Даяна Апълярд
От любов (27)

Двадесет и шеста глава

— Как да се прибера у дома? — Марк внимателно затвори вратата на кухнята, понеже Хати, Оли и Арчи се пързаляха с юрган по стълбите, сред писъци и лай. — Затънал съм до ушите в работа. Това не е някакъв купон, а сериозна конференция, на която ще присъстват всички водещи винарски изби и купувачи. Имаш ли представа колко е важно? Не отивам там, за да те ядосам. Ако кажа на Рупърт, че трябва да се прибера по-рано, понеже жена ми е много заета да организира някаква си изложба, ще изглеждам като пълен дръвник и ще се изложа на риска да ме уволнят. Как да ти го обясня по-ясно? Защо това изведнъж се превърна в проблем? Знаеш какво представлява работата ми. — Той отвори вратата. — Оли! Ако още веднъж го направите, ще ви убия. Махнете това проклето нещо. Не ме интересува колко е забавно. Просто престанете! — Отново затвори вратата. — Винаги си приемала, че работата ми, предвид естеството й, означава чести командировки. А сега изведнъж това се оказва неприемливо.

— Няма да се карам с теб — отвърна Тес спокойно. — Просто те моля за малко помощ. Нуждая се от теб, Марк. Наистина имам нужда от теб да бъдеш с децата само за седмица. Мога да ги запиша на лятна занималня през деня, но вечер няма да има кой да се грижи за тях, защото аз ще трябва да остана в Лондон у Ники. Ще има много работа. Не мога да се съсредоточа върху децата.

— Защо не помолиш Марджи? Или Ники?

— Марджи също е на пълен работен ден, ако не си забелязал, а Ники заминава за Израел във вторник. Пък и от къде на къде трябва да търся някой да поема твоите отговорности.

Марк въздъхна и седна срещу Тес.

— Моля те само — продължи тя — да се прибереш у дома една седмица по-рано, за да ми помогнеш. Вече ще си бил там две седмици. Колко време е необходимо да се поръча вино? Моля те. Спомни си колко пъти съм те подкрепяла аз. Кажи ми честно, замисляш ли се изобщо, преди да заминеш някъде? Мислиш ли си: „Какво ще правя с децата?“. Просто приемаш, че каквото и да върша аз в момента, задължително ще го зарежа, за да се грижа за тях. Е, добре, не и този път. Няма да съм тук и искам да ме заместиш. Само за една седмица. Не те моля за кой знае какво.

— Ами майка ти и баща ти?

— Те заминават за Малта. Направили са резервацията отдавна. За бога, Марк, ти си им баща! Толкова ли е невъзможно да промениш малко работния си график? Знам, че не забелязваш, но аз непрекъснато уреждам нещо, звъня отчаяно насам-натам, мятам се на влака в последния момент и умирам от притеснение, че няма да успея да ги прибера навреме. Никога не си изпитвал подобно нещо, нали? Никога не ти се е свивал стомахът при мисълта, че детето ти ще те чака последно на стълбите пред училището. Замислял ли си се изобщо за тях, докато си на работа?

— Не виждам какво общо има това — отвърна Марк ядосано. — Да не смяташ, че седя на съвещанията на борда и се питам дали Хати не си е забравила гуменките или нещо от сорта? Не ме карай да се смея, Тес.

— Но аз го правя! — възкликна тя. — Седя на лекции и вместо да се съсредоточа, си мисля: „Господи, имаме ли тоалетна хартия?“. И не ми казвай, че няма значение, понеже моето не е истинска работа и не е повод за гордост, нищо че завърших с отличие.

