Даяна Апълярд
От любов (2)

Първа глава

Краят на почивката сякаш бе равносилен на смърт за Тес. Наближаващата есен и дългите студени дни до Коледа щяха да са истинско изпитание. Ех, защо с Хати не можеха да останат тук завинаги, само двете!

Когато телефонът бе иззвънял в кухнята на вилата, която тя чистеше вечерта преди заминаването им, Тес грабна слушалката с мисълта, че навярно се обажда някое от момчетата, за да й каже, че са забравили нещо ужасно важно, например някоя игра за плейстейшъна или последната книга за Хари Потър. Беше Марк и в плътния му, хленчещ глас, опитващ се да се самоиронизира, се долавяше леко раздразнение:

— Наистина ли трябва да останеш? Пристигнахме преди час, скапаният хладилник се е размразил и в кухнята всичко е наводнено, а в кутията за хляб има миши изпражнения. Имаме нужда от теб, Тес, прибирай се по-бързо.

Изпълни я чувството, което само той можеше да предизвика — смесица от необяснима вина, тревога и любов. В стомаха й се надигна усещане, почти забравено за краткото време тук с Хати. Когато разговаряше с него, винаги подбираше думите си внимателно, като първо репетираше изреченията наум, обмисляйки как ще реагира той. Сякаш само неговите чувства имаха значение.

Ето и сега — миши изпражнения в кутията за хляб. Макар да знаеше, че няма за какво да се упреква, тя почувства вина. Беше абдикирала егоистично от отговорностите си, открадвайки този скъпоценен допълнителен ден с Хати, и бе занемарила задълженията си. Тигрите, досега държани на разстояние, отново започваха да я атакуват.

За Марк почивката бе приятна интерлюдия, възможност да отдъхне и да прекара повече време с децата, но в края на втората седмица го сърбеше да се върне към истинския живот, живот, в който се чувстваше уверен и необходим и който бе много по-малко уморителен от това да си баща на три деца с постоянни искания, принуден да вземаш безкрайни дребни решения, рядко одобрявани от тримата едновременно. Обичаше ги безумно, но Тес знаеше, че за него е изтощително да е с тях по цял ден, всеки ден. За нея също бе изтощително, но беше свикнала. Неспособността да се справя го правеше заядлив; в края на двете седмици ограниченият му запас от търпение се бе изчерпал напълно.

За Тес почивката означаваше много повече. Тя беше възможност да спре и да се замисли. Мисленето у дома обикновено биваше прекъсвано грубо от належащата нужда да намери потънал вдън земя учебник по география или някой своенравен касетофон. Хати вече бе на седем, а момчетата се бяха поукротили в прогимназията и навярно сега бе моментът Тес да поеме юздите на живота си в свои ръце и да направи нещо и за себе си, вместо да е само майка на три деца с често отсъстващ съпруг и вечно разхвърлян дом, дърпана безкрайно насам-натам като подмятано от прилива водорасло.

Възможността да разполага с време за мислене, вместо да се втурва задъхано от една малка катастрофа към следващата, без да може дори да се погледне в огледалото в някои дни, й се полагаше. През изминалите две седмици, докато споделяше отговорността за гледането на децата с друг, изведнъж осъзна една голяма истина за себе си — че има неща, от които се нуждае и все още иска да постигне. Мисълта, че ще си тръгне оттук, където се бе оформила идеята за възможна промяна, я караше да изпитва почти физическа болка. Ужасяваше се от необходимостта да изостави крехката надежда, която щеше да изглежда смешна и невъзможна в изпълнения й със задължения живот.

Разбира се, Марк се разсърди, че тя не пожела да се върне в Лондон заедно с него, че го насади да шофира обратно с изнервените от мисълта за училището Оли и Джейк, разправящи се кой да седне отпред до татко. Сега той трябваше да е този, който да отвори с мъка входната врата и да се сблъска със застоялия въздух и огромната поща в къщата. През петнайсетте години брак Тес се бе превърнала — без съзнателно да търси тази роля, разбира се — в негов буфер от досадните, но необходими домашни задължения, и когато му се наложи да действа сам, се бе почувствал като в небрано лозе. А тя трябваше да преглъща подобни дребни подробности всеки божи ден, без Марк дори да подозира за съществуването им. Мразеше да е в къщата без нея.

— Защо не тръгнеш тази вечер? Джейк не може да си намери вратовръзката за училище, а Оли май е забравил нотната си тетрадка в училище.

— Не, не я е забравил — отвърна бързо Тес. — На стола пред пианото е. А вратовръзката на Джейк е в чекмеджето с чорапите му, знае чудесно къде е, но се прави на разсеян.

— Аз имам ли чисти ризи?

Тес направи гримаса. Защо вечно я пита дали има чисти ризи? Защо просто не отвори гардероба и не хвърли един поглед, а ако няма, да вземе да си изпере една и да я сложи в сушилнята? Тя не проумяваше защо мъжете умират да се правят на безпомощни, при положение че им е нужен само малко здрав разум.

Ала и тя имаше вина — бяха започнали брака си като равни, но хилядите грижи около децата и дома по естествен път я бяха принудили да направи компромис с мечтите за кариера. Марк, с по-добре платена работа и следователно смятана навремето за по-важна, винаги успяваше да се измъкне — все му предстоеше много натоварен ден и трябваше да се наспи. Досадните и уморителни задачи, като търсенето на забавление на събудило се в пет сутринта едногодишно дете или тъпченето на пране в пералнята преди работа, станаха изцяло нейно задължение. Постепенно компромисът доведе до поемане на цялата отговорност. Така всичко лошо, което се случваше на децата и на къщата, неусетно се превърна в нейна вина. Това бе отговорност, която все повече й тежеше, особено сега, когато децата бяха станали по-големи и се очакваше да правят повече неща сами; ала бе ужасно трудно да убедиш две момчета, че трябва да прибират след себе си или да помагат в домакинската работа, след като непрекъснато са гледали как Марк се скатава хитро от тези отговорности. Разбира се, ако го помолеше, той охотно изпълняваше поставените му задачи — но тя се дразнеше, че не се сеща сам.

Имаше време, когато Тес се чувстваше горда, че е човекът, който всеотдайно поддържа всичко в ред, без да търси благодарност за това. Но сега всичко просто й беше дошло до гуша.

— Сигурна съм, че имаш риза в гардероба — каза бързо Тес, защото видя, че Хати отваря хладилника и вади отвътре почти пълна кутия с портокалов сок, който като нищо можеше да се разлее по току-що измития кухненски под. — Трябва да затварям — рече припряно тя. — Хати се опитва да извади нещо тежко от хладилника и всеки момент може да го изпусне.

— Ще си дойдеш ли?

— Имам да събирам още багаж — отвърна Тес. — Ще се върна утре и веднага ще ти звънна от къщи. Става ли?

— Става. — В гласа на Марк се усещаше нежелание да прекъсне разговора. — Тес…

— Какво? — попита тя, опитвайки се да го разкара, докато посягаше със свободната си ръка към кутията със сока.

— Липсваш ми. Връщай се по-скоро.