Нора Робъртс
Окото на пламъка (30)

30.

Когато можеше, Роуан тичаше по-бавно и равномерно. Смъртоносните пламъци бяха облизали крака й, но едва усещаше раната като тъпа, далечна болка.

Губеха войната, не спираше да си повтаря, започнаха да я губят от мига, в който парашутът на Янгтри не се разтвори.

Всичко се разпадаше, нищо не беше наред, ситуацията излизаше от контрол.

Вятърът продължаваше да се усилва, постоянно менеше посоката си и ускоряваше разпространението на пожара. Тук-там пред нея танцуваха малки огнища като лукави, зли дяволчета. Въздухът беше толкова сух, че сякаш пукаше като изсъхнал клон.

Така и не успя да стигне до екипа на Тригър, за да прецени лично обстановката, да провери онзи фланг, да усети коварството на огъня. Но след като чу спешното настояване на Гибънс, нямаше друг избор, освен да се върне назад.

Продължи на север, напряко през краищата на опожарената зона, за да спести малко от пътя. Според разчетите й скоро трябваше да се натъкне на Мат и Кардс.

Подпалванията се редуваха толкова бързо и така начесто, че започваше да се чувства като играч в смъртоносната игра „Убий къртицата“.

В движение отпи глътка вода и плисна малко върху изпотеното си лице. Но успя да устои на подтика веднага да се обади отново в базата, за да научи нещо повече за състоянието на Янгтри.

По-добре да вярва, че е жив и че се бори за живота си. Ако го вярва, ще се сбъдне.

Ала загнездилият се в нея непресекващ страх, че не е било инцидент, а саботаж, не я напускаше.

Колко ли други се измъчваха от същия страх? Как ще могат да се борят със стихията, докато този ужасен страх гложди мислите им? Как да се държи хладнокръвно, минута след минута, как да се появява в чакалнята, как да се държи при поредния полет, очаквайки да й дойде редът за скачане?

Дали случилото се с Янгтри беше просто нещастен случай? Да не би да е пропуснала да забележи нещо важно?

По-късно ще му мисля, заповяда си тя. Ще го отложа за после. Сега най-важно бе да овладеят пожара.

Усети, че силите й отпадат, измъкна едно шоколадово блокче от торбата си и започна да къса опаковката.

И тогава чу някакъв вик.

Димът я заслепи и обърка, първата й реакция бе да хукне напред, но събра сили и си заповяда да спре. Трябваше да помисли.

Сигурно трябваше да продължи на север. Да, право на север, реши тя и се втурна натам.

Забеляза захвърления на земята радиотелефон, видя кръвта, с която бе изцапана земята наоколо до един дънер, горящ като факла. Наблизо пламтеше и един клон.

Ужасена, Роуан сви длани като рупор пред устата си и се приготви да се развика. Но отново ги отпусна, защото я обзе страх, толкова силен, че чак й прилоша. Видя кървавата следа, сочеща на изток, и я проследи, докато изваждаше бавно радиотелефона от колана си.

Защото вече знаеше и някъде в себе си се запита дали не го е знаела винаги, ала лоялността бе пресякла съмненията, просто не й бе позволила да прекрачи линията — освен в сънищата.

Сега, с натежало от мъка сърце, се подготви да прекрачи тази линия.

Преди да успее да задейства радиото, той се появи там, просто така, с мрачно изражение и запален експлозив в ръката. Като я видя, вдигна заряда, от края му висеше черен фитил, пламтящ по края си като пръчка от бенгалски огън.

— Не искам да те наранявам. Не и теб.

— Защо би искал да ме нараниш? — Впери поглед в тъжните му очи. — Ние сме приятели.

— Не го искам. — Мат извади пистолета си от колана. — Но ще го направя. Хвърли радиото.

— Мат… — Тя подскочи леко, като чу как Гибънс извика името й по радиото.

— Ако му отговориш, ще те застрелям. Ще съжалявам, но ще направя това, което трябва да се направи. Правя това, което трябва да бъде направено.

— Къде е Кардс?

— Хвърли радиото, Роуан. Хвърли го! — озъби й се той. — Или ще стрелям. Ще ти пусна един куршум в крака, пък нека после пожарът да реши.

— Да. Добре. — Отвори пръстите си и остави радиото да падне, но той поклати глава.

— Изритай го настрани. Не ме предизвикай.

— Не го правя. Няма да го направя. — Докато го риташе настрани, тя чу гласа на Джанис. — Трябва да се махнем оттук, Мат. Това място се разпада. Не е безопасно.

Тя се мъчеше да си наложи да го гледа в очите, но вече бе видяла двуострата му брадва, забучена в колана му, както и кръвта по острието й.

Кръвта на Кардс.

— Никога не съм искал да бъдеш ти. Вината не е твоя. А и ти дойде на погребението. Поседя с мама.

— Никой не е виновен за случилото се с Джим.

— Доли го изигра, направо го побърка. Въртеше и двама ни на малкото си пръстче, затова последното, което си казахме, бяха само грозни думи. А Кардс му беше навигатор. Трябвало е да се досети, че Джим не е в състояние да скача. И ти го знаеше.

— Къде е Кардс?

— Избяга от мен. Може би пожарът го е погълнал. Така му е било писано. Трябваше да го застрелям за по-сигурно, но всичко е само съдба. Може би и късмет. Не решавам аз. Доли падна. Не съм я убил. Сама падна.

