Нора Робъртс
Окото на пламъка (17)

17.

Гъл седеше на леглото с лаптопа си. Отговори на имейлите си, като прикачи две снимки, които беше направил тази сутрин — едната на планините, другата на лагера. Беше приключил с работата си за днес и можеше да си позволи да разгърне вестника, издаван в неговия град, за да хвърли един поглед на спортната страница.

Знаеше, че самолетът със скачачите ще се върне, и се питаше колко време ще отнеме на Роуан, преди да почука на вратата му.

Щеше да го направи. Тя не беше от онези, които избягват трудните срещи, а дори и да беше от тях, беше почти невъзможно, дори съвсем невъзможно да го отбягва, щом работят в една и съща база.

Можеше да почака.

От любопитство потърси в „Гугъл“ сведения за разследвания на умишлени горски пожари и докато преглеждаше резултатите от търсенето, се замисли какво ли се криеше зад заглавията на сайтовете. Запита се също защо пък да не провери дали Доби ще иска да отиде в града.

По-лесно щеше да му е да я чака, ако е зает с нещо. После една статия внезапно привлече вниманието му, затова разсеяно се провикна, когато някой почука на вратата му:

— Влез, отворено е.

— Това, че е отключено, още не означава, че е отворено.

Той надникна навън. Роуан се беше облегнала на касата на вратата.

— Е, сега е отворено.

Тя остави вратата открехната при влизането си и се извърна, за да хвърли един бегъл поглед върху екрана на лаптопа му.

— Да не би да изучаваш умишлените палежи?

— И то по-точно на горски пожари. Темата ми се струва уместна при тази ситуация. Как премина прочистването на терена?

— Оставил беше невъобразима бъркотия. — Отмести очи от екрана към лицето му. — Чух, че нещата при вас били доста напечени.

— Имаше и такива моменти. — Усмихна й се. — Липсваше ми.

— Защото съм толкова добра в професията, или защото изглеждам толкова добре?

— Заради двете едновременно. — Спусна капака на лаптопа си. — Искаш ли да се поразходим, да се насладим на залеза?

— Да, става.

Щом излязоха, тя измъкна слънчевите очила от джоба си.

— Фактът, че съм изненадана и не особено щастлива, задето баща ми се е забъркал в любовна афера с някаква жена, която въобще не познавам и за която той не ми е казал, не означава, че съм ревнива.

— Така ли го наричаме? Изненадана и не особено щастлива? Аз бих те определил като побесняла фурия.

— Това е заради изненадата — процеди тя хладно.

— Мога да ти повярвам — реши Гъл, — тъй като явно през целия си живот не си го виждала да се целува с жена.

— Не мисля, че прекалявам. Или поне не чак толкова много.

— Защо се заяждаш за дреболии?

— Нямам намерението да ти се извинявам, задето ти казах да вървиш по дяволите.

— Тогава аз няма нужда да съм мил и любезен и да приемам несъществуващо извинение. Нито ще ти поднеса извиненията си, че съм си позволил да изразя мнението си за това дали си го прекалила, или не.

— Тогава, предполагам, че сме квит.

— Почти. Днес залезът е страхотен.

Тя се спря до него, загледана в слънцето, потъващо зад планинските върхове на запад, възхитена от морето от червени и златисти оттенъци, с малко бледолилаво отстрани.

— Не съм длъжна да я харесвам и съм абсолютно сигурна, че не може да й се вярва.

— Роуан, ти се държиш като куче, на което са отнели кокала.

— Може би. Но кокалът си е мой.

Тишината, помисли си Гъл, може да изразява мнения така ясно, както и думите.

— Така. Между другото чух, че бащата на Доли се нахвърлил срещу теб.

— Това е минало.

— Не мисля така.

— Отново ли ще се заяждаш с мен, Гъл?

— Ако искаш, така го наречи. Ти си се отнесла със симпатия към един мъж, въпреки всичко, което ти е наговорил, така че може би този път му се е разминало. Но щом казваш, че това е минало… Все пак никой не може да се нахвърля върху моето момиче.

