Даяна Апълярд
От любов (24)

Двадесет и трета глава

Гласът на Марк, идващ точно над главата й, звучеше, изпълнен с ентусиазъм.

— В това място има голям потенциал!

— Какво виждаш? — извика Тес.

— Много слама и… пфу, миши изпражнения, струва ми се. Но е много просторно и мисля, че този таван може лесно да се свали. — Той удари по-силно с крак по пода и върху главата на Тес, подобно на снежинки, се посипа бял прах от мазилката.

— Може ли да се кача? — извика отново тя.

— Да, но внимавай. Стълбата е много паянтова.

Тес постави предпазливо единия си крак върху най-долното стъпало на съмнителната дървена стълба, водеща към таванското помещение, разположено непосредствено над кухнята. Беше се съгласила с Марк, че кухнята е твърде малка, но не бе съвсем сигурна дали одобрява свалянето на целия таван. Вече имаше достатъчно хаос и това щеше да й дойде в повече. Все едно живееха сред руини от Втората световна война. Нямаше къде да се седне, всичките им мебели бяха увити в прашни чаршафи и навсякъде се виждаше тънък слой прах от ремонта. Стомахът й беше започнал да се бунтува срещу готовата китайска храна, бургерите и рибата с пържени картофи от една каравана, която идваше в селото всеки четвъртък вечер. Разбира се, децата намираха това за страхотно, но Тес се чувстваше така, сякаш никога няма да може да се изчисти — нито отвътре, нито отвън.

Много внимателно се промуши през отвора за таванското помещение. Въздухът беше застоял, а от старите греди висяха плътни завеси от паяжини. Изправи гръб и заопипва с крак дъските на пода.

— Виж това! — възкликна Марк. Държеше стара цигарена кутия. — Истинска антика! А това с вестник от 1942 година!

— Страхотно — отвърна Тес иронично.

— Тес, това е история! Не ти ли е интересно?

Тъкмо се канеше да му каже, че е по-скоро развалина, когато кракът му хлътна в прогнилите дъски на пода.

 

 

Живееха в къщата вече пет седмици и през цялото това време нямаше къде да се изкъпят. Ваната бе толкова ръждясала, че Тес забрани на всички да влизат в нея, защото имаше опасност да се заразят от тетанус. Забелязваше как хората се местят по-далеч от нея, когато сядаше във влака на път за университета. Чувстваше се като обвита от почти видим облак воня. Марк твърдеше, че щом се достигне определена степен на мръсотия, вече не можеш да станеш по-мръсен. Също както ситните плитки на главата, казваше той — беше носил такива при някогашните си младежки странствания — достигаш максимум сплъстеност и после косата ти сякаш започва да отблъсква мръсотията. Добре че Оли и Джейк можеха да си вземат душ в училище, а и Хати също разполагаше с душ след физическото. Не ги заплашваше радиоактивната степен, която Тес бе на път да достигне. Всяка сутрин се миеше в един леген, но това едва ли беше същото като продължителна, отпускаща вана. Започна да си мечтае за вана и мощен, вдигащ пара душ. Единственият изход беше да заведе децата в местната общинска баня, за да се изкъпят там. Ала не смееше. Не че беше снобка, просто тези бани не бяха чисти.

Първия път, когато отиде да пазарува в най-близкото градче, не повярва на очите си. Все едно попадна на забравено от бога място. Градчето беше построено около малък пазарен площад, ала вместо нещата, които човек би очаквал в едно сравнително богато селище на работещи в Лондон хора — например антикварни магазини и приветливи кафенета — имаше магазин за вълна с рисунка на намусена овца на витрината, друг, където продаваха антени за коли, и допотопен ресторант за бърза храна с мазни петна по прозорците. Е, добре, тя знаеше, че тук не е Лондон, но не беше очаквала чак такова нещо.

След като обиколи целия площад в търсене на деликатесен магазин — и не намери такъв — Тес заведе Хати в едно сравнително ново кафене. Вътре беше много тъмно и не се виждаше никакъв сервитьор.

— Ехо! — провикна се тя.

Появи се момче на десетина години.

— Може ли едно кафе и чаша кола? — каза тя.

— Ще питам мама — отвърна детето.

Изминаха цели пет минути, преди отново да се появи някой.

