Даяна Апълярд
От любов (9)

Осма глава

В съня си Хати гонеше една топка. Тъкмо щеше да я хване, когато вятърът я духна и я вдигна отново към небето. Хати я подгони във въздуха, тогава вятърът улови и нея и тя започна да се издига, издига, като малък ангел. Грееше ярко слънце, чуваше се шумът на морето и един красив бял кон галопираше към нея. Хати протегна ръце към животното, искаше да почувства мекотата на кожата и горещия му дъх в лицето си. Докосна го с връхчетата на пръстите си. Кожата му беше мека, но не покрита с гъста козина, а по-гладка, като човешка. Харесваше й да усеща дъха на коня върху бузата си, беше като докосване на нежни устни. Когато той се наведе към нея, сребристата му грива погали лицето й.

Марк докосна с устни бузката на дъщеря си. Протегна ръка и отметна внимателно косата от челото й, после придърпа завивките към брадичката й. Протегнатата й ръка беше студена и той я пъхна под юргана. Седеше на креслото до леглото на Хати, което Тес беше наследила от една своя стара леля, колекционерка на антични мебели. Сигурно беше доста ценно и Тес бе поискала да го сложи в хола или на стълбищната площадка, но на Хати толкова й хареса, че се бяха предали. Сега бе покрито с малък хаос от книги, играчки и блокчета за рисуване. Марк ги беше преместил, за да седне, наслаждавайки се на спокойствието, излъчвано от спящото дете.

Каква бъркотия само.

Цял ден беше чакал с нетърпение да види Тес. Дори само за една нощ бе усетил липсата й и мисълта, че ще си иде у дома при нея, го изпълваше с трепета на човек, наслаждаващ се на неотворен подарък. Тя и децата — е, поне Оли и Хати — правеха нещата поносими, особено след подобен кошмарен ден, увенчан с кавга с Рупърт, който смяташе, че винарската изба в Унгария е губеща. Марк му бе обяснил, че това е малък, семеен бизнес и че собствениците са наели допълнителни работници с последните си пари, само и само да сключат добър договор. Ако от фирмата на Марк бяха хора на място, не можеха да се откажат от договора просто така. Казал беше, че ако вземе със себе си консултант по виното, той ще подобри качеството и ще помогне на избата да достигне приемлив за британските вкусове стандарт. Накрая Рупърт се беше съгласил неохотно, но беше заявил, че ще придружи Марк, за да види със собствените си очи какво е положението — последното нещо, което Марк желаеше. Рупърт беше деспотичен тип, опитващ се да постига целите си със заплахи. Вечерята с Тес щеше да е възможност за Марк да отпусне нервите си и да реши как ще се държи в Унгария.

Много подобни, трудни дни в работата ставаха поносими при мисълта, че ще се прибере при Тес, ще седне срещу нея на масата в кухнята с бутилка вино пред тях и ще наблюдава как кожата край устните й се извива в усмивка, докато й описва шеговито кошмарния си ден. После тя ще се пресегне през масата с крака, докосващи неговите, ще вземе ръката му и ще я притисне към устните си, а той ще гледа как гъстата й руса коса пада върху бузата й. Да прегръща Тес беше като да прегръща Хати — гадостите изчезваха и на душата му олекваше.

Не си представяше какво би бил животът му без Тес. Когато се запознаха, работата му се намираше във възход, но пиеше твърде много и можеше с лекота да се плъзне по нанадолнището като баща си. Тя му показа в какъв задник е започнал да се превръща и заедно с децата му даде необходимата сила и увереност за успешна кариера. Около него постоянно се разпадаха бракове, колегите му започваха любовни връзки, объркваха живота си и изгубваха децата си. Той не можеше да го разбере. Но сигурно защото имаше жена като Тес. Толкова много се гордееше с нея, с красотата й, пъргавия й ум, липсата на припряност и това, че може да я представи на всеки, и да знае, че никога няма да го изложи. Работата й в галерията беше идеална — имаше с какво да ангажира ума си, а работното време не й пречеше да се грижи за децата. Ех, само ако отделяше повечко време за него. И ако той успееше да намери някакъв начин да събуди старата страстна Тес, Тес, която обичаше да се люби с него непрекъснато, на всевъзможни места, преди да се роди Джейк. „Децата — помисли горчиво той — с тяхното кошмарно събуждане посред нощ и внезапната им поява, когато човек е дяволски сигурен, че са се заплеснали по «Том и Джери», бяха божиите противозачатъчни.“ Жена му беше станала ужасно организирана и спокойна, със списъци за всичко, освен за горещ секс с него. Измъчваше го мисълта, че той май я желае много повече, отколкото тя него.

