Даяна Апълярд
От любов (3)

Втора глава

Щом остави телефонната слушалка, успешно уловила кутията със сок, Тес очакваше да почувства вина. Но изпита единствено облекчение.

Беше невъзможно да обясни разумно на Марк защо толкова отчаяно иска да остане още една вечер във вилата, и то сама. Докато Марк и момчетата бяха тук, винаги имаше много шум, постоянни искания на нещо за ядене и пиене и неизбежна бъркотия след това — на безкрайни приливи и отливи, досущ като морските. Искаше й се една нощ да не прави абсолютно нищо. Можеше да сложи Хати да спи, после просто да седне с чаша изстудено бяло вино в ръка на удобния син диван във всекидневната, близо до пианото, и да погледне към градината, представяйки си морето отвъд нея. Искаше да остане една нощ сама, за да помисли на тишина.

Освен това искаше да се сбогува на спокойствие с къщата. Тес обичаше вилата на морето със страст, дори по-голяма от привързаността й към лондонския им дом, където не можеше да минеш през тясното антре без опасност да паднеш върху скейтборда и ракетата за скуош на Марк, която всъщност трябваше да е в килера под стълбите, но никога не беше там. Чувствата й към лондонския им дом, в който навремето бе направо влюбена, се бяха свели до сивата рутина на един уморен брак. Докато пътуваха към взетата под наем корнуолска вила, където бяха почивали през последните осем лета, тя усещаше как захвърля грижите и отговорностите, съставляващи географията на живота й, като много тесни и задушаващи дрехи.

Всяко лято, когато, влизайки през портата, минаваше под надвисналите клони на кестена и спираше на грубия чакъл пред синята врата, обрамчена от увехнали увивни рози, тя сякаш се прибираше у дома. Щом напускаше вилата и усещането за пълно спокойствие, което й даваше, се чувстваше странно, сякаш оставяше в нея част от себе си.

Тук, дори когато децата бяха бебета и ангажираха изцяло ума и времето й, тя успяваше да преоткрие себе си. Човекът, когото понякога се страхуваше, че е изгубила.

Когато ги бяха развели из четириетажната къща в Клапам, копнеещи да избягат от едностайния си апартамент (Тес вече беше бременна с Джейк), те видяха само добрите й страни. Високите тавани, гипсовите корнизи, дъбовият паркет и кухнята в мазето с допотопната бледосиня готварска печка се сториха на Тес олицетворение на просторния семеен дом, в който е невъзможно да не бъдеш щастлив. В този първи пристъп на любов пропуснаха да забележат влагата, остарялата инсталация и тесните коридори — за да се разминеш с някого в коридора, се налагаше да се залепиш плътно за стената като звезда от нямото кино, движеща се от външната страна на влак. Освен това не бяха очаквали, че трите спални ще се окажат недостатъчни толкова скоро. Не бяха видели и колко малки всъщност са стаите, нито се бяха сетили за силното ехо във високата къща или за факта, че трябва да прекарат живота си в постоянно слизане и качване по стълбите, клатушкайки се непохватно като пингвини.

Свивайки единия си крак на дивана, Тес си помисли, че онова, което предлагаше домът им — или по-точно не предлагаше, защото бе твърде малък за петима и отчаяно се нуждаеше от ремонт (невъзможен за момента) — странно се разминаваше с начина, по който тя се беше чувствала точно преди почивката, когато Марк подхвърли идеята за преместване. Разбира се, виждаше логиката в думите му, но усети как я пронизва страх, и то не само защото нямаха достатъчно пари за по-голяма къща. Тогава си бе обяснила, че реагира така, защото вечно се тревожеше за парите и обвързването с по-голяма ипотека й се струваше смехотворно и абсурдно. Ала сега, разполагайки с възможността да се запита честно, си даде сметка, че се страхува да предприеме толкова голяма стъпка в бъдещето. Марк настояваше, че ако се разширят сега, вероятно няма да им се наложи да се местят отново, преди да пораснат децата, а дотогава има много време. След думите му Тес се почувства някак измамена — сякаш животът й се беше движел по няколко, според нея, вечни пътеки, но ето че след един остър завой щеше да дойде краят. Това ли я очакваше в бъдеще? Все същото движение в кръг, докато не остане нищо друго?