— Твоето момиче. Аз не съм твоето момиче.

— Не сме ли тук заедно, за да се любуваме на залеза? И не е ли най-вероятно да завършим вечерта заедно голи в леглото?

— Зависи от…

— Зависи… как ли не! — Той я хвана за брадичката и я притегли към себе си за целувка. — Ето заради това си моето момиче.

— Мили Боже, Гъл, засърбя ме гърбът.

Развеселен, той я почеса, сетне я прегърна през раменете, крачейки един до друг.

— Значи по-късно. При теб или при мен?

Тъй като светлината се бе смекчила, тя свали слънчевите очила и ги вдигна на главата си.

— Има хора, които се плашат или объркват от прояви на самоувереност.

— Ти не си от тях.

— Не, не съм. За твое щастие аз харесвам това. Нека да… — Тя отскочи назад, стресната от внезапно проехтелия силен трясък. — Господи, какво беше това…

Въздухът изскочи от дробовете й, когато Гъл я повали с едно рязко дръпване на земята и се хвърли върху нея.

— Залегни! — изкрещя той и видя как в следващия миг един куршум се заби в земята само на три метра от тях.

— Дръж се за мен. — В същата минута, в която ръцете й се стегнаха около него, той се претърколи, изчака я секунда да разбере какво трябва да прави и двамата се затъркаляха по земята като полудели, за да се прикрият зад един от джиповете, паркирани пред хангара.

Отекна трети изстрел и този път над главите им издрънча нещо метално.

— Откъде идва? Можеш ли да ми кажеш?

Гъл поклати глава, без да се отлепва от нея, както я бе затиснал плътно с тялото си, в очакване на следващия изстрел. Секундите бавно се нижеха, но нищо повече не наруши тишината. След малко викове и забързани стъпки раздраха тишината.

— За Бога, залегнете, прикрийте се — провикна се той.

— Там има някого със снайпер.

Доби приклекна зад джипа и само нададе предпазливо глава.

— Улучен ли си? Ама ти. Боже мой, Гъл, ти кървиш.

Роуан се извърна към него.

— Дръпни се, дръпни се. Дай ми да видя.

— Само се одрах на асфалта. Не съм прострелян. Остани долу.

— Пушка е — обади се Доби. — Познавам пукота на пушката веднага щом чуя изстрел. Мисля, че се стреля от ония дървета там. Дяволски късмет извадихте вие, защото бяхте застанали като патици на гюме. И то изправени патици.

— Хей! — извика им Тригър от далечната страна на хангара. — Има ли ранени?

— Добре сме — отговори му Роуан. — Не идвай насам. Той може да изчаква някой да се покаже.

— Малката мечка вече повика полицаите. Само стойте там, където сте сега.

— Прието. Махни се от мен, Гъл.

— Той много добре се оправя с теб — отбеляза Доби, когато Гъл се отмести. — Знаеш ли, че в гимназията е играл футбол. Като куотърбек.

— Това ли е най-интересното? — промърмори Роуан и започна да оглежда съсредоточено кървящите охлузвания по лактите и ръцете на Гъл. — Раните ти са замърсени.

— Предпочитах баскетбола — небрежно подхвърли той.

— Но не покрих изискванията за висок ръст. Вдигах достатъчно скорост, но не можех да отскачам на повече от два метра до последния клас в гимназията. А сега най-много ми харесва бейзболът. Имаше време, когато много добре хвърлях топката.

Тя реши, че това бъбрене го разсейва да не мисли за раните си, защото бяха много зле.

— Аз пък си мислех, че си бил шампион по бягане.

— Най-много за това ме бива, но харесвам толкова много спортове, та затова съм така раздвоен. Впрочем харесва ми и да събирам писма. И се дипломирах като пълен отличник.

Роуан го изгледа замислено в здрача.

— Ние стоим тук, залегнали, зад този джип да се крием, а ти ми се хвалиш със славните ти дни от гимназията?

— За да минава времето. Освен това аз наистина имах впечатляващо славни дни. — Обърса прахта от бузата си.

— Но сега сме добре.