Една вечер през почивката Тес бе подела разговор за възможността да се занимава с нещо различно. Звучеше чудесно, но, както й посочи той, нямаше как и двамата да правят сериозни кариери, с чести командировки — просто нямаше да се получи. Тя се съгласи и той се надяваше, че се е отказала от идеята. Животът си беше чудесен и така, само да успее да я убеди да се преместят от Лондон. Децата им отдавна бяха излезли от бебешката възраст и би трябвало с Тес да прекарват много повече време заедно. Вероятно щеше да е добре да идат на почивка само двамата. Той ще й предложи — защо не Париж, като онзи фантастичен уикенд с вино и много секс, преди да се появи Джейк. Но нека първо разреши проблема в работата.

Хати се размърда в съня си и разтвори устни. Брадичката й бе вдигната под неестествен ъгъл от малките, свити в юмручета ръце. Дори в съня си изглеждаше властна. Марк не се страхуваше за Хати. За разлика от Джейк. Неспокойните му мисли се прехвърлиха върху големия му син — Джейк сякаш не можеше да се съсредоточи върху нищо.

Бележките му последния срок бяха лоши, не желаеше да комуникира и постоянно изглеждаше изпълнен с някаква изгаряща, едва потискана ярост. Тес не разбираше, че е нужно да се отнасят по-строго с него. Синът им започваше да става неуправляем, а Тес не правеше нищо, за да го вкара в правия път.

Веднъж, по време на почивката, Марк го беше ударил. И съжаляваше за това. Плаваха с лодката и Марк бе извикал на Джейк да улови въжето, понеже удължителят за платното се люшкаше заплашително над главата на Оли. Джейк нарочно не го направи, сърдит, защото сутринта му се бяха скарали, и удължителят удари Оли в слепоочието, оставяйки върху кожата му яркочервен белег. Джейк веднага се изправи срещу Марк и изкрещя: „Стана случайно! Случайно! Защо вечно се нахвърляш върху мен? Защо не се скараш на смотания ми брат, че не се наведе?“. Марк не издържа и го удари с опакото на ръката. Беше инстинктивно движение, непредумишлено, израз на гнева, внезапно надигнал се в него. Шамарът беше като освобождение и Марк веднага усети как яростта го напусна. Но ударът се оказа силен, по-силен, отколкото искаше. Джейк се олюля и падна върху тясната дървена седалка в лодката.

Той веднага скочи на крака.

— Ти ме удари, копеле такова!

Марк се беше надвесил над него. Лицето на Оли бе побледняло от страх. Брулещият вятър грабна развързаното платно и малката лодка се понесе към брега. Марк посегна към въжето, за да направи здрав възел, и изкрещя на Оли да хване лоста.

Джейк, вече стигащ до раменете на баща си, стоеше пред него и дишаше учестено. По челото и ниско подстриганата му коса блестяха капчици морска вода, а стичащите се по бузите му струйки влизаха в синьото му яке. Плътно стиснатите му устни образуваха сурова линия, а очите му бяха втвърдени от гняв. Марк опита да сложи ръка на рамото му. Той се дръпна рязко.

— Да не си посмял да ме докоснеш отново. — Говореше бавно и в гласа му прозвуча заплаха.

Ръката на Марк увисна във въздуха.

Изведнъж Оли извика:

— Татко, носим се към скалите!

Марк се обърна бързо и изтръгна лоста от ръцете на парализираното от страх момче.

Само с едно ловко движение успя отново да изведе лодката в морето. Вдигна поглед и видя, че Джейк се е преместил и седи с отпуснати рамене на носа. Беше облачен ден и хоризонтът се губеше в плътната морска мъгла. Джейк се взираше в сивата безбрежност. Носът на малката лодка разсичаше водата и пръските го удряха в лицето, а солената вода се смесваше със солта от сълзите му — сълзи на унижение.