А и къщата им, колкото и да бе овехтяла, носеше отпечатъка на дългия им съвместен живот — петното от червено вино под килима във всекидневната, неизтриваемо напомняне за една особено шумна Коледа, протритият мокет в банята на мястото, където котаракът им Найджъл се приземяваше, скачайки през малкото прозорче. Това беше основният му начин за влизане и излизане, най-вече защото никой не си правеше труда да го чака да излезе през някой нормален изход, като врата например. В къща, където всичко се случваше с убийствена скорост, идеята за котка без чувство за бързина просто не беше приемлив вариант. Марк не харесваше Найджъл, защото скачаше върху кухненския плот и оставяше кални отпечатъци около кутиите с корнфлейкс и бутилките с мляко. Децата отделяха доста време да крият от баща си свидетелствата за белите на Найджъл, вадейки изкормени мишки от чехлите в спалнята и чистейки котешките изпражнения зад дивана.

За да покаже отношението си към котката, която освен това спеше в леглото на Хати, въпреки че Марк настояваше, че ще спи върху лицето й и може да я задуши (твърдение, което Хати отхвърли начаса, казвайки, че веднага ще разбере, ако има котка на лицето си, дори и да спи), той притваряше прозорчето в банята, за да не може Найджъл да промуши през него кастрираното си тантуресто червеникаво тяло. Тес, която имаше най-лек сън, често се будеше от дращенето на животното, заклещено в тесния отвор и неспособно да се измъкне — същински Мечо Пух в котешки вариант.

В опит да оправдае преместването, което определено не можеха да си позволят, Марк каза, че му е писнало от боклуците на улицата, липсата на пространство и спорадичния вандализъм, от който страдаха колите им. Брумфилд Роуд беше приятна, широка улица с много дървета в тих квартал на Южен Лондон — не скъпарски, тъй като се намираше на три преки от Клапам Комън^[1] и опасно близко до границата е по-малко здравословен район, известен с многоетажните си сгради и търговията с наркотици, но едва ли можеше да се нарече олицетворение на престъпността. Дори от време на време Тес оставяше задната врата отключена за Оли и Джейк, за да могат да се приберат след училище, ако тя закъснееше от работа.

В разговор, състоял в нощта, преди тя да тръгне за Корнуол с децата, Марк беше казал, че не разбира защо идеята за преместването не я въодушевява. Щели да са по-добре извън Лондон, в къща с нормална градина, вместо този хилав двор, недостатъчен дори за разходките на Найджъл. Ако той пътувал всеки ден до града и обратно, тогава парите, които щели да вземат за къщата на Брумфилд Роуд, можели да стигнат за нещо по-сериозно — например четири спални и градина — в провинцията. Нали не й се искало да се страхува повече от хулиганите по анцузи, нападащи колите им през нощта? В края на краищата той бил този, който ще пътува, защото едва ли си струвало Тес да продължава да работи в галерията, намираща се в такава удобна близост до училището на Хати: само ще харчат повече пари за транспорт, а ще се наложи да плащат и на детегледачка. Говореше ентусиазирано за плана си и красивото му лице се оживяваше при мисълта за вълнуващата промяна. Тес не искаше да изтъква недостатъците, нито да се кара точно преди почивката, но нежеланието й да сподели ентусиазма му го изнервяше. След толкова години брак беше развил усет за неодобрението й, било то изречено на глас или не.

