Нора Робъртс
Окото на пламъка (20)

20.

Огънят си проправяше път на запад, унищожавайки всичко по пътя си, и се разпростираше на територията на два съседни щата.

Гъл заби котките на обувките си в един висок бор и се покатери по него, към небето, обагрено в червено и обсипвано със сажди. Потта се лееше от лицето му и се просмукваше в банданата — кърпата, увита около врата и лицето му, за да го пази от дима, когато режеше стволовете и клоните с резачката си. Докато прочистваше защитната просека, около него непрекъснато се поваляха дървета и рухваха на земята.

Спусна се на тревата, откопча коланите и забърза към предната линия.

Знаеше, че Роуан се бореше с ядрото на пожара. Сред екипа се понесе слухът, че колегите им от Айдахо на два пъти е трябвало да се оттеглят поради резките промени в посоката и силата на ветровете.

Той чу силен грохот и видя как розовата кал, изсипана от товарния самолет, се посипа надолу през дима. Само че засега стихията с лекота поглъщаше тази смес, както дете налапва сладкиш.

Изгуби броя на часовете, прекарани толкова близо до пастта на чудовищния противник, откакто в ранното утро го събуди воят на сирената. Едва тази сутрин се взираше в очите на Роуан, докато тя се извиваше страстно под него, едва тази сутрин усещаше върху езика си вкуса на кожата й, стоплена от съня.

А сега вкусваше единствено дима. Почувства как потръпна под него, когато следващото дърво, принесено в жертва, рухна. Вглеждаше се в очите на врага и знаеше колко неутолима бе похотта му.

Това, което не знаеше, когато остави моторната си резачка, за да изпие глътка вода, беше дали е ден, или нощ. Пък и имаше ли значение? Единственият свят, който имаше значение сега, бе в този постоянно розовеещ се здрач.

— Изместваме се на изток — съобщи му изскочилият от дима Доби. — Гибънс ни повежда на изток, за да окопаем защитна линия, както си знаем. Маркучите задържаха огъня по десния фланг откъм потока Пек, а калта я подпря отзад.

— Добре. — Гъл взе екипировката си.

— Записах ни като доброволци да отидем на юг, през обгорената земя, за да проверяваме за локални огнища, подпалени дънери по краищата на зоната.

— Наистина е знак на внимание от твоя страна, че си ме включил в мисията си.

— Ами че все някой трябва да я върши тая работа, синко. — Зачервените му очи се засмяха. — Ще бъде дълго пътуване, но се обзалагам, че ще изпреварим останалите от екипа в напредването към ядрото и скоро ще се заемем пак с истинска работа.

— Може би. Именно към ядрото искам да атакувам.

— Ще се бориш задник до задник с жена ти. Хайде, да се заемем с тая мъка.

Локалните огнища разцъфтяваха като цветя, избухваха като гранати, блестяха като плитки езера. Вятърът им създаваше много неприятности, все коварни, трудно отстраними, като сгъстяваше дима и раздухваше летящите главни.

Гъл се задушаваше, но не спираше да копае, да заравя, да удря с клони, а после се засмя, като чу как Доби яростно ругае.

— Шибаният заместник-директор Брюстър! — кресна Доби на пламъците, когато се опитаха да го лизнат. — Той ме изключи за пушене в клозета.

— Ами в гимназията още си бил пълен новак.

— Още в прогимназията. Започнах много отрано.

— Сигурно отрано си подготвял белите си дробове за работата на живота ти — подметна Гъл и се премести към следващия бор.

— Още не мога да забравя шибаната Джиджи Джепър. Заряза ме. И то заради един спортист.

— И това ли се случи в прогимназията?

— Не, беше през последната ми година в училището. Копелето играеше софтбол. Как ти се струва това?

— Сега без нея си по-добре.

— Дяволски си прав. Е, добре, капитане. Вярвам, че подсигурихме тази преградна линия и ти препоръчвам да пресечем напряко оттук, за да започнем огледа на север. Още се озъртам за един съсед, един откачен дъртак, господин Котър, който имаше навик да си вади пушката през прозореца и да гърми по кучето ми, защото моето кутре най обичаше все сред петуниите му да си дриска.

— С теб заедно ще избием чивиите на дъртия господин Котър.

— Ето това наричам аз истински приятел.

Двамата истински приятели заедно обядваха, вечеряха, закусиха — кой, по дяволите, знаеше кое време беше вече? — през паузите при забързания обход на огнището, като дъвчеха припряно енергийните, висококалорични шоколадови блокчета или кракерите с фъстъчено масло, а накрая изядоха и единствената ябълка, която Гъл бе взел със себе си.

— Обичам тази работа — сподели Доби. — Не знаех това, докато не се захванах с нея. Но си знаех, че ще мога, знаех си, че ще я върша както трябва. И си мислех, че всичко ще бъде наред. Но въобще не бях наясно какво мога да очаквам.

— Ако от това ще ти поолекне, да ти напомня, че тук поне знаеш с какво си се заловил. — „Това, мислено добави Гъл, е общото между жените и скачачите.“

Тук-там още стърчаха умъртвени от огъня, оголени стъбла като чернеещи се скелети сред изтъняващия дим. Вятърът фучеше край тях, караше ги да се превиват и стенат, пръскайки навред пепел с пълни шепи като в някаква мрачна приказка.

— Прилича ми на някой от онези филми за края на света — реши Доби. — В които огромен метеор изпепелява повечето от проклетите части от света и остават само някакви отвратителни мутанти лешояди, както и шепа храбри воини, опитващи се да бранят невинните. Ние бихме могли да бъдем сред тези бойци, защитници на доброто.

— Е, аз бих могъл да изиграя и ролята на мутант, но от мен да мине. Виж това — Гъл посочи на изток, където небето се озаряваше в червено над пламъците, високи като крепостни кули. — През половината време не мога да си обясня как мога да мразя пожарите и все още да си казвам, че и в тях има красота.

— Точно така се чувствам аз заради шибаната Джиджи Джепър.

Гъл пак се загледа в огъня, но този път със смях, кой знае защо се чувстваше щастлив, макар да му бе адски горещо и тънеше в мръсотия. Поразяваха го цветовете и нюансите и непрестанно променящите се форми на пламъците.

Импулсивно му хрумна да извади фотоапарата си от торбата. Една снимка нямаше да може да предаде цялото ужасяващо величие на гледката, но поне щеше да му напомня през зимата за преживяното тук.

Доби се нагласи за кадъра: вдигна на рамо двойната си брадва, разтвори крака и се постара да изглежда свирепо.

— Сега ме щракни. Като убиец на дракони.

Подходящо е за заглавие на снимката, каза си Гъл. За всеки случай му направи две снимки.

— Като я види, твоята Джиджи направо ще умре от мъка.

— Майната му! Хайде, много време прахосахме.

Отдръпна се с наперена крачка, докато Гъл прибираше фотоапарата си.

— Гъл.

— Да. — Тъкмо дърпаше ципа на торбата си, но надигна глава и видя Доби в почти същата поза, само че обърнат с гръб към него. — Стига си позирал, красавецо, вече прибрах фотоапарата.

— По-добре ела насам. Погледни това.

Разтревожен от тона му, Гъл бързо се приближи и погледна, накъдето сочеше пръстът на Доби.

— Дали е това, за което си мисля?

— Ох, мамка му.

Останките лежаха там, като мрачен знак насред овъглената пътека.

— Господи, Гъл, мутантите май са минали вече оттук. — Доби, олюлявайки се, се отдалечи, на няколко крачки, наведе се, подпря ръце на коленете си и повърна.

— Също като Доли — промърмори Гъл. — С изключение на…

— Исусе Христе, чувствам се като изцеден цирей. Отиде ми обядът. — Пребледнял като платно под слоя от черни сажди, Доби измъкна резервната си бутилка с вода, отпи и изплю водата. — Тук, точно тук е запалил пожара гадният му шибан мръсник. Също както с Доли. — Отново изплакна устата си, пак изплю и накрая отпи. — Все така действа.

— Да, само че не ми се струва, че този път е искал да прикрие трупа или да го унищожи до неузнаваемост. Може би е искал да го намерим или просто да привлече внимание, или пък понеже кучият син харесва палежите. И не прилича на Доли, тъй като този тук има дупка от куршум в челото си.

Доби стегна ръце около гърдите си и се огледа изплашено.

— Господи, мисля, че имаш право.

— Трябваше да се хвана на бас с теб. — Гъл извади радиотелефона си. — Защото не мисля, че ще се можем да се върнем към работата преди останалите от екипа.

Докато чакаха, Доби измъкна от торбата си две малки бутилка бърбън от Кентъки и отпи една глътка.

— Кой е загинал тук според теб? — попита той, като подаде втората бутилка на Гъл.

— Може би сме попаднали на следите на някакъв подпалвач и убиец, който изтребва всеки, който му се изпречи на пътеката. Но по-вероятно да е някой, който е бил свързан с Доли.

— Имай милост, Господи. Надявам се да не е майка й. Наистина се надявам на това. Нали все някой трябва да се грижи за това бебе.

— Видях майка й и свещеника в деня, в който дойдоха да благодарят на Малката мечка за повторното назначаване на Доли на работа в кухнята. Тя бе ниска и дребна, също като Доли. Мисля, че това тук са останки от по-висока фигура, дори бих казал доста висока. — Може би баща й.

— Може би.

— Ако не се бях записал за доброволец в днешното гасене, някой друг щеше да намери тези останки. Наистина пътеките са прокълнати. Роуан каза, че намерила Доли на една друга пътека. Ако ние не се бяхме натъкнали на скелета, рейнджърите щяха да го намерят. Човек наистина може да си помисли, че каквото и да направи огънят, все пак остава някакъв шанс да се открият следи.

Гъл вдигна очи към червенеещото се зарево, черната земя и упорито пълзящите оранжеви пламъци. И допи докрай бутилката си.

Рейнджърите от горските служби ще се присъединят към битката. В Гъл не угасваше яростта срещу тази бучаща, пълзяща стихия. Но успя да овладее чувствата си, за да намери сили да атакува огнището така, че с всяко замахване с брадвата си да излива гнева си. Тази война не се водеше срещу Бога или природата, или съдбата, а срещу някое злокобно човешко създание, което бе подпалило огъня за собствено удоволствие или някаква друга цел.

Откакто бе започнала тази битка, бе престанал да си задава въпроса защо бе възникнала. Мислеше единствено как да дочака края й.

— Поеми си дъх — каза му Роуан. — Скоро ще приключим. Ти сам го усещаш, че е така. Почини си малко, Гъл. Това не е работа само за един човек.

— Ще си отдъхна, като свършим с гасенето.

— Виж какво, зная как се чувстваш. Зная как точно ще…

— Не съм в настроение да действам разумно. — Отмести ръката й от рамото си. Очите му пламтяха. — По-скоро съм настроен да убия тази гадост. По-късно може да обсъждаме взаимно травмите си. Ама сега ме остави да си върша работата.

— Добре, щом така искаш. Необходими са ни хора на билото, за да изкопаят преградна линия, преди пожарът да се раздуха от вятъра, да проникне на нови участъци и да се разгори по-силно.

— Добре.

— Вземи Доби, Мат, Либи и Стович.

 

 

Беше нощ — или навярно сутрин, — когато се довлече до потока. Огънят се тресеше в предсмъртните си гърчове, давеше се, свистеше. Над главата му звездите примигваха през редеещия дим и му вдъхваха надежда, че ще дочака края.