— Ако вие сте решили да киснете сред прахоляка, не ми остава друго, освен и аз да се въргалям тук като вас — въздъхна Доби и се облегна на гумата на джипа. — Така ми се иска да имаше по една бира.

— След като приключи целият този фарс — увери го Гъл, — първата бира ще е от мен.

— Мислех си как ще се прибера в салона, за да се изтегна пред телевизора с бира в ръка. Но само да си подадеш носа за минута и после какво? Бам! Бам!

— Защо тогава побягна през откритото пространство, вместо да заобиколиш отзад? — сърдито го попита Роуан.

— Не бях сигурен дали някой от вас не е улучен. Изплашихте ме, като веднага се проснахте на земята.

Роуан се наведе през Гъл и целуна Доби по устата.

— Благодаря ти.

— Аз обаче няма да те целуна. Стрелецът е изчезнал — добави Гъл. — Офейкал е още след третия изстрел.

— Точно това очаквах — съгласи се Доби. — Така притъмня, че не може да се прицели, освен ако не си е взел и уреди за нощно виждане.

— Тогава да тръгваме — подкани ги Роуан. — Ако е искал да ни застреля, трябвало е да заобиколи в тъмното и да ни спипа, докато се крием тук.

— Тя има право. Само не тичайте по права линия. Нали все това повтарят във филмите — припомни им Гъл. — Към бараките ли ще бягаме?

— Към бараките — съгласи се Доби.

Преди някой от двамата мъже да успее да реагира, Роуан скочи рязко, като спринтьор от стартово блокче, и се впусна в лудешко бягане.

— По дяволите.

Гъл се втурна след нея — можеше да я настигне, дори да я надмине, и двамата го знаеха. Той обаче остана зад гърба й, за да имитира нейното криволичене на зигзаг — наляво, ако тя свърнеше наляво, и надясно, ако тя се изместваше надясно.

— Стигнахме! — провикна се Роуан и изрита вратата.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш? — ядоса се Гъл, сграбчи я и я завъртя към себе си. — Искаше да се отскубнеш от мен ли?

— Само си казах, че не си длъжен да ми служиш за жив щит, и то два пъти за един ден. Оценявам първия ти жест. Но не съм глупава.

— Нямаш право да решаваш вместо мен.

— А само да се крия зад гърба ти, така ли?

Продължиха да си крещят, караха се така яростно, че дори не забелязваха как другите се развикаха към тях. Либи изсвири пронизително с уста.

— Млъкнете! Всички млъкнете, дяволите да ви вземат! — Зарови ръце в косата си, още мокра от душа. — Гъл, по пода капе кръв от теб. Някой да домъкне аптечката за първа помощ и да го почисти. Полицаите идват насам. Добре, полицаите вече са тук — поправи се тя, когато завиха сирените на полицейските автомобили. — Малката мечка иска всички да останем вътре, докато… докато не се изясни какво става.

— Хайде, Гъл — тупна го Джанис по задника. — Аз ще бъда твоята предана медицинска сестра.

— Всички ли се събрахме? — попита Роуан.

— Тук сме добре, скрити между столовата и командния център — обади се Янгтри, пристъпил напред, за да я прегърне тъй яко, че чак ребрата й изпукаха. — Тъкмо бях седнал да погледам телевизия. Помислих си, че е стрелбата от филма. Ама тогава Трип връхлетя вътре и изкрещя, че някой стрелял навън, та така се озовахме тук. — Отдръпна я леко от себе си. — Мамка му, какво става, Ро?

— И аз това се питам. Защо някой ще стреля по нас?

— Хората са големи гадняри — сви рамене Доби. — Може да е някой от онези откачалки, които все повтарят: „Властта е наш враг.“ Тук се навъртат всякакви военизирани типове.

— Ама за декларация против правителството не са достатъчни само три изстрела.

— Можеше и да бъде доста по-въздействащо — припомни им Тригър, — ако някой от тези куршуми беше улучил теб или Гъл.

— Баща ти ще иска да говори с теб за това, Ро — отбеляза Янгтри. — Най-добре е първа да му се обадиш, за да му кажеш, че си добре.