Но ако все пак се съгласеше да се преместят, до какво щеше да доведе това? Марк беше изтъкнал ползите за живота им — по-разкрепостено детство за Хати, премахване на опасните външни влияния върху момчетата, особено върху Джейк, възможността да имат градина и дори да си вземат куче, за каквото децата копнееха отдавна. Той ще може да се занимава с нещо полезно през уикендите, да прекарва свободното си време сред природата, а тя няма да вози безкрайно децата от едно извънучилищно занимание на друго, защото сега единственото пространство, където можеха да тичат на воля, беше паркът Комън, където ходеха всички семейства, които нямаха възможност да прекарват уикендите във вила в провинцията.

А и нали тя винаги се оплаква, че няма време за себе си, изтъкна той — може би решението е в преместването. „Но какъв — мислеше си Тес — ще бъде животът ми? Къде ще работя в провинцията? Дали Марк не иска да имам достатъчно време, за да се превърна в истинска съпруга и майка, да въртя къщата и да чета старателно градинарските каталози? Да чакам съпруга си да се прибере у дома за интелигентен разговор между възрастни, да се лиша от Марджи и Ванеса, да слушам до втръсване радио «Четири» и да се разхождам в калта?“ Мисълта я накара да потрепери. Според нея — макар че Марк никога нямаше да си признае — той просто искаше да се отдаде на нещо, което да продължи до пенсионирането му. Кариерата му осигуряваше толкова значителен и интересен живот, че поглъщаше цялата му енергия. Единственото, от което се нуждаеше извън това, бе възможност да презареди батериите си, преди да се захване с поредната криза. Домът за него беше нещо, в което да избяга. За нея беше нещо, от което да избяга.

Нейният живот, вместо да се развие като този на Марк на голямата сцена, приличаше на това да стоиш зад кулисите и да подаваш на всички останали реквизита и костюмите. Тя трудно можеше да се оплаче от качеството на живота си — приятна работа в галерията, съвпадаща с часовете на Хати в училище, приятели, деца, къща — но започваше да усеща в себе си празнина, празнина, която досега беше запълвала с необходимостта да запази малките си деца живи и здрави. Чувстваше се отегчена. Преди щеше да е готова да убие, за да почувства отегчение. Но сега, наближавайки четиридесетте, с деца, способни поне в минимална степен да се грижат за себе си, Тес имаше възможност да се огледа за нещо по-вълнуващо, по-предизвикателно за вършене. Което означаваше, че едва ли й се иска да се остави на течението и да се отдаде на мисли за спокойно пенсиониране. Тъкмо бе яхнала отново проклетия велосипед.

Тес бавно доближи чашата до устните си, опирайки ги в хладния й ръб. После я наклони леко и отпи блажено голяма глътка. Може би не разсъждава разумно? Може би се опитва да вземе решение, изхождайки от чисто егоистични подбуди? Децата щяха да са по-щастливи — Хати със сигурност — но Тес имаше сериозни резерви по отношение на момчетата: техните приятели щяха да им липсват много, а и Джейк, особено сега, имаше много по-наситен социален живот от нейния и този на Марк. Какво щеше да прави тя с двама тийнейджъри в провинцията, без места за каране на скейтборд или модерни филмови салони? Нищо чудно, че хората в провинцията се залавяха с лов. Там нямаше нищо друго по-вълнуващо за вършене.

Но преди всичко — при едно преместване от Лондон — тя щеше да загуби своята емоционална подкрепа. Близките приятелства съществуват, защото отговарят на взаимна нужда, а тази нужда щеше да изчезне. Нямаше да има Марджи, която живееше само през две къщи от нея, нито Ванеса, обитаваща единствената двукрила къща в богаташката част на квартала, съвсем близо до Клапам Комън. Когато Тес я видя за първи път, Ванеса беше блъснала колата си в тази отзад, след което бе излязла, без дори да погледне бронята, и прокарвайки невъзмутимо ръка през безупречната си руса коса, бе поела към входната си врата. Тес я намираше за ужасно шик и не смееше да й се усмихне, когато я срещнеше в деликатесния магазин, но накрая Ванеса я бе приближила енергично, задавайки й въпроса дали онова страхотно тъмнокосо момче, дето кара скейтборд по улицата, е нейно. Тес отвърна колебливо: „Да, това е Джейк“, и тогава Ванеса призна, че дъщеря й Клементайн е влюбена в него до ушите и биха ли дошли всички заедно на чай?

