Даяна Апълярд
От любов (11)

Десета глава

Тъкмо се разгаряше лют спор за парче шоколад, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката, махайки отчаяно на момчетата да млъкнат. Отначало не се чуваше нищо, после до слуха й достигна оглушителна смесица от шумове и накрая презокеански глас каза:

— Говорете, моля.

— Здравей, аз съм.

— Здравей. Ще млъкнете ли, вие двамата! — кресна Тес.

— Какво става?

— Момчетата. Карат се за глупости. Чакай малко.

Тес се протегна, опъвайки телефонния кабел максимално, и затвори вратата на всекидневната. Разправията тутакси престана — липсваше аудитория — и Оли, и Джейк се настаниха да гледат Еминем по MTV.

— Как върви?

— По-добре, отколкото очаквах. Явно съм успял да убедя Рупърт, че още има надежда.

— Чудесно.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Как са нещата вкъщи?

— Всичко е наред. На Хати й е мъчно за теб. Приготвила ти е рисунка и иска да знае дали си видял таласъми. Чакай малко. Ето я и нея.

Хати тичаше надолу по стълбите, следвана от Найджъл, накипрен с розова панделка на опашката.

— Здравей, татко. — Гласът на Хати беше изпълнен с обич.

— Здравей, миличко.

— Студено ли е там?

— Много.

— Ти къде спиш?

— В един хотел.

— Не е ли замък?

— Уви, не.

— Татко?

— Да.

— Има ли вампири в живота?

— Не. Само в приказките.

— Ами таласъми?

— Още не съм срещал.

— Можеш ли да ми донесеш един?

— Трудна работа, Хати. Но ще си отварям очите на четири. Обещавам.

— Добре. И, татко…

— Да?

— Имам шестица по правопис. По-добра съм от Алиша Уилямс.

— Страхотно. Дай ми мама сега.

— Добре. Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Хати имитира звучна целувка. Тес се опита да й вземе слушалката, но тя не я пускаше.

— Татко?

— Хат, този разговор е доста скъп.

— Обличам Найджъл като Барби.

— Чудесно. Дай ми мама, моля те.

— Добре. Обичам те.

Тес взе слушалката.

— Няма представа къде е Унгария. Всъщност и аз не знам точно.

— Доста е живописна. Планинска страна. Виж…

— Какво?

— Съжалявам за онази вечер.

— И аз съжалявам, че заключих вратата на спалнята. Къде спа?

— При Хати. Заспах в креслото й. Добре че таксиджията чукаше силно.

— Как е хотелът?

— Нищо особено.

— Без петзвездни вечери?

— Не. Тес…

— Да?

— Липсваш ми. Липсваш ми през цялото време. И когато заспах в креслото, и в таксито, и в самолета, и тук — проклетият матрак е целият на буци. Ще поговорим, като се върна.

— И няма да обсъждаме повече въпроса за местенето?

— Не и ако ти не искаш. Нито колежа. Ние просто…

— Съдомиялната съвсем се скапа. Прави се, че работи, но не влиза вода. Майстор ли да извикам, или да купя нова?

— Както решиш. Купи нова. Тая бракма и без това не миеше както трябва. Оправи ли алармата на колата?

— Не още. Нямах време.

— Опитай да я оправиш, преди да се върна.

— Ако мога.

— Липсвам ли ти?

Тес се замисли. Не.

— Много — отвърна тя. — И извинявай, че ти виках така на обществено място.

— Няма да можем повече да ходим в този ресторант. Какво ще си помисли Луиджи за нас?

— Че сме нормална семейна двойка, която се кара от време на време.

— Но ние не сме нормални, нали. Ние сме щастливи. — В гласа на Марк прозвуча умолителна нотка.

— През повечето време.

Зад Марк се чу някакъв шум и мъжки глас.

— Трябва да слизам за вечеря. Поздрави момчетата от мен.

— Искаш ли да говориш с тях?

— Не — отвърна Марк бързо. — Ще се върна най-късно в неделя. Утре ще ти звънна, ако мога. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Разбира се. Къде другаде?

— Напоследък не съм много сигурен. Ще ми обещаеш ли да не вземаш решения да катериш Хималаите, или да опитомяваш лъвове, докато ме няма?

— Много смешно. Не се тревожи, знам си мястото.

Марк се засмя. Несигурно.