— Да, имаш право. — Тя погледна към Гъл, преди да се прибере в квартирата си и да позвъни на баща си.

С много пъшкане Гъл изтърпя мъчението, докато Джанис му почистваше раните и охлузванията.

— Какво, по дяволите, не е наред с нея?

— Нищо й няма, защото кръвта по нея е само от теб. Зная, че негодуваш заради това как тя мисли или действа, но трябва да си по-конкретен.

— Как може някой да е трениран за играч в отбор, който е екипен играч през деветдесет процента от живота си, да се противопоставя така упорито на останалите десет?

— Първо, скачачите винаги действат в екип, но ти много добре знаеш, че всички ние мислим, действаме и реагираме индивидуално. Но в случая с Роуан се касае повече за защитен механизъм, за инстинктивно колебание дали да се довери на някого.

— Че срещу какво ще я защитава този механизъм?

— Срещу опитите да бъде прекършена гордостта й, а доверието — предадено. Лично аз мисля, че тя се е справила изключително добре с това, че е била изоставена от майка си още като съвсем малко дете. Но не мисля, че някой може някога да забрави и прости, че са го зарязали. Добре, а сега трябва да взема щипци, за да те отърва от мръсотията, която се е забила по кожата ти. Ще те заболи, но можеш да ме ругаеш колкото искаш.

— Майната му — процеди той и стисна зъби. — Всеки скачач трябва да се доверява на хората до него, щом се приближи до люка за скачане в самолета — на навигатора, на пилота, на себе си. Трябва, по дяволите, да се доверяваш и на съдбата да не ти изпрати насреща автобус още щом си подадеш носа навън от дома си. Ако не можеш да рискуваш да скочиш заедно с друго човешко същество, ще трябва да довършиш сам скока си.

— Мисля, че тя винаги е вярвала, че ще действа добре заедно с другите. Има баща си, има и нас, все свестни хора. Но да се впусне в сериозна връзка, да се посвети само на един избраник? Тя не е сигурна дали може да се довери на хората, а още по-малко на самата себе си.

Малко късче чакъл падна в металната купа и издрънча.

— Аз дълго време съм работила с Ро. Тя по принцип е много дейна и за всичко е оптимист. Така тя, както и ние, останалите, успяваме да се справим с работата. Но в личния си живот е песимист. За нея не е проблем да живее за мига, защото няма намерение да продължава за дълго така.

— Само че греши.

— Досега никой не успя да й го докаже. — Тя го погледна. — Боли ли те?

— Ще издържа, ако преди това не умра от загуба на кръв заради садистичната ти игра, замаскирана като животоспасяваща операция.

— Още не съм стигнала до най-тежкото. Според мен ти си първият мъж, който има шанс да й докаже, че греши. Затова гледай да не се издъниш. Ето. — Тя пусна още песъчинки в купата. — Мисля, че това беше всичко. Но, Гъл, изгубил си доста от кожата си — завайка се тя, като промиваше раните му с антисептичната течност. — Превързах ти добре лактите, но да знаеш, че можеше да е дяволски по-зле.

— Не че искам да оспорвам направеното от теб, но продължавам да се питам защо не е било дяволски по-зле.

Той погледна към вратата, защото някой почука. Както и преди, Роуан се бе облегнала на касата на вратата, но сега държеше в ръцете си две бири.

— Донесох бира на пациента.

— Една бира сигурно ще му дойде добре — усмихна се Джанис и превърза раните около десния му лакът. — Има ли нещо ново?

— Полицаите са осветили терена като за Коледа. Но дори и да са намерили нещо, още нищо не са споделили с нас.

— Добре. Направих за теб каквото можах. — Джанис взе купата, пълна с песъчинки, окървавените му дрехи и памуците от почистването. — Вземи два ибупрофена и ми се обади утре сутринта.

— Благодаря ти, Джанис.

Тя се надигна и стисна крака му.

— Наистина се държа смело — похвали го тя, преди да излезе.

Роуан се приближи към него и му подаде една бира.

— Искаш ли още да спориш с мен?

