Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Даяна Апълярд. От любов

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Английска. Първо издание

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-0487-7

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

„Съмнявам се, че има мъже, които гледат на жената като на равна, а аз искам само това, защото знам, че струвам не по-малко от тях.

Берта Моризо, дневник, 1890-а. Обсъждане.“

Тес се взря в думите, които току-що бе написала най-отгоре на листа като заглавие на есе. Господин Фрост й беше дал задачата да изследва явните и не толкова явни предразсъдъци на обществото от времето на Берта. Седнала този следобед в библиотеката, тя се надяваше да навлезе бързо в темата.

Край нея се виждаха безкрайни редици от глави, наведени над разтворени бележници и папки. Върху широките дървени маси бяха струпани нехайно шалове и чанти. От време на време някой ставаше, за да иде до стелажите, оглеждаше ги и си избираше книга. Тишината в библиотеката се нарушаваше единствено от ниските гласове на библиотекарките в далечния край на залата, където се сканираха заетите и върнати книги. Чуваше се неизменното бръмчене на компютрите, накъсвано от време на време от приглушен смях и последвалото строго „Шшшт!“.

С увития около врата червен вълнен шал, подарък от Марджи, Тес почти не се различаваше от останалите студенти. Гъстата й руса коса бе прибрана небрежно назад с огромна шнола, а върху елегантните й китки, подаващи се изпод тъмносиния пуловер с поло яка, се виждаше набор от евтини гривни, някои — подарени от Ники, която обожаваше да купува дрънкулки, една — принадлежаща на Хати, но забравена от нея, а останалите — купени от Тес от сергиите за антики близо до университета, двете с Ники често ги посещаваха през свободните часове.

Бе забравила колко обича да носи бижута. Когато децата бяха малки, бе много непрактично, защото те сграбчваха герданите и обиците й, като едва не я задушаваха и разраняваха ушите й. Затова се бе отказала да носи украшения — само понякога си слагаше чифт скромни обици или гривна, когато с Марк отиваха на някое по-луксозно място. През годините по-голямата част от бижутата й се изгубиха, затрити от Хати, или се счупиха. Преди да срещне Марк, обичаше да носи дълги обици, предимно весели, пъстри евтинийки. Ала след като се омъжи, изгуби желание да казва: „Погледни ме!“. Вече нямаше време или нужда от внимание. Но ето че сега отново й харесваше да се кичи. Искаше й се да изглежда малко по-предизвикателна.

Само когато вдигнеше глава, за да погледне часовника — трябваше да прибере навреме Хати от Клара — забелязваше очевидната разлика между нея и останалите студентки. Беше в очите, в мрежата от леки бръчици около тях и в подпухналите клепачи. Тук, в този спокоен, делови рай, тя не се чувстваше много различна. Просто имаше по-различни приоритети и по-различни проблеми за решаване от останалите студенти, обсъждащи единствено какво ще правят тази вечер и дали да идат до бара или клуба, дали да хапнат навън и коя рок банда да слушат. Безгрижният живот водеше до безгрижни решения, защото те трябваше да мислят само за себе си. А Тес бе ограничена от домашните си задължения, същите, от които искаше да избяга тук. Но, разбира се, те никога не свършваха: правилата можеха да се променят само донякъде, не и да се нарушават. Ученическите униформи се нуждаеха от изпиране, кухнята — от почистване, трябваше да се купи храна, да се изгладят изпраните дрехи. Децата се бяха приспособили към промяната доста добре, но имаше и оплаквания. Хати казваше, че никой не я е слушал да чете от векове, Оли не можеше да си намери нотната тетрадка, а Джейк се цупеше, че няма кой да го закара до Ник, защото, видите ли, принцът не можеше да иде у приятеля си пеш.

Тя обаче успяваше да се справи — е, почти. Купуваше храната през обедната почивка, Клара й влизаше в положението, когато имаше късна лекция, а момчетата си приготвяха пържените картофи на микровълновата печка без аварии. Колкото до занемарената къща — тя не смущаваше никого. Щом прахът станеше два сантиметра дебел, спираше да се забелязва. Тес внимаваше да не оставя папките и книгите си без надзор (прибираше ги в един шкаф в кухнята), защото, ако ги оставаше на кухненската маса, имаше опасност децата да разлеят върху тях ябълков сок или мляко. В момента двамата с Марк бяха сключили примирие, нещо като приятелско споразумение. Тя нямаше нито време, нито сили да се разправя с него. Двамата се бяха научили да си оставят пространство, да приемат спокойно дребните промени в графика и да се редуват в прибирането на децата. Приличаха повече на разведена двойка, удобно живееща в една и съща къща, отколкото на нормално семейство. Приказваха си приятелски, когато се срещаха в кухнята, но по-често си приготвяха храната сами. През нощта спяха пак като приятели в двата края на леглото. Не се бяха любили повече от три седмици.

