Даяна Апълярд
От любов (20)

Деветнадесета глава

Къщата се намираше в края на селото, след един завой. Хати и Марк припяваха в колата заедно с Бритни Спиърс, чиято нова касета бе купена специално за Хати. Марк беше настоял да шофира, макар че го мъчеше махмурлук. Всеки път, щом опиташе да отвори прозореца, за да запали цигара, и трите деца отзад започваха да пищят, че измръзват.

— Това ще те убие, татко — предупреди го Оли.

— Не, няма — отвърна Марк. — Вашите капризи ще ме убият.

— Ох! Дебелакът Оли седна върху мен.

— Не, не съм.

— Колко ще пътуваме още?

— Не много. — Тес се обърна и им се усмихна. Беше настояла всички да се облекат с хубави дрехи за огледа на къщата. Хати изглеждаше възхитително в новата си джинсова пола, с червен чорапогащник, вълнен пуловер на райета и прибрана в конска опашка коса. Ефектът се разваляше само от перуанската шапка с наушници, подарена й от Ники. Оли носеше тъмносин суичър и кадифени панталони и изглеждаше съвсем като ученик от частно училище, а Джейк — е, поне се беше съгласил да вземе бейзболната си шапка и бе облякъл най-приличните си торбести джинси. Марк го беше ядосал, наричайки ги пола-панталон. В момента момчето седеше мълчаливо и зяпаше през прозореца.

Тес се безпокоеше за него. Изглеждаше прекалено депресиран за тийнейджър. Излъчваше някаква тъга и меланхолия, сякаш целият свят е против него. Обичайното му изражение беше изражение на страдалец. Тя знаеше, че го побърква с постоянното си: „О, я се усмихни!“. Той й отправяше слаба усмивка, а после лицето му отново излъчваше безразлично примирение. Едва ли животът му бе толкова лош. Нещата в училище се бяха успокоили, справяше се доста добре и беше на път да постигне умерен успех на изпитите. Но напоследък показваше оживление единствено, след като се прибереше късно от училище — бърбореше възбудено, нападаше хладилника и после отиваше да спи, докато Тес не го събудеше за вечеря. Сякаш се изолираше, затваряше се в някакъв свой свят, където тя и Марк вече не можеха да го достигнат. Помежду им се бе отворила празнина — от едната страна стояха тя, Марк, Оли и Хати, а от другата — Джейк, съвсем сам, борещ се с демоните, които го нападаха.

Марк каза, че най-добрият начин да се справят с него в момента е да не му обръщат внимание и че тази фаза на отрицание ще отмине. Но Тес не можеше просто да го остави сам, изпитваше нужда да го прегърне и да го върне при семейството, да му даде топлина и да го накара да се почувства обичан. Но той сякаш вече не се нуждаеше от любовта й, сякаш търсеше някаква друга форма на любов, която би задоволила нуждите му по-добре и би го приела такъв, какъвто е, без да пита непрекъснато дали е добре. Когато майка му го разпитваше и го насилваше да отговори, той отвръщаше сърдито: „Добре съм, мамо! Просто искам да ме оставите на мира“. И Тес го оставяше с неохота, мразейки се за това. Страхуваше се, че той ще се отдалечи от тях завинаги.

Оли имаше добродушен, мек характер, но това още повече влошаваше нещата с Джейк, който сигурно усещаше, че го сравняват непрекъснато с брат му. Оли се справяше отлично в училище, учителите му го обичаха, неизменно беше сред първите в класа. Освен това се очертаваше като обещаващ играч на крикет.

Ръгбито — спортът на Джейк и негово убежище — изглежда, също бе пренебрегнат по някаква причина. Тес с тревога разбра, че е пропуснал две последователни съботни тренировки в училище. Уж беше тръгнал за там — с изпран от нея спортен екип — но втората събота учителят му по физическо й бе позвънил, за да я уведоми за двете отсъствия. Джейк отказваше да говори за това, докато накрая Марк не побесня и той се принуди да каже: „Просто се скатах у Ник, ясно? Чудо голямо! И без това ръгбито вече ми е скучно“. Марк беше толкова зает с работата си, че вдигна ръце, но Тес усещаше, че се задава буря.