— Да? — се провикна от вратата на кухнята навъсена жена, явно майката на момчето.

— Ако може едно капучино и кола — каза Тес изнервено.

— Кафе?

— Да, капучино. Благодаря.

— Нямаме.

— Еспресо?

— Не.

Тес започваше да се забавлява.

— Кафе лате?

— Не.

— Мока.

— Не.

— Фрапачино?

— Не.

— А кола продавате ли?

— Да.

— Тогава кола и обикновено кафе. Много хубаво заведение имате. — Жената я изгледа подозрително. — Толкова просторно и светло.

Хати задърпа яростно майка си за ръката.

— Трябва ли да останем, мамо? Тук мирише.

— Сигурно е от кучето — измърмори жената.

Те се обърнаха да погледнат. До електрическата печка с един работещ реотан лежеше престаряла хрътка. Изгледа ги съжалително и поклати опашка.

— Наскоро му правиха операция и раната още сълзи — обясни жената.

— Май няма да имаме време за кола, а, Хати? Благодаря ви много. Довиждане.

 

 

— Марджи, ела и ме вземи. Не мога да намеря място, където да продават свястно капучино, няма с кого да си кажа две приказки и всеки път, щом изляза, се заривам в кал, а нямаме топла вода и не съм се къпала от седмици. Уж в провинцията било по-здравословно, а на мен ми се струва, че съм пипнала чума.

— Само не ме моли да те спасявам. Не обичам кал. Как се чувстват останалите от семейството?

— На седмото небе от щастие — отвърна Тес. — Джейк май харесва новото си училище. Оли е възможно най-умното дете, посещавало някога същото училище и следователно го смятат за малък бог, а Хати стана председател на класа.

— Ами Марк?

— Марк е открил първобитната си същност. Изглежда, естествената му среда е калта. Като започне от събота рано сутринта, та чак до неделя вечерта — все човърка нещо отвън, облечен с груба работна риза — мести огромни купчини пръст, планира нови стени и плетове.

— А ти?

— Аз седя вътре до камината и се опитвам да пиша на лаптопа с премръзнали пръсти. Тук още е студено, макар че е юни. Новите радиатори не са пристигнали, но, слава богу, бойлерът е монтиран, а готварската печка втора ръка, дето я купихме за нищожни пари, не е разопакована. Опитвам се да се оправям с разни не особено умни майстори, които влизат и излизат от кабинета ми с парчета тръби и надуват радиото до дупка. Да не споменавам семейството, дето дойде вчера на гости, за да огледа хубавичко.

— Разкажи ми.

— Джереми и Лупи — не се шегувам, така се казва — и дъщеря им Керъми, тийнейджърка. Мислех, че може да се окаже добра компания за Джейк, но не излезе нищо. Ходи на някакво скъпарско училище с пансион, слаба е като вейка — подозирам, че е анорексичка — и е ужасно невротична. Постоянно си пъхаше ръцете под пуловера и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи, докато родителите й ми обясняваха с гласове, издаващи хроничен запек, колко хубаво си живеели тук и колко чудесни занимания имало за тийнейджърите в селото. Живеят в най-голямата къща — не са тукашни, дошли са от Фулам — но изглеждат съвсем на място, нали се сещаш — калният джип, ловът, лабрадорите, всичко, както си му е редът. Не спираха да плещят колко близки са с председателя на ловната дружинка и попитаха дали и ние не го познаваме — сякаш сме длъжни. Лупи поиска да разбере дали мога да яздя и щом казах, че не умея, издаде странен писклив звук и ме успокои, че не било страшно, защото съм щяла скоро да се науча, понеже иначе нямало да мога да се срещам с хора от сой. После Марк и Джереми започнаха да си говорят нещо неразбираемо за земя и сушене на сено, и кои видове огради са най-добрите, и дали Джереми смята, че трябва да направим нещо с мястото за конете. Идваше ми да легна на пода и да се разрева. Толкова ми е скучно. Моля те, ела по-скоро и остани малко, за да мога да си поговоря с някого за нормални неща. Не ми се обсъжда кой е най-добрият начин за монтиране на порта от ковано желязо.

— Ще дойда, когато имаш топла вода — каза Марджи със съмнение в гласа. — Как сте с отоплението?