Той я погледна над бутилката и отпи солидна глътка.

— Да.

— Ако се замислиш, ще се убедиш, че май е само прахосване на времето, но пък е приятно. Кажи с какво да започнем.

— Нека започнем с последните събития — винаги можем да се върнем към предишните — как ти се затича, сама, през откритото пространство.

— Решихме да опитаме да се скрием в бараките и аз точно това направих.

— От нас, тримата, аз тичам най-бързо и съм най-добре трениран да се прикривам от стрелба, ако се стигне дотам.

— Казах ти, че харесвам самоувереността, но тази твоя идея да се опитваш да надбягаш куршумите можеше да свърши много зле. Аз мога сама да се грижа за себе си, Гъл. Всеки ден с това се занимавам. И ще продължавам все така.

Той се смяташе за спокоен и разумен мъж, поне в повечето случаи. Но тя успя да го изкара извън нерви.

— Самият факт, че можеш да се грижиш за себе си и го правиш, е едно от най-привлекателните ти качества, но не се дръж идиотски. Умееш да се справяш със скоковете, сред огъня и въобще. Нямаш проблеми в това, но сега говорим за нещо по-различно.

— За какво?

— Досега някога стреляли ли са по теб?

— Не. А по теб?

— За пръв път ни беше и на двамата. Очевидно е, че в такава ситуация трябваше да ми се довериш, че мога да се погрижа за теб.

— Не искам никой да се грижи за мен.

— Сама знаеш, че това е глупаво. Джанис току-що се погрижи за мен, но кой знае защо това не накърни гордостта и самочувствието ми.

— Да превържеш някого не е същото като да се хвърлиш с гърдите напред, за да покриеш хвърлена граната и да спасиш хората в окопа. Погледни се, Гъл. Аз почти нямам драскотина, защото ти пое всичко върху себе си, вместо да оставиш аз да поема своя дял.

— Аз браня това, за което съм загрижен. Ако ти имаш проблем с това, значи имаш проблем и с мен.

— Аз също браня това, за което съм загрижена — върна му го тя.

— Но какво точно браниш в случая? Един от колегите си скачачи или конкретно мен?

— Ти си мой колега скачач.

Той пристъпи по-близо до нея.

— Това ли съм за теб? Кой съм аз за теб? И не се опитвай да ме успокояваш с думите, че „ти си такава, каквато си“, защото аз съм много повече за теб. Както и ти за мен. Загрижен съм за теб, Роуан. Защото си способна да се смееш весело като момиче от някоя кръчма в Дивия запад, защото ми показваш съзвездията в нощното небе и защото ухаеш на праскови. Загрижен съм, че тази жена също като мен е безстрашна, умна, неуморна и е готова да рискува живота си всеки път, когато сирената завие.

— Просто не зная какво да кажа, когато ми говориш така — отвърна му тя, този път с доста по-предпазлив тон.

— Това ли е единственото, което виждаш в мен? Още един скачач, с когото работиш през сезона?

— Не. — Помръдна тя неспокойно. — Не, въобще не е това, но…

— Спри след това „но“. — Ръката му я обгърна през врата. — Направи услуга и на двама ни, като спреш с това „но“. Засега дотук ни е достатъчно.

Тя се притисна към него, сключи ръце около кръста му и устните им се сляха. Усети как загуби равновесие, все едно, че се бе надвесила и едва се крепеше на ръба над бездънна пропаст. Нещо затрепка в сърцето й, в гърлото й. Стисна го още по-силно. Искаше да открие топлината му, да слуша шепота му, да се убеди, че не сънува.

Нищо повече от това не ми трябва, каза си тя. Не може да се иска повече от това.

— Невинаги е достатъчно само да се напъхате в някоя стая — сепна ги от прага гласът на Тригър. — Понякога трябва и да се затваря вратата.

— Влизай — покани го Гъл, но веднага отново я зацелува.

— Извинявай, но те чакат в салона.

— Кои са тези „те“? — попита Роуан сърдито и леко захапа долната устна на Гъл.

