Даяна Апълярд
От любов (29)

Двадесет и осма глава

— Къде е татко?

— Излезе, миличка.

Хати я погледна и очите й се напълниха със сълзи.

— Дори не ми каза довиждане.

— Сигурна съм, че е влязъл и те е целунал.

— А теб целуна ли те?

Тес се обърна и се зае да раздига мръсните купички и чинии от масата. Нареждаше ги методично в съдомиялната и щом я напълни, плъзна навътре стойката и затвори вратата с коляно. После се наведе да извади таблетка за машината от шкафа под мивката.

— Попитах целуна ли те за довиждане? — повтори Хати настоятелно, застанала съвсем близо до нея.

— Не, миличка — отвърна Тес тихо. — Не ме целуна.

— Мамо, къде ми е чистата риза? — извика Оли.

— На стойката над печката. Чакай малко. Имаш яйце върху лицето. И цялата ти уста е в паста за зъби.

— Ох! — извика Оли, когато Тес навлажни пръста си и затърка лицето му. — Заболя ме.

— Недей да викаш, Оли — обади се Хати. — Днес трябва да изглеждаш много добре, нали, мамо?

— Така е. Толкова награди има да получава. Може би не е зле да ти намеря някой куфар — каза Тес с усмивка.

— Стига, мамо!

— Е, искам да знаеш, че се гордея с теб.

— Ами татко?

— Какво татко? Разбира се, че се гордее.

— Защо тогава замина днес? Конференцията започва чак другата седмица, можеше да дойде.

— Защото ще се прибере по-рано, забрави ли? За да мога да работя по изложбата.

Хати и Оли се спогледаха и отвориха многозначително уста.

— Къде е Джейк?

— Още е в леглото.

— Господи! — възкликна Тес ядосано. — Оли, иди да вдигнеш брат си и му кажи, че ако не стане веднага, няма да го закарам до училище и ще го накажат, че е закъснял за проверката.

Краката на Оли изтрополиха по стълбите, тя чу вратата на стаята да се отваря и после до ушите й долетя силен трясък.

— За бога! Сега пък какво? — Тес се втурна нагоре по стълбите, взимайки по две наведнъж.

Оли стоеше до вратата, с шокиран вид.

— Джейк ме замери с топката си!

„Търпението ми се изчерпа“ — помисли си Тес. Отвори рязко вратата. Щорите още бяха спуснати, но ярката слънчева светлина проникваше през тях и тя успя да различи очертанията на Джейк. Приближи ядосано и дръпна завивката. Той лежеше по гръб, със затворени очи, само по чифт боксерки.

— Ставай! — нареди тя. — И да не си посмял да хвърляш разни неща! — Усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Какво ти има? — Джейк отвори рязко очи.

— Нищо. Просто се уморих да ви гоня наоколо. Ще закъснеем, трябва да станеш веднага. Сериозно говоря. — Тя издърпа одеялото и то се свлече на пода.

— Добре де, добре. По-спокойно. Чудо голямо, ако не се появя. На мен няма да ми връчват милион награди, като на момчето чудо.

— Остава да обвиниш брат си, че е отличник.

Той я изгледа апатично и се надигна на лакът.

— О, не. Не мога да направя подобно нещо. Къде е татко?

— Замина.

— Разбира се. Добре поне, че един от родителите ми ще стане свидетел на факта, че съм единственият ученик от моя клас без награда — дори най-мижавата.

— За малко да спечелиш спортната награда.

— Е, да, но не я спечелих. — Джейк стана и се огледа за униформата си. Беше захвърлена на пода до леглото. — Изпра ли ми ризата?

— Не — сконфузи се Тес. — Съжалявам, забравих. Ще ти извадя от новите.

Докато шофираше обратно, след като ги остави в училищата им и обеща да не закъснява с Хати за началото на наградите в два часа, тя заумува какво да облече. Някаква рокля, разбира се. И сако. Надяваше се да не се окаже единствената сама майка там.

