Даяна Апълярд
От любов (31)

Тридесета глава

Тес падаше надолу. Падаше в морето и протягаше ръце, за да се задържи. Ръката й улови някакъв клон и тя увисна над скалите отдолу. После чу гласа на Марк, който крещеше: „Пусни се. Ще те хвана“. И тя се пусна, ала продължи да пада все по-бързо и по-бързо и той не я хвана.

Събуди се, стресната, сърцето й биеше до пръсване. Къде се намираше, за бога? Напипа дебелата старомодна завивка. Вилата.

Изпи сутрешното си кафе, облегната на печката в кухнята. