Нора Робъртс
Окото на пламъка (19)

19.

След четирийсет и осемчасовата битка с пожара, погълнал осемстотин декара гора в националния парк „Бийвърхед“, се оказа, че въпреки упоритите си усилия те не успяха да постигнат превес над огъня. След като излапа набързо последния от сандвичите, които бе взела със себе си, Роуан продължи да работи с колегите от екипа си — взривяваше зарядите като отчаян опит да отблъсне бушуващия огън, преди да се спусне още по-надолу на запад към центъра на националния парк.

За тези две денонощия разрастването на главното огнище на три пъти смени посоката си, без да престава да залива всичко наоколо с дъжд от пламтящи въглени и огнени езици.

Началната атака се провали като жалък опит за бързо овладяване на огнищата и отстъпи пред продължителната, мъчителна борба за овладяването на огъня.

— Гъл, Мат, Либи, вие оставате тук, по местата си. Кардс, Доби, ние потегляме на запад, за да гасим подпалените дънери. Окопавайте, режете, гасете всичко, което дими. Ще успеем да спрем настъплението на стихията.

Никой не проговори, докато копаеха пръст и зариваха краищата на огнените езици. Сега за тях светът бе само адски дим, непоносима жега и грохот, но нищо не можеше да ги спре да напредват сантиметър по сантиметър към победата, просто бе нужно време и щастието щеше да им се усмихне.

Дънерът, който Роуан преряза, рухна с пукот. Нагласи се да го среже на по-малки парчета, които нямаше толкова силно да подхранват огъня. Скачачите не преставаха да копаят пръст, да секат клоните, да отстраняват въглените от все още зеленеещия се край на гората към почернелите участъци отпред.

Трябва да изтощим стихията, повтаряше си Роуан. Да продължаваме да я изтощаваме.

За миг се изправи, за да изпъне гърба си.

И тогава видя как стана, но толкова бързо, че дори не успя да извика, а още по-малко да скочи напред. Едно парче от дърво, заострено като нож, отхвърча при рязането и се заби право в лицето на Кардс.

Той изкрещя от шока и болката и залитна на тревата. Тя пусна резачката си и се втурна към него.

— Много ли си зле? Много ли си зле? — викна тя и сграбчи олюляващия се Кардс. Изтръпна, като видя дълбоката рана в бузата му, само на сантиметър под дясното му око. Кръвта се стичаше по лицето му.

— Мамка му — изохка той. — Извади това.

— Стой така. Просто стой така.

Доби дотърча до тях.

— Вие, двамата, какво… Господи, Кардс, как, по дяволите, се случи?

— Дръж му ръцете — заповяда му Роуан и бързо започна да рови в раницата си.

— Какво?

— Застани зад гърба му и му дръж ръцете здраво. Мисля, че ще го заболи, но трябва да измъкна треската. — Стъпи с двете си обувки върху обувките на Кардс и свали дясната си ръкавица. Стисна с пръсти проклетото дърво, стърчащо от бузата му. — Ще действаме на три. Приготви се. Едно. Две…

И тя силно дръпна забилото се парче. Кръв шурна от раната. Очите му за миг се изцъклиха. Роуан веднага притисна отгоре марлята, която бе измъкнала от своя пакет за първа помощ.

— По дяволите, Кардс, каква дупка само ти зейна в лицето — намръщи се тя.

— Ама нали каза на три.

— Да, обаче се обърках с бройката. Доби, натискай марлята. Трябва да почистя наоколо.

— А бе, нямаме време за това — възрази Кардс. — Просто лепни една лепенка. По-късно ще му мислим.

— Само още две минути. Облегни се на Доби.

Тя захвърли настрани окървавената марля и изля малко от скъпоценната вода с надеждата да отмие поне дребните тресчици.

— И да не се разкрещиш като някое момиче — додаде тя и го обля със солидна доза кислородна вода.

— По дяволите, Ро! По дяволите, шибана работа!

Ала тя безмилостно изчака кислородната вода да се разпени, за да отстрани замърсяванията и тресчиците, след което го поля с още вода. След това подсуши раната му с друга марля, напоена с антибиотичен крем, добави още една марля и накрая залепи лепенката.

— Сега ще те изведем на запад.

— Няма да стане. Още не съм приключил. Това беше само една проклета треска.