Разгръщайки един от учебниците, Тес осъзна, че най-много от всичко й харесва сегашното отношение на хората към нея. Тя беше просто Тес Джеймс, студентка. Не нечия съпруга или майка. Никой не подхождаше към нея предубедено и тя нямаше чувството, че трябва да играе някаква роля. Сега се налагаше да си изгради нова самоличност и да говори за неща извън семейния си живот — например какво мисли за горещите новини, за политиката, театъра и другите изкуства. Беше забравила сладостта на подобни обсъждания и в началото не вземаше участие в тях. Стесняваше се да изкаже мнение, докато обядваха в кръчмата или чакаха да започнат часовете. Постепенно се отпусна и установи, че още има мнение. Вече не се замисляше, преди да отвори уста. Започна да се интересува много повече от света извън нейното семейство и близките й приятелки. Сякаш преди беше гледала в някакъв тесен тунел, ограничен от представите на хората около нея. Сега виждаше много по-далеч.

Понякога изпробваше университетските дебати у дома, върху Марк. Но в повечето случаи се изправяше срещу каменна стена. Той не обичаше да се среща и със състудентите й. Казваше, че Ники му е предостатъчна. Обикновено заявяваше: „Виж, уморен съм. Цял ден разговарях по телефона с Калифорния и сега имам нужда единствено от чаша изстудено вино. Нямам желание да обсъждам продажността на лейбъристите или влиянието на кубизма върху възприятията“.

Тя бе започнала да ходи отново и на театър, казвайки си: „Защо не, по дяволите?“. Като гаджета двамата с Марк ходеха на представленията заедно, но театърът не беше неговата представа за добре прекарана вечер. Мразеше да седи неподвижен в продължение на три часа, заобиколен от други хора, независимо колко интересна е пиесата, и в повечето случаи заспиваше. А и тя не можеше да се наслади както трябва на представлението, понеже постоянно се питаше дали не е отегчен. Сега ходеше от време на време с Ники и се чувстваше великолепно, дори и ако пиесата е боклук. Просто бе страхотно да седиш спокойно и да не мислиш дали на Марк не му е скучно. Защо жените винаги мислеха как се чувстват мъжете им и се тревожеха дали са щастливи, докато мъжете рядко се интересуваха от желанията на съпругите си?

„Ти как би се справила, Берта?“ Тес се усмихна на себе си при тази мисъл, но побърза да я отпъди. Трябваше да продължи с есето, защото Клара щеше да води детето си на зъболекар в четири и половина. Но за дъщерята на Берта се е грижела бавачка, а после и гувернантка, докато тя е рисувала. Не е трябвало да търчи вкъщи, за да освободи детегледачката. Все пак сигурно е усещала отрицателното отношение към заниманията й — дейност, неуместна за жена с нейния социален произход. Както и не е очаквала да има правото да гласува, въпреки бурното време, през което е живяла. Сигурно и тя е хапала устни. Макар че не приличаше на безволев човек — никак даже.

В заглавието на есето се съдържаше болката на живота й — как да съчетае професията на художничка с ролята на добра съпруга и майка. Кое се бе оказало по-важно за нея: изкуството или майчинството? Прелиствайки справочниците, Тес прочете, че един от учителите на Берта предупредил майка й, че ако позволи на двете си дъщери (сестрата на Берта, Едма, също била художничка) да развиват таланта си и да изложат творбите си в Парижкия салон, това ще предизвика „огромно възмущение“ сред обществото. Казал й, че нейното решение ще е „повратно“ за семейството. За нейна чест, майката на Берта виждала, че талантът на дъщерите й е твърде голям, за да бъде задушен, но също така виждала, че в средата на деветнадесети век те трябва да се омъжат. „Сигурно Берта се е бунтувала много срещу идеята да бъде «стока за продан»“ — усмихна се Тес.

После написа внимателно:

„Берта, заедно с много други жени от нейното поколение, произхождащи от богати семейства, трябвало да усвои колкото се може повече умения — езици, знания в областта на изкуството, литературата и музиката — само че на тези умения се гледало само като на плюсове при евентуален брак, а не като на таланти, очакващи публично признание. Просто така момичетата ставали по-привлекателни за мъжете. Жената можела да бъде само украшение, да забавлява и очарова. Била допълнение към обществото, а не негов равноправен член“.

