Нора Робъртс
Окото на пламъка (12)

12.

По време на полета, на другия ден следобед, с професионална екипировка за голф, Лукас наблюдаваше оживлението в намиращата се долу база. Очевидно той и дъщеря му нямаше да вечерят заедно довечера.

Обзе го разочарование, особено като си припомни колко пъти се е налагало да променя плановете си за Роуан по време на сезоните. Искаше тя да е в безопасност, искаше да е силна.

— Това е най-хубавото преживяване през целия ми живот! — извика клиентът му.

Още си твърде млад, помисли си Лукас. Най-хубавото за теб тепърва предстои. Ако имаш късмет, скоро ще настъпи.

След като кацнаха, след обичайното фотографиране, повторения на снимките, изказване на благодарности той намери време да прочете есемеса в телефона си:

„Съжалявам за вечерята. Сега сме с поредния пожар. Ще се видим по-късно.“

— Ще се видим по-късно — промърмори той.

Лукас позвъни в базата, за да се осведоми накратко за пожара.

Отговориха му, че предишният пожар изисквал противопожарен екип само от четири души и те се справили с него за десет часа.

Този път обаче пожарът изглеждал по-труден за гасене.

Огнената стихия пламнала от неугаснал лагерен огън по склона под хребета Лий Ридж. Вече били изпратени шестнайсет пожарникари. Сред тях била и дъщеря му.

Макар че познаваше местността, за всеки случай той се приближи до голямата карта на стената. Теренът там изобилства с борове и смърчове, замисли се той. И с дъгласки ели. Може би ще успеят да използват Лий Крийк като водоизточник, разбира се, в зависимост от ситуацията. Припомни си, че той бе един от многото плитки, но красиви потоци в местността.

Изучи добре картата на района, обмисли къде може да се подберат най-подходящи участъци за скоковете и как да се организира изпомпването на водата през тези толкова гъсти и затънтени гори.

С нея всичко ще е наред, успокояваше се той. Прегледа няколко документа и си взе нещо за обяд. След това седна да чака.

Цели пет минути гледаше само компютърния екран, преди да признае, че нищо няма да научи от него.

Замисли се дали да не се поразходи до базата, да се напъха във фитнес залата, а може би да се отбие при Мардж, за да похапне нещо вкусно. Разколеба се, като разбра, че само си търсеше повод да престане да се тревожи за дъщеря си.

Хубаво беше в ресторанта снощи, спомни си той внезапно. Пийнаха малко вино, поговориха си, преди да им сервират изисканата вечеря. Когато Роуан не беше наоколо, той бе свикнал да хапва набързо. Не че двамата бяха превъзходни готвачи, но се справяха.

Зачуди се дали да не отскочи до малкото кафене, съседно на магазина за подаръци в школата, ако вече не са го затворили. Или да залъже глада с един сандвич, ако не му се ходи до базата. Можеше да си стопли нещо в микровълновата, винаги разполагаше с голям запас замразени храни в дома си. Но не беше свикнал да седи в базата самичък, лишен от компанията на бившите си колеги.

В миналото понякога, докато още скачаше с парашут, за да гаси пожарите, често се чувстваше много самотен. Но постепенно започна да осъзнава, че самотата е много по-мъчителна през нощите, които бе принуден да прекарва сам в празната къща.

Извади телефона си. Ако си бе позволил да го обмисли по-дълго, никога нямаше да го направи. Така че позвъни на Ела, преди в него да се избистри идеята какво точно да й каже или как да го поднесе.

— Ало?

Гласът й прозвуча толкова приветливо, толкова безгрижно весело, че той за малко да изпадне в паника. Железния мъж, как ли не, смръщи горчиво вежди той.

— А, Ела, Лукас се обажда.

— Здравей, Лукас.

— Да, здравей.

— Как си? — попита го тя след още десет секунди, изтекли в мълчание.

— Добре. Добре съм. Миналата нощ си прекарах страхотно.

„За Бога, Лукас, какви ги плещиш?“

— Аз също. Оттогава прекарах много приятни часове в спомени за вечерта и мисли за теб.

— Така ли?

— Да. А ето че сега ти пръв се обади. Надявам се да ми предложиш да го повторим.