— Да бе, можеше да говориш така, ако беше висок петнайсет метра. — Доби вдигна острата треска, дълга към осем сантиметра. — Ще ти я запазя за спомен.

— Мили Боже, това е един шибан снаряд. Улучен бях от дървен снаряд. И то в лицето. Ама че късмет — ядоса се той. — През целия сезон не ми върви. — Протегна ръка към Роуан. — Мога сам да се справя.

За миг се олюля, но се стабилизира.

— Вземи от ибупрофена в торбата си. Ако си сигурен, че се справиш, ще поискам от теб да гасиш най-малките огнища. Но няма да включваш резачката, Кардс. Ти сам го знаеш по-добре от мен. Прави каквото ти казвам или ще рапортувам в командния център, че имаме ранен.

— Няма да мръдна оттук, докато не угасим пожара.

— Тогава поне си почини за малко. Ако тази дупка на грозното ти лице продължи да кърви през марлите, накарай някой от екипа да ти ги смени.

— Да, да. — Кардс докосна предпазливо превръзката с пръстите си. — Човек може да помисли, че съм си отрязал крака — промърмори той, но пое надолу по преградната линия. След като Кардс се отдалечи достатъчно, Роуан се обади на Гъл по радиотелефона: — Кардс идва към теб. Има лека рана. Искам някой от вас да дойде тук, горе, при мен, а Кардс да заеме мястото му долу.

— Прието.

— Добре, Доби, заеми се ти с резачката. И внимавай да не те улучи някой летящ дървен снаряд. Не искам повече драми.

Битката продължи. Отне им още десет часа, но пожарникарите от ядрото до опашката на пожара все още не съобщаваха за стихването на огъня.

Залязващото слънце подпали небето, когато тя се връщаше в лагера. Напомни й за това как двамата с Гъл се бяха любували на залеза. Както и за куршумите, и за заслепяващата омраза в гърдите на стрелеца. Седна на тревата, за да хапне нещо. Искаше й се отново да изпита онази еуфория, която винаги се пораждаше в нея, когато поредният пожар започваше да стихва.

Янгтри приседна до Роуан.

— По-добре да се натъпчем с малко храна, преди да се заемем с разчистването. От командния център ще ни изпратят още осем души, за да довършим тук. Зная, че никак не ти е лесно, защото той бе от твоя екип, но мисля, че Кардс ще го демобилизират, като ще използват раната му като повод.

— И аз това очаквам. Ще отида да опаковам заедно с него. Ако могат да изпратят осем души, да освободим осем от лагера.

— Щях да ти предложа същото. Трябва да ти призная, Ро, че се чувствам стар за тая работа. Постепенно започвам да го осъзнавам. Може би към края на сезона ще попитам баща ти дали при него ще се намери работа за мен.

— По дяволите. Кардс има дупка на лицето си, а не ти.

Той погледна на запад, към залязващото слънце и чернеещата се планина.

— Иска ми се да проверя какво ще е само да си седя на верандата в лятна нощ, да си пия бирата с някоя жена за компания, ако мога да намеря такава, и да не мисля повече за пожари.

— Ти винаги си мислил за пожарите и когато се отпуснеш на верандата като пенсионер, пак ще ти се иска да си тук.

Преди ставане я потупа по коляното.

— Може би е настъпило времето да проверя това.

Тя трябваше насила да застави Кардс да се съгласи, че трябва да замине. Скачачите, се гордееха с раните, приемаха ги като предизвикателства.

Той се намуси, като чу заповедта й да се прибере в базата.

— Разбирам защо той е в такова настроение — каза й Гъл, като седна до нея. — Но ти защо си вкисната?

— Как мислиш, че се чувствам след цели шейсет часа борба с огъня?

— Не. Това е, защото си като пребита от умора и подвластна на капризите на настроението си, но истинската причина е друга.

— Ето какво не проумявам, готин: защо си въобразяваш, че ме разбираш дяволски добре, след като се познаваме само отскоро? И защо губиш толкова много от времето си, за да правиш психоанализа на хората около теб?

— Има две лесно обясними причини. Първата е свързана с това, че наистина съм тук само от няколко месеца, но хора, които работят и живеят заедно при толкова напрегнати условия, се опознават и сближават по-бързо от другите, които не се намират в същата среда. Като добавим, че спим заедно, това много ускорява взаимното ни опознаване. И второ…

Гъл извади пакетче белени фъстъци, предложи й да си вземе малко, а след отказа й само сви рамене и налапа спокойно няколко под намръщения й поглед.