Двете с Хати се настаниха удобно на сгъваемите столове под голямата тента. Хати — в красива рокля на цветя, която мразеше, Тес — в кремава ленена рокля с копчета от горе до долу, върху която бе разляла мляко точно преди да тръгнат. Придърпваше пешовете й между коленете си, за да скрие влажното петно. Линда, майка на един от приятелите на Оли, се наведе над нея.

— Сигурно много се гордееш с Оли?

— Така е — усмихна се Тес.

— Марк няма ли го?

— Трябваше да замине по работа.

Линда сбърчи съчувствено вежди. Собственият й съпруг седеше с отегчена физиономия до нея, облечен в официален костюм на райета. Извади мобилния си телефон, вторачи се в него и после го изключи с примирен жест.

— Кога ще започват? — попита жената сърдито и почисти едно пухче от ревера му, преди да намести по-удобно дамската чанта върху скута си.

Тес забеляза, че носи ръкавици. Май Тес беше единствената майка, която не носеше шапка. Господи! Все едно бяха на сватба във висшето общество.

Пред тях в редица по един влязоха мълчаливо момчетата от класа на Джейк. Всички отличници трябваше да седнат на специални места отпред; Джейк определено не беше единственият без награда, явно бе преувеличил. Но защо не го виждаше никъде? Приятелите му бяха тук, но него го нямаше. Едва ли е закъснял за церемонията. Трябваше да е тук някъде. Тес протегна врат, опитвайки се да разбере дали не се спотайва отзад. Но всички класове бяха влезли и директорът вече спускаше платнената врата на тентата. Може би Джейк е болен. Защо не й бяха позвънили от училището?

Секцията с цигулките в училищния оркестър заскрибуца. Хати се облегна на Тес и захапа палеца си. Тес автоматично се пресегна и го измъкна от устата й. Къде се губеше той? Мъчеше се да се съсредоточи върху думите на директора.

— Пишка ми се — прошепна Хати.

— Ще трябва да почакаш — прошепна в отговор Тес.

Едно по едно момчетата приближаваха подиума със зачервени бузи, за да се ръкуват с председателя на училищното настоятелство и да получат купчинка книги. Хати се провикваше радостно всеки път, щом излезеше Оли. После започнаха стихотворенията и музикалните рецитали, дойде ред председателят на настоятелството да произнесе речта си и през цялото време Тес не спираше да мисли: „Какво се е случило със сина ми?“.

— Браво на теб — каза тя и разроши косата на Оли.

— Върхът си! — обади се и Хати. — Сега може ли да ида до тоалетната?

— Оли, къде е Джейк?

— Не знам. Няма ли го тук?

— Почакайте ме малко. Оли, можеш ли да покажеш на Хати тоалетната?

Току-що бе забелязала класния на Джейк. Като се усмихваше и кимаше на хората, тя си запробива път през тълпата и най-сетне стигна до него.

— Извинете, знаете ли къде е Джейк?

— Джейк? Би трябвало да е тук.

— Знам. Но го няма.

— Беше в класната стая, преди да излезем. Почакайте малко.

Той изчезна и след пет минути се върна, а през това време Тес се насилваше да разговаря с една двойка, която познаваше бегло. Лицето му беше разтревожено.

— Не можем да го намерим.

— Ще опитам на мобилния му.

Тя излезе от тентата и набра номера на Джейк. Звъня дълго и накрая се включи секретарят. Нещо не беше наред. Той обикновено отговаряше само след две позвънявания. Какво да прави, по дяволите? Навсякъде около нея стояха родители с чаша в ръка и бъбреха в очакване на пикника, за който се бяха подготвили. Тес беше забравила за това, пък и не й се искаше особено да седи сама.

Оли и Хати се върнаха при нея.

— Намерихте ли го? — попита тя.

— Не. Никой не го е виждал.

— О, господи! Проклето момче. Оли, ще провериш ли навсякъде, където би могъл да бъде, например залата за събрания или неговата класна стая?

След час търсене, в което се включиха Тес, Оли и класният на Джейк, от него все още нямаше и следа.