Усети как вълна на блаженство се надигна чак от пръстите на краката му и на устните му се появи една широка, глуповата усмивка. Никак трудно не се оказа.

— Да, иска ми се пак да вечерям с теб.

— Също и на мен. Е, кога ще се видим?

— Всъщност… аз… ами тази вечер? Осъзнавам, че е в последния момент, но…

— Да го наречем спонтанно. Харесва ми, когато нещо става спонтанно.

— Това е добре. Това е чудесно. Да мина да те взема в седем?

— Може. Или хайде и двамата да бъдем спонтанни.

Ела на вечеря, Лукас. Днес съм в настроение да готвя. Обичаш ли спагети?

— Разбира се, обаче не ми се ще да те затруднявам.

— Няма нищо сложно в приготвянето на спагетите. Предполагам, че ще си спретнем една хубава вечер, можем да хапнем на терасата. И без това сега съм заета само с градината си, тъй че ще ми предоставиш шанс да ти я покажа.

— Звучи страхотно.

Домашно приготвена храна, вечеря на тераса до градина — две поредни вечери с една красива жена само в продължение на три дни? Действително му прозвуча главозамайващо.

— Трябва ли да ти обясня как да ме намериш?

— Ще те намеря.

— Тогава ще те очаквам към седем. Дочуване, Лукас.

— Дочуване.

Имам среща, ухили се той, леко зашеметен. При това официално уредена.

Господи, надяваше се да не се издъни.

 

 

Замисли се за Роуан, като пътуваше с пикапа към дома си, за да се преоблече. Сега трябва да й е най-трудно, сред дима и горещината, трябва да взима решения и да изпълнява решения. Всяка клетка в тялото и ума й е устремена единствено към гасенето на огъня и оцеляването.

Продължи да си мисли за нея и докато бе в къщата си, за да се приготви за вечерята. Оттук до базата имаше само няколко минути с кола. Къщата беше просторна, но когато Роуан си бе у дома, тя се нуждаеше от пространство за себе си, а неговите родители също ги посещаваха и те, на свой ред, също се нуждаеха от тяхно пространство.

И все пак през дългите периоди от време, прекарвани без тях, празнотата за него като че ли се разрастваше.

Поне се стараеше да поддържа всичко тук в спретнат вид. През всичките тези години най-важното за него бе в дома му всичко да му е под ръка, за да може да го грабне в първата минута. Това беше неговият начин за подреждане.

Нямаше как да се отрече, че майка му обичаше прекалено да се суети, докато шеташе и пренареждаше нещата, така ги наричаше, настояваше в къщата да има повече ред, който той, разбира се, никога не спазваше, щом тя си заминаваше, и пак оставяше вещите, където му е най-удобно, в очакване при следващото й пристигане тя да пренареди отново всичко според нейните предпочитания.

Все повтаряше, че така вещите събирали по-малко прах.

Същото направи и с многоцветните възглавнички, които майка му обичаше да разхвърля по дивана и столовете. Така си спестяваше неудобството да ги запраща по пода, когато му се приискваше да си полегне.

В неговата стая леглото му бе застлано с проста кафява кувертюра, а в ъгъла имаше само един светлокафяв стол с права облегалка. Прозорците се закриваха с капаци от тъмно дърво. Роуан се отчайваше от липсата на повече цветове в обзавеждането, но според него така бе по-лесно за чистене.

Ризите му бяха грижливо сгънати в гардероба, в специално отделение над това за панталоните, нагънати върху лавиците над долните секции, които той сам бе сковал за обувките си.

Нищо особено, би казала Ела, но какво означаваше това? Какво точно?

Когато от паниката гърлото му пресъхна, той в бързината избра най-простото: панталони в цвят каки и една синя риза. След като се облече, не забрави да провери дали не е пристигнал нов рапорт за гасенето на пожара.

Нищо засега. Трябва само да чака, но слава Богу, този път през следващите няколко часа нямаше да чака в самота.

Понеже Ела му бе споменала за градината си, по пътя той спря, за да купи цветя. Цветята винаги помагаха, нищо лошо нямаше в тях, поне така смяташе той.