— И второ — повтори той, — хората ме интересуват и ми харесва да ги разгадавам.

Задъвка фъстъците. Каквото и да бе настроението или причините да е така нервна, той не бе склонен да се вкисва, за да стане като нея. Един горещ душ и топла храна, а след това и леглото с една топла жена в него бе всичкото, до което се свеждаха желанията му за най-близкото бъдеще.

Кой би могъл да желае нещо по-добро?

— Ти вече си мислиш само за това, което те очаква в базата. За цялата гадост, за която нямахме време да се тревожим, тъй като бяхме прекалено заети. Какво се е случило, докато сме гасили пожара тук. Дали полицаите са обвинили Лео Брейкман, дали са намерили убиеца на Доли. И ако не е така, какво тогава следва?

Той погледна към Кардс, който похъркваше, отпуснал глава на раницата си, със снежнобяла превръзка върху оцапаното му от саждите лице.

— И в същото време не преставаш да се тревожиш колко ли зле е пострадало лицето на Кардс. Или за разговора си с Янгтри, преди да се изтеглим оттук.

В първия миг тя нищо не каза.

— Дразнещо е, когато знаеш всичко. — Тя отметна глава назад и затвори очи. — Ще легна да поспя малко.

— Странно, аз пък си мислех, че е успокояващо да знаеш, че има някого, който да те разбира.

Тя само отвори едното си, кристалносиньо око.

— Не съм казала, че ти си този, който разбира всичко.

— Този път направо ме срази — въздъхна Гъл, също затвори очи и се унесе в сън.

 

 

След като разтовари екипировката си, Роуан се отправи направо към бараките. Гъл реши, че иска да се успокои и да се измие. Може би самата тя би го нарекла „да се погрижа за себе си“. Той също се нуждаеше ужасно много от това, но отложи прибирането си в стаята, за да се обади първо на Малката мечка.

Изчака в командния център Малката мечка да се уговори с командира на екипа по прочистването какво трябва да се направи.

— Може ли да поговорим за минута?

— За пръв път от няколко дни насам ми се намират няколко свободни минути. Ще изляза отвън — обяви Малката мечка и посочи с глава към вратата. — Какво те вълнува толкова?

— Разкажи ми какво става тук, за да мога да го съобщя на Роуан.

— Не зная доколко ме държат в течение на всичко, но нека да намерим къде да седнем.

Роуан излезе от банята, увита в една голяма кърпа, и видя все още изпоцапания Гъл да седи на пода на стаята й.

— Да не би душът ти да е повреден?

— Не зная. Още не съм се прибирал в стаята си.

— Много работа трябва да свърша, така че ще се наложи да променим програмата и да отложим страстния секс за вечерта.

— Шведке моя, мислиш еднопосочно. Харесва ми тази посока, но има и други.

Тя отвори едно чекмедже, избра си една тениска и панталоните, с които правеше йогийските упражнения.

— Ще ти разкажа всичко накратко — започна Гъл. — Тригър завлече Кардс в амбулаторията. Раната му е почистена. Няма инфекция, но е много дълбока. Препоръчали му да потърси пластичен хирург и след кратко упорстване той се съгласил утре сутринта да слезе в града, за да търси лекар. Иска да си запази хубавото лице.

— Това е добре. — Облече си панталоните и тениската, без да губи време за бельото — гледка, на която Гъл не пропусна да се наслади въпреки напрегнатите обстоятелства. — Ще е забавно да го гледаме как ругае пластичните хирурзи — провикна се Роуан от банята; беше отишла да окачи кърпата. — Ще намерим на какво да се посмеем.

— Тригър вече очаква да го натоварят с много работа, докато трае всичко това.

— Това беше само за начало. Има ли още?

— Повдигнато е обвинение срещу Лео Брейкман.

Той видя как тя се сепна, но бързо се овладя, прекоси стаята и се отпусна на леглото си.

— Добре, даже много добре.

— Заради пушката му, предишните му заплахи и фактът, че не може да докаже къде е бил по времето на стрелбата. Признал, че се скарал с жена си и за два часа излязъл с колата. Прибрал се малко преди полицаите да почукат на вратата му.

— Жена му би могла да излъже заради него.

