Даяна Апълярд
От любов (1)

Пролог

Хати спеше до Тес, сгушена в нея като малко, безшумно мишле. Сякаш инстинктивно усещаше отсъствието на Марк и бързаше да се вмъкне в леглото й. Винаги когато лягаше при нея, внимаваше да не я събуди, и чак щом слънчевата светлина се запроцеждаше през пердетата, Тес усещаше дъха й върху лицето си и леката й като крилце на пеперуда ръчичка върху гърдите си.

За Хати това бе най-безопасното място на света и Тес не си и помисляше да я изхвърли, въпреки че нейните родители никога не й бяха разрешавали да спи в леглото им. Вечерта тя се бе обърнала и бе прегърнала нежно дъщеря си, усмихвайки се в тъмното. Това е съвършеният покой, мина й през ума, докато Хати потрепваше в съня си — светъл детски сън за пясък, море и хвърчила, полетели към синьото безбрежно небе.

На сутринта се събудиха едновременно. Хати отвори широко очи — учудена, че още са в къщата без момчетата и че има майка си само за себе си.

— Може ли да поплуваме? — прошепна с надежда детето.

Трябваше да напуснат вилата до десет. Тес се повдигна на лакът и погледна будилника. Едва минаваше седем, но бледата светлина вече проникваше през завесите, обещавайки ярко слънце.

— Да — каза тя.

Хати изписка доволно, скочи от леглото и я задърпа за ръката.

— Хайде, ставай!

После припна към тоалетната, загоряла и гола, като малко кафяво тюленче. Тес си помисли колко съвършено е тялото на дъщеря й, колко стегнато и енергично, докато нейното се тресеше доста често, и то на неподходящите места. Жените, които успяват да запазят тялото си гладко и с идеално опъната кожа, са принудени да водят живот с жестоки лишения, изключвайки от менюто си всички вкусни неща. Но след почивката тя наистина би трябвало да мине на диета, защото прекали с яденето (както обикновено), фантазирайки си, че е възможно да слага в устата си каквото пожелае, без да се тревожи за последствията. Дразнеше я фактът, че момчетата могат да ядат непрекъснато като гризачи и пак да изглеждат същите.

— Нали няма да си правиш кафе?

От подножието на стълбите надничаше нетърпеливото личице на Хати. Тя не разбираше пристрастеността на възрастните към кафето, това отнемаше толкова много време, а имаше хиляди други интересни неща за вършене. Тес спря на стълбите, с метнати върху ръката плажни хавлии, и се усмихна:

— Този път ще го пропусна. Къде са джапанките ти?

Хати се огледа безпомощно. Тя и обувките бяха като огън и вода.

— Защо? — попита детето.

— Заради камъните. О, няма значение.

Куфарите, опаковани предната вечер, стояха като упрек до входната врата. Тес нарочно не ги погледна. Все още разполагаха с два часа, два часа откраднато време, преди да потеглят за вкъщи, когато ще бъде принудена да мисли за всички онези неща у дома, до едно неприятни: от купищата пране до отварянето на банковите известия, които несъмнено щяха да разкрият факта, че всъщност не биваше да си позволяват тази почивка и че необмислените разходи неминуемо ги водят към все по-голяма задлъжнялост… Не, определено не й се мислеше за всичко това. Марджи използваше много колоритен израз, когато искаше да загърби досадните битови задължения — казваше, че „натирва тигрите“. Обясняваше го по следния начин: ако нещата са прекалено тежки за смилане, просто трябва да бъдат изтикани от аурата ти обратно в тъмната джунгла. Тес погледна към грейналото личице на Хати и натири тигрите си.

— Облечи си пуловер — каза тя механично.

Хати изпъшка. Защо родителите все настояват да си слагаш пуловер или яке? Тя чудесно знаеше кога й е студено, но никой не й вярваше и вечно я навличаха с топли неща, които не понасяше. Повече от всичко на света Хати мразеше да й е топло — дори повече от това да мият косата й и шампоанът да влиза в очите й. Повече от постоянното натякване да си слага колана в колата и да яде броколи, което има вкус на трева.

Тес навлече един стар рибарски пуловер на Марк върху банския си. Миришеше успокоително на него: на лек афтършейв и цигарен дим, излъчваше острия, горчив аромат на солена вода. После нахлузи чифт къси панталони, за всеки случай, ако срещнат някого, което бе малко вероятно, тъй като всички от шепата боядисани в бяло вили, пръснати върху миниатюрния морски полуостров, си бяха тръгнали още вчера. Бе краят на сезона, краят на дните с влажни плажни хавлии и джапанки, капещ сладолед и пресни раци от рибната сергия в Полперо. Краят на облачните утрини, когато обикаляха магазинчетата във Фоуи и купуваха разни неща единствено за удоволствие, а не защото имат нужда от тях: книги, чифт обеци, малък рамкиран акварел — щеше да го окачи близо до телефона, за да го поглежда и да си спомня за морето. Краят на ваканционното спокойствие и на насладата от живота.

— Добре, без пуловер — отстъпи тя.

И без това вече го бе прибрала в куфара, оставяйки само тениска, чифт джинси и чорапи и обувки за Хати, подредени спретнато в края на леглото й. Марк се шегуваше, че манията на Тес да разтребва и да подрежда нещата в спретнати купчинки ще й докара запек и че е ясен знак за потиснатото й детство. Той обичаше да я дразни за детството й, съвсем различно от неговото. Тес му отвръщаше троснато, че неговият навик да си оставя нещата, където завари, е по-скоро израз на упорит мъжки мързел, отколкото на свободен и необременен от условностите дух.

Тя отвори вратата, отбелязвайки наум, че бухалката за крикет на Джейк все още е подпряна до поставката за шапки — явно я беше пропуснала по време на голямото почистване на къщата снощи.

Дори толкова рано светлината бе ослепителна и Тес се спря за миг на прага с притворени очи. Усети топлината и ярките лъчи дори през клепачите. Човек не можеше да се прибере в Лондон в подобен ден. Това бе ден за мързелива наслада, а не за гмурване в студените води на реалния живот.

Хати изприпка по пътеката с голи крака. Стъпалата й се бяха втвърдили след двете седмици на бос крак.

Пътеката се виеше надолу към морето покрай стара каменна църква, чието гробище бе изпълнено с очарователни трагични истории. Много от полегналите, напукани и обрасли в мъх надгробни плочи разказваха истории за деца, починали съвсем малки, понякога две-три от едно семейство. Веднъж, когато Тес бе решила, че е прекалено облачно и студено да седи на плажа, а Марк и момчетата караха сърф, тя мина през гробището с Хати и имената върху плочите я трогнаха, сякаш бяха стари приятели, за чиято смърт скърбеше. Нехаеща за тленността, Хати се упражняваше да прескача падналите на земята надгробни камъни и без Тес да я забележи, набра цветя от гробовете, за да й направи букет. Тя го пое притеснено, разкъсвана между необходимостта да зачете чувствата на дъщеря си и ужасната мисъл, че местните мъртъвци са я пипнали на местопрестъплението.

Въпреки слънцето пътеката вече бе влажна, предупреждение за настъпващата есен — по краищата й се спускаха малки вадички и някъде по средата образуваха пълноводен, втурнал се към морето поток. На това място имаше мост, чиито перила бяха изтъркани от поколенията ръце на хора, спрели да си поемат дъх по пътя обратно, когато хладилните чанти, торбите с мокри хавлии и неудобните шнорхели и плавници се превръщат в оловни тежести. Хати бе изчезнала от погледа й, но Тес не се тревожеше. Дъщеря й знаеше точно къде отива и щеше да я чака на брега на морето.

Голяма част от пътеката бе засенчена от надвиснали дървета, но на около двайсетина метра от плажа пред погледа внезапно се разкриваше гледка, която винаги караше Тес да затаи дъх. Днес беше най-красива, защото на брега нямаше никого, никой, който да закрива пейзажа с плажните си чанти или параваните. Тес ревнуваше миниатюрното заливче от чуждото присъствие — макар също да бе от почиващите, не обичаше наблизо да има други хора, сякаш единствено тя бе способна да разбере тайната на неговата красота. Пред нея се разстилаше зелено пространство, разсечено от прашна пътека, стигаща до стълбите точно преди рязкото спускане към брега. Поспря за миг. „Дори това да е целият свят, пак ще ми е достатъчен“ — помисли си тя. Изпълнена с внезапна, бурна радост, затича надолу по пътеката, изкушена да разтвори ръце и да загребе от небесната синева, както правеха Джейк и Хати. Изкачи водещите към плажа стълби, скочи долу и се огледа за дъщеря си.

Хати седеше досами водата, едва забележима фигурка. Тази сутрин морето бе спокойно — полюшваше се леко напред-назад, с наситенозелен цвят, с малки пенливи вълнички, сякаш поръсени със скреж. През всичките им лета морето никога не изглеждаше едно и също — понякога бе сива, мрачна, надигаща се маса, а друг път — небесносиньо, не примамливото тюркоазносиньо на Средиземно море, а убито, заплашително синьо, което предупреждаваше за студени дълбини. Тя изрита обувките си и усети как миниатюрните камъчета се забиват в краката й, докато внимателно приближаваше Хати.

— Ще влезем ли?

— Водата е ледена. — Хати потрепери очаровано. Беше събрала няколко лигави маслиненозелени водорасли от пясъка и увиваше с тях краката си. Вълните, досега плискащи се в ходилата й, се надигнаха и заляха коленете й. Тя скочи с писък, после попита:

— Ти ще влезеш ли?

Тес погледна към хоризонта: тъмносинята линия на морето се прекъсваше от малка рибарска лодка, чиито платна плющяха на вятъра.

— Може и да вляза — отвърна тя. — Ако и ти влезеш.

— Хайде да се състезаваме тогава! — извика Хати и нагази тичешком в плиткото, знаейки чудесно, че майка й тепърва трябва да свали пуловера си и късите панталони.

Тес се освободи набързо от тях, захвърляйки ги небрежно на пясъка. Хати вече газеше до колене във водата и от време на време се взираше в нещо — някое гъделичкащо я зелено водорасло или ято стрелкащи се сиви рибки.

— Изпреварих те! — извика победоносно тя.

— Не влизай много навътре — предупреди я Тес. — Аз ще поплувам малко.

От студената вода коленете й изтръпнаха, после бедрата, накрая кръстът. Но след няколко секунди сковаността изчезна и тялото й свикна с по-ниската температура. Поемайки си дълбоко дъх, Тес се потопи до главата. Шокът беше мигновен — ледена прегръдка, бучене в ушите. Изплува бързо, отърсвайки водата от очите си, и се обърна да погледне за Хати. Тя й помаха разсеяно и отново наведе глава към обекта, който бе завладял вниманието й — розова мидичка с отчупен край, полегнала като скъпоценен камък в дланта й.

Тес прибра зад ушите русата си, дълга до раменете коса, обърна се и заплува бавно. Водата вече не бе толкова ледена и тя се наслаждаваше на усещането да се носи над дълбокото — вълнуващото усещане да не знаеш какво има отдолу и да изпитваш приятно гъделичкащ страх. Остана така около минута, наблюдавайки чайките, реещи се над нея, улавящи въздушното течение, спускащи се с прибрани криле, за да попаднат в следващото, издигащи се нагоре без усилие. Тес се обърна по гръб и се понесе по водата, полюшвана от бавното, тежко движение на морето. Огледа се за Хати.

Беше изчезнала.