— В момента палим огън в камините — отвърна Тес. — Много е романтично, ако не се налага да ги почистваш. Целият се покриваш в сажди, а и повечето пушат толкова, че започвам да се чудя кое е по-добре — да съм пушена херинга или замразена риба.

— Много природосъобразен живот.

— Да умреш от смях. А пък онзи много бърз влак, за който Марк толкова разпалено говореше… оказа се, че трябва да пътувам час и половина, ако, разбира се, не спре половин час без причина, като не смятам двайсетте минути, за които стигам с колата до шибаната гара. А може да стане и час, ако попаднеш зад някой четиринайсетгодишен хлапак, подкарал трактор по средата на пътя.

— Колко пъти трябва да идваш?

— Два пъти в седмицата, а останалата работа се очаква да свърша вкъщи, но през повечето време ми е толкова студено, че не мога да пипна нищо. По-лесно ми е да взема влака и да работя в библиотеката. И по-цивилизовано. Всъщност, като се замисля, май ще е по-добре двете да обядваме в Лондон. Ти какво важно нещо имаше да ми казваш, преди да те залея с подробности от Мразовитата кална ферма?

— Приятелката е бременна.

— Какво? Как?

— Как?! Чрез сношение с бившия ми съпруг, разбира се. Само на двайсет и четири е. На тази възраст е достатъчно да се отърка в него и е готова.

— Какво те засяга?

— Всъщност засяга ме. Едно е съпругът ти да живее с някоя почти два пъти по-млада от теб, и съвсем друго да започне ново семейство с тази някоя. Да не говорим за момичетата ми. Той е техен баща, за бога! Франческа се прави, че умира от щастие: „Няма ли да е страхотно да си имам малко сестриче или братче?“, но аз я заварих обляна в сълзи в стаята й. Все едно им казва: „Вие не ставате за семейство, затова ще си направя чистак ново“.

— Ти как го приемаш?

— Малко съм разстроена, предполагам — каза Марджи.

— Това на практика слага край на общия ни живот, ние сме старото семейство, минала история, да идва следващото, понеже нашето се провали. Нямах нищо против да спи с нея — сексът е стока, и то евтина, нали така — но да имат деца е нещо съвсем различно. Предполагам, това означава, че я обича. Може дори да се оженят. Представяш ли си, Тес? Моите момичета, издокарани като шаферки, да присъстват на сватбата на баща си с някаква фльорца, осем години по-голяма от Франческа. Едва ли е най-подходящият начин да учиш децата си на семейни ценности. Все едно казваш, че семейството не е важно. Ако не потръгне, няма значение, след минута ще се появи ново, като автобус.

— Но ти не искаш да се върне при теб, нали? Не си казвала на момичетата, че е възможно да се върне?

— Господи, разбира се, че не. Просто се чувствам — знам, че звучи глупаво, — но се чувствам така, сякаш отново ме е отхвърлил. Човекът започва чисто нов живот, без да му мигне окото, а аз си оставам със стария.

— Но ти харесваш живота си. Винаги си ми казвала, че си по-щастлива, откакто го няма.

— Знам. Но понякога съм адски самотна. Знаеш ли, Тес, не карай Марк да се чувства много виновен заради местенето.

— Защо ми го казваш, за бога? Точно ти?

— Защото не е изглеждал толкова щастлив от години. Пък и не иска много, само да ти хареса там.

— Всъщност е много — отвърна Тес. — Сигурно ще ти прозвучи лудо — и моля те, не казвай на никого, дори на Ванеса, — но мисля, че тази къща ме мрази.

Марджи се изкиска.

— Хайде, стига. Това вече е прекалено. Започвам сериозно да се безпокоя за теб. Можеш ли да ми кажеш името на министър-председателя? И коя партия е на власт?

— О, я млъквай. Знам, че звучи идиотски — сряза я Тес. — Но не мога да свикна тук. Не мога да си намеря място — в старата къща поне се чувствах спокойно. Тук не се чувствам така. Чакай малко. Хати, ако замериш още веднъж Оли с това нещо, ще ти го взема. Имам толкова работа за вършене — обзавеждането и целия този ремонт, — но просто нямам желание да предприема нищо. Чувствам се така, сякаш съм заровена жива. Това вбесява Марк. Той ходи наоколо като Щастливеца от Щастливо село, а аз се влача подире му с вид на потенциална самоубийца. Училището на момчетата е добро, но основното на Хати е с огромни класове. Наложи се да помолим мама и татко за помощ и те платиха да иде в частното училище на шест километра оттук. Приказна сграда и на нея страшно й харесва там, но другите майки са типични провинциални снобки — луксозни джипове, матинета, мачове по нетбол между учители и родители, сещаш се за какво говоря. Не мога да намеря никого, когото да харесам. Чувствам се не на място и някак нереално. Все едно сънувам кошмар. Честна дума.

