Даяна Апълярд
От любов (28)

Двадесет и седма глава

Биха могли да идат пеша до Джереми и Лупи, но нощта беше хладна, макар и юлска. Тес каза, че тя ще шофира на връщане; нямаше нищо против да не пие.

Обличаха се в спалнята, без да продумат. В стаята на Оли нямаше достатъчно място за всички дрехи на Марк, затова някои трябваше да останат в тяхната стая. Той остави дрехите си за работа — ризи, костюми и панталони — да висят в гардероба му, но струпа пуловерите, чорапите и бельото в неугледни купчини на пода в стаята на Оли. Тес не направи опит да ги подреди.

През повечето време тя успяваше да се преструва пред децата, че всичко е наред. Марк тръгваше за работа много рано и беше възможно Тес да събуди децата, да им направи закуска и да приготви униформите, саковете за физическо и музикалните инструменти, сякаш всичко е нормално. Е, разбира се, наложи се да обяснява защо Оли трябва да се премести в стаята на Джейк. Отначало беше опитала извинението с хъркането. Хати бе отвърнала, че татко й винаги е хъркал, защо това толкова им пречи сега? Почти на девет и с остър като бръснач ум, тя притежаваше лукава интелигентност и започваше да става своенравна. Предишната й симпатична преждевременна зрялост се превръщаше в безочливост и се налагаше от време на време майка й да й прави забележки.

Тогава Тес обясни, че понеже в момента работи много, за да организира изложбата, се нуждае от спокоен сън, а татко става много рано сутрин и я буди. Двамата с Марк бяха ледено любезни един към друг и разговаряха само пред децата. Ако Марк се окажеше насаме с нея в някоя стая, тя бързо излизаше.

Понякога Тес се будеше през нощта и си мислеше, че това сигурно е някакъв сън. Но празното пространство до нея й казваше, че не е. Подобно съжителство на двама души, движещи се наоколо, без да се докосват, наподобяваше действия в отвратителна, перверзна пиеса. Марк изглеждаше много уморен и напрегнат. През уикендите вече не се потеше в работилницата си и проектът с оградата остана недовършен. Хати беше престанала да пита за понито си. В къщата се настани особена атмосфера, някакво скрито напрежение, сякаш духовете се спотайваха в очакване да я превземат. Когато не беше на работа, Марк се разхождаше с часове с Арчи. Хати често го молеше да я вземе, но той й отказваше, ходел много далеч. Обстановката вкъщи се отразяваше дори на Хати, която започна да губи самоувереността си. В очите й все по-често се появяваше тревожен, изтерзан поглед: усещаше, че мълчаливата пропаст между родителите й се разширява.

Атмосферата се отразяваше и на трите деца, те станаха прекалено внимателни, дори Джейк. Спряха да крещят и да се смеят, от страх да не влошат нещата. Никой от тях не знаеше какво да стори, за да промени ситуацията. Хати се опитваше, като им пъхаше рисунки под вратите или ги оставяше на възглавниците им, украсявайки ги с многоцветни сърца. Оли постоянно питаше Тес дали е добре и стана още по-подреден от преди. Джейк се затвори още повече на място, където никой не можеше да го достигне.

Една нощ Марк изобщо не се прибра. Тес лежеше будна, вперила поглед в тавана, и й се искаше да не й пука, да заспи; нуждаеше се отчаяно да бъде силна, а за това й беше необходим сън. Всяка фибра от съществото й копнееше да чуе ключа му в ключалката, хлопването на вратата. Но той не се върна, нито тя заспа. На следващата сутрин Хати искаше да знае къде е баща й, защото леглото му беше непокътнато, и Тес й каза, че е трябвало да остане в Лондон по работа. Хати му позвъни на мобилния и Тес се опита да не слуша разговора. Разсеяно бършейки дървената сушилня за съдове в кухнята, тя чу дъщеря си да казва:

— Кога отново ще спите с мама в една и съща стая? Защо? Мога да разбера, честно. Моля те, татко. Не ми харесва, че си в стаята на Оли. И на Оли не му харесва, той мрази да е с Джейк. Никой от нас не е доволен, татко, а мама е тъжна. — Тес се показа на вратата на кухнята и направи гримаса. — Казва, че е добре, но не е. Ще си дойдеш ли довечера? Кога? Добре. Ще те чакам. Обичам те. Няма да заспя, да знаеш.