За всеки случай въведе адреса й в джипиес устройството в пикапа, макар че знаеше и квартала, и улицата.

Зачуди се за какво ще си говорят. Питаше се още дали да вземе една бутилка вино. Не се бе досетил досега за вино. Дали пък виното и цветята, поднесени едновременно, няма да са прекалено много?

Впрочем вече бе твърде късно да купува вино, освен това откъде да знае какво вино харесва тя?

Изтегли пикапа в алеята и паркира пред гаража на една приятно изглеждаща триетажна къща, с яркооранжева мазилка, която напълно й подхождаше. Имаше много прозорци, гледащи към планината, много цветя в двора, с най-разнообразни цветове и форми, посадени в големи саксии, иззидани от камъни.

Сега се разтревожи дали жълтите рози, които бе купил за нея, са уместни като подарък. „Нищо лошо няма в цветята“, повтори си той, като излезе от пикапа си с леко поомекнали крака.

Вероятно трябваше да вземе бургер и пържени картофки от кафенето зад офиса му, но не го биваше в тези работи. Беше твърде стар за тези работи. Никога досега не бе разбирал жените, така че как би могла една жена да разбере него?

Почувства се като глупак, скован, онемял, но понеже и дума не можеше да става за отстъпление, натисна звънеца.

Тя му отвори. Косата й бе прибрана назад, а лицето й грееше приветливо.

— Значи ме намери. О, колко са красиви. — Пое розите от ръката му и както би направила всяка жена, веднага зарови лице сред тях. — Благодаря ти.

— Напомнят ми за твоя глас.

— За моя глас?

— И той, и розите са красиви и развеселяващи.

— Много мило. Влизай — покани го тя и пое ръката му, за да го поведе навътре.

В къщата също всичко бе многоцветно, пълно с неща, които майка му би одобрила: имаше ярки и предизвикателно оцветени мебели, но имаше и в меки тонове, както и тъкани с разнообразни шарки, оживяващи всекидневната, където по камината от речен камък бяха поставени много свещи.

— Имаш прекрасна къща.

— И на мен ми харесва. — Тя огледа всекидневната с израз на безмълвно задоволство. — Това е първата къща, която съм купувала през целия си живот. Обзаведох я и я декорирах по свой вкус. Вероятно е прекалено голяма, но децата често се отбиват тук, така че е много добре, че разполагам с толкова стаи. Ела да отидем отзад, за да поставя розите във вода.

Той веднага забеляза, че наистина е много просторна и така построена, че едно помещение лесно се сливаше със съседното. Не разбираше много от вътрешно обзавеждане — всъщност, честно казано, нищо не разбираше, — но му допадна как изглежда. Ярко, щастливо, отпускащо.

Но кухнята направо му взе ума. Преливаше се от всекидневната откъм едната си страна и към обширно място за срещи откъм другата, с още един диван, столове, голям телевизор с плосък екран. Най-впечатляващ обаче се оказа вграденият кухненски блок в средата от масивен гранит, с блестящи уреди от неръждаема стомана, с шкафове от тъмно дърво, много от тях бяха с остъклени врати, за да се виждат чашите и чиниите. Под останалите шкафове край стените също имаше няколко по-малки домакински уреда, изглеждащи доста сложни, от същата бляскава неръждаема стомана.

— Това е сериозна кухня.

— Точно тя и гледката ме убедиха да купя тази къща. Пожелах я още в минутата, в която я видях. — Тя избра една бутилка с червено вино от стъклената лавица и я постави на масата заедно с тирбушона. — Защо не я отвориш, а аз ще сложа розите във ваза?

Ела отвори една врата, огледа лавиците и избра една висока ваза в кобалтов цвят. Той отвори бутилката, докато тя подрязваше стръковете под течащата вода от мивката, вградена в работния плот в центъра на кухнята.

— Радвам се, че се обади. За мен това е много по-приятен начин за прекарване на вечерта, отколкото да работя върху доктората си.

— Работиш върху докторат?

— Нещо такова. — Вдигна едната си ръка с кръстосани пръсти. — Доста дълго го отлагах, така че сега трябва да се стегна, за да го завърша навреме. Вземи чашите за червено вино — каза му тя, — от втората лавица в шкафа отдясно на мивката. Ммм, много ми харесва как тези жълти рози изглеждат на фона на синята ваза. Какво ново в работата ти днес?