Когато се прибраха, мокри до кости и изтощени, Тес ги посрещна радостно в малкото антре на вилата. Толкова беше доволна, че тримата са излезли заедно, че нейните мъже се занимават с нещо наистина сурово. Двете с Хати бяха разтребили къщата и бяха изпекли кейк, за да ги посрещнат както подобава.

Тя тъкмо излизаше от кухнята, бършейки набрашнените си ръце отстрани на джинсите, когато чу да се хлопва вратата.

— Добре ли прекарахте?

Джейк захвърли подгизналото си яке на пода, изблъска Тес от пътя си и се втурна нагоре по стълбите. Тя се обърна към Марк, с изписан на лицето въпрос.

— По-добре не питай — отвърна той.

Тес изчака да им сервират спагетите, преди да повдигне опасния въпрос. Искаше да говори с Марк за идеята си да се върне на пълен работен ден или да учи — да, да учи — за да вземе специализация и да започне нова кариера. Смяташе да подходи шеговито, да му каже колко малко работа има в галерията и у дома и как ще си помогнат с парите.

Марк я изпревари:

— Последното нещо, което искам, е да замина.

Имаше толкова нещастен вид, че тя трябваше да го остави да й обясни ситуацията още веднъж. Обгазяваше Марк за кариерата му — наистина, виждаше недостатъците, борбата за власт и необходимостта съпругът й да се справя с егото на Рупърт, но освен това работата изискваше въображение, а Марк, който знаеше много за виното, влагаше в нея сърцето си. Тя предлагаше безкрайни възможности и голямо удовлетворение — повечето от командировките му зад граница го отвеждаха в красиви страни и обикновено включваха продължителни обеди с вкусна храна и интелигентни хора. Когато се оплакваше, Тес го караше да си представи как би се чувствал като директор по продажбите в завод за машинни лагери.

Това беше любимият им ресторант близо до вкъщи, с разумни цени и приятна обстановка, с най-вкусните спагети и любимото на Тес синьо сирене с деликатен аромат. Марк поръча бутилка „Бароло“, най-скъпото вино в менюто, оправдавайки се, че и без това са задлъжнели след почивката, тъй че двайсет лири повече или по-малко нямат значение.

Баналният декор — с покривки на червени и бели квадрати на масите и цяла една стена, изрисувана с идилични картини от италиански курорт, изобразяващи натежали от грозде лози и море в абсурден тюркоазен цвят — беше симпатичен посвоему. Марк и Тес идваха тук толкова често, че сервитьорите вече не си правеха труда да използват италиански акцент и им говореха на родния си южнолондонски диалект.

Тя го остави да приказва, като от време на време измърморваше по нещо съчувствено. Той изглеждаше толкова разтревожен, чувстваше се толкова отговорен за провала на избата, сякаш вината беше изцяло негова. Надяваше се силно да изпратят консултант по виното, който да прегледа букетите и да се опита да направи виното подходящо за вкуса на английските супермаркети. Марк имаше приятел, сънародник австралиец, най-добрият в тази област. Щеше да им струва скъпо, но можеше да обърне нещата към по-добро. Хората в бизнеса уважаваха Марк, защото винаги се идентифицираше с работниците или малките хора, както ги наричаше Рупърт, поставяйки се на тяхното място при сключване на сделка. Чувстваше се отговорен за малките винарски изби, разчитащи на фирмата му за печалбите си, и постоянно заставаше на тяхна страна в спора с останалите директори, интересуващи се най-вече от крайните финансови резултати. Марк си бе спечелил изключителна популярност сред повечето клиенти, защото, освен печалба, работата с него беше и забавление. На него винаги можеше да се разчита да остане до късно, да пие, да разговаря и да се шегува.

Докато слушаше обясненията му, Тес се стараеше да изглежда ентусиазирана и заинтересувана, но й беше трудно да се съсредоточи. Търсеше подходящ момент да смени темата. Но щом в разговора настъпеше пауза, или Марк започваше отново, или изникваше някой от сервитьорите, размахал пармезан или солници с формата на фалос.

Улавяйки разсеяното изражение на Тес, Марк спря по средата на излиянията си.