— Може би се е прибрал у дома — предположи учителят.

— Как?

— С автобуса?

— Едва ли.

— Боя се, че трябва да предприемем нещо.

— Знам. Но нека първо опитаме да го намерим.

— Оли, пробвай пак на мобилния.

— Не отговаря.

Тес стисна здраво кормилото.

— Побързай, де — измърмори тя, когато пред нея изскочи един трактор. — О, махни се от проклетия път, за бога!

Вкъщи отключи припряно вратата и се втурна по стълбите към стаята на Джейк. Беше празна. Но забеляза нещо. Сакото му. Слава богу!

— Джейк! — извика тя. — Къде си?

— Не е долу — провикна се Оли. — Погледнах.

— Виж в градината. Аз ще проверя тук.

Тя затича от стая в стая. Нямаше го никъде.

Внезапно от градината долетя неистов писък. Беше Хати.

„Господи!“ — ужаси се Тес. Втурна се надолу по стълбите и едва не се сблъска с Оли. Двамата заедно затичаха по посока на вика. Беше дошъл от овощната градина. Докато се бореше с резето на портата, тя видя Хати да стои и да гледа надолу, закрила уста с ръце. Втурнаха се към нея.

Джейк седеше зад едно дърво, свит надве. От китките му капеше кръв, кръвотечението не беше обилно, но бе опръскало тревата до краката му и белите маншети на униформената риза.

Тес избута Хати встрани и се обърна към Оли:

— Заведи я вътре.

Той я погледна ужасено, после мълчаливо прегърна сестра си през рамо и се опита да я обърне. Тя не помръдна.

— Заведе я вътре! — изкрещя Тес.

Върната към живот от вика на майка си, Хати отстъпи няколко крачки и позволи на брат си да я поведе към къщата.

— Какво си направил, по дяволите?

— Не се получи, мамо — каза той толкова тихо, че Тес трябваше да се наведе, за да го чуе. — По-трудно е, отколкото изглежда. Мислех, че ще е лесно, но не можах да го направя. Заболя ме. Заболя ме много.

Тес коленичи до него и го прегърна, притискайки го силно към себе си. Джейк вдигна очи към нея и тя прочете в тях животински страх.

— Притисни китките. Чакай малко.

Скочи на крака и се втурна в къщата. В кухнята смъкна две кърпи за ръце от стойката над печката. Излезе бързо и ги уви около ръцете му.

Не знаеше дали да вземе изплашените Оли и Хати със себе си в болницата. Накрая реши да ги вземе, защото не можеше да понесе да ги остави сами. Заедно седяха в спешното отделение, загубили ума и дума. Ужасени.

Приеха го веднага. Сестрата на рецепцията каза, че Тес е трябвало да извика линейка, но тя не знаеше каква точно е процедурата за тийнейджъри, които си режат китките с тъпо ножче за бръснене. Затова го бе откарала сама в Оксфорд, давайки воля на сълзите си. Господи! Как можаха да оплескат толкова нещата? Що за родители бяха? Нищо друго нямаше значение. Бяха се провалили. Джейк седеше, стиснал безмълвно кърпите, вперил невиждащ поглед през прозореца. Отзад Оли и Хати хлипаха.

— Ще се оправи — успокои я дежурният лекар. — Правил ли е подобно нещо и преди?

— Не. Никога. Имахме проблеми, но нищо такова. Може ли да го видя?

— Разбира се.

Раните бяха зашити. Докторът обясни, че повечето са повърхностни и ще заздравеят много бързо.

— Но за психическите рани — добави той, — ще е нужно повече време.

Тес застана до леглото и погледна към сина си.

— Ще кажеш ли на татко?

— Искаш ли да му кажа?

— Не. — Той извърна лице на възглавницата.

— Защо го направи?

— Защо не?

Тес седна до него и го погали по бузата.

— Обичам те.

— Не, не е вярно.