— Всичко беше добре. Имаме многочислена група от Канада, още една от Аризона, заедно с няколко студенти. Общо взето, претоварен ден се оказа. А вчера беше още по-трудно. Едва намерих време да прескоча до базата и да проверя как са след един много неприятен случай там.

— Неприятен случай? — учуди се тя, спря с подреждането на цветята и го погледна въпросително.

— Вероятно не си чула. Някой нахълтал в чакалнята вчера, по-точно някъде през нощта, и обърнал всичко с краката нагоре.

— Че кой би направил подобна глупост?

— Ами, най-голяма е вероятността да е била извършена от Доли Брейкман. Тя е местно момиче, което… имаше връзка със скачача, който загина миналото лято. През пролетта роди бебе от него.

— О, Господи, познавам майка й. Бяхме приятелки. Айрини работи в училището. Тя бе една от нашите готвачки.

Лукас едва сега се досети, че бяха му споменали, че Айрини работела в кухнята на училището.

— Виж, много съжалявам. Но не мога да кажа същото за Доли.

— Повярвай ми, Доли съвсем не прилича на Айрини, зная го много добре. — Ела постави още един подрязан стрък във вазата. — Това момиче превърна в ад живота й. Във всеки случай това, което се е случило с бащата на бебето на Доли, е истинска трагедия за нея, но защо ще иска да стига до вандалщини в базата?

— Може би знаеш, че Доли беше готвачка там и после отново я наеха?

— Зная, че е работила там. Но не съм разговаряла с Айрини, откакто отидох да занеса подарък на бебето. Зная, че тя и Лео отидоха до… Боузман, мисля, че така се казваше, — за да върнат Доли и бебето й вкъщи. Затова трябваше да изчакам с посещението ми при тях, за да се уредят. Но не знаех, че Доли отново се е върнала да работи в базата.

— Решиха да й дадат шанс. Знаеш ли, че след трагичния инцидент с Джим тя започна да обвинява всички, но най-вече Роуан.

— Твоята дъщеря? Айрини никога не ми е споменавала… Е, тя поначало не говореше много за Доли. Защо?

— Защото в този трагичен скок Ро е била партньор на Джим. Това няма никакъв смисъл, но така реагира Доли. И само няколко дни след завръщането й в базата тя заля всичко в стаята на Ро със свинска кръв.

— Боже Господи.

Сви юмруци и ги опря на кръста си. Лукас си каза, че сигурно така изглежда като директорка, когато нещо я ядоса.

Хареса му как изглеждаше в момента.

— Нищо не съм чула за това. — Наситенозелените й очи гневно проблеснаха. — Още утре трябва да се обадя на Айрини, да видя дали се нуждае… от нещо. Знаех, че Доли е, меко казано, проблемна личност, но Айрини наистина вярваше, че това бебе ще я промени, и настояваше дъщеря й да започне да посещава църквата. Затова я прие отново в къщата си. Очевидно не е успяла.

Преливащи сега от симпатия и леко разтревожени, очите й потърсиха неговите.

— Как се справя дъщерята ти?

— Ро? Справя се. Всички в базата сега са заети с поправките и отстраняването на щетите, така че сигурно нямат възможност да поемат много аварийни обаждания. Вчера са изпратили четирима скачачи в дима, но само за някаква кратка акция.

— Това е добре. Може би ще имат времето да отдъхнат.

— Няма много шансове за това. Днес сирената е завила към четири и половина.

— И сега твоята Роуан се бори с пожар? И за това не бях чула. През целия ден не съм пускала новините. Лукас, сигурно си много разтревожен.

— Не повече от обичайното. Това е част от професията.

— Сега съм още по-радостна, че ми се обади.

— За да те разстроя с историята около Айрини.

— Радвам се, че узнах какво става с нея. Не мога да й помогна, ако не зная какво трябва да се направи. — Протегна ръка и я отпусна върху неговата. — Защо не си отнесеш чашата и бутилката на терасата? Веднага ще дойда.

Той премина през стъклената врата, разкриваща изглед към планините, към безкрайното небе и към нейния двор, който отново го порази: беше като излязъл от страниците на списанията за дома и градината.

Една квадратна зона беше покрита с цветна мека и еластична настилка, каквато той бе виждал по детските площадки. Явно това бе мястото за игра на внуците й. Наоколо имаше люлки, катерушки, въртележки, дори и една малка къщичка за игра с още по-мъничка масичка пред нея с чадърче и столчета.

Градината му изглеждаше също тъй приветлива, както и къщата, което му подсказа, че тя бе направила всичко това не само за себе си, но и за да радва семейството си.

И все пак най-силно го впечатлиха цветята й.

Розите веднага ги позна — поне тях ги знаеше, — но останалите според него също бяха невероятно привлекателни сред приказно изглеждащите лехи и купчини с най-различни цветове и форми, всичките свързани помежду си с тесни пътечки, застлани с камъчета. Малки кътчета оставяха места за пейки, имаше и една беседка, обрасла с лози, като и малък бълбукащ фонтан от кована мед.

Докато съзерцаваше цялата тази красота, една чучулига кацна до голямата купа пред къщичката за хранене на птици и започна да кълве.

Лукас се обърна, когато тя се появи с поднос в ръцете.

— Ела, всичко тук е удивително. Никога не съм виждал нещо подобно, освен на кино.

Трапчинките й сякаш му намигнаха, а страните й порозовяха от удоволствие.

— Това е моята радост и гордост и може би, само донякъде, пристрастеност. Хората, които са притежавали тази къща, са се увличали по градинарството, така че аз наследих от тях много добре разработена градина. С малки промени, с някои добавки и доста труд я превърнах в моята любима градина.

Тя остави подноса върху масата между двата светлосини шезлонга.

— Мисля, че ми каза, че няма много да се престараваш. — Огледа чудесните предястия, подредени на подноса.

— Трябва да ти призная един мой таен порок. Обичам да се престаравам. — Взе чашата с вино. — Надявам се да нямаш нищо против.

— Майка ми не е отгледала глупак.

Тя седна и се наведе към него, когато нейните вятърни камбанки засвириха от летния бриз. Чучулигата запя като по поръчка, точно за неговата вечеря с Ела.

— Приятно ми е да седя тук, особено по това време на деня или сутрин рано.

— На внуците ти това тук сигурно е любимото им място за игра.

Пиеха виното, опитаха нейните чудесни предястия, говориха си за внуците й, което го подтикна да й разкаже подобни забавни случки от детството на Роуан.

Не можеше да си обясни защо бе изпаднал в паника. Да бъде с нея бе толкова приятно, след като преодоля първоначалното си смущение. И всеки път, когато тя му се усмихваше, нещо потрепваше в него. След малко вече не му се струваше странно, че се наслаждава на прекрасната лятна вечер, пие хубаво вино и разговаря безгрижно с една красива жена.

Всичко това заличи спомените му за това как бе прекарал толкова много други летни вечери. Както сега дъщеря му прекарваше своята вечер.

— Мислиш си за нея. За твоята Ро.

— Предполагам, че в едно ъгълче на съзнанието си винаги мисля за нея. Тя е добра и е с отличен екип. Те ще си свършат работата.

— Какво според теб прави сега?

— О, зависи от обстоятелствата. — „Толкова много неща могат да се случат, помисли си той, и всичките от тях са трудни, опасни, необходими“ — Може да е на преградната линия. Очертали са си позициите, преценили са как евентуално ще се променя пожарът, влиянието на вятъра и така нататък, прочистили са дърветата и са окастрили храстите.

— Защото служат за гориво на огъня.

— Да. В този район разполагат с два водоизточника, така че може да са изтеглили маркучите. Зная, че по-рано са й пуснали кал.

— Че защо ще пускат кал на Роуан?

Той дълго и весело се смя.

— Извинявай. Като казвам, че са пуснали кал на нея, имам предвид пожара. Кал казваме на една смес със специален химически състав, забавяща горенето, затова се нарича ретардант. Спуска се от товарните самолети, на които пък казваме просто танкери. Повярвай ми, никой скачач в дима не иска да попадне под огнегасящата смес.