Събу обувките и чорапите и накисна изморените си крака в чудесната хладка вода. Зад гърба си дочу бъбренето на уморените си колеги. Гласовете им до един бяха дрезгави от дима и притока на адреналин. Разменяха се шеги, хапливи подмятания, впечатления от толкова продължителната битка. И естествено си задаваха най-важния въпрос — за какво, мамка му, е било всичко това? — когато коментираха това, което той и Доби бяха намерили.

Разбира се, че го чакаше още доста работа, но можеше да изчака до зазоряване. Огънят нямаше да угасне лесно, освен ако не бъде окончателно потушен.

Роуан седна до него. Остави в скута си своята порция суха храна и подаде на Гъл бутилката.

— В лагера спуснаха много товари, така че успях да ти приготвя вечеря.

— Женската работа никога няма край.

— Виждам, че вече си по-спокоен.

— Имах нужда да се освободя от напрежението.

— Зная. — Лекичко го погали по ръката, после вдигна вилицата и я забучи в пържолата. — Полях я малко с лютивото табаско на Доби. Стана по-вкусно.

— Направих му снимка. Той стоеше там, в чернилката, а зад него бяха само огънят и небето. Сюрреалистично. Тъкмо го снимах, когато го намерихме. Отначало не почувствах нищо, честно, докато не тръгнахме за срещата с теб. Тогава нещо в мен започна да расте, ставаше все по-голямо и по-голямо. Господи, дори не се бях замислял, че някой може да бъде погребан така, след като е бил прострелян в главата.

— Прострелян ли?

— Да — кимна Гъл, — но не мислех за жертвата. Мислех само за работата ни, за нас. За всичко изгубено и пропиляно, за рисковете, за потта и кръвта. И за какво е всичко това, Ро? Понеже не можех да изпратя в ада този, който е причинил това, трябваше да се сражавам с адския огън около мен.

— При скока си Мат се закачил на клоните на едно дърво. Успял да се спусне на земята, но можеше да свърши зле. А пък Елф за малко да бъде затисната от едно падащо дърво. Янгтри се рани по крака с брадвата и сега коляното му е подуто. Един скачач от екипа от Айдахо се приземил лошо и си счупил крака. Направо да полудееш.

Мълчаливо продължиха да се хранят в тишината.

— Искат и двамата, ти и Доби, да се приберете на сутринта в базата, за да могат Дикико и Куиниък да ви разпитат. Мога да ти помогна да си събереш екипировката.

Той я погледна, изпълнен с благодарност. Беше й признателен, че тя не спомена за грижите си за него.

— Ще бъде много добре.

— Предположих, че ще си много уморен, затова можеш да си спестиш разпъването на палатката. Можеш да дойдеш в моята.

— Така ще бъде още по-добре. Обичам тази професия — промълви след малко, мислейки за Доби. — Не зная защо точно, но онова копеле ме кара още повече да заобичам работата си. Полицаите трябва да го намерят, да го заловят, да го спрат. Но ние сме тези, които почистваме причинените от него ужасни поражения. Ние сме тези, които вършим всичко необходимо, за да не стане още по-лошо. За него дивата природа не означава нищо, нито това, което живее в нея, докато за нас всичко това означава много.

Погледна към нея и бавно се наведе, за да я целуне по устните с изненадваща нежност.

— Намерих те, Роуан, сред дивата природа. Това е дяволски важно за мен.

Тя се усмихна слабо.

— Не бях изгубена.

— Нито аз. Но все пак те намерих, просто така.

Когато тръгнаха към палатките, срещу тях се зададе Либи.

— Как си, Гъл?

— Добре. По-добре, след като чух, че мога да се отърва от почистването. Виждала ли си Доби?

— Да, той току-що се върна. И сега се чувства… мисля, че знаеш как. Мат и аз поседяхме малко с него, след като останалите си легнаха. Той постепенно се оправя.