— Вярвам ти, Мат. А сега трябва да вървим на север. После можем да говорим, когато…

— Дадох й пари, ти знаеш, за бебето. Но тя искаше повече. Когато отидох у тях, исках само да поговоря с нея, да се разберем. Заварих я да потегля с колата си, без бебето. Беше лоша майка.

— Зная. — „Дръж се спокойно, съгласявай се с него, преструвай се, че го разбираш“ — Мат, кой може да знае това по-добре от мен? Че при родителите ти Шайло ще е по-добре? Аз съм на твоя страна.

— Тя отиде до онзи мотел. Защото си беше уличница. Видях го, свещеника, как се показва отвътре и й отваря вратата. Брат ми беше мъртъв, а тя се чукаше с този свещеник в мотелска стая. Исках да вляза, но се изплаших от това, което можех да направя. Изчаках, тя излезе и подкара колата си.

Роуан чу как още едно дърво пламна като факла.

— Мат…

— И тогава тя спука гума. Това бе съдба, нали? Изненада се, като ме видя, когато спрях колата си зад нейната, по лицето й се изписа вина. Казах й да се изтегли отстрани, в отбивката. Щях да й помогна. Но тогава тя такива едни ги наговори… Ако не беше оплюла всичко наоколо, ако не беше такава лъжкиня, курва и егоистична кучка, нямаше да я блъсна толкова силно. Тя смяташе да се махне и да зареже бебето. Знаеше ли това? Що за майка би направила подобно нещо?

— Трябва да изчезваме оттук — подкани го тя. Тонът й бе спокоен, но твърд. — Искам да ми разкажеш всичко, Мат. Искам да те изслушам, но трябва веднага да тръгнем, ако не искаме да бъдем заклещени тук.

— Шайло… може би е мое бебе. — Изтри уста със свободната си ръка, когато Роуан се втренчи удивено в него. — Беше само веднъж, бях толкова самотен и Ани така ми липсваше, пък и пийнах малко повечко. Ама беше само веднъж.

— Разбирам. — Прилоша й, но успя да се овладее. — Понякога и аз съм самотна.

— Ти не си! Тя ми каза, че било мое, а на Джим, че било негово. Сетне твърдеше, че е мое, защото знаеше, че той не искаше да има бебе, не искаше и нея. Тя знаеше, че аз ще направя каквото трябва да се направи и искаше да го кажа на Ани. С Джим се сбихме точно преди сирената да завие. Той беше в списъка. Аз не бях. Той е мъртъв. Аз не съм.

— Вината не е твоя.

— Какво знаеш ти за това? Изкрещях му да се продъни в ада и точно това стана. Мислех да направя нещо на Кардс, така че Джим да не може да скочи, защото той това обичаше най-много. Както аз обичах брат си. Да му сипя нещо в храната, да го спра по някакъв начин. Смятах да взема бебето от Доли и да го дам на мама. Така щеше да е най-правилно. Но тя падна и аз трябваше да направя нещо, нали?

— Да.

— Изпратих я в ада. Тогава разбрах какво трябва да направя. Трябваше да премахна Лео от пътя си, за да взема бебето и да го накарам да си плати. Той винаги обиждаше Джим, една добра дума не каза за него.

— Затова си взел пушката от сейфа на Лео и си стрелял по мен. Ти стреля по мен и Гъл.

— Не по теб. Не исках да те нараня. Доли беше издала на Джим комбинацията на сейфа, а Джим я каза на мен. Джим би желал да стане точно така.

— Добре. — Пламтящите главни летяха около тях като снаряди. — Ти раздаде справедливост заради Джим и направи това, което трябваше, за твоето семейство. Обещавам, че ще те изслушам, ще направя дори каквото искаш, просто ми го кажи. Само че не тук. Вятърът променя посоката си. За Бога, Мат, ако не се преместим, ще попаднем в смъртоносен капан.

Тъжните му очи не трепнаха.

— Както вече казах, всичко е в ръцете на съдбата. Пръстът на съдбата може да се открие в развалените помпи и резачки или в това кой ще попадне на повреден парашут.

— Ти си играл на руска рулетка с нашите парашути? — Тутакси съжали за думите си, но яростта й просто бе взела връх. — Янгтри не ти е сторил нищо. Може да умре.

— Всеки можеше да е на негово място. Беше въпрос на справедливост. В края на краищата, Ро, ние всички убихме Джим. Всички ние, правейки това, което трябва, го подтиквахме да прави същото. И всеки има еднакъв шанс. Не исках да бъдеш ти, въпреки че видях как ме погледна, когато ти казах, че ще потърсим помощ от адвокат за правата ни върху бебето. И как мама ще се грижи за отглеждането на детето. Видях как всички тогава ме гледахте, защото аз бях жив, а Джим — не.

Сърцето на Роуан биеше до пръсване в гърдите й, не би могла да надбяга куршума, но ако се забавеше още малко, няма да може и от огъня да избяга.

Чуваше грохота и свистенето на все повече разпалващия се пожар, напредващ заплашително към тях.

— Трябва да тръгваме, за да можеш да се грижиш за бебето, Мат. Тя се нуждае от баща.

— Тя има родителите ми. Те ще са добри с нея. — Огънят озаряваше лицето му с червени и златисти отблясъци. Ала очите му вече не бяха тъжни, а блестяха като очи на луд.

— Снощи скъсах с Ани. Вече нямам какво да й дам. И знаех, от началото на днешния ден, още като пристъпих към люка за скачане, че ще ми е за последен път. По един или друг начин, мислех си, ще съм следващият, ще изгоря като Джим. Пожарите са всичко, което ми е останало.

— Имаш бебето.

— Джим е мъртъв. Когато гледам огъня, го виждам мъртъв. Виждам го как изгаря. Сега остава само пожарът. Харесва ми. Не убийството, а огънят, да го предизвиквам, да го наблюдавам, да гледам как се развихря. Обичам това много повече, отколкото да се боря с него. Може би обичам ада.

— Аз още не съм готова да отида там.

Едно дърво рухна с оглушителен трясък и разтресе земята на броени метри от тях. Роуан отскочи надясно и се впусна да бяга слепешката. Чу трясъка от изстрела, гърбът й се скова, като усети как куршумът леко одраска плешката й.

Чу и някакво свистене, като че ли разгневен стършел профуча покрай ухото й, а после рязко се извъртя наляво, защото една главня запламтя точно пред краката й.

Ако Мат нямаше да я убие, пожарът със сигурност щеше да я довърши.

Предпочиташе огъня и като нощна пеперуда се втурна право към пламъците.

За миг те я обгърнаха в огнена прегръдка, от която не й остана дъх. Писъкът й отекна в главата й, преди да набере още сили и да изригне като див вик на страх и веднага след това на възторг, защото успя да отскочи. Ускорението я тласна напред, тя се претърколи и падна на длани и колене. Раницата й натежа като олово, когато се опита отново да се изправи, давейки се в дим. Цялата гора около нея се възпламеняваше в някаква безумно весела кавалкада с дълбок, гърлен рев, а един луд я преследваше ожесточено.

При изплющяването на следващия изстрел тя потъна още по-дълбоко в пастта на огнедишащото чудовище.

Чуваше го как я настига, туптенето на стъпките му отекваше по-близо, макар тя да отказваше да повярва на ушите си. Озърна се отчаяно — навсякъде само дим и пламък.

Да се бори или да побегне.

Избра второто: остави Мат да я преследва ожесточено като животно, избягало от поведеното към кланицата стадо. И макар жаравата вече да се бе приготвила да я погълне, тя се разкрачи, здраво забила нозе в пепелта, сграбчила в двете си ръце двуострата си брадва. Готова бе за схватка.

Можеше да я убие. По дяволите, със сигурност можеше. Но тя със същия успех можеше да му нанесе първия удар.

Заради себе си, заради Янгтри, заради всички, дори и за бедната, нещастна Доли.

— Ще пролея кръвта ти — закани се тя. — Ще я пролея, преди да издъхна.

Видя жълта риза през маранята от дима, после и нечий силует, приближаващ се все по-бързо.

Насили се да вдишва и издишва учестено, за да изпомпа повече адреналин в артериите си. Разполагаше само с един миг, два най-много, за да реши дали да запрати оръжието си с надеждата да му нанесе як удар, или да го развърти около себе си.

Второто. По-добре ще е да държи брадва в ръцете си, вместо да рискува да не го улучи.

Вдъхна още от задушливия въздух, изправи двуострата брадва над рамото си и стисна зъби, готова да улучи най-удобния миг и да я развърти бясно над главата си.

Приближаваше се бързо и ръцете й трепнаха.

Наистина се носеше много бързо. О, Господи!

— Гъл. — Задави се, произнасяше името му, когато той изскочи из дима.

Политна към него. Първото, което усети, бяха ръцете му, как плътно стиснаха раменете й. Нищо, нищо друго, нито най-нежните милувки, нито прегръдките дори, не можеха да се сравнят с този миг.

— Мат.

— Разбрах.

— Има пистолет.

— Да, и това знам. Ранена ли си? — Набързо огледа лицето й, след като тя поклати глава, по-скоро може би да увери сама себе си. — Можеш ли да тичаш?

— А ти как мислиш?

— Трябва да бягаме, защото Мат не е единственият ни проблем.

Тъкмо да се съгласи, когато се вцепени.

— Почакай. Чуваш ли нещо?

— Ти си тази, която има слух като на… Да. Сега и аз го чух.

— Той идва. От там — тя махна с ръка по посока на звука. — Сякаш плаче.

— Наистина ми е мъчно за него. Мисля, че ще е по-добре да тичаме на юг.

— Ако можем да стигнем до почернялата земя. Само че ако ние можем, ще може и той.

— Надявам се да е така. Там ще се справим с него. А сега тичай. После ще говорим.

— Не искам да се бавиш заради мен — замоли го тя.

— О, мамка му. — Сграбчи ръката й и я дръпна решително.

Повлече я след себе си.

Роуан затича. Проклета да е, ако го забави, защото не може да следва темпото му. Нямаше значение, че дробовете й изгаряха, че болка пронизваше краката й, а потта прогаряше очите й като киселина.

Тичаше през един свят, полудял от насилие, зашеметяващо ослепителен с калейдоскопа си от яркочервени, оранжеви и дори синкави багри. Летеше подобно на призрак през зловонния дим, прескачаше на един дъх хаотично разпилени догарящи клони, заобикаляше трескаво пламнали отломки в зеещи ями, зловещи като мечи капани.

Ако успееха да се доберат до грозно почернялата, обгорена земя, щяха да оцелеят. Само трябваше да налучкат пътека до нея.

За частица от секундата си позволи да отклони поглед към Гъл. Пот се лееше като река от изпоцапаното му със сажди лице. Някъде в разгара на бягството беше изгубил шлема си и косата му сега бе посивяла от сипещата се навред пепел.

Но очите му я впечатлиха най-силно. Ясни, фокусирани, решителни. Очи, които неуморно я теглеха напред. Очи, които никога не лъжат. На които можеш да се довериш.

И тя им се довери.

Можеха да успеят.

Нещо обаче експлодира зад тях.

Със затаен дъх Роуан се озърна назад и видя как се извиси стълб от оранжев дим, право нагоре към небето. Но бързо просветля, още докато го гледаше смаяно.

— Гъл, виж!

Той само й кимна. И той го бе видял.

Нямаше време за разговори, за кроене на планове, дори за мислене. Почвата под нозете им се разтресе. Облъхващ смъртоносно всичко с огнения си дъх, пожарът разпиля стъбла и клони, въглени и съчки, избухнали като от сноп гранати.

Синкавооранжеви кълба ги заклещиха отляво и засъскаха като змии. Един грамаден дънер мигом пламна, сякаш бе кибритена клечка, и се свлече, покривайки земята с килим от жарава. Димът още повече се сгъсти, като памук, с бясно вихрещи се искри в него.

Фонтан от жълтеникав пламък се разпростя пред тях и ги принуди рязко да се извърнат от непоносимата жега. Гъл изръмжа безпомощно, когато един горящ клон го удари в гърба, ала не забави ход, докато се носеха задъхани надолу по стръмнината.

Лавина от камъни се затъркаля около подметките им, но не спряха бягството им от ада. Грохотът на стихията, ужасяващ като боен вик на смъртен враг, ехтеше зад гърбовете им.

Убийственият огън ги заобикаляше отвсякъде с непрогледен дим.

Нямаше накъде да избягат.

— Залегни и се покрий! — кресна й Гъл и загърна банданата около устата на Роуан, а после и своята.

На Роуан й се стори, че някой изкрещя, докато разкъсваше пакета към колана си с огнеустойчивото алуминиево фолио. Може би беше Мат, но един луд с оръжие в ръка сега бе най-малкият им проблем.

Тя настъпи долните краища на фолиото, сграбчи горните краища и го разпъна над главата си. Гъл, преди да се скрие под своето фолио, я погледна за последен път с толкова любов, че прониза сърцето й само с този поглед.

— После ще се видим — задъхано й прошепна.

— Да, после.

Залегнаха, свити на кълбо като пашкули.

Отдолу Роуан копаеше трескаво дупка, в която да завре лицето си, колкото може по-надолу към по-хладната почва. Затвори плътно очи, заповяда си да диша едва-едва, накъсано, плитко и само през спасителната бандана. Дори едно вдишване на нагорещените газове можеше да прогори белите й дробове и да я отрови.

Пожарът заливаше с цунами от пламъци гората и поразяваше всичко наоколо, тътнещ като тежък товарен влак. Вятърът се опита да разкъса фолиото й и да го запрати надалеч. Около нея заблещукаха искри, но тя нито за миг не отвори очи.

И тогава видя баща си да пече риба на лагерния огън, а в очите му танцуваха пламъчета, както се смееше за нещо си с нея. Видя и себе си, как разперва ръце във въздуха при първия им съвместен скок. Видя го как той разтвори ръце за прегръдка, когато тя се завтече през глава към него след завръщането от гасене на поредния пожар.

Лицето му, светещо от вътрешен пламък, се появи пред нея, докато й разказваше за Ела.

После ще се видим, каза му тя, а горещината наоколо ставаше все по-непоносима.

Видя и Гъл, със закачливата му усмивка и наперена походка, да излива вода от шлема си върху главата й. Видя го да се връща при нея с бира, леденостудена, а после да се бие ожесточено с юмруци срещу банда негодници, побеснял като дяволския огън.

Почувства как я придърпва в ръцете си. Как се обръща към нея в мрака. А сетне го видя да тича с нея. Да тича към нея.

Беше дотичал през огъня заради нея.

Страхът се заби като копие в корема й. И преди се беше страхувала, но повечето пъти защото беше дяволски уверена, че не е готова да умре. А сега се страхуваше за него.

Толкова са близо, помисли си младата жена, докато пожарът не секваше вихрения си танц, не спираше да поваля и да изгаря. И все пак й се стори като нещо безкрайно далечно. Нищо не можеше да направи нито тя за него, нито той за нея, освен да чакат. Да чакат.

После ще се видим.

Но се държеше. Мислеше за Янгтри, за Джим. За Мат.

За Кардс. Господи, Кардс! Мат и него ли бе убил?

Искаше пак да са заедно, искаше да ги види всички. Да каже на баща си, че го обича, поне още веднъж. Да каже на Ела, че се радва, задето баща й е намерил някого да го направи щастлив.

Искаше да продължава да се шегува с Тригър, да лудува с Кардс, да си седи в кухнята при Мардж. Да бъде с всичките тях. Защото те бяха нейното семейство.

Но повече от всичко друго искаше отново да погледне в очите на Гъл, да види как усмивката озарява лицето му.

Искаше да му каже… всичко.

Защо, по дяволите, бе мълчала? Защо бе такава упорита или глупава или — да, трябва да си го признае — страхлива?

Ако той не се справи с това, ще го срита по задника.

Замаяна съм, осъзна тя, и ми прилошава. Прекалено е горещо. Не бива да припадна. Няма да припадне. Докато овладяваше дишането си, осъзна още нещо.

Тишината.

Чуваше пожара, но някак си далечен, глухо ръмжащ и стенещ. Земята под нея се крепеше здраво, а грохотът наоколо, мощен като от реактивен самолет, кой знае защо бе стихнал.

Тя бе жива. Още бе жива.

Протегна се и опипа защитното си фолио. Още бе прекалено нагорещено. Но можеше да изчака. Можеше да бъде търпелива.

След като тя бе оживяла, дяволите да го вземат, трябва и той да е жив.

— Роуан.

Щом чу гласа му, хриплив и тревожен, сълзи навлажниха смъдящите й от дима очи.

— Още съм тук.

— Как е при теб?

— Горе-долу. А ти?

— Същото. Но леко се охлади.

— Още не бива да си подаваш носа навън, новобранецо.

— Зная си работата. Нали си ме обучавала. Ще звънна в базата. Искаш ли да им кажа нещо?

— Поискай от Малката мечка да предаде на баща ми, че съм добре. И че нищо не зная за Кардс. Там имаше кръв. Трябва да се погрижат за него. И за Мат.

Тя отново затвори очи. Остави се на унеса, представи си как плува в прохладна лагуна на лунна светлина, как пие вода до насита направо от някакъв градински маркуч, как с Гъл правят ангели от сняг, снежнобели ангели.

— Кардс се е върнал — извика й той. — Медиците са го поели. Изгубил е доста кръв.

— Важното е, че е жив.

Сама в убежището си, Роуан си позволи да пролее няколко сълзи.

Обади се на Гъл едва когато се убеди, че алуминиевото фолио е достатъчно изстинало, за да може да го докосва.

— Излизам.

Надигна глава сред замъгления въздух, погледна към Гъл. Представи си за миг колко ужасно изглеждат двамата — като двойка леко сварени костенурки, измъкващи се от черупките си.

— Здравей, прекрасна.

Тя се засмя. Болеше я гърлото, но се смееше.

— Здрасти, красавецо.

Пропълзяха един към друг по почернялата, засипана с пепел земя. Устните им се намериха. Коремът й се сви от шантава смесица от смях и сълзи.

— Щях ужасно да ти се разсърдя, ако беше умрял.

— Радвам се, че го избягнахме. — Докосна лицето й. — Какво страшно бягство беше, а?

— О, да. — Допря чело до неговото. — Знаеш ли, той може още да е жив.

— Зная. По-добре да си изясним къде се намираме, пък после ще мислим за него.

Извади компаса си и провери колко се бяха отклонили, а после жадно изгълта малкото вода, останала в бутилката й.

— Ако поемем на изток, ще се върнем назад през тази зона, освен това така ще следваме най-удобния маршрут, за да открием място за лагер. Трябва ни източник на вода.

— Ще се обадя да попитам.

Макар че още не можеше да се държи стабилно на краката си, Роуан се изправи, за да провери своето и неговото фолио.

— Външният слой се е стопил — съобщи тя на Гъл. — Това означава, че сме оцелели въпреки ужасната температура от осемстотин и седемдесет градуса. А на мен вътре ми се стори, че беше повече от осемдесет градуса.

— Моето шоколадово блокче се разтопи и това е безобразие. — Посегна към ръката й. — Искаш ли да се поразходим в гората?

— Ще ми е много приятно.

Закрачиха бавно през чернилката и още неулегналата пепел. Тук-там все още се виждаха неугаснали огнища.

— Ти се върна заради мен.

Гъл я изгледа учудено.

— Разбира се, че се върнах. И ти би направила същото за мен.

— Щях да го направя. Но се уплаших, че умирам, че няма да има връщане назад, че всичко тук наоколо ще загине. А ти дойде за мен. Това означава ужасно много за мен. Наистина много.

— Ти, какво, класация ли подреждаш? На най-предното място ли съм в нея?

— Гъл. — Този път тя не се засмя, защото всичко, което изпитваше, се надигна чак до гърлото й. — Имам нужда да ти кажа… — Изведнъж млъкна и го сграбчи за ръката. — Чух нещо. — Затвори очи, за да се съсредоточи. Да насочи цялото си внимание само върху подозрителния шум.

Отново го погледна в очите. Да се приближат ли, или да побегнат? Той й кимна и те закрачиха в посоката, от която идваше звукът.

Намериха го сгърчен зад една купчина камъни, които бяха успели отчасти да го опазят.

Очите му, налети с кръв, гледаха втренчено от израненото му лице. Тя си спомни за съня си, за брат му, за Джим. Огънят ги бе превърнал в огледални подобия.

Той простена, когато се опита да заговори. Тялото му се разтресе силно, дишането му стана накъсано. Цялата му страна бе покрита с пресни рани и болезнени мехури, останала незащитена там, където огънят бе разкъсал защитното му облекло.

Малко му е оставало да се спаси, прецени Роуан. Може би още само петдесетина метра и е щял да се озове на чист участък. Дали си е мислил, че е можел да се справи, та е поверил живота си на съдбата, вместо да се предпази чрез огнеустойчивото алуминиево фолио.

Гъл й подаде радиотелефона си.

— Обади се — каза й той, след което се наведе над Мат и внимателно стисна ръката му.

Такъв си беше той. Способен е да прояви състрадание към един човек, обгорен до смърт, дори и той да е убиец.

— Ало, базата, говори Шведката. Намерихме Мат.

Като чу, че тя произнесе името му, очите на Мат се помръднаха и потърсиха нейните. Дали още можеше да мисли, зачуди се тя. Може ли още да разсъждава?

За миг тя долови тъга в очите му. Но после се оцъклиха и накъсаното му дишане секна.

— Няма да оцелее — заяви тя твърдо и подаде радиотелефона на Гъл.

Но остана твърда само докато не седна на земята до мъжа, който някога й беше приятел; после раменете й потръпнаха и тя заплака.

 

 

Искаше да остане и да продължи да се сражава, смяташе, че е въпрос на чест и гордост да остане до окончателната победа над пожара. Поне успя да възстанови силите си, изпи доста вода, нахрани се, смени изгубените и повредените части от оборудването. Не спря да се оплаква, чак докато перките на хеликоптера не се завъртяха.

— Не сме ранени, за да ни евакуират — мърмореше сърдито Роуан.

— Звучиш като пресипнала жаба — отбеляза Гъл, като се настаняваше на седалката в хеликоптера. — Наистина секси, но все пак жаба.

— И двамата се нагълтахме с дим. И какво от това?

— Изгубила си повечето от веждите си.

Ужасена, тя притисна пръсти над очите си.

— Мамка му! Защо не ми каза?

— Сега ги забелязах. Сигурно си ги изгубила по време на бягството — пошегува се той и се загледа надолу, когато се издигнаха.

— Тъкмо в това е работата. Онази гадна кучка, огнената ламя, се опита да ни убие. Затова заслужаваме да сме там, за да я смажем.

— Не се тревожи, бебче. — Той се протегна, за да я тупне по коляното. — Ще има още много пожари, които ще се опитат да ни убият.

— Не се опитвай да ме омайваш. Малката мечка позволи на полицаите да ни изтеглят по-рано. По дяволите, какво значение има кога точно ще ни разпитат? Мат е мъртъв. — Тя се извърна и впери поглед в небето. — Предполагам, че голяма част от него, по-точно най-доброто от него, е умряло миналата година с Джим. Ти му държа ръката, така че не издъхна самотен.

Макар че Гъл не каза нищо, тя добре усети неудобството му.

— Това също означава много. Ти днес наистина много се измъчи.

— Хората се изправят пред някакъв избор, когато животът им отнема нещо. Той направи погрешния. И то няколко погрешни избора.

— Но ти не. По-точно ние, двамата — поправи се Роуан. — Браво на нас.

— Не плачи повече. Това ме убива.

— Очите ми се насълзиха, това е всичко. Заради целия онзи дим.

Той си каза, че няма да навреди и на двамата, ако се престори, че й вярва. Но пое ръката й.

— Искам една бира. Не, не искам каква да е бира, а една гигантска, леденостудена бутилка с бира. И секс под душа.

Идеята му я накара да се усмихне.

— Аз пък си искам веждите.

Роуан се загледа навън през прозореца, под тях земята започна да се смалява, а планините се надигнаха на хоризонта. У дома, отиваше си у дома. Но сега значението на думата „дом“ се бе променило, задълбочило. Време е да събере кураж и да му го каже.

— Трябва да ти кажа някои неща — заговори тя. — Не зная как ще се почувстваш ти, но това е истината. И така…

Облегна се назад и присви очи.

Нямаше смисъл да излива душата си пред един мъж, който спеше и похъркваше.

Реши, че всичко това може да почака, и се загледа в слънцето, спускащо се към върховете на запад.

 

 

Видя баща си да тича към площадката за кацане, а отзад го следваше Малката мечка. Най-отзад се развяваше буйната червена коса на Ела, която подтичваше, за да не изостава от мъжете.

Мардж изскочи от столовата. Лин се спря и зарови лице в престилката си. Механици и скачачи, свободни от дежурство, се изсипаха от хангарите, контролната кула, бараките.

Полицаят и федералният агент застанаха пред командния център, и двамата в изисканите си костюми.

Роуан сръга Гъл с лакът в ребрата.

— Имаме си комитет по посрещането.

Изскочи навън още в секундата, в която хеликоптерът се докосна до земята, и се втурна напред, приведена под перките на хеликоптера, право в прегръдката на баща си.

— Ето го моето дете. Ето го моето момиче.

— Екстра съм — изрече задъхано, силно притисната от ръцете му. А като видя зад рамото му и Ела, обляна в сълзи, й протегна ръка. — Радвам се да те видя.

Ела сграбчи ръката й, притисна я до бузата си, след което разпери ръце, за да прегърне едновременно и Лукас, и Роуан.

— Никъде повече няма да ходиш — промърмори Лукас, пусна Роуан да стъпи на земята и пристъпи към Гъл. — Погрижил си се за моето момиче.

— Това ми е работата. Но тя сама свърши повечето.

Лукас го придърпа в мечешката си прегръдка.

— Давай го все така.

Двамата се озърнаха стреснато, когато Роуан нададе силен вик, изтръгна се от прегръдката на Мардж и се завтече към мъжа, пристъпващ бавно към площадката за кацане.

— Казах му на този кучи син, че може да го изпишат от болницата само ако си лежи кротко в леглото — промърмори Малката мечка и поклати глава при приближаването на Кардс.

— Как е Янгтри? — попита го Гъл.

— Положението е петдесет на петдесет. Не очакваха, че ще издържи толкова, така че залагам, че ще се оправи. А за теб съм приготвил една студена бира.

— Нека да не я караме да чака.

— Искаш ли да кажа на полицаите да изчакат, докато с Роуан се успокоите?

— По-добре е по-скоро да свършим. Тя има нужда всичко да приключи. Предполагам, че и аз.