В очите на Марк видя, че той едва се сдържа да не сграбчи и разтърси Джейк, за да го принуди да говори. Знаеше точно как се чувства — понякога и на нея й се искаше да разтърси сина си, за да го принуди да я погледне, да реагира по някакъв начин. Мълчанието беше неговото смъртоносно оръжие и той го използваше много умело.

Трябваха й часове, за да успокои Марк. Той бе казал, че ако това продължава, накрая ще му посегне. Тес бе потръпнала, едва сдържайки се да не възкликне: „Не отново“. (Дори и сега, година и половина след удара в лодката, споменът беше много болезнен.) Вместо това бе казала, че това няма да реши нищо. Ужасяваше се при мисълта, че Джейк може да си тръгне от тях. Още не беше заплашил, че ще го направи, но изглеждаше ужасно зрял за своите петнайсет години и тя не се съмняваше, че ще може да се грижи за себе си, пък и Марк си бе тръгнал от вкъщи само на осемнайсет. Но той не бе имал здраво семейство, което да го обича и защитава. Само дето нейното здраво семейство май не се справяше блестящо…

Джейк продължаваше да се дистанцира. Гледаше сам телевизия в стаята си, на масата не обелваше дума и дори не пожела да иде с тях в „Планета Холивуд“, за да отпразнуват заедно отличното представяне на Оли на изпитите за втория срок. А за рождения си ден беше отказал да предприеме каквото и да било.

Тес му предложи да заведе приятелите си да карат скейтборд в Батърси — щеше да му даде пари да хапнат пица след това — но Джейк отвърна, че рождените дни са тъпотия. Тес реши, че торта със свещи ще изглежда малко глупаво и не купи. Но той се прибра от училище и измърмори: „Значи не сте си направили труда за торта, а?“. После се прибра нацупено в стаята си. Хати се разплака, защото му бе приготвила една сплескана торта и му бе увила подарък в специална набръчкана хартия, ала той не го отвори, докато Тес не го накара много по-късно. Марк го подкачи на вечеря, казвайки: „Ето го и нашият мълчаливец!“, а когато Джейк помоли Хати да му подаде маслото за печения картоф и баща му възкликна: „Я, момчето проговори! И това ако не е чудо!“, той бутна стола назад и без да пророни дума, се прибра в стаята си. Тес кипна, а Марк отговори, че му е писнало да я гледа как толерира Джейк през цялото време, сякаш е болен от някаква смъртоносна болест, след което също излезе демонстративно от кухнята.

 

 

Къщата се намираше малко встрани от пътя. Тес беше прочела няколко пъти предоставените от брокера подробности, надявайки се да изпита поне мъничко ентусиазъм. Желанието на Марк за дом в провинцията се бе подновило ненадейно. Една нощ се прибра от работа и остави мълчаливо рекламната брошура на масата пред нея, докато тя пишеше на лаптопа.

— Какво? — вдигна очи към него Тес.

— Само погледни.

Тес погледна. Беше голяма селска къща с четири спални, все още функционираща като ферма, но съществуващите пристройки щяха да бъдат разрушени след продажбата. С къщата вървяха осем декара земя, плюс възможност за още „след допълнително договаряне“. Описваха я като нуждаеща се от „известен ремонт“ и липсваха снимки на вътрешността. Тес остана загледана в брошурата дълго време. Това ли беше начинът на Марк да прехвърли мост през празнината, която постепенно и неусетно се отваряше между тях? Тя трябваше да реагира. Не можеха просто да се оставят на течението. „Добър ход — помисли си Тес. — Едно на нула за теб“.

— Брокерът каза, че можем да получим двойно повече от това, което сме платили за сегашната ни къща — обясни Марк на вечеря.