— Спри да се жалваш — каза бодро Марджи. — Другия уикенд съм при теб.

Марк не остана много очарован, че Марджи ще им гостува за уикенда. Смяташе, че тя влияе зле на Тес — макар и не толкова, колкото Ники, — понеже говореше без заобикалки колко щастлива се чувства сама. Освен това напоследък Марк не спираше да натяква, че Тес не се старае да си намери нови приятелки тук. Той вече беше завързал познанства, предимно от местната кръчма, и я караше да се сближи с някои майки от училището на момчетата или на Хати. Според него тя нарочно се опитваше да саботира всички възможности да бъде щастлива и да се приобщи към новото място. Настояваше, че е длъжна да положи повече усилия, вместо да се юрва към Лондон при първа възможност.

Когато беше казал това, сърцето на Тес се бе свило. Разбира се, тя виждаше красотата на пейзажа, но човек не може да води смислен разговор с пейзаж. Щом майсторите свършеха с шпакловката, тя можеше да помисли за боите и обзавеждането, но какъв е смисълът, щом никой няма да дойде да ги види? Марк определи това отношение като смешно, казвайки, че много от приятелите им от Лондон с удоволствие ще им гостуват за уикенда, а и скоро ще се намерят и тукашни двойки, с които да си допаднат. Тес му отговори, че макар къщата да е по-голяма, все пак имат само четири спални и къде ще спят всичките тези гости, щом децата си получат самостоятелните стаи? Марк отвърна, че навярно трябва да помислят за пристройка и Тес едва не припадна от смях. Пристройка? Нали не беше забравил, че вече са взели нов огромен заем, за да платят за ремонта, а и ипотеката сега бе по-голяма от тази на къщата в Клапам… И как тя ще си намери добре платена работа, като се е завряла в дълбоката провинция? Марк отговори, че никога не е възнамерявала сериозно да преподава, хванала се е с това следване само за да го ядосва, понеже знае, че той не го одобрява. Тогава Тес заяви, че щом толкова уважава заниманията й, по-добре да се премести да живее в отвратителната си нова работилница, която беше ремонтиран отчасти кравешки обор с пръстен под.

Но трябваше да признае, че Марк изглежда много по-здрав. Беше седнала с децата на дивана една вечер и гледаше телевизия, когато той влезе в стаята и се облегна на рамката на вратата. В едната си ръка държеше чук, а в другата — бормашината, която сякаш беше заварена за него.

— Хайде да се поразходим, Тес — предложи той. — Залезът е фантастичен.

— Какъв си ми романтик — усмихна се тя. — Предпочитам да си лежа тук. — Винаги гледаха телевизия, увити с юргани, защото иначе им беше студено. Какво ли щеше да е през зимата, по дяволите? Сигурно ще трябва да се мажат с китова мас, за да оцелеят.

— Хайде, ставай — подкани я Марк. — Какъв е смисълът да живееш сред природата, ако не излизаш да й се любуваш?

— Мога да й се любувам през прозореца — отвърна кисело Тес. — О, добре. Джейк, махни краката си от мен, ако обичаш.

Джейк си вдигна краката и Тес се измуши от завивката. Хати изръмжа недоволно, когато под юргана нахлу струя студен въздух.