Когато се получи поканата от Джереми и Лупи, първата мисъл на Тес беше да я хвърли в кофата или да позвъни и да каже, че няма да могат да идат. Но после си помисли, че не е излизала цяла вечност. Защо не? Дълбоко в съзнанието й се спотайваше надеждата, че ако излязат заедно, Марк ще трябва да й проговори. Ядеше я отвътре, че не знаеше какво е правил през последните две седмици, къде е бил през нощта, когато не се прибра вкъщи. Противоречивите чувства я измъчваха, беше изтощена да будува, обляна в сълзи, и да крои планове, търсейки къщи във вестника, опитвайки се да измисли как да купи или наеме жилище за нея и децата в Лондон. Не можеше да остане тук, въпреки че децата се чувстваха щастливи в училище, а Оли и Джейк бяха в критичен период от обучението си. Жилищата в района бяха по-евтини, но тя щеше да е много самотна. Не, трябваше да се върнат в Лондон.

И тогава се облягаше назад, пронизана от мисълта: „Какво правя аз, за бога? Това е лудост, все едно живея в някакъв идиотски кошмар, който не мога да контролирам. Обмислям сериозно да напусна мъжа, с когото живях шестнадесет години, и да започна всичко сама на четиридесет, превръщайки се в самотна майка?“. Щеше да се наложи да изостави всички идеи за диплома на преподавател и да си намери работа на пълен работен ден. Не можеше да очаква Марк да я издържа, а и не желаеше той да има някаква власт над нея. В един момент седеше спокойно и кроеше планове за къщата, парите и работата си, убедена, че ще се справи, в следващия всичко се разпадаше и тя отново изпадаше в униние и се изпълваше с безпомощен страх. Все едно се изправяше на ръба на дълбока пропаст. Мяташе се от едно крайно състояние в друго и напрежението я докарваше до лудост. Само мисълта за децата я дърпаше обратно. Без тях щеше да се замисли сериозно за самоубийство като по-безболезнен изход от положението. После си представяше, че още е възможно да изградят някакъв мост помежду си. Дали тази вечеря нямаше да им предостави тази възможност?

Марк, който закопчаваше ризата си, се обърна към нея. „Беше нелепо — помисли тя — след всичките тези години да се притеснява, че собственият й съпруг ще я види гола. Но това щеше да я накара да се чувства уязвима, а тя не можеше да си позволи да е уязвима пред него“.

— Готова ли си?

Тес трябваше да признае, че той изглежда фантастично. Измъченият поглед, който толкова я безпокоеше, сякаш беше изчезнал и Марк имаше съвършено нормален и спокоен вид. За разлика от него, тя се чувстваше като сгазена от валяк. Всяка става я болеше, очите й бяха зачервени от плач и никакво количество фон дьо тен не бе в състояние да прикрие бледостта и умората й.

Напоследък я спохождаха натрапчиви, неспокойни сънища — как се люби с Марк или е принудена да гледа, докато той се люби с друга. Силата на връхлитащите я чувства, на ревността, бе толкова голяма, че се будеше с разтуптяно сърце, изпотена и напълно изгубена и изплашена. В сънищата си се чувстваше безпомощна, бясна и ужасно самотна. В един много ярък сън стоеше на палубата на кораб. Поглеждайки надолу, видя Марк и децата — дребни фигурки в морето от хора. Не спираха да се движат, ставаха все по-малки и накрая съвсем изчезнаха. Тес се затича по палубата, изблъсквайки хората от пътя си — искаше да се наведе над перилата, за да им извика, че ги обича, но някой я хвана отзад и тя повече не ги видя. Чувството за загуба беше ужасяващо. Като сънищата от времето, когато децата бяха много малки — в кошмарите й тогава те изглеждаха големи колкото напръстник; тя ги изпускаше и ги губеше в цепнатините на пода, а после обвиняваше единствено себе си за това.

Беше мислила какво да облече и реши да си сложи роклята, която Марк харесваше, наситенорозова копринена рокля малко над коляното, с ярък синьо-зелен подгъв. Той я харесваше, защото прилепваше по тялото й, а и винаги бе настоявал да носи повече такива дрехи, вместо да се крие в широки пуловери и дълги, безформени поли. Сложи си повече грим от обикновено и използва фон дьо тен, за да скрие подпухналостта и торбичките под очите. „Все пак има нещо хубаво в това да си нещастен — отбеляза тя горчиво, — човек започва да слабее“. Сигурно беше свалила повече от пет килограма — вместо да обгръща плътно формите й, роклята висеше на нея като на закачалка. Усмихна се бодро на образа си в огледалото. Господи! Приличаше на ухилен череп!