— Май тази вечер не съм ти много интересен, а?

Тес се стресна и го погледна виновно. Заби вилицата в спагетите си и я заизвива разсеяно.

— Съжалявам. Просто… имах да ти казвам нещо, но вече няма значение. Може да почака. Какво си искал да направиш?

— Съжалявам, млъквам. Надух ти главата със скучните си преживелици.

Той остави вилицата и като се пресегна през масата, я потупа по ръката. Чувстваше се уморен и потиснат и мисълта, че утре рано-рано трябва да се качи на самолета за Будапеща, му идваше в повече. Тес би могла да направи поне малко усилие да го ободри. Задълженията й утре бяха единствено да стане, да закара момчетата на училище и после целият ден щеше да й принадлежи, трябваше само да гледа Хати. Тя се оплакваше, че поддържането на домакинството и работата й на половин ден я изстискват, но защо, по дяволите, не се опита да бъде на неговото място за малко?

Тес издърпа ръката си.

— Не ставай глупав. Изобщо не ме отегчаваш. Просто имам да ти казвам нещо, а не ми даваш възможност.

Марк се отпусна назад и преметна ръка върху облегалката на стола.

— Слушам те. Само не за Джейк. Не ми се говори за Джейк тази вечер.

— Не е за Джейк. За мен е.

Още щом думите излязоха от устата й, съжали, че ги каза. Не беше най-добрият момент да подхваща темата за нова работа. Марк беше прекалено разсеян и изнервен, щеше да види само недостатъците и проблемите, а тя искаше да получи разбиране и надежда. Освен това, ако не се съгласеше, нямаше да има достатъчно време да оправят нещата. Трябваше първо да го сподели с Марджи или Ванеса, те щяха да я разберат по-добре.

— Какво за теб? Да не е учителят по пиано на Оли? Смяташ да избягаш с него? Знаех си! Негодникът му с негодник.

— Позна. — Тя се усмихна. Учителят по пиано на Оли беше слаб като молив и тя знаеше, че я харесва. Потеше се обилно в нейно присъствие — един голям потящ се молив. — Не, мислех си за малка промяна.

— О? — Той вдигна вежди. — Малка промяна? Да не би да искаш да смениш пастата за зъби или да отглеждаш якове в Тибет? За каква промяна точно става дума?

— Говоря сериозно — каза тя.

Той смени ухиленото изражение с подходящо за целта.

— Съжалявам.

Тес си пое дълбоко дъх.

— Какво ще кажеш да се откажа от галерията?

Той се усмихна облекчено.

— Добре — рече бавно, осмисляйки идеята. Реши, че доста му харесва. — Парите и без това не са кой знае колко, а и тая мързелива пудра само те използва. Мярка се в галерията от дъжд на вятър. Не е зле известно време да не правиш нищо и да решиш с какво искаш да се занимаваш. Все ще се справим някак. А и така ще имаш повече време да… — направи пауза, защото съзнаваше, че думите му няма да се приемат добре. Отпи смутено от виното. Веднага му мина през ума, че тя може да постегне къщата и да започнат да търсят имот извън Лондон. Идеята не беше никак лоша.

Тес присви очи. Аха. Щеше да обърне желанието й за промяна във възможност да я накара да направи каквото иска той — тоест да й стовари целия кошмар по ремонта на къщата, отлаган от години, например дупката в стената на Хати и разлепените тапети на стълбите и в тяхната спалня, за да обявят къщата за продан. Не беше дала съгласието си да се местят, но той се държеше така, сякаш решението вече е взето. Нямаше да прекара времето си в ремонтиране на къщата. Това едва ли може да се нарече ново начало. Проклети мъже. Добре. Ще си го получи сега.

— Мислех си по-скоро за пълна смяна на посоката. Да се върна в университета. Да взема специалност и после евентуално да преподавам. История на изкуството, разбира се, но имам нужда от по-специализирани знания, за да започна нещо наистина интересно. Никой няма да се втурне да ми предлага работа с моята диплома от преди двайсет години и скромния ми стаж на половин ден в малка галерия.

Марк изглеждаше искрено изненадан.

— Откъде, по дяволите, ти хрумна това? Да преподаваш? Да учиш? Защо? Това да не е някой от налудничавите планове на Ванеса? Знаеш, че не можем да си го позволим.

