Даяна Апълярд
От любов (6)

Пета глава

— Изобщо не ме интересува, че баба ти те кара да спиш с електрическо одеяло. Хайде, качвай се в колата. Ще се събудя на сутринта и от мен няма да е останало нищо, освен едно мокро петно.

— О, по дяволите! — Под окото на Марк пулсираше малка вена. Трябваше да закара момчетата до Йоркшир, Тес вече беше тръгнала за болницата. Отчаяно искаше да е с нея и Хати, която нямаше представа какво става. Мисълта, че трябва да шофира часове по магистралата с момчетата, го убиваше. Беше точно година след раждането на Хати, година, изпълнена с посещения в болницата, кръвни тестове и скенери. Година, която Марк не би искал да се повтори за нищо на света.

Разбира се, момчетата също се тревожеха по свой начин. Оли дори бе предложил на Хати да вземе плюшения му заек в болницата — вече толкова мръсен, че граничеше с радиоактивното. Тес се разтопи от жеста му и каза, че Хати непременно ще го вземе, стига да успеят да го изперат в пералнята. Но Оли се изплаши: това бе неговият заек и той искаше на всяка цена да запази миризмата му — необходими му бяха години, за да я постигне. Ако пуснеха играчката му в пералнята, кой знае какво щеше да излезе оттам? Можеше да е различен заек. Можеше вече да не е — мисъл, която го изпълни с ужас — неговият заек. Побърза да оттегли предложението си. А Джейк изрази силната си тревога, като стана още по-труден за общуване от обикновено.

Тес си мислеше, че в момента с радост би го оставила на грижите на баща му, но се боеше, че той и Марк ще стигнат до физически сблъсък. Дори на осем Джейк беше висок за възрастта си — явно щеше да наследи ръста и широките рамене на Марк.

Притежаваше непукизма и смелостта на баща си, както и чудесно чувство за хумор, но не се съобразяваше с чувствата на околните и това безпокоеше Тес. Имаше чара на Марк и неговата закачлива усмивка, повдигаща устните му в единия край. За съжаление използваше чара си като оръжие, за да получи каквото иска. Очакваше любов, но не смяташе, че е задължително да отговаря със същото. Уравновесеността не беше най-силната му черта и по едно време трябваше да водят битка с директора на основното училище да не го изгони, защото, макар и много умен, го мързеше за двама и беснееше като хун. Веднъж се беше спречкал толкова яростно с едно момче, че му бе счупил носа. Тес се ужаси, когато осъзна, че Марк тайно се беше впечатлил.

В Джейк тя с тревога откриваше същото безпокойство и гняв, които вероятно бяха движели Марк като млад, карайки го да напусне родината и разбитото си семейство и да се скита по света. Дали животът в стабилен, щастлив дом нямаше да успее да укроти гнева, с който може би се бе родил Джейк? Животът с нея, изглежда, беше укротил демоните на Марк — тъмната му страна се проявяваше съвсем рядко. Енергията и агресията му сега бяха канализирани в работата.

Деликатният по душа Оли се държеше тактично и любящо с Хати, когато я донесоха за пръв път у дома. Тес беше пребледняла от страх, ужасена от вероятността да й има нещо сериозно, но какво би могло да й има, изглеждаше толкова съвършена? Ръката на Господ се бе обърнала и й бе раздала трудни карти с раждането на Хати. Блъскан много повече от живота, Марк беше приел новината, че дъщеря му има проблем със сърцето, хладнокръвно и с изправени рамене. Джейк пък се държеше така, сякаш са донесли в къщи бомба със закъснител.

— За какво ви е? — беше казал, поглеждайки бегло в кошницата, от която надничаше личицето на Хати, все още сбръчкано и леко жълто от жълтеницата, с бледосиня ивица около устата. Трябваше да се върне обратно в болницата след два дни.

Разрешиха им да я подържат у дома само за малко.

— Трябва ли да я задържим?

— Не ставай глупав. Това е новата ти сестричка.

— Предпочитам велосипед.

Хвърляйки отчаян поглед към креватчето й — на всичкото отгоре беше и болна — седемгодишният Джейк грабна скейтборда и излезе от къщи, като хлопна силно вратата подире си. Марк бе успокоил Тес, че ще му мине, ала тя не беше сигурна — отношенията между нея и Джейк се движеха постоянно по острието на бръснача и се боеше, че това може да го изкара съвсем от равновесие. Подобно на Марк и той постоянно искаше да е център на внимание, а когато не беше, правеше наистина ужасни неща, за да накара всички да се занимават с него. Малкият Оли се справяше с Джейк, като му отстъпваше през повечето време; животът му минаваше в постоянни усилия да преодолява настроенията на брат си.