— Но той не я е виждал.

— Казах му къде се намира и колко стаи има. А също, че е в добро състояние.

Тес изсумтя:

— В добро състояние! Тя се разпада! Почти нищо не сме направили, откакто се нанесохме.

Марк не обърна внимание на думите й.

— Важното е, че това тук — той потупа брошурата — ще ни струва много по-малко и ще можем да изплатим кредита и дори да направим ремонт. Хайде, Тес, идеята не е лоша. Така ще дадем на децата нов старт и ще ги измъкнем от скапания град, а аз мога да пътувам до офиса си с влака. Какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е — произнесе Тес отчетливо, — че все още следвам за магистърска степен, а после ме чака и специализация. Как според теб ще го направя, ако живея в този затънтен… — тя присви очи и се взря в брошурата — Бъкингамшир?

— Можеш да пътуваш с влака като мен. Или да отложиш следването за известно време. Или да избереш друг университет, някой по-наблизо. Не е задължително да е „Кортоулд“, нали?

— Напротив — отвърна Тес спокойно. — Задължително е.

— Добре, значи ще пътуваш. Просто трябва да добавим една детегледачка в сметката.

Тес му хвърли бърз поглед. Лицето на Марк изглеждаше съвсем невинно.

— Ще се съглася да видя това място — каза тя. — Но не ме карай да реша твърдо още от сега. Това е сериозна стъпка. Ами училището за децата?

— Мислих за това — отвърна Марк гордо. — Колегата ми Чарлс живее само на десет километра оттам. Каза ми, че наблизо има отлично училище, много подходящо за нашите момчета. И е по-евтино от „Сейнт Питърс“. — Очите му блестяха.

— А Хати?

— Хати е на осем. На нейната възраст едва ли ще има нещо против да се премести от едно училище в друго. Сигурен съм, че в района има чудесни селски училища. — Той се пресегна и хвана Тес за ръцете. Тя го погледна изненадано. Не я бе докосвал от седмици. — Моля те, Тес, моля те. Не виждаш ли колко го желая? Имам нужда от чист въздух и искам да отгледаме децата си далеч от тези страхотии, за които четем и слушаме всеки ден. Искам да се занимавам с нещо полезно през уикендите, вместо да се завирам в този кокошарник, където няма място да се обърнеш. Ще е добре за всички ни, ще видиш. Като заговорих за кокошарник, ти ще можеш да гледаш кокошки.

Тес се замисли. Трябваше да подходи много тактично. Усмихна се.

— Не искам кокошки. Защо са ми?

— Пресни яйца.

— Можем да си ги купуваме от супермаркета — отбеляза тя. — Добре. Ще дойда да я видя. Но при условие, че няма да се откажа от следването, че ще ми помагаш и ще се прибираш вкъщи навреме, за да ме отменяш при нужда. Става ли?

— Става.

 

 

Джейк изръмжа.

— Толкова далеч? Защо, по дяволите?

— Баща ти смята, че се нуждаем от промяна.

— Той се нуждае от промяна. Ами училището? Ами приятелите ми? Какво изобщо ще правя там?

— Татко каза, че ще мога да имам пони — изпищя щастливо Хати.

Тес се обърна рязко.

— Татко каза — повтори Хати невинно, увивайки косата на принцеса Барби около пръстите си, — че ако се преместим в новата къща, ще ми купи пони.

— Разбира се — каза Джейк. — А на мен какво ще ми купи?

— Мотопед — отвърна Марк, навеждайки глава, за да влезе в кухнята. — Когато пораснеш достатъчно — добави бързо той, щом съзря гневното изражение на Тес.

— Това си е чист подкуп. Ами Оли, той какво ще получи?

— Не искам нищо — успокои ги Оли. — Наистина.

— Мисля, че малко прибързваме — каза Тес. Цялото семейство, с изключение на Оли, я погледна намръщено. — Дори не сме обявили, че къщата се продава. Ами ако не можем да я продадем?