Марк затвори плътно входната врата след себе си. Боята й се беше олющила и той се канеше да я пребоядиса. Всъщност се радваше да предприеме тази стъпка. Беше забравил колко обича да работи с ръцете си, какво чувство за спокойствие му носи поправянето на нещата и боядисването. Бе учил дърводелство в училище и установи, че е запазил уменията си от онова време. Не се беше чувствал толкова щастлив от години — да прави лавици за кабинета на Тес, да рендосва и изглажда дървото. Улавяше се как си тананика, когато погледнеше през покритите с паяжина прозорци към земята им. Неговата земя. Не беше кой знае какво като декари, но се простираше докъдето стигаше погледът му, а това за него означаваше много. Даваше му чувство за удовлетвореност — той можеше да си позволи да купи всичко това — е, добре де, не точно да си позволи — и се гордееше с този факт, както не би могъл да се гордее с къщата в Лондон, защото тя приличаше досущ на всички останали и макар да струваше много, това не бяха истински пари, просто раздута сума поради обстоятелството, че се намира в столицата. А тук човек наистина получаваше нещо за парите си. Той се чувстваше като истински земевладелец и най-много от всичко обичаше да обикаля земята си по залез-слънце. Трябваше да си купят куче. И може би той да започне да пуши пури. Сигурно е хубаво човек да пуши пура, придружен от лабрадор, докато късно вечер прави обиколка на владенията си.

А и щеше да е къде-къде по-евтино да живеят тук, щом веднъж приключеха с тази бъркотия около ремонта. Според Тес това бяха глупости, защото тя вече харчеше поне пет пъти повече бензин, за да кара децата до училище, а после да хване влака. Оплакваше се, че трябва да прекарва много повече време през уикенда в супермаркета, защото ако им свършеха продуктите, нямаше възможност да отскочат до денонощния магазин на ъгъла, за да запълнят празнините. „Тя не се опитва да види — мислеше Марк, докато пушеше въображаемата си пура, — че сега разполагат със земя.“ Тази мисъл много му допадаше. Можеха да отглеждат собствени зеленчуци — беше сигурен, че Тес няма да има нищо против да се грижи за леха със зеленчуци, самият той щеше да засади семената и да посее картофите — творческата работа, която се нуждаеше от повече мисъл и организация. Можеха да отглеждат и кокошки — на децата щеше да им хареса, а Тес едва ли би се затруднила да ги храни сутрин, преди да тръгне за университета. Само трябваше да се почиства около тях веднъж в седмицата. И овце. На овцете ще им е добре в малкото пространство за конете — докато успеят да купят пони за Хати — макар че Тес се дърпаше. Едва ли щяха да искат много работа — в края на краищата хранеха се само с трева, не беше кой знае каква философия. Картината на изобилието щеше да се допълни от ябълковите дървета, които щяха да се отрупат с плод късно през лятото. Той би могъл да купи преса за сайдер. Каква добра идея! Тес ще трябва само да бели ябълките и после да приготвя чудесен, пресен ябълков сок за децата. Проблемът с Тес беше, че не успяваше да види нещата в дълбочина. Сякаш всичко, което можеше да види, бе още работа за нея.

Къщата постепенно добиваше вид. Наложи се най-напред да сменят прозорците — толкова бяха изгнили, че можеше да провреш пръста си през дървенията. Марк настоя да наемат дърводелец, за да направи рамки досущ като оригиналните, и това им струваше повече, но си заслужаваше. Фасадата на къщата — в началото тъжна и занемарена — сега изглеждаше весела и спретната. Тухлите около прозорците имаха специална форма. Бяха сменили напуканите с оригинални стари тухли, които Марк откри в една купчина зад къщата.

— Изглежда страхотно, нали? — възкликна Марк, като я улови за ръката, докато вървяха по входната алея.

Тес беше изскубала плевелите, а майсторите бяха поставили старите плочи, складирани зад конюшните.

— Нали взехме правилното решение?

— Разбира се — каза тя и притисна ръка към неговата.

— И не ти е скучно?

— Господи, не. Има толкова работа, а и ходенето до университета… Удобно ли ти е с влака?

— Много. Мога да отхвърлям малко работа, докато пътувам, а и той спира само на половин час от Клапам. Господи, Тес, не мога да ти опиша какво изпитвам, като знам, че само час след работа вече ще съм далеч от мъглата, боклуците и тълпите. Чувствам се нов човек.

— Джейк също изглежда щастлив — каза предпазливо Тес. Спря и погледна Марк. — Училището му е страхотно.

— Наистина изглежда по-спокоен — съгласи се той. — Оня ден си говорехме надълго и нашироко за ловната стрелба. Тук имат ловна дружинка, поканиха ме да се присъединя и…

— Така ли? Кога те поканиха?