— Той обаче не я е молил за това. Част от тези сведения са от полицаите, но някои са от Мардж. Мога да ги разделя на две части, но като знам как се разпространяват тук слуховете, допускам, че разузнаването на Мардж не е по-лошо от това на полицаите.

— Имаш право.

— Скарали се за това, че той дошъл тук, че се нахвърлил срещу теб. И въобще за Доли. Мисля, че да изгубиш детето си или сплотява родителите като цимент, или ги тласка към ужасно скарване.

— Баща ми имаше брат, по-млад от него. Вероятно вече знаеш, след като си се интересувал от Железния.

Гъл нищо не отвърна. Предпочете да я остави тя да говори.

— Умрял, когато бил само на три години от някаква странна инфекция. Никога не е бил това, което ти би нарекъл съвсем здрав, и семейството ни не успяло да го излекува. Но мисля, че това нещастие е сплотило дядо и баба. А той признал ли е вината си? Лео Брейкман?

— Не. Твърдял, че само шофирал наоколо, предимно по черните пътища. И че в това време някой нахълтал в дома му и задигнал пушката му. Според него някой иска да го натопи. Накрая жена му успяла да го убеди да си потърси адвокат. Насрочили са за тази сутрин изслушването за определяне на гаранцията. Жена му била готова да ипотекира къщата им, за да плати определената сума.

— Господи.

— Така че той не се е връщал тук, Роуан.

— Не това имах предвид. Тя трябва да се справя с повече, отколкото някой може да понесе, а нищо в досегашния й живот не я е подготвило за това. Не зная как издържа.

— Налага се да се справи и с още нещо. Идентифицирали са мъжа, с когото Доли се е срещнала в един мотел в нощта на смъртта й. С него се е виждала много пъти през последните месеци. Преподобният Летърли.

— Пасторът? В името на Божията любов ли… — Тя внезапно млъкна и се отпусна на стола. — Доли се е чукала с падрето на майка си, докато през цялото време е твърдяла, че се е къпела в Божията светлина и други такива измишльотини. Е, сега много неща започват да придобиват смисъл — отсече тя. — Сега всичко си идва на мястото. Господ щял да й осигури всичко. Така е казала на Лин. Бебето й се нуждаело от баща и Господ щял да й го осигури.

— Не мисля, че Господ е имал намерение да осигури на Доли един женен мъж, който вече има три деца. Той отрича всичко, изпаднал е в праведен гняв и възмущение и така нататък, а жена му напълно го поддържа. Полицаите се опитват да докажат, че и двамата лъжат.

— Преподобният се е срещнал с нея в нощта, в която е била убита. Тя искаше бебето й да има баща, а Доли никога не се отказваше, когато си наумеше нещо. Притиснала го е, може би го е заплашила, че ще го издаде пред жена му, ще съсипе името му пред паството му. И той я убил.

— Логично е — съгласи се Гъл.

— Но още не мога да си обясня защо той просто не я е оставил там, защо му е трябвало да я влачи толкова навътре в гората, където е запалил пожара. Още по-странно е, че той за пръв път убива човек. Трудно е да разсъждаваш разумно след извършването на нещо подобно.

— Гъл… ако той и Доли са се търкаляли страстно в чаршафите през цялото това време — а той е от много години изповедник на госпожа Брейкман, то не може да не е посещавал къщата им.

Тя отметна глава.

— Ти сигурно вече си мислил и за това.

— Позамислих се. Допускам да са го поканили един или два пъти да обядва в някоя неделя с тях. Навярно той и жена му са донесли поднос, покрит с кърпа и пълен със сандвичи за обяда в градината през някой топъл летен ден и така нататък. Да, мисля, че той е познавал къщата и дори може да е научил комбинацията за сейфа с оръжията на баща й в мазето.

— Пушката е била начин полицаите да се усъмнят в Лео Брейкман и планът му е сработил. Може би ги е подтикнал да го подозират. Мъж, склонен към насилие, мъж с буен темперамент, който веднъж вече е изгонил дъщеря си от дома си и бе прочут с разгорещените си спорове с нея. Така трябва да е станало.

— Навярно не е далеч от истината. А ти забрави за лошото си настроение.

Тя се усмихна вяло.

— Знаем всичко. Може би отново се чувствам безполезна, за разлика от последните три дни, когато знаех, че всичко, което правя, е от значение, необходимо е. А после се завръщам тук, където не мога да направя нищо. Не мога да контролирам положението, така че предполагам, че ще ми помогне, ако обмисля добре всичко, да се опитам да разбера какво щях да направя, ако нещата бяха в мои ръце. Може би помага да поговоря с някого, който ме разбира. — Тя отново се усмихна.