— Къщата е чудесна — каза Хати. — Аз много си харесвам розовата стая.

— Ами Найджъл? — не отстъпваше Тес. Всички се обърнаха към Найджъл, който се помайваше над закуската си. Той ги изгледа обезпокоен. — Знаете, че не е селска котка. Дори не е виждал трева, да не говорим за крави. Местните котки ще започнат да го преследват и ще му викат „женчо“.

Хати сбърчи носле, готова да заплаче.

— Браво на теб — каза Марк на Тес с укор, вдигна Хати и я прегърна нежно. — Мама само се шегува, скъпа. На Найджъл ще му хареса там. Ще има сума стаи за обикаляне и много мишки за преследване.

— Селските мишки — рече Тес злобно — са много жестоки.

— Мисля, че каза достатъчно — сряза я Марк. Хати беше готова да се разреве. — Още нищо не е решено, просто ще идем да разгледаме.

„Да бе“ — помисли си Тес.

Но сега трябваше да признае, че отвън къщата наистина изглежда добре. Беше от червени тухли, в стил „Крал Джордж“, с голяма бяла врата по средата и прозорци от двете страни. Двамата с Марк се измъкнаха от колата и застанаха на калната алея, водеща към гаража.

— Не е ли страхотна?

— Рамките на прозорците са изгнили — отрони Тес.

— За бога, покажи малко ентусиазъм — изсъска Марк в ухото й.

Брокерът, чакащ на входната врата, се приближаваше към тях. Хати също беше слязла и Тес забеляза, че е обула розовите си велурени обувки, които струваха луди пари.

— Пфу! — извика Хати, когато кракът й потъна в огромна буца кал.

Тес се наведе да я вдигне, а Хати протегна напред крачета и двете й кални обувки се допряха до новото маслиненозелено сако на майка й.

— Благодаря ти, Хат — каза тя.

Оли бе излязъл послушно от колата и стоеше близо до Марк. Джейк продължаваше да седи отпуснат отзад. Тес открехна вратата от неговата страна. Марк разговаряше с брокера.

— Хайде, Джейк, ела.

— Трябва ли?

— Да, трябва. Бихме толкова път. Хайде, просто бъди мил. Татко обеща да ни заведе на ресторант на връщане.

— Чудо голямо — измърмори Джейк.

— Веднага излизай! — изсъска тя.

Марк, Оли и Хати вече бяха влезли в къщата. Когато Тес се пресегна да отвори портата, резето едва не остана в ръката й. Джейк се усмихна кисело.

Циментираната пътека към входната врата беше напукана, а от цепнатините се подаваха плевели. Край оградата отляво имаше бордюр, но беше трудно да се каже къде свършва тревата и къде започва бордюрът. Всичко се смесваше в голямо кално петно и Тес не можа да различи никакви растения, с изключение на един стар и прекалено висок розов храст.

Тя се огледа. Най-близката сграда се намираше на около стотина метра оттук и едва се забелязваше над върховете на чворестите овощни дървета в градината отдясно на къщата; клоните им бяха оскъдно поръсени с цвят, сякаш ги е навалял лек снежец. Отблизо сградата й се видя доста по-малка, с нисък, сламен^[1] покрив. Освен това изглеждаше много стара. Хладният априлски вятър сграбчи сакото й и го разтвори. Тя го уви около тялото си и пое по пътеката.

Най-напред я порази миризмата — миризма, каквато не бе срещала от години и която я върна далеч в детството й. Тес затвори очи. На какво й напомняше? Пое си дълбоко дъх и изведнъж се сети — ами да, първата къща, където бе живяла с родителите си, тясна еднотипна постройка. В нейната стая имаше тапет на цветчета, отлепен точно над малката камина, където се бе образувало кафяво петно. В стаята ставаше студено, когато майка й не палеше огън, и тогава се появяваше миризмата. Миризма на влага и на още нещо — на плесен, на застоял въздух, сякаш уловен в капана на неприветливата сграда. Ненадейно изпита страх и сърцето й заби учестено.