— Ти, Барби, днес свърши добра работа — намеси се Роуан.

— Това ми е целта — да върша добра работа. Лека нощ.

Роуан се прозяваше през целия път до палатката, защото телом и духом вече се беше отпуснала, тъй че можеше да се каже, че обувките й сами я влачеха напред.

— Да не си посмял да ме будиш, освен ако някой не пострада от сърдечен удар. Всъщност дори и тогава може да не ме събуждаш.

Съблече се само по тениска и гащета. И като се напъха в спалния си чувал, Гъл се замисли.

— Знаеш ли, само преди трийсет секунди си мислех, че съм твърде уморен дори да си почеша задника. Ала сега, странно, отново съм изпълнен с подновена енергия.

Тя отвори очи, но след секунди отново ги затвори.

— Прави каквото искаш. Само не ме буди, докато го правиш.

Той се настани до нея, усмихна се и притегли вече отпуснатото й тяло към своето. И когато затвори очи, мислеше за нея, за нищо друго, освен за нея, преди неусетно да потъне в съня.

 

 

Събуди го коляното й, забито в чатала му. Очите му се извъртяха още преди да ги отвори. Да лежи отпуснат по гръб му бе помогнало да освободи много от напрежението в пулсиращите си топки.

Дали тя бе преследвала именно това или просто той бе извадил лош късмет? Но както и да бе, ударът бе страхотен.

Тя не се помръдна, когато той се претърколи, намъкна си панталоните, чистите чорапи, обувките, но без да се закопчее и да завърже връзките на обувките. Бързаше да изпълзи навън сред меката утринна светлина.

Нищо и никой не помръдваше. Спяха спокойно, защото никой не им забиваше коляно в топките, пък и доколкото знаеше, всеки спеше в отделна палатка, така че сигурно с топките им всичко си беше наред.

Остана отвън, за да се пооправи, след което реши да се отдалечи от лагера, за да облекчи пикочния си мехур. Каза си, че следващото в списъка му ще бъде едно кафе и да запълни с нещо стомаха си. След като се беше събудил пръв в целия лагер, това означаваше, че пръв ще получи храна за закуска. Седна отвън, да закуси от не много приятната суха храна, а после се спусна надолу към потока, за да остави Роуан да поспи още малко и…

Спря се и впери очи в поляната, осеяна с чудесни пурпурни диви лупини. Сред тях блестеше леката утринна мъгла и създаваше илюзията, че плуват над плитка бяла река, а дузини тъмносини пеперуди танцуваха над стеблата им.

Всичко тук беше недокоснато от човешка ръка. Нито от опустошителния огън. Нали те го бяха спрели и сега тези прекрасни диви цветя можеха тук да си цъфтят несмущавано, а пеперудите да танцуват на призрачната утринна светлина.

Толкова е красиво, въздъхна Гъл, толкова живо и ослепително, като най-изкусно нарисуваните картини. Дори може би по-красиво от тях. И той имаше принос в спасяването на тази красота и на дърветата зад тях и на всичко, което лежи оттук до края на гората.

Беше се сражавал сред задушлив дим и осеян с пламъци нажежен въздух, беше газил из чернеещи се пепелища, изпълнени със смърт. За да стигне дотук, където животът цъфтеше, където всичко тънеше в тишина и непретенциозна красота.

За да намери тук отговорите на всичките си въпроси защо бе дошъл.

 

 

Успя да я измъкне от лагера, преди да започне опаковането на товарите и я доведе на това вълшебно място.

— Ама ние трябва да се стягаме — протестираше Роуан. — Ако не си завлечем задниците долу, в центъра за посетители, ще трябва да ни изпратят някой ван, за да ни приберат в базата. Искам чисти дрехи, искам да съм цялата чиста. И, за Бога, искам една кока-кола.

— Тук е по-хубаво от една кока-кола.