— В кръчмата, миналата неделя. Обясних, че съм стрелял малко в Австралия и тогава един възрастен мъж се обади, че може би следващия сезон в дружинката ще се освободи място. Което си е чест впрочем. Някои хора трябва да чакат с години.

— А ти искаш ли го?

— Кое?

— Да ходиш на лов? Да убиваш животни за удоволствие?

— О, за бога, Тес, слез на земята! Откъде мислиш, че идват фазаните в супермаркета? Ами месото? Тук е провинцията. Животните умират, за да можем да ядем ние. Това е част от естествения цикъл на живота. Моля те, недей да ми четеш лекции. А и доколкото си спомням, баща ти също е бил ловец.

— Да, ходеше на лов от време на време — потвърди Тес.

— Разбрах, че в училището на Джейк имало часове за стрелба по глинени гълъби. Мисля, че не е зле да се запише.

— За да си изкарва част от вродената агресия върху беззащитни глинени гълъби? — попита иронично Тес.

— Много смешно. Но ще има стимул, като знае, че може да идва на лов с мен. Добре е да правим нещо заедно.

— Прав си.

— Какво казват учителите за него?

— Засега са доволни. Ти хареса директора, нали? Май не е много претенциозен. Искам да кажа, не е на академичното ниво на „Сейнт Питърс“, но поне Джейк няма да свърши в затвор за малолетни престъпници.

Тя потрепери. Слава богу, от полицията бяха решили да не повдигнат обвинение, защото количеството наркотици беше незначително, а Джейк — малолетен, но един от полицаите си поговори много сериозно със сина им и, изглежда, това му се отрази добре. Беше спазил напълно наложените му ограничения и дори бе работил в библиотеката, преди да се преместят окончателно.

Освен това в новото училище беше нещо като герой. Не само че идваше от големия град и изглеждаше печен и готин, ами имаше и допълнителен ореол заради изключването. Стана нещо като звезда още от първия ден, защото новината за неговото минало се бе разпространила подобно на пожар в училището, след като едно от момчетата бе чуло двама от преподавателите в учителската стая да си говорят за това.

— Господи, погледни този залез!

Пред тях, потъвайки бавно под нивото на хоризонта, блестеше слънцето все още великолепно, все още с пламтящ оранжев цвят. Светлината не беше ослепителна, а по-скоро кехлибарена, плъзгаща се над нивите към тях. Небето над главите им изглеждаше кобалтовосиньо — по-просторно, по-широко, по-високо и по-всеобхватно от небосклона в Лондон.

Тес се почувства много малка.

— Вече се стъмва — рече тя. — Не е ли опасно да оставяме децата сами?

— О, я стига — отвърна Марк. — Напоследък изобщо не мога да се добера до теб.

Разхождаха се бавно по пътеката покрай къщата, която тъкмо започваше да изсъхва и калта най-после се беше втвърдила на вълни, които щяха да се изгладят под буйната лятна трева. Моли, притежателката на селския магазин, беше казала, че Тес скоро няма да познае мястото. „Пълно е с цветя — обясни възторжено тя. — А калната пътека покрай къщата ви ще изсъхне напълно. Много е красиво там през лятото: с дивите рози, а после и с къпините в края на август. Сигурно ще ви хареса да ги берете, всички деца от селото берат.“ Тес напразно се помъчи да си представи как бере къпини с децата си. Откъде щеше да намери време?

— Щастлива си в тази къща, нали?

Марк спря до една стара порта, която водеше към оградено пасище с четири големи дорести коня в него. Бяха собственост на местния фермер: дружелюбни, макар и глуповати животни, които се бутаха едно друго и се настъпваха по краката, когато децата протягаха към тях ръце с моркови и ментови бонбони. Отначало Тес се притесняваше, че може да пострадат, но Марк се намеси и заяви, че конете няма да им сторят нищо, стига да не се опитват да ги яхат. През пасището минаваше пътека, ала Тес още не смееше да я използва, защото се страхуваше, че конете ще я разпознаят като майката на децата с лакомствата и ще я нападнат в пристъп на неутолим глад за ментови бонбони.

— На Найджъл определено му харесва тук — призна Тес.