Джейк щеше да изпълнява ролята на детегледачка, подкупен с няколко банкноти от Тес. Трите деца се бяха излегнали в хола и гледаха „Семейство Симпсън“.

— Да се държите добре — заръча Тес. — Не отиваме много далеч.

— Върхът си, мамо.

— Благодаря ти, Оли.

Тя се пресегна и разроши щръкналата му руса коса. Беше се предала за контактните лещи и му бе разрешила да си подстриже косата като Джейк. Макар че Джейк сега си беше пуснал дълъг перчем, който падаше в очите му, и с него приличаше на поета Байрон. Тя виждаше, че лещите на Оли не са много добра идея, защото го караха да примигва, но не можеше да му го каже. В момента той преживяваше всичко дълбоко.

— Хати, да си в леглото най-късно в девет, говоря сериозно! Оли, да не забравиш да изведеш Арчи да се изпишка. Джейк, никакво звънене. Имаш си мобилния, вчера го зареди с 20 лири. И никакъв интернет. Не пипайте компютъра на татко и ако разбера, че някой е ровил в шкафа с напитките, лошо му се пише. В хладилника има ядене. Лека нощ. Обичам ви.

— Побързай — обади се нетърпеливо Марк от вратата. Държеше я отворена за нея. Когато се обърна да я затвори, Тес спря, озовавайки се непосредствено пред него.

— Марк?

— Какво?

— Аз…

Понечи да го докосне по рамото. Той не помръдна.

— Недей — каза отчетливо Марк и тръгна към колата. Всички емоции, които се беше мъчила да сдържа в негово присъствие от страх да не се изложи, сега се отприщиха.

— Господи! — Тес обхвана лицето си с ръце и се разрида.

Той не спря и каза студено:

— Ако си свършила, по-добре да тръгваме.

Тес се пресегна и изтри с трепереща ръка размазалия се туш за мигли. Преглътна, ощипа се по бедрото много силно и последва Марк до колата.

— Аз ще шофирам на връщане — каза тя колкото може по-спокойно, щом седна вътре.

— Няма да се напиеш, така ли?

— Не, няма да се напия. Мисля, че мога да разчитам на себе си.

На входа на алеята, обозначен с две каменни колони с огромни кръгли каменни топки на върха, Тес промълви:

— Спри колата.

— Моля?

— Казах, спри колата. Не мога да преживея това. Не мога да вляза в тази къща като твоя съпруга и да се преструвам на щастлива и нормална, да любезнича с хората и да дрънкам глупости, когато не се чувствам твоя жена и живеем в лъжа.

— Чудесно — отвърна той. — Тогава ще вляза сам.

— И как ще изглежда това?

— Ще изглежда каквото е. Жена ми е емоционално нестабилна и не може да се владее, но аз се оправям с факта, че е твърдо решена да саботира брака ни.

— Какво съм твърдо решена?!

— Да саботираш брака ни.

— Зад нас има кола, свети ни с фаровете.

Марк се премести от входа на алеята.

— Не ми причинявай това — каза той. Гласът му беше много студен, без емоция. — Не ме карай да изглеждам смешно. Тази вечер ще има няколко от новите ми приятели. Ти може и да не си способна да се сприятеляваш, но аз вече имам компания и искам да се повеселя. Едва ли си забелязала, но напоследък работата ми е много натоварена и искам да се отпусна без поредната драма. Ти започна всичко и няма да ти позволя да ме въвлечеш в тази лудост. Стига ми толкова.

— Сериозно ли мислиш — попита Тес, когато той спря колата върху безупречната, застлана с чакъл алея, — че се опитвам да саботирам брака ни? Забрави ли, че ти се изнесе демонстративно от спалнята ни и оттогава пренебрегваш всеки опит за компромис от моя страна, губиш се по нощите и се чукаш бог знае с кого?!

— Млъквай! — изсъска Марк и се усмихна любезно на Джереми, който идваше към колата им.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете — усмихна се домакинът и отвори вратата на Тес. Тя наведе глава и се измъкна от колата, избягвайки очите му.

Един поглед в огледалото с позлатени ръбове в луксозната тоалетна бе достатъчен да потвърди най-лошите й страхове. Гримът й беше размазан, лицето й — на червени петна. Господи, изглеждаше стара! Затърка яростно очите си. Нищо чудно, че Марк се държеше така. Тя го отблъскваше. Прокара пръсти през косата си. Беше забравила чантата си в колата. За щастие на мраморната маса под огледалото имаше сребриста четка за коса, с абсурдно меки зъбци. „Каква претенциозна тоалетна“ — помисли си Тес. Беше облепена с тапети на червени и бели райета и дори мраморната маса имаше позлатени листа в ъглите и по краката. По стените висяха карикатури на Джереми и Лупи. Имаше една рисунка с молив, на която беше изобразена падащата от коня Лупи, а надписът отдолу гласеше: „Кобилата не се дава на Лупи“. „Божичко, какво правя тук?“ — помисли си Тес и прокара четката през косата си, която тутакси щръкна във всички посоки.

