Даяна Апълярд
От любов (13)

Дванадесета глава

Писмото дойде през април — съобщаваха й, че е приета. Тес го скри. Имаше си специално място, където криеше разни неща — една стара дървена кутия за сол, която стоеше до печката. Ако я оставеше без надзор, тя бързо се пълнеше с всевъзможни боклуци: менюта от близкия магазин за индийска храна, бележки за неплатена газ, стари писма от училищата на децата за концерти и пиески. Писмото пристигна в плик с името на института „Кортоулд“, изписано с големи букви отгоре, и тя го отвори с разтуптяно сърце. Първото изречение гласеше: „С удоволствие ви уведомяваме, че…“. Тес остави листа на кухненската маса и се вторачи в него. Успех. Успех след три различни интервюта, пробно есе, върху което се бе потила няколко дни, и стена от мълчание от страна на Марк. Ето го неопровержимото доказателство, че тя се кани да направи нещо против волята му. Темата не бе зачеквана след онази неприятна кавга през септември. Може би той се надяваше, че това ще отмине, стига да не говорят много-много за него.

Марк беше донесъл една надувна овца от Унгария. Подаде я на Тес и тя я погледна недоумяващо.

— Не трябваше.

— Знам. Просто не можах да се сдържа.

— Кой като мен. Другите жени получават парфюм „Шанел“ или скъпи бижута от безмитните магазини.

— Купих го импулсивно — оправда се той. — Търсех нещо за децата в магазина за играчки и я видях. Ти отказваш да се преместим в провинцията, затова реших аз да докарам провинцията при теб.

— Наистина ли мислиш, че една надувна овца — колкото и да е симпатична — ще ме накара да се откажа от намерението си да уча и да се развивам и ще се съглася да се забия в дълбоката провинция?

— Да — отвърна той. — Поне се надявах. Бети и аз се надявахме.

— Хм, Бети…

— Имахме време да се опознаем в таксито.

— Съжалявам — каза тя и метна овцата през рамо. Играчката подскочи и изписка. — Нужен ми е много по-сериозен стимул от този.

— Значи трябва да мина на план Б — усмихна се Марк.

Оли и Джейк се появиха от кухнята.

— Защо си купил овца на мама? — попита Оли.

— Супер — ухили се Джейк. — Различен подарък.

Хати изхвърча от стаята си.

— Какво си ми купил?

Марк посегна към чантата си.

— Само шоколад, Хати. Нямаше таласъми. Поне не такива, дето могат да минат през митницата.

— Ами за нас?

Марк бръкна по-дълбоко в чантата и извади две бейзболни шапки с избродиран надпис: „Унгария“.

— Не е оригинално, но е символично.

Оли си сложи неговата. Джейк направи недоволна физиономия.

— Защо си ми купил същата като на Оли?

— А ти защо вечно мърмориш? Хайде сега да ви няма. Искам да остана насаме с майка ви.

Хати се намръщи.

— Уф!

— Точно така. Измитайте се.

— Нещо за пиене?

— Още вино? Защо не? — Той я последва надолу по стълбите.

Тес затърси подходящата бутилка. Скъпо? Да отпразнуват завръщането му? Или обичайното?

— Боклук или добро? — попита, застанала с гръб към него.

— О, добро! Не всеки ден съпругът ти сключва подобна фантастична сделка.

Тя бързо се обърна към него.

— Спасил си ги?

— И още как. Нали знаеш, че съм умник.

— Знам. — Тя остави бутилката в мивката и приближи стола му. Прегърна го отзад. — Бях ужасна. Съжалявам.

— А аз бях егоистично прасе.

— Така е — съгласи се Тес.

— Не, не е така.

— Защо го каза тогава?

— Аз мога да го кажа. А ти не трябва да се съгласяваш. Хайде да направим компромис, а? Никакво местене и никакви глупости за ново следване?

— Не е много честно — възрази Тес. — Всъщност, ако ме приемат, ще започна чак следващия септември. А дотогава могат да се случат доста неща.

— Например да те убедя да се преместим.

— Не започвай пак.

— Само искам най-доброто.

— Ще го имаш — каза тя и издърпа стола навън, за да седне на коленете му.

Тес вдигна писмото и го допря до бузата си. Вече беше свършен факт и нямаше връщане назад. Марк едва ли щеше да се разсърди чак толкова — макар че тя послъга, казвайки, че сигурно ще се провали на интервютата. Но след шест месеца резултатът беше налице. Заслужаваше поздравления. Какво пък. Марк щеше да свикне с мисълта. Пъхна писмото зад бележката с часа за зъболекар на Оли и затвори плътно капака.