Но не и в началото. Бяха го държали в къщата една седмица, както пишеше в книгите, с котешка тоалетна, ала той демонстративно отказваше да я ползва. После го бяха пуснали в градината, а децата го следваха на пръсти от дърво на дърво, като Розовата пантера. Найджъл беше поставил лапа в калната трева, отръскал я бе презрително и се беше запътил обратно към къщата. Децата изскочиха иззад дърветата, сграбчиха го и го отнесоха в средата на двора, макар че той се гърчеше и мяукаше. Оставиха го на земята и той ги изгледа кръвнишки, въртейки ядосано опашка. После една птичка се спусна точно пред него. Очите му блеснаха, охраненото му тяло се стегна и той я задебна, движейки се безшумно и неотклонно покрай плета. Обхванат от треската на преследването, забрави за калта, пронизващия вятър и странните миризми.

От този момент Найджъл се превърна в селска котка. Презря удобството на камината и леглата на децата. Прекарваше нощите си, дебнейки къртици, полски мишки, домашни мишки, плъхове и малки птички, които изобилстваха в двете градини и пространството за конете. Откри в себе си скрития тигър и една нощ спечели славна победа над пъстрата котка, господстваща над градината по времето на стария собственик. Носеше нахапаното си ухо гордо като котешки орден на Почетния легион. Наслаждаваше се на всяка минута, прекарана навън, и постоянно снабдяваше семейството с всевъзможни мъртви гризачи. След седмица изчезна за три дни. Хати беше сломена, но Тес я увери, че Найджъл преживява някакво вълнуващо котешко приключение. Накрая, разбира се, той се появи, мяукайки на задната врата — мръсен, рошав и с пълна с кърлежи и бодили козина. Спа непробудно цели два дни и Тес трябваше да го побутва от време на време, за да се увери, че е жив.

— Не избягвай въпроса ми. — В здрача усмивката на Марк изглеждаше колеблива.

— Искаш ли да ти отговоря честно?

Марк се облегна на портата, с гръб към нея.

— Не — каза той. — Не искам.

— В такъв случай какъв смисъл има да ме питаш? Единственото, което желаеш да ти кажа, е: да, тук е невероятно, децата са по-щастливи и идеята ти беше блестяща, а аз съм вещица, защото се съмнявам, че именно това е спасението на семейството ни.

— Не можеш ли поне веднъж — той се обърна, за да я погледне — да видиш нещата от нечия друга гледна точка?

— Но ти ме попита как се чувствам аз — безпомощно отвърна Тес.

— Знам, но не виждаш ли, че всичко тук е по-хубаво. Хати има къде да тича и да играе. Справя се по-добре в училище. Вече си има приятелка в селото и двете могат да се катерят по дърветата, да си правят бърлоги и да ловят буболечки, вместо да се търкалят на дивана през уикендите и да зяпат телевизия по цял ден. Оли е добре, е, вярно, Оли си е Оли, той е щастлив навсякъде, но Джейк — той вече не е същото затворено момче. Понякога дори се усмихва.

Тес вдигна ръка и започна да сгъва пръстите си един по един:

— Ти — щастлив. Хати — щастлива. Оли — щастлив. Джейк — щастлив. Само моя милост егоистката с мухата в олиото, единствената, която не приветства калта, скуката и изолацията с отворени обятия.

— По дяволите, Тес! Искам само да опиташ. Да се постараеш да живееш така една година. — Тес простена. — Ако след година още не ти харесва, ще помислим за връщане в града.

— Но ти нямаш абсолютно никакво намерение да се местиш, нали?

Той се отпусна отчаяно на портата и хвана главата си с ръце.

— Напротив — каза уморено, — ще го направя заради теб. Защото те обичам повече от всичко на света и искам да си щастлива; защото, ако ти не си щастлива, тогава и моето щастие не значи нищо.

— Защо тогава все изтъкваш колко добре се чувстват децата, сякаш искаш да ми втълпиш, че ще ги лиша от най-идиличното детство?

— Защото ще стане точно така — отвърна бързо Марк и се засмя. — Съжалявам, съжалявам. — Пресегна се и я взе в обятията си. — Клетата госпожа Мърморана. Какво можем да направим, за да те ощастливим?

— Чаша вино ще ми дойде добре — усмихна се тя, но усмивката не стигна съвсем до очите й.

— Лесно ще го уредим — прошепна той. — Хайде да се прибираме вкъщи, моя многострадална алкохоличке.