Тес очакваше подобна реакция. Макар да се гордееше с обстоятелството, че съпругата му има университетска диплома, Марк не гледаше с добро око на продължителното учене. Самият той бе успял, без да е завършил висше образование, затова висшистите, и особено възпитаниците на „Оксфорд“ или „Кеймбридж“, му бяха ахилесовата пета. Когато беше ядосан, тя често го чуваше да говори за ползата от университета на живота.

Тес опита да запази спокойствие, макар да се чувстваше така, сякаш му забива нож. Веднага бе изтъкнал най-големия недостатък на плана й — факта, че не могат да си го позволят. Парите бяха нещо, за което не й се мислеше, и макар да знаеше, че си заравя главата в пясъка като щраус, вече бе решила твърдо, че иска точно това и нищо друго. В момента Марк се държеше много егоистично. Тя усещаше как съпругът й прекарва през ума си всички неудобства, които изпълнението на плана й щеше да му причини.

Тя обаче продължи, докато Марк я слушаше с привидно спокойствие:

— Чувствам как си губя времето в момента. Хати вече не се нуждае толкова от мен, а и на момчетата ще се отрази добре, ако станат по-самостоятелни. Ще отсъствам малко повече от къщи, но ако всички ми помагате, съм сигурна, че ще се справим.

— И на това му викаш дребна промяна… — Марк остави вилицата с навити на нея спагети в чинията. Знаеше, че трябва да я подкрепи и окуражи, защо съпругата му да не поднови кариерата си, но точно сега ли? Връщането й в университета щеше да означава чести отсъствия от къщи и домашният уют вече нямаше да е даденост — и то в момент, когато той бе дяволски зает и под силно напрежение. Ами плановете им да се преместят? След кратка вътрешна борба егоизмът му надделя.

— Къде смяташ да учиш, по дяволите, и как ще плащаме за тази специализация? — попита ядосано той. — Това означава да останеш без заплата поне две години. Знаеш колко скъпи са таксите. И защо ти е специализация? Нали имаш диплома, за бога, аз и такава нямам, но пак се справям! Забрави ли как се присмиваше на Ванеса за вечните й курсове? — Той се засмя, опитвайки се да разведри разговора. — Не съм някакъв австралийски шовинист. — Опита да я хване за ръката. — Не искам да бъда гаден, но ти добре ли обмисли идеята? Сигурно има и други работи, които би могла да вършиш, без да ти е необходима подобна специализация. Ами ние двамата? Искам да мога да прекарвам повече време с теб, а не по-малко. А и преместването…

— Моля те, Марк, чуй ме поне веднъж — прекъсна го Тес.

— Това няма нищо общо с теб или с децата. Става дума за мен. Не ме карай да се чувствам егоистка. Все едно аз да ти кажа, че заминаването ти за Унгария утре е егоистично. Това е просто част от работата ти и аз го приемам. Само чувствам — и мислех много за това на почивката — че се нуждая от нещо по-предизвикателно в бъдеще, а не същата стара история. Отегчена съм, Марк. Искам да опитам нещо друго.

— Отегчена? — Марк не вярваше на ушите си. — Отегчена? — Сега вече наистина се ядоса, веселото му настроение се стопи. — Отегчена, когато аз си скъсвам задника да плащам училищните такси на момчетата, да работя от дванайсет до четиринайсет часа дневно, като през половината време пътувам до забравени от бога страни и се скапвам толкова, че едва намирам пътя до леглото? А през това време ти си живееш живота в галерията — няколко телефонни разговора, сладки приказки с художниците и после, о, боже, голямата философия — да вземеш Хати от училище! Какво си мислиш, че правя по цял ден? Замислила ли си се изобщо какво ми е на мен? Бих дал дясната си ръка за твоя живот. — Още щом думите излязоха от устата му, той съжали. Но просто не виждаше какво повече иска тя.