— Няма нищо по-хубаво от една кока-кола сутрин рано. Но заради вманиачеността си към кафето не можеш да го разбереш.

— Само погледни — махна с ръка той. — Това е по-красиво от всичко останало.

И преди беше виждала поляни, и лупини бе виждала, и пеперуди, летящи около тях. Тъкмо понечи да го каже, раздразнена от липсата на кофеин, когато се сепна. Той й се видя така… поразен.

И тя го разбра. Разбира се, че го разбра. Кой друг можеше да го разбера по-добре?

Все пак реши да го събуди от унеса му: веднъж като го смушка с лакътя и още веднъж с думи:

— Пак се проявява онази сантиментална, романтичната черта.

— Стой точно тук, където си. Ще те снимам.

— Ще ме снимаш, как ли не! Господи, Гъл, погледни ме само на какво приличам!

— Да те гледам, е едно от любимите ми занимания.

— Ако искаш снимка на жена насред поляна с горски цветя, намери си някоя, която е с идеално чиста, блестяща коса и със снежнобяла рокля.

— Не ставай глупава, изглеждаш съвсем добре. Защото си част от всичко това тук. Това е като в края на книгата, която взех от Доби. В нея се разказва как и защо и кой може да схваща връзката между две понятия.

— Романтичен наивник — изсумтя тя, но думите му я трогнаха, истината в тях, познанието, което споделяха.

И така, Роуан пъхна палци в предните си джобове, изпъна бедро и изпрати към него и фотоапарата му една голяма, дръзка усмивка.

Той направи снимката, свали бавно фотоапарата й само се загледа в нея, просто така, докато тя го чакаше на поляната. Дъхът му секна от красотата й.

— Хайде да се сменим. Сега аз ще те снимам.

— Не. Ти си по-важна. Както и Доби сред почернялата огъня земя, с бушуващия зад него пожар, докато ми описваше колко много обича тази професия, какво той е намерил в нея. И ти, Роуан, окъпана от слънчевата светлина, с непокътната красота зад теб. Все едно си краят на небесната дъга.

— Хайде. — Леко смутена, тя сви рамене и се приближи към него. — Може би още не си се разсънил добре.

— Ти си отговорът, още преди да съм задал въпроса.

— Гъл, чувствам се странно, когато започваш да говориш така.

— Мисля, че ще трябва да свикваш с това. Вече съм затънал много надълбоко в… близостта ми с теб. Засега ще го наречем така, защото мисля, че това между нас е нещо много повече, а и има още доста какво да откриваме.

Лека паника се добави към смущението й.

— Гъл, да се задълбаваш в това… да се привързваш към хора като нас — хора като мен — е облог, който не може да се спечели.

— Не мисля така. Обичам да залагам.

— Защото си луд.

— Трябва да си луд, за да вършиш тази работа. Не можеше да оспори това.

— Трябва да потегляме.

— Само още едно нещо.

Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си. Пръстите му се плъзнаха нагоре по лицето й, като че ли го подготвяше за целувката насред красивата поляна, окъпана в лъчите на лятното слънце, украсявана от пърхането на пеперудите и песните на птиците.

Неспособна да се владее повече, тя се отдаде на сладостта, потопи се в омаята на обещанието, което си повтаряше, че не иска. Сърцето й запърха до болка в гърдите.

И тогава, за пръв път през живота й, я прониза непреодолим копнеж.

Отстъпи назад, олюлявайки се.

— Това е просто физическо привличане.

— Продължавай да си го повтаряш. — Обгърна раменете й с ръка — безгрижен, приятелски жест.

Този мъж, помисли си тя, може направо да ме подлуди.

 

 

Дикико и Куиниък излязоха от командния център веднага, щом ванът се появи в базата.

— Добре ще е, ако първо ни оставят да се измием — подхвърли Гъл на излизане на полицая и на федералния агент. — Къде искате да проведете разпита?

— На наше разположение е кабинетът на Малката мечка — обясни му Куиниък.