Побърза да се отърси от абсурдното чувство. Не можеш да се страхуваш от къща. Сигурно се дължеше на овехтелия интериор, на бледото осветление и застоялия въздух — все неща, които я изпълниха със странното усещане за заплаха, сякаш се намираше не където трябва. Изпита силно желание да се обърне и да излезе.

— Тес! Ела да видиш това!

Тя последва гласа на Марк в кухнята. Стаята се намираше едно стъпало по-ниско и на Тес й се прииска да запуши носа си с ръка — толкова силно миришеше на влага. Марк стоеше до огромна готварска печка.

— Не е ли страхотна! И работи отлично, виж! — Той отвори една от вратите и на пода се посипа ръжда. Вътре Тес различи малка фурна. — На твърдо гориво. Ужасно евтино! Представяш ли си — само хвърляш въглища сутрин и тя работи цял ден. Без газ, без електричество. Невероятно.

Тес го погледна смаяно. Не говореше сериозно. Не беше възможно да е сериозен.

Но беше сериозен. Брокерът ги водеше от една мрачна стая в следващата — от стените се лющеше мазилка, електрическите ключове се люлееха на остарелите жици, подаващи се от стените като черва, а мръсните килими бяха протрити.

— Погледни дюшемето! — палеше се Марк. — Ще го изжулим с шкурка, нали, Тес? — Тя му се усмихна едва-едва.

— Каква чудесна идея — обади се брокерът. — А сега ми позволете да ви покажа стаите горе…

Те го последваха послушно. Нямаше стъпало, което да не скърца.

Хати сграбчи ръката на Тес с думите:

— Малко е страшно, нали, мамо?

— Не, миличка. Просто… о, божичко, внимавай!

Изящните перила от ковано желязо внезапно поддадоха. Едно парче се откъсна и падна на пода в коридора. Подскочи два пъти и се изтърколи към входната врата. Тес се залепи за стената отдясно на стълбите и възкликна:

— Господи, Марк! Хати можеше да се облегне на тях!

— Съгласен съм, че това е едно от нещата, които се нуждаят от малко внимание — благоволи да признае брокерът.

— Елате да ви покажа спалните.

Тес стисна силно ръката на Марк и изсъска:

— Тази къща е като смъртоносен капан. Въпрос на време е да ни убие.

— Не бъди толкова черногледа — отвърна Марк, усмихвайки се на брокера, и прошепна в ухото й: — Твърдо си решила да я намразиш, нали?

— Не е вярно — изсъска отново тя в отговор, но той вече се бе отдалечил.

— Страхотен изглед — каза Джейк, поглеждайки през прозореца на стаята отзад. Дори Тес трябваше да признае, че се открива красива панорама — с вълнистата земя, далечния хоризонт и просторното небе.

— Какво голямо небе! — възхити се Хати.

Беше студен, облачен ден, но докато гледаха, лъч светлина прониза внезапно гъстите сиви облаци и огря полето отдолу. Приличаше на ръка от злато, протегнала се към земята.

— Виж, мамо! Дъга!

Наистина беше дъга — толкова ясна, че се различаваше всеки отделен цвят; голяма, докосваща земята дъга, а не губеща се зад сградите, както щеше да е в Лондон.

— Много е красива — каза Хати замечтано. — Мога ли да я пипна?

— Никога не можеш да стигнеш дъгата — отвърна Оли. — Това е мираж.

— Какво е мираж?

— Нещо, което не можеш да стигнеш, глупаче — обясни Джейк.

— А това са вградените гардероби. — Брокерът се пресегна, за да отвори една от вратите. Беше заяла.

— Да опитам ли? — предложи Марк и напъна старата махагонова врата.

Тя поддаде внезапно и отвътре се изсипаха безброй стари вестници.

Брокерът се прокашля.

— Възрастният господин, който живееше тук, си падаше малко вехтошар — призна той.

— Какво стана с него? — полюбопитства Тес. — Още ли живее тук?