— А пожара наричате „нея“, защото мъжете винаги описват опасните и дразнещите неща с женски имена.

— Ах…

— Шегувам се. Хайде да влезем да приготвя вечерята. Ще ми правиш компания и ще ми разказваш за калта.

— Надали ще искаш да слушаш за калта.

— Грешиш — опроверга го тя, докато събираха подноса, чашите, виното. — Интересно ми е.

— Това е гъста лепкава каша. Може да ти изгори кожата.

— А защо е розова? Да не е играчка за момиченца?

Въпросът й го накара да се усмихне.

— Добавят железен окис и от това сместа става червена, но изглежда като розов дъжд, когато се спуска отгоре. Този цвят маркира зоната, залята със сместа.

Тя взе един тиган, пръсна олио в него, добави нарязания чесън и малко домати, като през цялото време не преставаше да му задава въпроси и да прави забележки.

Определено разговорът й е интересен, каза си той, но не можеше да се съсредоточи, да мисли само за това. Начинът, по който тя се движеше, начинът, по който ръцете й изглеждаха, докато режеше продуктите и разбъркваше всичко, нарязано в тигана, начинът, по който се усмихваше, уханието й, дори и само как прозвучаваше името му от нейните устни.

Устните й.

Нямаше намерение да го направи. Но с него винаги така ставаше, първо действаше, а после мислеше. Сам не можа да си обясни как се случи така, че изненадващо се оказа насреща й, когато тя се обърна от кухненския блок и телата им се сблъскаха и притиснаха. Тя повдигна лице, усмихна се, може би искаше да му каже нещо, но тогава…

Какво бе това в очите й? Въпрос? Или покана? Не знаеше, не мислеше. Просто действаше. Ръцете му обгърнаха раменете й и той притисна устни върху нейните.

Толкова бяха меки. Толкова сладки. Поддадоха се на натиска, а ръцете й полазиха по гърба му и се сплетоха там, за да задържат телата им заедно. Надигна се на пръсти и усещането за тялото й още повече го разгорещи.

Искаше да се зарови в нея, както правеше с одеялото в края на някоя от студените зимни нощи.

Отдръпна се от устните й и опря челото си до нейното.

— Всичко е заради тази твоя усмивка — промърмори Лукас. — Обърка ме. Не мога да мисля повече.

Ела обгърна лицето му с дланите си и повдигна главата му, за да може да го гледа в очите.

— Вечерята може да почака. — Отдалечи се от него, изключи котлона с тигана, после се върна и го попита: — Лукас, искаш ли да се качиш горе с мен?

— Аз…

— Не сме деца. И двамата имаме повече години зад гърбовете си, отколкото пред нас. Ако имаме шанс за нещо хубаво, трябва да се възползваме. И така… — Протегна му ръка. — Ела с мен горе.

Пое ръката й и задъхано я следваше из къщата към стъпалата за горния етаж.

— Не изпитваш само съжаление към мен, нали?

— Че защо да те съжалявам?

— Защото е толкова явно, че искам… това.

— Лукас, ако не го искаше, щях да съжалявам себе си. — Лицето й грейна от смях. — Още като ми се обади, толкова много се чудех дали тази вечер няма да се озовем в леглото, че после ми трябваше половин час йогийски упражнения, преди да успокоя нервите си.

— Нервна? Ти?

— Не съм дете — припомни му тя и го вмъкна в спалнята си, където светлината се процеждаше с лек блясък през завесите на прозорците. — Мъжете на твоята възраст често търсят някоя трийсетгодишна, а не петдесетгодишна. Това прави двайсет години разлика, само че не в моя полза.

— Че какво ще правя с някоя, която може да ми бъде дъщеря?

Той се ухили, щом тя се засмя.

— По дяволите. Това съвсем ме кара да се чувствам стар. И без това вече се притеснявам, че забърках цялата тая каша. Отдавна не съм се занимавал с жени, Ела.

— Аз също съм доста поръждясала. Мисля, че ще разберем дали можем да се настроим един към друг, но чак след като опитаме. Можеш отново да започнеш да ме целуваш. И на двамата май не ни достигат тези радости.