Тес установи, че домът на Ванеса е красив и изтупан досущ като нея и това доста я депресира. Ванеса имаше живота, за който Тес бе мечтала в първите години на брака си — никаква работа, богат съпруг и цялото време на света, за да се мотаеш по магазините, в търсене на мека мебел, и да ходиш на козметичка. Но този живот не беше за нея, защото, както изтъкна Марджи, двете се наслаждаваха на пазаруването, пиенето на кафе в Старбъкс и обсъждането на платове за пердета само защото можеха да противопоставят тези занимания на своята интелектуална работа, нищо че тази на Тес беше на половин ден.

Ванеса нямаше никаква тръпка в живота си, освен лукса. Беше успяла да неутрализира завистта на Тес и Марджи, заявявайки откровено, че им завижда, защото имат цел в живота, докато нейното положение в обществото се определя единствено от скъпите дрехи, поддържаната фигура, престижната къща и това дали ще приемат дъщерите й в училището „Сейнт Пол“. Луксозното й съществуване се помрачаваше и от надутия й съпруг, който я третираше като своя секретарка.

Въпреки различията помежду им, само за няколко месеца трите бяха образували триумвират, който успешно смекчаваше всекидневния сблъсък с реалността. Марджи говореше за проблемите с бившия си съпруг, а Ванеса се жалваше, че няма друга цел в живота, освен да търси подходящи пердета и да залага всичките си надежди на модния в момента лифтинг на лицето без хирургическа намеса. Как щеше да оцелее, забита в провинцията, без двете й приятелки да я разсмиват и да чувства, че е интересен и забавен събеседник?

Тя се намести по-удобно на дивана, протегна изтръпналия си крак и го потърка, за да се отърве от болезнените иглички. Загорялата й кожа се белеше на прасците, а лакът върху ноктите на краката (беше ги лакирала специално за почивката) се беше излющил. Смяташе, че тази вечер ще е рай, в който ще може да вземе спокойно някои решения за своето бъдеще — но вместо това изпитваше само нарастващо безпокойство. Дали не се дължеше на страха, че се прибира у дома и отново трябва да се изправи лице в лице с живота, да мисли за преместването и за всичко, което подобна промяна щеше да повлече след себе си? Това бяха конкретни страхове и тя можеше ги да разбере. Но всъщност най-много я плашеше страхът да се освободи от възприетите от нея роли. Добре, ще се отърси от тях, но как ще се почувства след това? „Човек дава, дава — мислеше си тя, — за да направи всички останали щастливи, но дали така не се изпразва като личност?“ Може би затова повечето мъже, включително и Марк, изглеждаха егоистични — защото винаги поставяха собствените си нужди на първо място, докато жените винаги поставяха на първо място децата си. Мъжете просто имаха по-силен инстинкт за самосъхранение.

В стаята захладя и Тес реши да запали огън в празната камина. Запитвайки се дали има дърва в навеса до задната врата, изведнъж си спомни, че той беше заключен с катинар; никой не се нуждаеше от дърва за огрев през лятото.

Потрепери. Небето, допреди малко наситено индигово, бе станало черно. Струваше й се, че ако отвори прозореца, гъстият мрак ще нахлуе в стаята като стопена среднощна лава. Тишината, която в началото изглеждаше успокоителна, сега я изпълваше със страх. Време беше за сън. Тя въздъхна. Толкова много мислене и накрая нищо.

Заспалата в леглото й Хати й се стори най-скъпоценният подарък.