— Лейтенантът и още трима полицаи. Ако не се интересувате кой, мамка му, е стрелял по вас тази вечер, мога да кажа на ченгетата, че сте излезли на среща.

Гъл вдигна глава.

— Веднага идвам. — Погледна към Роуан и я погали по раменете, после ги плъзна по ръцете й. — В моята стая — уточни той. — Решението, което беше толкова грубо прекъснато по-рано. Моята стая е по-близо до салона.

— Основателна причина. — Тя взе бирите и му подаде едната. — Хайде да свършваме по-бързо с всичко това, за да можем да затворим вратата.

Дикико седеше в салона заедно с Куиниък и Малката мечка. По това време на вечерта хората обикновено си седяха на дивана и столовете, за да гледат телевизия или се събираха около масите, за да играят на карти. Някой можеше включи микровълновата за пица или пуканки. И винаги се намираше някой, който искаше да си говорят за пожарите.

Но сега екранът на телевизора беше черен и безмълвен, а диванът — празен.

Малката мечка се надигна от масата и забърза напред да прегърне първо Гъл, а после и Роуан.

— И двамата сте добре. Това е най-важното. Следващото е да сгащим копелето.

— Откриха ли нещо? — попита Роуан.

— Първо трябва да дадете показания — напомни им Дикико и с жест ги подкани да седнат до масата. — Така ще ни помогнете да си изясним картината.

— Картината е ясна — отряза я Роуан. — Някой стреля по нас, но не успя да ни улучи.

— А когато ти попълваш доклад за някой пожар, можеш ли да напишеш само: „Пожарът започна. Ние го угасихме.“

— Ако може, нека да започнем от самото начало — намеси се Куиниък, вдигнал ръка, за да въдвори тишина. — Свидетелят Доби Карстейн каза, че излязъл пред бараките в девет и половина. След няколко минути забелязал вас, двамата, да се разхождате между тренировъчното поле и зоната на хангарите, приблизително на трийсетина метра от дърветата. Така ли беше?

— Точно така. — Гъл реши да избърза с отговора, понеже му се стори, че Дикико пак ще се опита да притисне Роуан. — Излязохме на разходка, взехме и две бири, чакахме залеза. Ще познаете къде точно сме били, ако намерите бутилките. Хвърлихме ги там, когато стрелбата започна.

Постара се да им опише по-подробно сцената, стъпка по стъпка.

— Доби каза, че изстрелите му прозвучали като от пушка — продължи той, — и че се стреляло откъм дърветата. Той е ходил на лов в Кентъки, където е отраснал, така че вярвам на преценката му. Само че ние никого не видяхме. Първият изстрел отекна към залез-слънце. Цялата история продължи може би към десет минути, макар да ни се стори по-дълго.

— Някой от вас имал ли е наскоро някакви неприятности? Някой да е бил заплашван? — Дикико наклони глава и добави, когато Роуан само сбърчи вежди: — Като изключим Лео Брейкман.

— Ние бяхме много заети да разпитваме местните хора и туристите.

— Всъщност през пролетта се е случил един инцидент с вас, господин Къри, с госпожица Трип и с господин Карстейн.

— Това се случи, когато Роуан срита един от онези гадни типове, който й налиташе, а те после си го изкараха на Доби, като той излязъл от кръчмата.

— И ти им изрита задниците — завърши вместо него Роуан. — Доброто старо време.

— Никак не е вероятно да се появят пак тук — натърти Гъл. — Още по-невероятно е някой от тях да залегне сред дърветата и да стреля по нас, докато се разхождаме. Ние през цялото време влизаме и излизаме от сградите. Както заедно, така и поотделно. Не е за вярване тези типове да се домъкнат тук чак от Илинойс и да извадят такъв късмет, че да ме видят как се разхождам с Роуан, за да им послужа като мишена.

— Откъде знаеш, че са от Илинойс? — попита Дикико.

— Защото това беше написано на регистрационните номера на пикапа, а освен това направих една проверка след опустошаването на чакалнята.

— Никога не си го споменавал.

Гъл сви рамене към Роуан.