„Точно срещу това неравенство се е изправила Берта“ — помисли си Тес. Започна да пише отново:

„В известния по онова време роман «Лелия» писателката Жорж Санд заявява: «Ние ги отглеждаме (девойките) като ангели, а после ги продаваме като кобилки». Бракът бил единственият начин за жената да спечели положение, сигурност и уважение в обществото“.

Облегна се назад, замисляйки се върху последното изречение. Доколко се бяха променили нещата? Разбира се, сега жените имаха собствена кариера и финансова независимост, но най-често задаваният въпрос към младите жени беше: Имаш ли приятел? От жените между двайсет и трийсет години все още се очакваше да си намерят мъж — да убедят някого да се омъжи за тях, за да имат деца и да станат нормални членове на обществото. „Все още сме кобилки за продан“ — помисли си тя. — Образоваме се, за да се продадем на плащащия най-много. И какво се случва с жени като Марджи, щастлива с двете си дъщери, свободна да разполага с живота си? Започват да ги съжаляват, говорят за тях под сурдинка, правят планове да им намерят други мъже, за да станат отново приемливи за обществото. Сякаш самотната жена носи звънче, което сигнализира: „Внимание, не ми е чиста работата“.

До тридесетата си година Берта бе устояла на натиска да се омъжи за когото и да е — превръщайки се в стара мома според тогавашните представи и вероятно изпълвайки майка си с отчаяние. В продължение на много години била влюбена в художника Мане. Той я рисувал и тя се влюбила в него, но вече бил женен. Имал и любовници, но Берта произхождала от твърде почтено семейство, за да стане една от тях. Затова по лично предложение на Едуар се омъжила за неговия брат Южен. Той бил улегнал мъж на четиридесет и една, писател и духовит компаньон, но със слабо здраве. Когато се омъжвала за него, тя заявила: „Трябва да се съобразявам с реалностите в живота“. „Едва ли е бил голямата й страст — помисли си Тес, — макар че несъмнено накрая го е обикнала. Въпрос на късмет. Берта се е омъжила за човек, изпреварил своето време, който я е подкрепял, окуражавал е таланта й и с радост се е грижел за дъщеря им Джули. Е, добре, не е бил Джордж Клуни, но явно я е обичал и й дал здравото рамо, от което се е нуждаела“.

Спря и задъвка химикалката си, после въздъхна. Тя не притежаваше голям талант. Никога нямаше да стане световноизвестна художничка или добра писателка, но беше сигурна, не, твърдо убедена, че може да стане отлична преподавателка. Изобразителното изкуство я вълнуваше дълбоко и знаеше, че ще успее да предаде ентусиазма си и на други. Колко удовлетворително би било да знае, че е променила нечий живот, макар и съвсем малко. Дали Марк щеше да я подкрепи? Едва ли. Самият той беше роден лидер. „Трудно е в един брак — помисли тя, — в който и двамата партньори се борят за светлината на прожекторите. Някой трябва да остане зад кулисите и да аплодира“.

„Въпреки признанието — написа Тес, — тя имала само една самостоятелна изложба в живота си. Макар че творбите й били излагани в салоните, а тя самата се радвала на известност, все пак не успяла да се доближи до славата на своите колеги мъже. А след смъртта си станала направо невидима. Борила се (по начин, който много днешни жени могат да вземат за пример) да защити своето призвание и вярата в таланта си, както и мястото си в света на изкуството. Осъзнавала налаганите й ограничения, снизходителните коментари, неодобрението, че излага наред с мъжете. Въпреки това останала вярна на себе си, за което много й помогнали предаността и подкрепата на съпруга й Южен. Той разбирал колко важна за Берта е тази част от живота й и стоял неизменно до нея. А когато рисувала дъщеря си, тя успяла да съчетае по блестящ начин своя талант и любовта към детето си. Никой мъж не би могъл да разкрие така завладяващо силата и независимостта на дъщеря й, както го сторила тя в портрета «Мечтателката Джули». Не се съмнявам, че Берта е обичала дъщеря си също толкова силно, колкото и своето изкуство. Написала го е в дневника си, малко преди да умре: «Обичам те, моя малка Джули; ще продължа да те обичам и след смъртта си; моля те, не плачи, тази раздяла е неизбежна. Надявах се да доживея сватбата ти… Работи и бъди добра, каквато си била винаги; не си ме огорчила нито веднъж през краткия си живот. Не плачи; обичам те повече, отколкото мога да ти опиша».“

Тес остави химикалката на масата и върху страницата пред нея капна една сълза.