— Мат изведнъж заговори като откачен — разказваше Кардс на Роуан. — Затова, че съм позволил Джим да умре, за Доли. И той каза… каза, че Доли се обадила на Вики и й казала, че двамата с нея сме любовници. Намекнала й, че бебето е мое, за Бога. Идеята била негова.

— Можеш да го провериш, като разпиташ Вики.

— Ще се опитам. Но, Ро… той ми се нахвърли. Господи… — Кардс докосна раненото си рамо, където Мат бе забил брадвата си. — Мат ми се нахвърли. Повалих го на земята. Казах на полицаите, че главата ми приличаше на бясна въртележка. Побягнах. Той се спусна след мен. Мисля, че ме гонеше, после вече го нямаше. Аз просто продължих да тичам. Имах чувството, че се въртя в някакъв адски кръг, докато не излязох до преградната линия. И продължих все по нея.

— Добро хрумване.

— Не зная как е могъл да извърши всичко това, Ро. Работех с него. Всички работехме с него. Янгтри… — Очите му се просълзиха. — А после да нападне теб, за да умре накрая така… Не мога да го проумея.

— Не се измъчвай. Най-добре иди да си легнеш. По-късно ще дойда да те видя.

— Обичах този шибаняк.

— Всички го обичахме — въздъхна Роуан, преди Кардс да се запъти обратно към бараките.

Гъл пристъпи напред.

— Освен ако не искаш нещо друго, можем още сега да поговорим с полицаите. А пък Мардж ще ни опече по една пържола.

— Е, явно има Господ.

— Можем да приключим с това задължение, докато се храним.

Седнаха край една от масите за пикник навън.

— Първо искам да заявя, че е чудесно да ви видя и двамата отново тук, живи и невредими. — Куиниък скръсти ръце върху масата. — Това, което сега ще ви кажа, не звучи много добре, но все пак трябва да знаете, че след кратко разследване и прилагане на лек натиск федерален агент Дикико узна днес, че Матю Брейнър наскоро се е разделил с годеницата си, като е прекъснал всякакви връзки с нея. Освен това е подготвял напускането си.

— Аз пък научих преди няколко дни, че е притежавал доста много ловни трофеи и награди за точна стрелба. В твоя екип има само няколко души, които са имали опит като снайперисти.

Роуан кимна на Дикико.

— Всичко сте разучили за нас.

— Това ми е работата. Пристигнахме тук, за да го разпитаме, приблизително по същото време, когато той е нападнал твоя колега — продължи Дикико. — Успяхме да убедим Малката мечка да ни пусне да направим оглед в стаята на Мат Брейнър. Той си е водел дневник. В него е описал всичко. Какво е направил, как, защо.

— Той много страдаше — поклати замислено глава Роуан.

Тя погледна към Куиниък.

— Самообвинявал се е заради случилото се с Джим. Че е бил слаб, че е спал с Доли, че се сбил с брат си преди фаталния за Джим скок. Не е могъл да живее с тази мъка, затова е започнал да обвинява Кардс, Доли, всички нас.

— Звучи много правдоподобно.

— Но има и още. — Сега погледна към Гъл. — Бил е влюбен в огъня. Намирал е някакъв смисъл в огъня и това оправдавало останалото. Пише, че е оставил всичко в ръцете на съдбата, но се е самозалъгвал. Предавал е всичко на огъня, превръщал е всичко, което е обичал, което е обучаван да върши, в своеобразно наказание. Може би си е мислел, че ще може да изгори в огъня вината и мъката си, но не е успял. Умря, скърбейки за онова, което е загубил.

— Ще ни помогнеш — обърна се Дикико към Роуан, — ако ни разкажеш какво точно се случи.

— Да, това мога да направя. След това никога повече няма да говоря за това, защото Мат си плати прескъпо за всичко. Нито може да се промени нещо от случилото се.

Разказът й беше стегнат, като доклад за пожар. Прецизен, лаконичен, спря да говори само за да обърне внимание на Мардж, когато готвачката поднесе още цвърчащите пържоли.

Роуан започна да се храни, а Гъл я замести, за да представи събитията от своята гледна точка.

— Когато се втурна към мен, вече си знаел, че е бил Мат — прекъсна го Роуан.

— На Кардс през целия сезон не му вървеше. Той е бил навигатор на Джим при онзи фатален скок. Трябва да се съобразяваш с това дали имаш късмет, или не, но когато объркаш нещо, може би не е въпрос само на лош късмет. После Мат не се осмели да погледне към Янгтри, като го намерихме паднал върху дърветата. Ти беше прекалено заета, за да го забележиш — добави той, — но Мат бе единственият, който не посмя да вдигне очи към Янгтри. А когато Джанис спомена, че никой от вас, тримата, не отговаря по радиото, трябваше само да прокарам една права линия от точка А до точка Б.

Той отново погледна към Дикико.

— Това е всичко. Повече нямам какво да кажа.

— Ще направя всичко по силите ми — заяви Дикико на Роуан, — за да приключа разследването, без повече да ви безпокоя. Надявам се приятелят ви Янгтри да се оправи.

— Благодаря. А какво стана с Лео Брейкман?

— Той вече не е обвиняем за убийствата, а тъй като Мат Брейнър е описал подробно в дневника си как е стрелял по базата, как се сдобил с комбинацията за сейфа с оръжията на Лео — Доли издала числата на Джим и той ги съобщил на брат си Мат, — сега от Лео Брейкман са снети и тези обвинения. Все пак той наруши условията за освобождаване под гаранция. Но предвид обстоятелствата ще настояваме за по-снизходителна мярка.