 

 

Тес им беше купила няколко нови книжки и блокчета за рисуване за пътуването до баба и дядо. Джейк бе изгубил своето блокче и щом наближиха края на града, грабна това на Оли.

Той му каза меко:

— Моля те, върни ми блокчето.

— О, хайде, Оли, дай ми го.

— Не — противопостави се Оли. — Това е новото ми блокче от мама. Тя даде и на теб.

— Не мога да го намеря.

— Татко, Джейк ме ощипа.

Марк, който тъкмо се опитваше да излезе на магистралата, премести очи от пътя, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

— Господи, Джейк, намери си някакво занимание.

— Скучно ми е. Не може ли да пуснем радиото?

— Не. Млъквай вече.

— Мама казва, че млъквай е невъзпитано. Невъзпитано ли е, татко?

— Млъквай.

— Невъзпитано е. Оли, дай ми блокчето.

— Добре. Но не натискай много с флумастерите, да не им сплескаш върха. Иначе си мъртъв — добави Оли смело.

— Да бе, мъртъв. Нали те знам какво шубе си.

— Ох! Заболя ме!

Марк внезапно се обърна назад с побесняло лице и колата се отклони рязко в насрещната лента, озовавайки се на пътя на огромен камион, който наду клаксона.

— По дяволите! — изкрещя той. — Защо поне веднъж не се държите както трябва! Ако продължавате така, ще ви сваля от колата и ще ви оставя на магистралата.

— Не можеш — отвърна Джейк. — Това е незаконно. Ще извикам полицаите.

— Добре — изръмжа Марк. — Тъкмо ще останеш при тях.

Оли, който мразеше да му викат, усети как очите му се пълнят със сълзи. Накрая преляха и се застичаха по бузите му. Опита се да заглуши плача си.

— Оли се разрева.

— Не съм се разревал — отрече той, бършейки сълзите с опакото на ръката си. Ужасно искаше майка му да е тук. Не му харесваше, че отива при баба и дядо, макар че те не бяха лоши. Но храната им беше особена. Непредсказуема като тази у дома — пилешки бутчета и пица например — ами вечно залята с нещо мокро — разни сосове, и дядо му искаше да си изяжда всичко, а мама — не. Освен това къщата им беше много топла, като фурна, навсякъде имаше украшения и не можеше да тичаш. Единственото добро нещо беше голямата градина с много и все високи дървета. Оли не знаеше колко дълго трябва да останат, зависеше от Хати и нейното сърце. Когато Тес беше тръгнала рано сутринта, Оли увисна на врата й: „Моля те, нека остана. Ще слушам много. Ще си правя сам сандвичи и ще си разтребвам стаята. Няма да цапам. Все едно не съм тук. Моля те“. Тес се разтопи при вида на кръглото умоляващо личице на сина си. Прегърна го, уверявайки го, че ще се забавлява чудесно. Той много се съмняваше. Все едно да кажеш някому, че ще се забавлява в музей.

— Не се безпокой, Марк, всичко ще е наред — усмихна се Джейн.

Двамата бяха застанали неловко на стълбите пред къщата. Тя тъкмо правеше шоколадов кейк за момчетата, когато пристигнаха, и Марк видя през стъклото на входната врата как сваля престилката си и бърше ръце в малка кърпа, докато приближава по коридора, а после оправя притеснено късата си сива коса. Коридорът бе опасан от тесен дървен перваз, монтиран по средата на стената, с наредени на него китайски украшения и декоративни чинии. Марк потрепери.

— Заповядай, влез. Трябва да хапнеш нещо, преди да тръгнеш. Пътят е дълъг.

Марк не искаше да остава, искаше да хвърли момчетата и да бяга. Не можеше да изтрие спомена за Хати, сгушена в детската седалка в колата тази сутрин, докато Тес нареждаше плюшени играчки около нея.

— По-добре да тръгвам, ако нямаш нищо против.

— Разбира се — отвърна Джейн. — Не бери грижа за момчетата, могат да останат колкото решите. Приготвила съм ти сандвичи за из път. — Тя му подаде малък пакет, увит в сребърно фолио.

— Благодаря.

Марк тръгна към колата, когато нещо го накара да спре. Джейн все още стоеше на прага, но стоическото й изражение се беше стопило. Плачеше. Марк се върна и тъща му го прегърна.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред — каза тя. — Хати е борец.