— Това са пълни глупости. Разбира се, че се гордея с теб. Мисля, че си постигнала много. Просто не виждам защо трябва да продължава до безкрайност и да се отразява толкова на живота ни. Кога ще свърши това? Ще се върнем ли изобщо към нормалния си ритъм? Всичко се промени. Всичко в теб се промени. Преди беше фантастична майка и винаги слагаше децата на първо място. Сега почти нямаш време за тях, а когато си тук, вечно висиш на телефона и обръщаш повече внимание на откачалки като Ники, отколкото на мен. Това е ужасно, Тес. Мисля, че трябва да спреш и да видиш в какво си се превърнала с твоите: „Ами аз“, „Ами моите нужди“, сякаш си някаква свещена крава. Жалко е и вече дори не съм ядосан, а само отегчен. Много, много отегчен да живея с теб и да слушам вечните ти натяквания за това колко съм себичен, когато всъщност ти си себичната, ти си човекът, който усложнява живота ни в момента.

— Защо не си тръгнеш тогава? — озъби му се тя.

— Какво?

— Чу ме.

Марк, който тъкмо ставаше от масата, седна отново и се засмя горчиво.

— Прекрасно — промълви. — Значи аз да си тръгна, така ли? Да оставя децата, които обичам повече от всичко на света, и къщата, която съм платил и ремонтирал, само защото ти не можеш да понесеш някои нелицеприятни истини. Чуй ме внимателно, Тес. — Той се наведе през масата, красивото му лице беше изопнато и неумолимо. — Никога няма да си тръгна от тази къща. Това е моята къща. Това е моят дом. Ако ти решиш, че не можеш да живееш повече тук с мен, понеже се държа много неразумно, прав ти път. Можеш да се разкараш в Лондон и да идеш да живееш с Ники или Марджи, или с някое друго куко, и да се наслаждаваш на свободата, за която толкова копнееш, без досадните вериги на твоите деца и на съпруга ти, който би искал поне от време на време да получава признание за грижите си към това семейство, вместо да бъде разпъван като невероятно себичен, понеже иска да си върши работата, която плаща цялото ти следване и останалите ти прищевки. Не ти отърва, така ли, Тес? Не се вмества във великите ти феминистки идеали, така ли? Искаш да управляваш това семейство, нали, да вземаш парите ми и да правиш каквото и когато ти скимне, заедно с твоите приятелки, твоето изкуство и твоя театър, вместо да отделяш от скъпоценното си време за някакъв скучен глупак, който само заема място и иска да се люби с теб от време на време.

Телефонът иззвъня. И двамата спряха шокирани и се втренчиха в него. Тес автоматично вдигна слушалката.

— Тес, толкова се радвам, че те намирам.

— О, здравей, Кати. Какво са направили? Уговорили са се Софи да дойде да преспи у нас довечера? Големи палавници. Не, не ми е казала. Почакай малко. — Тя прекоси кухнята, отвори вратата и се провикна към горния етаж: — Хати! Говорили ли сте със Софи да дойде тази вечер? Защо не си ми казала? — Върна се на телефона. — Не, съжалявам, не може. Наистина съжалявам, Кати — рече тя, опитвайки се да звучи нормално. — Моментът не е много подходящ. Какво ще кажеш да го оставим за следващата седмица? Сигурна ли си? Благодаря ти много. Да, ще се видим тогава. Чао.

Тя се обърна към Марк. Той я погледна с празни очи и потърка слепоочията си. Изправи се уморено.

— Аз бях дотук, Тес — изрече бавно. — Писна ми от всичко това. Нямам нито време, нито сили да се съобразявам с емоционалната криза, в която явно си изпаднала. Утре сутринта трябва да стана в пет и половина, за да хвана влака за Лондон и да ида на работа, същата, която е такава пречка в живота ти. Скучен съм, знам, но това е положението. Даде ми ясно да разбера — продължи той със същия ужасен, мъртвешки глас, — че повече не ме намираш за привлекателен и не ме желаеш. Ще спя на дивана. Утре Оли ще трябва да се премести в стаята на Джейк, а аз ще взема неговата. Мисля, че и двамата се нуждаем от малко пространство, за да премислим нещата.