— Знаеш ли, мога да седя тук цяла нощ и да ти се любувам. Цялата си злато и сметана и ухаеш като овощна градина през лятото. Много приятен начин за връщането към живота след продължителна битка с огъня. Какво ще кажеш да се измия и след това да си спретнем една късна вечеря?

— Отговорът ми е едно твърдо „да“.

— Чудесно. — Той се изправи. — Мога ли да използвам душа ти?

Тя се засмя и махна с ръка към банята. След като разполагаше с малко време, реши да се обади на другия мъж, който я разбираше.

— Ало, татко.

 

 

Ела се обърна, когато Лукас отвори вратата на верандата. Измъкна се навън, щом мобилният му телефон позвъни, защото реши да го остави да говори насаме, както и за да се полюбува на отблясъците от светлината по тънките клони на една от сливите в градината си.

— Всичко наред ли е?

— Да. Роуан искаше само да провери как съм и да ме осведоми за последните събития.

— Има ли нещо ново?

— Всъщност не. — Той отпи от чашата си с вино, на което те се наслаждаваха по време на вечерята, след това я погали по ръката с краищата на пръстите си.

Обичаше начина, по който я докосваше, и то толкова често, сякаш да се увери, че е с него.

— Звучеше уверено, така че сега се чувствам по-добре. Ако с Ро се случи нещо лошо или просто нещо не й върви, тя го приема много навътре. Все се пита какво е можела да стори, за да го предотврати, или как да оправи нещата.

— Чудно от кого ли го е наследила? Кой се суети наоколо с инструменти всеки път, когато има сгоден случай? Поправя капещия кран на мивката в пералното помещение или заяждащото чекмедже на старата маса, която купих от битпазара?

— Трябва да ти се отплатя за всичките тези вечери, с които ме угощаваш. И закуските също — додаде и плъзна длан по талията й.

— Хубаво е да имаш в къщата си сръчен мъж.

— Хубаво е да бъда в къщата с теб. — Той обви ръка около кръста й, докато двамата се любуваха на градината, на приятно проблясващите светлини и меки сенки. — Хубаво ми е с теб.

— Щастлива съм — призна тя. — Някога бях щастлива със съпруга си, сетне се научих как да бъда щастлива сама. Отрази ми се добре да разполагам с времето си, да открия нещо повече за себе си. Да зная какво да правя и без какво мога да мина. Но с теб съм по-щастлива.

И тя го прегърна на свой ред.

— Преди да излезеш навън, си седях тук и си мислех как ми провървя. Имам семейство, което обичам и което ме обича. Имам и кариера, с която се гордея. Харесвам това място. Имам добри приятели. А сега получих и бонус. Получих теб.

Светлините искрят, помисли си Ела, в градината и в сърцето ми. А нейната приятелка живееше в непрогледен мрак.

— Говорих с Айрини по-рано.

— Сега тя има ужасен товар на раменете си.

— Исках да я видя, надявах се с нещо да мога да й помогна, но… дори не съм способна да осъзная какво е загубила. Това е най-опустошителната загуба, която може да сполети една майка. Какво още й остава да губи… Вече нищо в живота й не е сигурно. Трябва сама да погребе дъщеря си, Лукас. И е изправена пред съвсем реалната вероятност да изпратят съпруга й в затвора. А мъжът, на когото е вярвала и разчитала да я напътства духовно, който е олицетворявал вярата й, я предаде по един ужасен начин. Единственото, за което сега може да се залови, е внучката й. Грижата за това сладко момиченце ще донесе на Айрини невероятна болка и в същото време огромна радост.

Късметлийка съм аз. И мисля, че също като теб и Роуан искам всичко да може да се уреди. Иска ми се да можех да помогна на Айрини.

— Ти й помогна с погребалната служба и ще отидеш там заради нея. Това е от значение. Искаш ли да дойда с теб?

— Да, макар да съзнавам, че е егоистично. Но мисля, че ако дойдеш, ще я притесниш.

Той кимна, защото същото си го бе помислил и той.

— Ако прецениш, че е уместно, поне й предай, че съжалявам за загубата й, както и за всичко, с което сега трябва да се справя.

— Само натъжих и двама ни, а си мислех само как да сме щастливи.