— Не беше нещо, което си заслужаваше да ти споменавам. Онзи едрият — той бе техният главатар — притежавал гараж в Рокфорд. Той е пълен задник и вече има няколко обвинения за нападения — явно кръчмарските сбивания са неговият специалитет, обаче иначе нищо по-сериозно. — Отново сви рамене, когато Дикико го изгледа въпросително. — Всичко това може да се намери в интернет. Всичко можеш да откриеш, ако търсиш по-дълго.

— Добре. Вие, двамата, наскоро сте започнали да се срещате — продължи Дикико. — Има ли някого, който може да е недоволен от това? Някоя бивша връзка?

— Не се срещам с такива жени, които биха стреляли по мен. — Измери Роуан с многозначителен поглед. — Или трябва да кажа „досега“.

— Аз пък изпозастрелях всичките си бивши любовници, така че съдбата ти вече е предрешена.

— Само ако преминем в категорията на бившите. — Той отпусна ръката си върху нейната. — Или е бил някой местен, който таи омраза специално към един от нас или към двамата, или въобще мрази базата. Или е някакъв луд, който иска да стреля по някоя федерална собственост.

— Някой терорист?

— Мисля, че един терорист би използвал повече муниции — погледна Гъл към Дикико. — Но вие ще го пипнете, защото е лош стрелец. Освен ако наистина е стрелял добре, но само за да ни подплаши.

Лицето на Роуан се изостри.

— Не се бях замисляла за това.

— Не мога да се закълна, но мисля, че най-близкият изстрел беше на два или два и половина метра от нас, когато се хвърлихме на земята. Това не е утешителна дистанция, когато става дума за куршуми, но все пак е някаква дистанция. Другият изстрел отекна в нещо метално, в хангара. Беше високо над главите ни. Може да е някаква хлапашка лудория. Скачачите си въобразяват, че са толкова готини, нека да ги накараме да си напълнят гащите. — И побърза да добави, когато Роуан завъртя очи: — Това е само едно предположение.

— Лейтенант, може ли? — В стаята влезе един униформен полицай.

— Здравей, Бари.

— Здрасти, Ро. Радвам се, че си добре. Сър, намерихме оръжието или това, което според нас е било използвано.

— Къде?

— На около двайсет метра навътре сред дърветата. Модел „Ремингтън 700“, с плъзгащ се затвор. Специален вариант. Беше покрит с листа.

— Глупаво — промърмори Роуан. — Глупаво е да се остави там.

— Още по-глупаво е, че на приклада има месингова табелка с името на собственика — обади се Малката мечка. — Миналата есен излизах на лов с Лео Брейкман и той носеше със себе си пушка точно от този модел. Наистина се гордееше с пушката си.

Пръстите на Роуан се стегнаха в юмрук под дланта на Гъл.

— Е, дотук с предположенията.

Дикико и Куиниък излязоха навън, за да проверят оръжието. Малката мечка се приближи до кафе машината.

— Ти знаеш — обади се Ро, — че тя е наговорила всичките тези лъжи на баща си. Те са го подтикнали да грабне оръжието си и да се опита да ме убие.

— Бих казал, че си наполовина права — въздъхна Малката мечка и понечи да отпие кафето си. — Лъжите са го тласнали към това да хукне насам с оръжие в ръка, но както вече казах, бях с Лео на лов. Видях го как повали един елен, бягащ с все сила със същата тази пушка от трийсетина метра. Ако е искал да те улучи, сега щеше да си с куршум в тялото.

— Тогава излиза, че днес имам щастлив ден.

— Нещо се прекърши в него. Не го извинявам, Ро. За подобно престъпление не може да има извинение. Но в него действително нещо прещрака. Какво, по дяволите, ще прави Айрини сега? Дъщеря й бе убита, съпругът й най-вероятно ще влезе в затвора, а има и малко дете, за което трябва да се грижи. Тя дори още не е погребала Доли, а ето че и това й се струпа на главата.

— Съжалявам ги. Всичките ги съжалявам.

— Да, дяволски тъжна ситуация. Ще отида да видя дали полицаите ще ми кажат какво следва. — Той излезе: кафето му остана недокоснато.