— Не го прави — промълви Тес, усещайки ужасна стягаща болка в сърцето. Защо бе стигнала толкова далеч? — Какво ще кажат децата? Не можеш, те ще разберат, че нещо не е наред. Ще се разтревожат. Не бива да ги въвличаме в това.

— Трябваше да помислиш, преди да искаш напълно неразумни неща и да ми казваш да се разкарам от собствената си къща. Аз не съм ти някаква играчка, Тес. Не можеш да ме разиграваш и да очакваш да ти се размине. Щом искаш да играеш мръсно, така да бъде. И аз ще играя мръсно. Няма да се дам лесно.

Тес остана неподвижна дълго време, вперила поглед в нищото. Беше толкова шокирана, че дори не можеше да заплаче. Чувстваше се крехка и лишена от всякакви усещания. Чувстваше, че е изгубила контрол. Как беше възможно един нормален разговор да завърши толкова зле? Той бе приел думите й съвсем погрешно и бе реагирал пресилено. Тя не искаше да каже това за напускането. Беше най-лошата им кавга досега. Тес никога не бе виждала Марк толкова студен — стори й се дори, че я гледа с омраза. Наистина ли се е променила толкова много? Наистина ли е толкова егоистична? Не смяташе така. Гледаше на нещата, които й се случваха, като на положителни и добри, бяха я накарали да се почувства по-щастлива. Действително напоследък не се задържаше много вкъщи, но това беше добре. Добре е децата да виждат майките си ангажирани в нещо полезно извън грижите за тях. Беше права да се бори, не можеше да се откаже просто така. Твърде дълго беше заложник на семейството си, сега искаше единствено да си върне малко от собствената идентичност. Беше изгубила представа за това какво обича, какво я прави щастлива, сякаш бракът с Марк бе задушил личността й. Опитваше се само да намери краката си. Но в момента те стояха на нестабилна земя.

Постигнатото в университета й даваше повече самочувствие в отношенията с Марк, но с един замах той бе унищожил увереността й. Може би не искаше да каже всичко това. Тя погледна треперещите си ръце. Не. Искаше. Ако той заявеше, че ще направи нещо, винаги го правеше, довеждайки го докрай. Дали да не опита компромис? Дали да не иде при него и да каже, че съжалява, че е сбъркала, че нейните желания не са важни и, разбира се, няма нужда той да се връща у дома от Калифорния, тя ще уреди всичко и ще се справи както винаги досега? Бавно постави едната си ръка на масата и я притисна към хладната повърхност. Винаги беше харесвала ръцете си, бяха нежни, с дълги, артистични пръсти. Но се бяха променили. Кожата — преди съвсем гладка — сега беше покрита с мрежа от тънки пресечени линии. Сви ръката си в юмрук. Кожата се опъна и заблестя. Така беше по-добре. Вдигна другата си ръка към лицето и внимателно потърка торбичките под очите, усещайки как меката кожа се движи под пръстите й. Остаряваше, вече не можеше да разчита на красотата си. Какво ли е човек да остане сам?

Не можеше да спре, не и сега, когато имаше шанс да вземе участие в нещо толкова вълнуващо. Беше говорила за изложбата в „Часът на жената“. Наистина ли трябваше да бие отбой само защото съпругът й смяташе, че това ще им създаде много неудобства? Идеята беше абсурдна. Все едно мъж, ангажиран в нещо подобно, изведнъж да каже, че не може да присъства през най-важната седмица, понеже трябва да иде да прибере децата от зеленото училище. „В какви идиотски ситуации сме поставени — помисли тя. — Безкрайно да се тревожим за най-дребните подробности, безкрайно да се чувстваме виновни“. Нямаше да му позволи да провали труда й. Той се опитваше да контролира живота й, да я дърпа назад, където смяташе, че й е мястото. Но тя вече беше твърде горда, за да се върне там.

Тази нощ Тес спа сама.