 

 

Тес знаеше, че не бива да плаче, но докато медицинската сестра приемаше Хати, почувства как гърлото й се стяга и гласът й изневерява. Питаха я само за адреса на дъщеря й и името на нейния доктор и бяха много мили и внимателни; наистина не биваше да ги притеснява и да се разкисва, да не говорим, че това можеше да разтревожи Хати, която си мислеше, че е на някакъв вид забавно приключение. Беше свикнала с болницата, защото често идваше да й правят изследвания, и с радост помогна на Тес да опакова куфара с любимата й пижама, книжките с картинки и най-хубавите й играчки.

— Съжалявам — каза Тес и посегна към чантата си за кърпичка. — Глупаво е, знам, но просто сме толкова…

— Не се безпокойте — потупа я по ръката сестрата. — Всички родители са нервни, нормално е. Докторът ще се опита да ви приеме по-късно днес, за да ви обясни за операцията и колко дълго дъщеря ви ще остане в болницата. Я какво прекрасно голямо мече! Твое ли е?

— Да — каза Хати, стискайки го щастливо.

Двете се настаниха на малките столчета в чакалнята на детското отделение. Стените бяха изпъстрени с цветни рисунки, а на пода се търкаляха книжки и играчки. Жизнерадостната атмосфера донякъде маскираше усещането за липса на достатъчно грижи.

Хати изписка, когато я убодоха по петата за кръвния тест. Тес се беше опитала да направи креватчето й по-весело, като го напълни с играчки и подреди картичките, изпратени от приятелите им, на нощното шкафче. Тя също си беше приготвила неща за преспиване — живееха само на десет минути от болницата с метрото, но Тес не искаше да оставя Хати сама, дори ако трябваше да спи под леглото.

В пет часа следобед — времето за чай — Марк още го нямаше и Тес бе изтощена от опитите да нахрани Хати, която се успокояваше само от нощната си бутилка с мляко. Едно дете в отделението пищеше и Тес се почувства като изцедена — изцедена не само от собствените си емоции, но и от колективните емоции на всички останали родители в отделението. Всяко дете беше история, всеки родител изживяваше истински кошмар. В шест и половина сестрата се появи и каза, че докторът вероятно няма да успее да дойде тази вечер. Седнала на твърд пластмасов стол, Тес прочете на Хати любимата приказка за бобърчето Чарли, насилвайки се да изглежда спокойна. Хати се залепи за нея. Не искаше да се връща в креватчето и да се отделя от нея. Тъкмо когато Тес се опитваше да я сложи да легне, влезе Марк.

Тутакси повечето сестри в отделението спряха работата си, за да го огледат.

Той хвърли поглед върху изпитото лице на Тес и вдигна Хати от креватчето. Тя моментално сгуши лице във врата му, а малката й розова ръчичка се вдигна и потъна в тъмната му коса.

— Детенцето ми — прошепна той. Протегна се и улови ръката на Тес. — Иди да донесеш кафе. Аз ще се заема с Хати.

Тя кимна и се отдалечи. Щом стигна до летящата врата в другия край на стаята, се обърна. Марк беше седнал с Хати в ръце, изключил за всичко около себе си, а очите на дъщеря им бяха затворени и на лицето й се беше изписал екстаз, докато баща й я люлееше нежно напред-назад и й пееше, навярно специалната песен на татко за Хати. Това беше аборигенска песен, която той знаеше от своята бавачка. Думите не говореха нищо на Тес, но в мелодията имаше някаква особена тъга. Марк не я беше пял на момчетата. Беше я пазил за Хати.

 

 

Хирургът се държеше много делово. Явно разполагаше с малко време: в края на краищата работата му бе да спасява човешки живот поне два пъти дневно. Обясни, че Хати има съвсем малка дупка, както вече им е известно, и че шансовете да я излекуват са добри. Ще използват специален материал и може да остане миниатюрна дупчица, но тя по никакъв начин няма да пречи на работата на сърцето й, за разлика от сегашната, която пропуска кръв от едната камера в другата, а кръвта упражнява налягане върху дробовете и застрашава живота й. Но все пак става дума за сериозна хирургическа интервенция и винаги съществува вероятност нещо да се обърка. Ала това е нищожна вероятност и наистина изгледите са много добри. На екипа ще са му нужни около пет часа, после тя ще е на респиратор в интензивното, затова е най-добре те да си намерят някакво занимание по време на операцията. Но могат да останат с нея, докато й слагат упойката.