— О, не! — възкликна Тес и яростно я приглади. Сега пък се залепи за главата й като плувна шапка. Тя отново я среса с четката. Косата й моментално отдаде чест. — Дръж се прилично — скара й се тя. Прокара пръсти през нея. Тя изпука. Тес сложи четката под крана. — Сега ме среши, да те вземат дяволите. Ти си четка. Така че четкай! — Прекара я внимателно през косата си, внимавайки за внезапни отклонения във височината. Този път стана по-добре. Само дето беше малко влажна. Няма значение. „Не мога да направя нищо с очите си“ — констатира тя, докато се навеждаше напред и се взираше в огледалото; май не изглеждаше чак толкова зле. Червенината бе започнала да изчезва.

Добре, това беше. Тя се бе помъчила да установи контакт, а той беше отхвърлил опита й с презрение. Сякаш тя е тази, която разбива брака им. За какъв се мисли той, по дяволите? Вече никога нямаше да е толкова уязвима. Никога. Щеше да играе неговата игра, да говори любезно и да се преструва пред хората, включително и пред децата, че всичко е наред. Щом Марк искаше война, щеше да я получи. Нямаше да му позволи да види, че това я измъчва. Да си уязвим означаваше, че все още могат да те наранят.

Пое си дълбоко дъх, преди да отвори вратата към всекидневната. Оттам се носеше приглушен шум от разговорите на много хора и когато тя застана на вратата, се стъписа: всички жени носеха дълги рокли (дълги?), а мъжете — смокинги. Мамка му! Не беше прочела поканата внимателно. Марк тръгна към нея с гневно изражение на лицето. Хвана я за лакътя и прошепна в ухото й:

— Защо не ми каза, че с официална вечеря? Или нарочно искаше да изглеждам като абсолютен загубеняк?

— Разбира се, че не — изсъска Тес в отговор. — Объркала съм се.

— Защо косата ти е мокра? — Тя не отвърна. — Лупи, радвам се да те видя — каза Марк любезно. После отиде при група мъже, някои от тях — членуващи в ловната дружинка, към която той искаше да се присъедини.

Тес се озова сред море от жокейки. Дрън-дрън-дрън — не спираха да приказват за проклетите си кобили и пони клуба, и какво ли прави добрата Джемайма, и защо момчетата губят интерес толкова бързо, и кой е най-добрият фураж през зимните месеци. Когато една слаба като вейка жена обяви: „О, аз импровизирам със сено“, Тес осъзна, че ако не се махне, ще трябва да намушка някого. Премести се и застана до Марк. Разговорът веднага спря.

Марк я изгледа остро.

— Искаш ли друго питие?

— Не — отвърна тя вяло. — Благодаря.

— Ще ти донеса едно — каза той и като я хвана здраво за лакътя, я завъртя към масата с напитките и изсумтя в ухото й: — Не се дръж като задник!

— Май не е много подходящо сравнение в тази изискана компания! На мен обаче ми писна да слушам дрънкането на тези снобки, които се интересуват единствено от скапаните си коне и нито една не ме попита с какво се занимавам или дори нещо за децата. — Тя извърна лице от гостите. — Никой не се интересува от мен, не съм облечена подходящо, не ми е тук мястото, мразя ги. Искам да се прибера вкъщи.

— Държиш се детински. Съгласен съм, че някои са досадни, но са наши съседи и се налага да ги приемем каквито са. Не можеш ли да положиш малко усилие?

— Не и тази вечер. Нека си вървим у дома.

Но той я беше оставил.

Преди двамата щяха да се смеят заедно на подобна ситуация — тя щеше да улови погледа му над събраните глави и да се усмихне многозначително: „Какви тъпаци“ — но сега той се съюзяваше с пълна стая непознати срещу нея. Губеше го.

Останалата част от вечерта приличаше на болезнена, мълчалива агония. Тя не спираше да кима и да се смее като първокласна актриса, а всъщност искаше да легне и да умре. Да бъде силна се оказа още по-изтощително от това да бъде уязвима. Все едно се затваряш в стоманена обвивка и не позволяваш на нищо и никого да проникне през нея.