— Мат не го уби — промърмори Роуан, — но разби живота му. Направи го, за да остане бебето при майка му.

Куиниък се надигна.

— Един умен мъж би отишъл в Небраска, за да се опита да спаси брака си. Сега всичко зависи от Лео Брейкман. Въпреки обстоятелствата за мен беше удоволствие да се запозная и с двама ви. Благодаря ви за съдействието.

— Аз бих казала същото.

Полицаите се отдалечиха, а Роуан задъвка замислено парче от пържолата.

— Това беше доста странен финал.

— Само финалът ли беше странен?

Тя се засмя.

— Знаеш какво искам да кажа. Имам нужда да прекарам известно време с баща си. Ще трябва да се примириш.

— Разбира се. Преди или след секса под душа?

— След, и то заради няколко причини. Точно сега ми се иска само да се поразходим. Виж, луната изгрява.

— Така е. — Той стана и й протегна ръка.

Вероятно ще е по-добре, помисли си тя, първо да се изкъпят, да изчакат базата да заспи и да останат сами.

Но продължиха да вървят заедно, както още си бяха покрити със саждите, още миришещи на дим и пот. В края на краищата нали това бе същността им?

— Доста неща ми минаха през главата в разгара на онзи огнен ад — започна тя, като се приближиха до тренировъчното поле.

— И без това нямаше много друго какво друго да се прави.

— Мислих си за баща ми. И за нас двамата, за нашите малки моменти. За него и за Ела. Ще го призная само веднъж, но ти беше прав за първата ми реакция за връзката им и за причините така да реагирам. Но вече го преодолях.

— Не си длъжна да го казваш отново, но може би ще го запишеш на компютъра, само за моите архивни файлове.

— Млъкни. — Побутна го с бедрото си. — Мислех си и за Джим, и за Мат, за всички колеги. За Янгтри.

— Той ще се оправи. Обзалагам се за това.

— Вярвам го, защото той е кораво копеле и защото през този сезон ни се насъбраха достатъчно загуби. Мислех си и за теб.

— Надявах се и аз да съм в списъка.

— Малки моменти. А когато ги стесниш и ги погледнеш наистина отблизо, се оказва, че те са най-същественото. — Спря и се извърна с лице към него. — И така. Искам да се омъжа.

— За мен?

— Не, за Тимъти Олифант, но ще се задоволя и с теб.

— Добре.

— Това ли е всичко?

— Ами аз още не мога да се съвзема от удара под пояса, който ми нанесе Тимъти Олифант, така че дай ми една минута поне. Все пак си мисля, че изглеждам по-добре от него.

— Така е.

— Не, говоря сериозно. Имам по-хубава коса от неговата^[1]. Но както и да е. — Той я завъртя рязко и тя се надигна на пръсти. Целувката не беше нежна, а груба, дълбока, разтърсваща. — Тъкмо се готвех отново да те поканя на пикник и тогава да ти поискам ръката. Така ще е по-добре.

— Обичам пикниците. Бихме могли…

Гъл притисна длани към страните й.

— Обичам те. Обичам всичко в теб. Гласа ти, смеха ти. Веждите ти, когато отново пораснат. Лицето ти, тялото ти, дебелата ти глава и нежното ти сърце. Искам да прекарам остатъка от живота си само да те гледам, да те слушам, да работя с теб, просто да бъда с теб, Роуан, сред пурпурните лупини.

— Леле. — От красноречието му дъхът й буквално секна. — Наистина те бива за това.

— Ами досега го пазех само за теб.

— Не исках да се влюбвам в другите. Толкова е объркващо. Толкова съм щастлива, че си ти. Толкова съм щастлива с теб. Щастлива съм, че те обичам, Гъливер. Толкова щастлива съм да зная, че ще живея с теб, ще имам дом с теб, семейство с теб. — Притисна устни към неговите. — Но искам по-голямо легло.

— Ще имаш колкото искаш голямо.

— А къде ще отидем? Говоря за след сезона.

— И за това съм мислил.

„Естествено“, каза си тя.

— Така ли?

— Първо мисля да си взема разрешително за пилот. Ще ни се наложи много да кръстосваме между Монтана и Калифорния.

Той пое ръката й и я завъртя около себе си, точно така, както бе видяла баща си да прави с Ела.

— Може би ще си намерим някое място между двата щата, но аз съм свикнала да съм тук през повечето време от годината.

Тя навири глава.

— Защото Мисула се нуждае от център за семейни забавления?

Той се усмихна и целуна кокалчетата на пръстите й, когато отново закрачиха.

— Направил съм достатъчно проучвания и по този въпрос.

— Наистина те обичам — възкликна тя. — Това е направо смайващо.

— Аз съм страхотна партия. Много по-добра от Олифант. Когато се задълбочим, ще останат само подробностите. Заедно ще се справим.

Тя се спря, изпълнена с доверие. Обви ръце около врата му.

— Да, заедно ще се справим — прошепна.

— Хей! — извика им Малката мечка през тренировъчното поле. — Мисля си, че ще искате да научите. Успели са да озаптят пожара. Притиснали са го от всички страни и скоро ще го угасят.

— Напред, зулита! — провикна се Гъл.

Роуан му се усмихна. Още добри новини. Скоро ще има и други, като отидат да съобщят решението си на баща й, на семейство си.

Но засега тя бе уловила пожара в себе си и искаше да повървят още малко, да споделят заедно топлината му, да бъде просто с него под изгряващата луна.