Прегърна я и този път тя сплете ръце около врата му. Той усети как Ела се надигна на пръсти, когато устните им се сляха.

Позволи си да престане да мисли, да не се тревожи повече какво ще стане, ако… А просто да действа. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, надолу по бедрата й, а после отново нагоре, за да издърпат фибите от косата й, които се изплъзнаха от пръстите му, щом тя отметна глава назад, за да могат устните му да се спуснат до шията й.

Понесоха се на вълните от неописуема смесица от удовлетворение и възбуда. Тя потръпваше всеки път, когато той понечваше да разкопчае поредното копче от блузата й. Пръстите й трескаво се заеха с ризата му.

Тя изхлузи сандалите си, а той — обувките си.

— Досега…

— … е толкова добре — довърши вместо нея и отново я зацелува.

И, о, да, помисли си тя, на него определено не му достигаха тези радости.

Смъкна ризата от гърба му и погали твърдите, добре оформени от дългогодишните тренировки за битките със стихиите мускули на гърдите му, носещи белези от живот, посветен на гасенето на пожарите. Притисна устни до тях, а Лукас свали блузата й и тя се присъедини към ризата му на пода. Като пое гърдите й в ръцете си, се почувства безтегловна. За какво да се тревожи, когато той я изпиваше с очи, както се гледа някоя красавица. Когато я обсипваше с целувки толкова задъхано, толкова страстно?

Откопча колана му, жадуваща да го докосва и да бъде докосвана, да си припомни всичко, което тялото изпитва, когато желае и е желано. Панталоните й отнеха двайсет минути, за да се реши да ги смъкне на пода, след като той я подкани да го направи. После сърцето й просто литна нагоре, когато той я вдигна в прегръдката си.

— Лукас. — Покорена, отпусна глава на рамото му. — През целия си живот съм искала някой да направи това. Просто да ме вземе и понесе на ръце. Но ти си първият.

Той се вгледа в омаяните й очи и се почувства като крал, докато я носеше към леглото.

Докосваха се и се вкусваха насред царящия в спалнята полумрак. Припомняха си отдавна забравени радости, откриваха нови. Заоблени извивки или по-чувствителни места, за да вкусват всичките степени на насладата.

Когато я изпълни, тя само простена името му — най-сладката музика за слуха му. Всеки негов тласък, дълъг и бавен, разтрисаше сърцето й като удар на чук по наковалня. Посрещаше го изцяло, сливаше се с него, ноктите й се впиваха в бедрата му, пришпорваха го за още и още.

Кралят се превърна в жребец, възкачил своята кобила.

Щом тя изкрещя, извивайки се под него в сладостните тръпки на оргазма, сърцето му заби триумфално. И си позволи да свърши, достигнал предела на екстаза.

— Боже мили — простена тя след няколко мига, когато и двамата лежаха в смайващата тишина на засищането. — Зная всякакви клишета, подходящи за случая, като че все едно да се кара велосипед или че с годините става все по-добре, както виното. Но май е достатъчно само едно „Ах“.

Той я прегърна, както се бе сгушила в него.

— Едно „ах“ напълно ми стига. Способен съм да ахкам за всичко в теб.

— Лукас. — Тя измести лицето си надолу към гърлото му. — Кълна ти се, ти накара сърцето ми да подскача. Никой никога не ми е казвал нещо подобно.

— Значи е имало много глупави мъже. — Очарован от нея, нежно усука кичур от косата й около пръста си. — Ако можех, бих съчинил цяла поема само за косата ти.

Тя се засмя и в същото време трябваше да примигне, за да не се просълзи.

— Ти си най-прекрасният мъж на света. — Притисна се към него и го целуна. — Ще ти направя най-вкусните спагети, които някога си ял.

— Не биваше да ти причинявам толкова затруднения. Можем да си направим един-два сандвича или нещо подобно.

— Спагети — отсече тя — с пресни малки доматчета и босилек от градината ми. Ще ти трябва гориво, за по-късно.

И в очите й проблесна закачлива искра. Той я тупна по голото дупе.

— В такъв случай ще е по-добре да слезем долу и да се заемем с готвенето.