— Винаги го правиш. Щом се осмеля да те помоля за малко помощ, винаги ми се нахвърляш, изтъквайки колко съм егоистична и как не поставям семейството на първо място. — Тя кипеше от яд. — Това е смешно! Вече четиринайсет години поставям проклетото семейство пред себе си и сега за първи път искам да направя нещо различно. Да, може да не ти е удобно. Може да не е удобно и за децата. Но, честно казано, пет пари не давам. — Лицето й беше побеляло от гняв. — Истината е, че би трябвало да мога сама да вземам решенията, отнасящи се до моето бъдеще, без да се нуждая от каквото и да било одобрение от твоя страна. Това е абсурдно. Просто ти казвам какво възнамерявам да направя. Ти не си ми баща. Не се нуждая от одобрението ти!

— Не става въпрос за одобрение! — Марк се опитваше да не повишава глас. — Става въпрос да взимаме решенията заедно, да преценяваме кое е най-доброто за нас.

— Искаш да кажеш кое е най-доброто за теб. Благодаря ти много за подкрепата.

Марк рядко я беше виждал толкова ядосана.

— Но нали мислехме да се местим — каза той.

— Ти мислеше да се местим, не ние. Защо всичко трябва да се върти около това, което ти искаш? Защо трябва да развяваш гениалната идея да се местим бог знае къде, когато никой друг от семейството не го иска, а когато аз реша, че има едно нещо — едно-единствено нещо — което искам да променя в живота си, изведнъж желанието ми се оказва голям проблем. Досега непрекъснато се съобразявах с теб и твоята кариера, което означаваше да се откажа от моята, и с какво останах накрая? Невзрачна работа, никакви пари и едно все по-неуправляемо дете, въпреки хилядарките, които пръскаме за него. Или това не е твоя отговорност? Сигурно е чудесно да си живееш живота, без да чувстваш каквато и да е вина.

Не беше възнамерявала да е толкова остра. Рядко си изпускаше нервите, но сега, заразена от независимостта през последните няколко дни, си помисли: „А защо не, по дяволите? Защо все той да изпуска нервите си и да крещи, и да печели споровете, просто защото умее да драматизира и да се налага?“. През повечето време тя дори не повишаваше глас, защото мразеше да се карат пред децата. Понякога й се налагаше да упражнява свръхчовешки контрол върху емоциите си. Беше уморена, уморена все да е спокойна, организирана и толкова дяволски разумна.

— Успокой се, за бога. Не се дръж така точно тази вечер. — Марк се опита да я хване за ръката, но тя я дръпна сърдито.

Ресторантът беше почти празен и двамата сервитьори, които бършеха прибори, подпрени нехайно на бара, слушаха внимателно. Обикновено изглеждаха толкова щастливи тези двамата. Някои женени хора идваха тук и почти не отваряха уста. Господин и госпожа Джеймс си приказваха през цялото време.

Тес се изправи рязко.

— Престани да ми казваш какво бива и какво не бива да правя. Не съм ти собственост. Ако искам да се върна в университета, ще се върна. Ясно?

— Моля те, седни — каза той. — За бога, Тес, седни. Виж, много съм уморен. Ти също. И двамата сме скапани след почивката, а утре ме чака път. Нека да говорим, когато се върна. Тогава ще помислим и ще правим планове. Става ли?

— Не става. — Тес продължаваше да стои права. — Наистина се уморих да ми казват какво да правя. Ти, децата! Всички!

Тя взе чантата си, дръпна палтото от облегалката на стола и излезе, без да погледне назад.

— Сметката, господине? — Единият от сервитьорите се приближи бързо.

— Благодаря.

Марк отпи от виното си. Двайсет лири все пак, а имаше още. Не смяташе да тича след нея. Защо трябваше да избухва така? Той не й бе отказал категорично, нали? Не беше присъщо за Тес да се държи толкова ирационално. Навярно беше пред мензис.

Плати сметката с най-сигурната от кредитните си карти. Навън валеше. Ресторантът се намираше само на две преки от къщата им и не си струваше да взема такси. От Тес нямаше и следа. Той закрачи, с приведени под пуловера рамене. Не си беше взел палто, защото не беше много студено. Ключът бе у Тес и той се надяваше, че ще остави задната врата отворена.

Тя се държа толкова неприсъщо. Марк спря и огледа улицата.