— Когато са заедно, хората трябва всичко да споделят. Искам… искам всичко да споделям с теб.

Вътре в нея все едно запърхаха пеперуди. Каза ли му наистина, че се чувства щастлива? Нещо повече, че се чувства благословена.

— Нека да се поразходим на лунна светлина — предложи Ела. — В градината. Можем там да си допием виното.

— Винаги ти хрумват най-добрите идеи.

Да използваш телефона на мъртва жена, за да примамиш един мъж, те кара да се чувстваш… както трябва. Един божи човек ще разбере това, ще одобри отмъщението, както е казано: око за око, зъб за зъб… Макар че Летърли не беше божи човек, а само жалък измамник, съблазнител, развратник.

Всъщност именно Летърли бе убил Доли. Той я бе съблазнил и повел по този път — или ако изкушението и поемането по пътя са били по нейна вина, той със сигурност я бе последвал.

Той трябваше да я съветва, поучава, да й помага да бъде достойна личност, почтена жена, добра майка. Но вместо това бе предал собствената си съпруга, семейството си, Бога си, църквата си, заради секса с дъщерята на жена от своето паство.

Смъртта му ще е справедлива, заслужено възмездие, свещена отплата.

Текстът ще свърши работа, защото бе толкова прост за разбиране.

„Не бях аз. Трябва да донесеш парите. Не казвай, че първо трябвало да си наясно какво да правиш с мен. Ще се срещнем в един през нощта при центъра за посетители в парка «Лоло» откъм шосе 373, след втория изход. Спешно е. Мога да ти помогна.

Доли.“

Разбира се, че мъжът, който скоро ще умре, ще се обади на мъртвата жена. Но когато никой няма да отговори по телефона на обаждането, а ще бъде изпратен обратен есемес, ще настъпи шок, паника, главоблъсканица. И лесно ще се стигне до пречупването.

„Трябва да се видим насаме. Тогава ще ти обясня, знаеш къде, всичко, което зная. Не мога да ти пиша повече, защото могат да ни открият“

Той ще дойде. Но дори и да не дойде, все ще се намери някакъв друг начин.

Да се планира убийство не е същото като един нещастен случай. Как ли се чувства човек тогава?

Пристигна с десет минути по-рано, макар колата да напредваше доста бавно. Запълзя по отбивката на шосето.

В края на краищата се оказа лесно. Не трябваше ли първо да поговорят? Трябваше ли мъртвият да знае защо е мъртъв? И защо ще гори в адски огън?

Той извика името на Доли с пресипнал шепот, едва доловим сред безметежно спокойната нощ. При изхода от шосето седна в колата и на лунната светлина се очерта само силуетът му.

Смъртта чакаше търпеливо.

Той излезе, изви глава първо надясно, после наляво, като че ли продължаваше да вика името на Доли. После продължи нагоре по шосето.

Да, в крайна сметка се оказа лесно.

— Око за око.

Летърли се огледа. Ужас скова лицето му, когато една сянка пропълзя на лунната светлина.

Първият куршум го улучи точно в средата на челото. Остана малка черна дупка, която превърна ужасът по лицето му в смъртна маска. Вторият прониза сърцето му и от гърдите му бавно закапа кръв, блещукаща в черно на мижавата светлина.

Лесна работа. Изисква се само уверена ръка и непоколебимо сърце.

Никакъв шок, никаква скръб, никакво трепване, не и този път.

Очакваше го дълъг път, докато пренесе тялото, но това трябваше да бъде извършено както трябва, нали? Всичко, което си струва труда, трябва да се върши качествено. Пък и гората през нощта предлага такава красота, такава тайнственост. Мир. Да, поне засега, тук царуваше пълен мир и покой.

Всичките усилия избледняваха в този момент, когато тялото се оставя в покой върху кладата за изгаряне.

Преподобният Летърли не изглеждаше толкова добре, въобще даже не изглеждаше толкова набожен с тези разкъсани дрехи и плът, омърсена от влаченето.

Само едно щракване със запалката, това бе всичко необходимо, за да го изпрати в ада.

Пламъците лумнаха със съскане, алчно поглъщаха дървесината и кислорода. Като се изгаря едно тяло, изгаря се и душата. Настъпва мир, когато огънят се издигне и разпростре.

Как ли се чувства някой, който убива и изгаря жертвата си?

Чувства се добре.