— О, не! Грижеше се сам за стопанството след смъртта на родителите си, но после и той почина, съвсем внезапно, преди около два месеца.

— Къде почина?

— О, тук. Всъщност в това легло.

Всички се обърнаха и погледнаха ужасени.

— Бррр! — настръхна Оли.

— Супер! — възкликна Хати.

— Ще видим ли и останалите стаи?

 

 

Тес отдавна копнееше за чист въздух, когато най-сетне излязоха навън. Наистина, къщата не беше лоша, но щеше да глътне много пари. Със сигурност трябваше да сменят електрическата инсталация — старата изглеждаше смъртоносна, а кутията с бушоните в кухнята беше направо допотопна. Печката, толкова впечатлила Марк, също трябваше да си замине и да бъде сменена от комбинирана готварска — несъмнено голям разход, но Тес не се виждаше да стъква огън рано сутрин. „Чакай малко — изведнъж си помисли тя. — Приемам това почти като свършен факт. Не желая да живея тук. Не желая да прекарам живота си, гледайки през прозореца към калта отвън. Искам си големите улици. Искам си универсалните магазини. Искам си добрите ресторанти. Искам да мога да си купувам сирене рокфор, когато пожелая. Искам да мога да изляза и да пия кафе лате, да гледам как хората минават край кафенето, да пазарувам на Риджънт Стрийт по Коледа и да възклицавам очаровано при вида на празничните светлини. Искам да мога да водя Хати в «Пица Хът» на обяд, да гледам последните театрални постановки и да си мечтая за луксозна къща до парка Комън. Не Искам Да Живея Тук! А и децата сигурно ще умрат от скука“.

— Мамо, много ми харесва тук. — Очите на Оли блестяха през стъклата на очилата. — Има въжена люлка в овощната градина и една стара дървена къща. Ела да видиш. — Той я хвана за ръката. Двамата нагазиха калта към градината.

— А това е кокошарник — обясни Оли плахо. — Можем да отглеждаме кокошки.

— Лисиците ще ги изядат — каза припряно Тес.

— Не и ако заключваме през нощта. О, мамо, моля те! Тази къща направо е фантастична!

Тес се извърна, за да предпази очите си от внезапния лъч ярка светлина. До краката си забеляза няколко цъфнали иглики. Никога не забелязваше игликите у дома. Огледа пространството зад къщата. Градината продължаваше до един паянтов стълб и дървена ограда, а после имаше малко оградено място за коне, което в момента граничеше с отблъскващи селскостопански постройки. Слънчевата светлина се премести мързеливо и за един великолепен миг хълмовете наоколо заблестяха като позлатени.

Марк застана до нея и прошепна усмихнато:

— Виж ги.

Тес проследи погледа му. Хати се беше облегнала на дънера на едно плодно дърво и удивено разглеждаше разтворила се пъпка цвят. Над нея се клатеха чифт крака. Бяха облечени в панталоните на Джейк.

— Можеш да се качиш още по-високо — чу се гласът на Оли. Краката изчезнаха и дървото започна да се клати.

— Слизайте долу! — извика Тес. — Ще се нараните.

— Остави ги на мира — каза Марк. — Нека си играят. — Уви ръце около раменете й и ги кръстоса пред гърдите й. Тя се облегна на него.

— Не виждаш ли колко им харесва? Тук ще им е по-добре, сигурен съм.

— Хммм! — измърмори тя. — Ами всички неща, които трябва да се поправят?

— Козметични промени — рече Марк нехайно.

— Козметични?! Повече ми прилича на сърдечна хирургия. Буквално трябва да изтърбушим това място.

— Значи вече си мислила по въпроса?

— Не — каза тя твърдо. — Не съм. Идеята е идиотска и няма да участвам в нея.

— Прекрасно — отвърна Марк. — Ела сега да видиш мястото, което съм определил за работилница.

— Но ти нямаш никакви инструменти.

— Не още — усмихна се той.