Редици от къщи и в двете посоки, всичките еднакви, зад тях хора, изключващи телевизорите, разправящи се кой да изкара котката, гасящи светлините, проверяващи децата. Меката светлина от оранжевата улична лампа се отразяваше в една голяма локва пред него, наполовина пълна с изгнили листа и кал. До ушите му достигаше шумът от булеварда, не постоянен монотонен звук, а смесица от шумове, мотори, клаксони, затваряне на врати, викове. Погледна часовника си. Едва десет часа. Бяха казали на Франческа, че ще се върнат в единайсет. Потрепери. Този кошмарен град. Лондон му се бе сторил много вълнуващ, когато дойде тук за първи път — предлагаше големи възможности за изява. Вдигна лице, усещайки дъжда върху лицето си. Не беше нормален дъжд, по-скоро ръмеж, който те мокри, но изобщо не те освежава. Изведнъж си спомни как е у дома, в Австралия.

В Австралия. Ярката светлина, способна да те ослепи. Просторното небе, морето, топлината, липсата на грижи, приятната леност, обширните поля, които сякаш нямат край. Беше се заклел да не се връща никога, когато си тръгна оттам. Родината му се струваше толкова тесногръда и ограничена въпреки географските си размери, но сега… може би трябваше да помислят да извадят Джейк от гъмжащата от изкушения среда, да осигурят на децата си живот извън тези дъждовни улици с еднотипни къщи и цялата тази мания — колко пари печелиш, каква кола караш, какъв е бизнесът ти, къде почиваш, колко струва къщата ти, в кое училище ходят децата ти. Беше безсмислено. Той преглътна, сякаш имаше горчив вкус в устата. Искаше само — ако Тес държи непременно да останат във Великобритания — да има шанса да живее някъде, където ще могат да дишат, където няма да му се налага да пълни дробовете си със смог, достатъчен да тръшне и вол. Може би преместването щеше да запълни и празнотата на Тес, стига да успееше да я убеди в плюсовете му. В края на краищата нейното детство също бе минало в провинцията.

Той прескочи локвата и се насочи бавно към къщи. Може би не бе зле да се поразходи малко. Тес ще се разтревожи и после, като се прибере, ще се зарадва, че го вижда. Можеха да се сдобрят, дори да се любят. Ужасно му се искаше да се люби с нея. Това беше неговият начин да оправя нещата.

Когато се прибра вкъщи, задната врата се оказа отключена. На долния етаж бе тъмно. Явно Франческа си беше тръгнала. Той включи осветлението в коридора и слезе по стълбите в кухнята. Взе бутилка изстудено новозеландско вино от хладилника, любимото на Тес, две чаши от бюфета и тирбушона от чекмеджето.

Пое бавно по стълбите към втория етаж. Единствената светлина на първата площадка идваше от стаята на Хати — тя винаги спеше с включена нощна лампа. Стаята на момчетата бе потънала в тъмнина, учудващо за десет часа през нощта. Марк продължи нагоре. Вратата на спалнята им беше затворена. Използвайки лакътя си, той натисна дръжката. Страхотно! Оказа се заключена. Бяха сложили ключалка, за да се любят необезпокоявани, понеже като малки момчетата имаха навик да нахлуват в стаята им като фурии още рано сутрин. Но сега ключалката почти не се използваше.

Марк стоеше до вратата, побеснял. Не искаше да блъска по нея, защото можеше да събуди момчетата и Хати, макар че дрехите му бяха вътре. Беше поръчал такси за сутринта, за да спести разкарването на Тес, и трябваше да тръгне в шест. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато видя чантата си до перилата. Беше затворена и изглеждаше пълна. До нея висяха костюм и риза, а на пода внимателно бяха поставени чифт слипове, чорапи и обувки. Той се усмихна кисело. Дори в яда си Тес беше методична.

Трябваше да спи на дивана в хола. Заслиза обратно по стълбите и пътем се спря пред вратата на Хати. Остави бутилката вино и чашите на пода и влезе вътре. Поне едно женско създание в тази къща го обичаше безрезервно.

Загледа се в Хати. Толкова я обичаше, че сърцето му едва побираше любовта му.

Заспа неусетно в креслото до нея и се събуди стреснато, когато шофьорът на таксито заудря по вратата в шест. Излезе набързо, без да се сбогува, никой не беше буден, за да му каже, че ще му липсва.