гаджето ти.

— Той не ми е… Татко, отдавна не съм на шестнайсет.

— По-лесно ми е да го наричам гадже. Закуси ли вече?

— Не още.

— Тогава отиди, а аз ще си побъбря с Мардж да ми обясни какво става, но след като свърша с гаджето ти.

— Просто използвай името му. Така ще е още по-лесно.

Лукас само се усмихна и я целуна по челото.

— Ще свърша само за минута.

Той пристъпи към Гъл, но преди това удари дланта си в дланта на Гибънс и тупна Янгтри, който се беше привел, за да си поеме дъх, по гърба.

— Искам да поговоря с теб за минута — каза Лукас на Гъл.

— Разбира се. — Гъл се изправи на крака и повдигна вежди, когато Лукас се отклони от групата, но все пак го последва.

— Чух какво си направил за Роуан. Погрижил си се за нея.

— Благодаря ти, че не го каза пред нея.

— Зная, разбира се, че не трябва. Но на теб съм длъжен да ти кажа, че съм ти много благодарен. Защото тя е всичко за мен. За мен тя е целият свят. Ако някога се нуждаеш от нещо…

— Господин Трип…

— Лукас.

— Добре. Първо, Лукас, предполагам, че всеки би направил това, което направих и аз, което не е кой знае какво. Ако инстинктите на Роуан бяха сработили преди моите, тя щеше да ме повали на земята и аз щях да се озова под нея. И второ, не го направих, за да ми дължиш някаква услуга.

— Виждам, че доста си ожулил ръцете си.

— Ще ми мине и няма да ми попречи да съм в списъка на скачачите. Не е нещо сериозно.

Лукас кимна и погледна към дърветата.

— Може ли да те попитам какви са намеренията ти спрямо дъщеря ми?

— Господи, надявам се, че не е нужно.

— Говоря така, защото такъв е начинът ми на мислене. Ако си с нея само за да се забавляваш, щях да кажа, че не си бил длъжен да я закриляш с тялото си. Така че сега действително съм ти задължен, независимо дали го искаш, или не. Това е положението. — Той отново погледна Гъл в очите. — Ако си сериозен в намеренията си към нея, не я оставяй да те отблъсне. Трябва здраво да държиш, докато тя не ти повярва. Тя е костелив орех, но след като веднъж ти повярва, няма да те пусне.

— Разбрахме се, нали. — Лукас протегна ръка и раздруса ръката на Гъл. — А сега отивам на закуска с моето момиче. Ти идваш ли?

— Да, след малко — реши Гъл.

За кратко остана сам, за да осъзнае факта, че Лукас Трип Железния току-що му бе дал благословията си. И да обмисли какво искаше самият той, Гъливер Къри, да прави с тази благословия.

Продължи да мисли на път за столовата. Но сирената зави точно преди да стигне дотам. Гъл изруга заради пропуснатата закуска, обърна се кръгом и се втурна към чакалнята.