— Вижте какво, пред столовата има маси. Няма да се разсърдя, ако седнем там и ни поднесат малко храна. Очаквам и Доби да поиска същото.

— Имаш право, синко. Имате ли представа кой може да е убитият?

— Ще поговорим за това — обеща му Дикико.

— Ние ще се погрижим за вашата екипировка — Роуан махна с ръка към Мат и Джанис. — Не се безпокойте за нея.

— Много ти благодаря. — Гъл я погледна бързо.

— Заподозрени ли сме? — Доби искаше да узнае отговора на този въпрос още докато наближаваха столовата.

— Все още не сме изяснили много неща, господин Карстейн.

— Не го притеснявай, Ким — предложи й Куиниък. — Няма причина да те подозираме по този случай. Искаме само да те попитаме къде си бил в нощта, преди на другия ден да скочиш в дима. Става дума за интервала от единайсет вечерта до три през нощта, ако искаш да съм по-точен.

— Аз ли? Играх карти с Либи, Янгтри и Тригър някъде докъм полунощ. После Трип и аз изпихме по една бира за последно. Мисля, че си легнахме към един.

— Аз пък бях с Роуан — обясни Гъл лаконично.

— Искаме да чуем какво сте казали на рейнджърите, дошли на местопрестъплението — включи се Дикико, настани се до масата и извади нетбука си и миниатюрния си касетофон. — Бих искала да запиша показанията ви.

— Доби, защо не започнеш ти? А аз ще отида да видя какво ни е приготвила Мардж. Вие искате ли нещо? — попита Гъл.

— Няма да възразя срещу нещо студено за пиене — отвърна му Куиниък. Дикико също кимна, щом си спомни за лимонадата на Мардж.

— Така ще е добре. А сега, господин Карстейн…

— Може ли да престанеш да ме наричаш господин, а само Доби?

— Добре, Доби.

Той започна да описва какво се беше случило. Как видял останките, какво направил, какво разказал после на рейнджърите.

— Знаете ли, почернялата земя наоколо и без това изглеждаше като ужасяваща сцена, а накрая се прибави и това. Гъл изказа предположението, че може да е свързано с Доли.

— Така ли? — заинтересува се Дикико.

— Има смисъл, нали? — Доби ги огледа и двамата. — Не сте ли съгласни?

— Доби, как стана така, че само ти и Гъл се озовахте в този участък?

Доби сви рамене, също както и Дикико, когато се показа Гъл, на две крачки пред Лин. И двамата носеха табли с храната.

— Нуждаехме от всеки пожарникар за борбата с ядрото, за прокопаването на преградната линия, но някой трябваше да обходи локалните огнища по фланга. За това аз и Гъл се включихме като доброволци.

— Искаш да кажеш, че ти и господин Гъливер Къри сте поели заедно по този маршрут?

— Много си пада по обръщението „господин“ — обясни Доби на Гъл. — Да. Маршрутът бе доста дълъг, но на мен ми харесва да унищожавам локални огнища. Гъл и аз свършихме добра работа заедно. Благодаря. — Усмихна се на Лин, когато тя остави пред него пълната табла. — Със сигурност изглежда много добре.

— Мардж каза да си оставите място за пая с череши. Само ми кажи искаш ли още нещо.

— Хайде да не губим повече време. — Гъл седна до Доби. — Тръгнахме по този маршрут, защото бяхме определени за проверката на локалните огнища. Ако забележиш някое от тях, угасяваш го и продължаваш нататък. И си вършехме тази мръсна работа, движейки се все на изток, за да се присъединим към останалите от екипа. Пожарът се преместваше на изток, но вятърът се промени, при което и фланговете се изместиха. Намерихме останките, защото прекосихме един обгорял участък, забързани към далечния фланг. Там можеше да се подпалят опасни локални огнища, които после да се окажат трудни за гасене. Ако се стигнеше до това, което за щастие не стана, можеше да бъде засегнат центърът за посетителите на парка. Никой не искаше да се стига дотам. Сега ясно ли е?

