Даяна Апълярд
От любов (33)

Послеслов

Джейк седеше в новото интернет кафе във Фоуи и пишеше писмо на Франческа. Спря за минута, поглеждайки към ярко оцветените лодки в пристанището, полюшвани нагоре-надолу от приливните вълни. На загорялата му китка, поставена върху клавиатурата, имаше гривна от зърна с формата на сърчица. Някои бяха изпадали и отдолу се виждаше голата основа. Когато местеше ръката си, зърната се събираха.

„Май всички се провалихме — написа той несръчно с два пръста. — Мислех много за това и ми се струва, че най-важното е да си част от цяло, истинско семейство. Щом то се разруши, всичко около теб се срутва. Все пак може да се каже, че ние сме късметлии. Още имаме мама. И малка частица от татко. Но какво има татко? Няма си никого, само някакво смешно подобие на семейство. Мъчно ми е да го гледам в новия му апартамент. Казах на мама, че не искам да ходя повече там. Чувствам се ужасно, толкова ужасно, че понякога не мога да спя. Мисля си как татко се опитва да бъде нормален, но не е, направо е разбит. Мама също не е щастлива. Казва, че е, но знам, че не е. Това ме побърква. Нямам търпение да се махна и да започна нещо сам. Понякога си мисля, че никога няма да простя на мама. Обичам я, но никога няма да й простя. Те разрушиха и малкото истина, която имах. Лудо ли звучи? Може би просто полудявам без теб.

Наистина те обичам. Хей, може пък ние да успеем, а?

Целувки и много повече: Джейк“