Даяна Апълярд
От любов (30)

Двадесет и девета глава

„Аз съм силна — не спираше да си повтаря тя, докато шофираше към къщи. — Ние не сме важни. Не е важно как се чувствам аз. Важен е Джейк, трябва да му помогнем да се оправи.“ Засмяното лице на Марк от летището постоянно изплуваше в съзнанието й. Любовта и доверието й към него се бяха стопили, а заедно с тях и наивността й.

Марк се прибра вкъщи късно, Хати и Оли вече си бяха легнали. Хати се помъчи да го дочака, но беше твърде изтощена от шока и преживяното през изминалите два дни. Тес копнееше за сън, но знаеше, че трудно ще заспи.

Когато Марк влезе, тя чистеше кухнята. Прибра чиниите една по една, избърса масата и повърхността на печката и подреди върху шкафа пощата, която не бе имала време да отвори. Той застана зад нея, прегърна я и прошепна:

— Слава богу! — Тя остана неподвижна. — Джейк ще се оправи. Как го нарече докторът? Вик за помощ. Успя, нали? Със сигурност привлече вниманието ни.

— Така ли мислиш? — Тес се насилваше да говори с него. — Че е опит да спечели съчувствието ни?

— Да — отвърна той. — Така мисля. Висша форма на манипулиране.

— Не те познавам — промълви тя. — Вече не те познавам. — Не възнамеряваше да плаче, струваше й се, че е напълно изтощена емоционално. Но сълзите закапаха.

— Какви ги приказваш, по дяволите? — Той свали ръцете си от нея.

— Искам за известно време, щом Джейк се почувства по-добре, да замина, да ида някъде сама.

— Защо?

— Просто искам.

— О, няма ли да престанеш с тези драми? За бога, Тес, не разбираш ли — това се случи, за да ни накара да осъзнаем, че не можем да продължаваме повече така, не можем да се затваряме егоистично в собствените си проблеми, без да се съобразяваме с болката, която причиняваме на децата. Защо искаш да си сама? Сега имаме нужда да сме заедно и да се опитаме да оправим нещата.

„Знам какво съм загубила — помисли Тес. — Загубила съм истината. Той не го осъзнава, защото не знае. Не мога да превърна живота си в лъжа дори и заради децата, които обичам повече от всичко на света“.

— Може би си прав. Но все пак се нуждая от малко време насаме, за да реша дали това е възможно. „Сега пък аз излъгах — й мина през ума. — Стига.“

— Защо трябва да заминаваш?

— Стани от дрехите ми, Джейк. Защото трябва.

— Заради мен ли?

— Ще престанеш ли да мислиш, че всичко в тази проклета къща се върти около теб? — Тя му махна да стане от леглото. — Няма да отсъствам дълго. Просто се нуждая от малко време да помисля.

Джейк я погледна изплашено.

— Не се безпокой. Татко ще е тук, взел си е една седмица отпуска.

— Вие двамата добре ли сте?

— Разбира се — каза тя и наведе глава над куфара си. Не биваше да плаче. — Трябва да реша какво искам да правя догодина, нищо повече.

— Хубаво. — Той я погледна недоверчиво.

Тя му се усмихна. Изглеждаше чудесно — със загоряло лице, по детски преливащ от желание да й угоди. Ужасните белези бяха започнали да изчезват и онзи отвратителен ден беше спомен, все по-избледняващ с времето. Само Хати още имаше кошмари.

„Децата ще са добре“ — не спираше да си повтаря тя, докато излизаше на магистралата. Само че Хати утре щеше да ходи на рожден ден, а тя беше забравила да купи подарък и картичка, освен това не беше сигурна дали Марк знае къде се намира къщата на Джорджия. Не, няма да мисли за това сега. Той трябваше да намери начин да се справи. Хати щеше да му напомни, вече бе извадила кадифената си официална рокля и бе избрала кои обувки да носи.

Тес копнееше за морето. Искаше да седне на брега, да погледне към хоризонта и да реши какво ще прави, намирайки се на място, което я изпълва с покой. Там можеше да мисли.

По средата на пътя до вилата заваля. Не ситни капки, а тежък, проливен дъжд, който я принуди да включи чистачките на двойни обороти. Намали скоростта.

Когато пристигна във вилата, вече се беше стъмнило. Щом затвори вратата след себе си и вдиша познатата миризма на застоял въздух и море, й се доплака. Светна лампите. Всичко си беше същото: лавиците по продължение на цялата стена, пълни с четива за летния сезон, Джералд Дъръл, Мери Рено, а до тях — книги на Дикенс и Стайнбек с парцаливи корици. От другата страна върху бюрото лежеше книгата за посетители, отворена на последната страница. Тя се наведе и прочете:

„Изкарахме чудесно. Разходихме се до Полперо за един час. Намерих умряла медуза на брега. Това е най-хубавата ми почивка досега.

Андрю, на 8 години“.

Би било прекрасно да е тук с децата, но трябваше да го направи сама. Можеха да дойдат следващото лято — четиримата. Тя пренесе куфара от колата и си взе дълга, гореща вана. След това спа, както не беше спала от месеци, в широкото двойно легло, същото, което бе споделяла с Хати последния път.