— О, за бога, Джейк! Престани да се държиш така, сякаш си единственият човек в света, който има право да се чувства отчаян! Да не мислиш, че никой друг не се е чувствал така?

— Ти не знаеш как се чувствам! Не можеш да видиш вътре в мен!

— Напротив, мога. — Тя се наведе и го прегърна. — Ти си част от мен.

— Не съм част от никого. Не съм част от нашето семейство. Просто някакъв досаден придатък. А и вие с татко се разделяте.

— Не, не е така!

— О, я стига, мамо, да не мислиш, че съм сляп? Да не мислиш, че не виждам какво става? Всичко около мен се разпада и не мога да го понеса. Не мога да понеса какво причинява това на татко.

— На татко?

— Да, на татко. Ти не виждаш колко е объркан, мамо. Чух го да плаче.

— Не!

— Понякога си мисля, че съм единственият, който забелязва нещо! Ти си потънала в твоето следване и изложбата и не забелязваш какво става. Аз няма да си взема изпитите. Ще си намеря квартира и работа в Лондон. Не ми пука какво ще се случи с мен, просто искам да се махна.

— Моля те, скъпи, не говори така. Всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа. Ще видиш. Само ни дай възможност.

— Да, бе! Вече е стигнало твърде далеч.

Тя трябваше да го остави, за да прибере Хати и Оли вкъщи. Кати, майката на Софи, каза, че ще дойде да ги наглежда. Тес й бе обяснила, че Джейк се е наранил и е в болница. Остави го заспал, изтощен от шока. Като счупена кукла.

 

 

— Какво? Какво казваш?

— Джейк претърпя злополука.

— Каква злополука?

— Опитал да си пререже вените, Марк. Не можахме да го намерим в училище, оказа се, че се е прибрал вкъщи и… и го направил. Съжалявам…

— Чакай малко! Господи! Той добре ли е?

— Да. Добре е. Поне физически. Утре се прибира от болницата. Може да остане у дома, но докторите искат да го види психиатър. Не се е наранил лошо, дори не е стигнал до вена, само леко се е порязал, но, божичко, Марк, тази кръв… Хати не е на себе си. Тя го намери.

— Прибирам се вкъщи. Днес. Не идвай да ме посрещаш на летището, ще взема такси. Само се грижи за децата, чу ли? Нали не се занимаваш още с…

— Не, разбира се, че не! Да не мислиш, че съм способна да продължа с изложбата, когато синът ми е направил опит за самоубийство? Не говори глупости, по дяволите!

— Спри да ме ругаеш!

— Съжалявам. Просто не знаеш какво беше, да го намеря така, и после болницата, а и той още е изпълнен с гняв… Нямаш представа какво ми е. Това е някакъв кошмар, чувствам се толкова виновна и…

— Тес, нямам вина, че съм тук. Ще се видим довечера.

— Но аз не те обвинявам! — извика тя.

Ала той вече беше затворил.

 

 

Караше до летището на автопилот, ръцете й върху волана трепереха. Пропусна отбивката на магистралата и трябваше да обърне на следващото кръстовище, неистово опитвайки да си спомни на кой терминал пристига самолетът му. Сякаш мозъкът й бе спрял да функционира и трябваше да нарежда на тялото си как да работи. Не можеше да координира движенията си. Кати бе казала, че не бива да шофира, защото изглежда много бледа. Колко лошо се е наранил Джейк? На Тес ужасно й се искаше родителите й да си бяха вкъщи. Можеше да им каже, да излее душата си, те щяха да знаят как да се погрижат за Оли и Хати, щяха да ги вземат със себе си, за да може тя да се съсредоточи върху Джейк. Щеше да стане по-бързо, ако тя посрещнеше Марк, щяха да идат направо в болницата. След като бе оставила децата у дома с Кати, се бе върнала при Джейк. Беше седяла край леглото му, докато той заспа, и бе наблюдавала невинното му лице, попивайки всяка подробност. За малко да го загуби.

Притисна устата си с ръка. Господи, колко много се нуждаеше от Марк! Само той можеше да я разбере.