През нощта Тес и Марк спаха на единично легло в отделеното за родители помещение в болницата. Беше все едно да спиш в миниатюрна, задушна затворническа килия.

Любиха се и въпреки очакванията си, Тес спа като къпана. Марк не можа да мигне и в шест сутринта вече беше на крак; изпи едно блудкаво кафе в болничното кафене, след което излезе навън да запали цигара. Стоеше до големите сиви болнични кофи за смет и гледаше към тясната лондонска улица. Беше дъждовен, влажен, мрачен ден и хората наоколо се залавяха с нормалния си живот — поемаха към метрото, персоналът на кафенето изваждаше боклука, продавачите разгъваха брезентите. Пред него имаше едно такси, чийто шофьор четеше вестник в очакване на клиенти.

Преди да слязат долу в операционната, една сестра свали пижамата на Хати и я облече в зелена болнична роба. Не й позволиха да закуси и й дадоха лекарствата рано, преди Марк и Тес да влязат да я видят. Беше унесена и не съвсем наясно къде се намира.

Щом я поставиха на количката, която щеше да я отведе в операционната, Тес взе любимия й лос от детското креватче — странно създание с големи кожени рога и смешно дълъг нос. В семейството го наричаха Целуни Лос, защото ритуалът на Хати преди лягане винаги включваше първо целувка за нея, а после и за лоса, който спеше върху гърдите й. Тес го пъхна до дъщеря си и тя я погледна със замъглени очи.

На вратата на залата за упойки Тес се поколеба. Отсреща, през една отворена врата, видя чакащия хирург, операционните сестри, масата за операции, цилиндрите с кислород и една метална количка, покрита с блестящи стоманени инструменти върху тъмнозелена покривка.

— Всичко е наред — каза Марк. — Ти остани тук. Аз ще вляза с нея. Вземи Целуни Лос.

— Сега ще броим заедно, става ли? — каза анестезиологът.

Хати държеше здраво ръката на баща си и очите й под натежалите клепачи не го изпускаха от поглед.

Марк й се усмихна:

— Хайде, Хати, вече можеш да броиш. Едно, две, три…

Хати започна да брои с глас, малко по-силен от шепот.

— Татко, много… — Тя стисна ръката му. Очите й се затвориха.

— Вече може да си тръгвате.

Марк погледна към Хати и почувства неудържимо желание да я вдигне и да избяга с нея някъде, където ще е в безопасност. Вместо това се усмихна бодро на анестезиолога и излезе от залата.

Тес седеше в коридора върху дървена пейка. Той се отпусна до нея. Прегърна я през раменете, притегли я към себе си и каза тихо:

— Нямаш представа колко много те обичам.

Тес се облегна на него, русата й коса приличаше на завеса върху тъмносиния му пуловер. Той нежно постави ръка в ямичката отзад на врата й, любимото му място, за да усети мекотата и топлотата й. После я целуна по косата.

Двамата отидоха да се разходят в близкия парк и седнаха на пейка край езерото. Наблюдаваха патиците, които кацаха във водата с изпънати крака и разперени криле като малки приземяващи се самолети. После пиха кафе в едно кафене. Говориха за Хати колко палава и сладка е. Марк сподели, че още в мига на раждането й е изпитал към нея съвсем различни чувства от тези, които изпитва към момчетата. Гордееше се с тях, но се радваше много, че има дъщеря и може открито да й показва огромната си любов, да я прегръща и целува. С момчетата, дори когато ги прегръщаше, му се струваше, че не бива да ги задушава. Те щяха да се справят, бяха момчета. Бяха жилави, бяха като него. С Хати се чувстваше като неин закрилник, както се чувстваше и с Тес. Ясна мъжка роля, която му даваше цел в живота.

Разходиха се отново по улиците край болницата, прегърнати през рамо, и щом се върнаха, хирургът им каза, че е минало добре и могат да видят Хати, която сега е в интензивното. Все още беше в безсъзнание и на респиратор, но лицето й имаше чудесен розов цвят. Цялата бе омотана в тръбички и със затворени очи, а гърдичките й се вдигаха и спускаха бързо. Те я гледаха, изпълнени с почуда.

— Може ли да я пипнем? — попита Тес и сестрата кимна.

Марк посегна колебливо към чистото пластмасово креватче и погали нежно ръката й. Малката ръчичка се стегна, а после се уви около пръста му. Дори в безсъзнание Хати инстинктивно усещаше, че е в безопасност, щом баща й е тук.