— В общи линии така беше. — Доби измъкна от джоба бутилката си с табаско, повдигна своето руло „Кайзер“ и измъкна малко от хряна, поставен от Мардж.

Гъл поклати глава, когато Доби му подаде бутилката.

— Моята порция и така си е добре. О, да, забравих да спомена, че тялото ми се стори свързано с убийство на Доли. Може да си имаме работа с някакъв сериен убиец и подпалвач на горски пожари, който подбира жертвите си по случайност, но все пак ми се струва по-вероятно да има връзка между двете убийства.

— Само че този беше застрелян — обади се Доби, въпреки че устата му още беше пълна. — Не може да се пропусне това, че имаше дупка от куршум.

— Няколко скачачи се нараниха при този пожар. По пътя научих, че двама колеги са били сериозно ранени. Видях с очите си как бяха опустошени много акри от дивата природа. Искам този, който е отговорен, да си плати. Искам да разбера защо не му стигат само убийствата. Защото ми се струва, че за убиеца тези пожари са не по-малко важни от самите убийства. Иначе няма причина да подпалва горите. Самият пожар вероятно означава нещо за него.

— Това е интересно разсъждение — отбеляза Дикико.

— След като вече ви казах каквото искахте да знаете, остава само да се продължава с разсъжденията. И тъй като никой от вас не изглежда глупав, длъжен съм да допусна, че и вие вече се занимавате със същите разсъждения.

— Той се чувства донякъде обиден, защото сега трябва да е тук, навън, вместо да се напъха с Шведката под душа.

— За Бога, Доби. — После Гъл се засмя. — Да, така е. И тъй като не ми струваше малко да дам тези показания, може би ще ни кажете дали сте идентифицирали останките.

— Тази информация… — Дикико улови предупредителния поглед на Куиниък и се намръщи. — Докато изчаквахме потвърждението, открихме автомобила на преподобния Летърли паркиран на отбивката на шосето към центъра за посетители. Жена му не ни каза къде е отишъл, а само ни осведоми, че не бил у дома си, нито се появил в църквата.

— Някой е застрелял проповедника? — сърдито ги прекъсна Доби. — Това със сигурност е дяволска работа.

— И то проповедника на семейство Брейкман — добави Гъл. — А освен това се носи слух, че Доли се чукала с него. Чух още, че Лео Брейкман бил освободен под гаранция.

— По-добре е този кучи син да не се връща тук.

Дикико изгледа Доби недоволно, но вниманието й си оставаше концентрирано върху Гъл.

— Ще разговаряме с господин Брейкман след погребението на дъщеря му тази сутрин.

— Следят го двама от моите хора — добави Куиниък. — Сдобихме се със списъка на оръжията, които е имал, всичките законно притежавани. Ще огледаме пак оръжейния му сейф.

— Ще бъде много глупаво да е използвал някое от собствените си оръжия, и то от регистрираните, за да убие този, който е чукал дъщеря му и е проповядвал на жена му.

— Независимо от това, ние проучваме всяка версия в разследването. Ние също умеем да разсъждаваме, господин Къри — добави Дикико. — Но си имаме работа основно с факти, с данни, със свидетелства. Двама души са убити и това е най-важното. Но от значение са и щетите, нанасяни на дивата природа. Аз също работя за горската служба. Повярвай ми, всичко е от значение.

Тя се изправи.

— Благодаря и на двамата, че ми отделихте време. — Като последна награда поднесе на Гъл сухата си усмивка. — Съжалявам за закъснелия душ.

— Няма защо да им се извиняваме — промърмори Куиниък, когато се отдалечиха. — Аз съм на мнение, че ти току-що направи забавен, остроумен коментар. Направо ме сгря отвътре.

— Нека да спрем дотук. Погребенията винаги охлаждат обстановката.