По радиото четяха новините и тя се помъчи да се концентрира, в случай че съобщят нещо от летището. Журналистът казваше: „Според скорошно проучване седем от десет юноши предпочитат родителите им да не се развеждат, въпреки проблемния брак. Това изследване е проведено с помощта на…“. Тес се пресегна и изключи радиото. Трябваше да опитат отново. Това можеше да означава да се откаже от мечтата си, но какво бе тя в сравнение със спокойствието на децата й? Те трябваше да са най-важното нещо в живота й. Трудният брак не беше краят на света. Много хора живееха така — двамата можеха да останат заедно, докато децата пораснат, и едва тогава да помислят за раздяла.

Напрягайки мозъка си, тя зави към трети терминал. Имаше толкова много ленти, между които да избира. Къде беше шибаният паркинг за кратък престой? О, ето го.

Тес зави рязко по алеята и колата зад нея наду клаксон. Започна да обикаля в търсене на празно място и най-сетне успя да намери къде да паркира. До пристигането на самолета на Марк оставаше четвърт час.

В терминала погледна към големите компютърни екрани. За полета от Калифорния проблясваше думата пристигнал. Той щеше да се появи скоро. О, господи, моля те, моля те, побързай! Чувстваше се ужасно, че е оставила Джейк, макар че лекарят му бе дал успокоително и бе казал, че ще спи с часове. Докато се обръщаше, улови внезапен образ с крайчеца на окото си. По-скоро го усети, отколкото го видя.

Марк беше преметнал кафявата си кожена чанта през рамо и буташе големия черен куфар, използван от семейството за дълги пътувания, със закопчалка, която често заяждаше и Марк трябваше да натиска отгоре с цялата си тежест, за да се отвори. Наричаха го черната дупка. Главата на Марк беше обърната в обратната посока, разговаряше с някого. Изведнъж се засмя. Тес стисна здраво дългата дръжка на чантата си.

Около нея хората говореха и подвикваха на близките си, които посрещаха. По уредбата съобщиха, че един от закъснелите полети току-що е пристигнал. Някакво малко дете се блъсна в краката й и тя протегна ръка, за да го задържи. „Аз не познавам този човек“ — помисли си тя. Мъжът, който вървеше към нея, който не я беше видял и бъбреше с друг пътник от самолета, й беше непознат. Щеше да се появи с подходящо изписана на лицето силна тревога в болницата, но тук, където според него не го наблюдаваха, имаше живот, съвсем отделен от техния.

Всеки момент можеше да вдигне очи и да я види. Тя се обърна с усилие и се блъсна в будката за вестници зад нея.

— Гледайте къде вървите! — сърдито рече една жена, дърпаща за ръката току-що проходило дете.

— Съжалявам, съжалявам — избъбри Тес. Не можеше да се съсредоточи и й се стори, че ще припадне. „Дишай дълбоко“ — заповяда си тя. Чувстваше се безкрайно отпаднала. Изтича навън от залата за посрещани и се озова на пътя на един от летищните автобуси. Вдигна разсеяно ръка и се отправи към колата. Марк щеше да си вземе такси. Умът й препускаше. Трябваше да се върне в болницата.

 

 

Джейк тъкмо се беше събудил, когато Марк пристигна. Двамата се стреснаха, щом той влезе със зачервено, разтревожено лице. „Наистина страда — помисли си Тес, — разбира се, че страда.“ Но можеше да се владее и тя го мразеше за това. Не беше изцяло погълнат от случилото се като нея. Наведе се и обви ръце около Джейк, вдигайки го към себе си. Не погледна към Тес. Тя стоеше неловко до леглото.

— Обичам те — прошепна той, по бузите му се стичаха сълзи. — Толкова те обичам. Никога, никога не се съмнявай в това.

Джейк затвори очи, притиснал силно лице към ризата на баща си, и през клепачите му се процеждаха сълзи.

Тес ги погледна. Нямаха нужда от нея. Прибра се у дома при Оли и Хати.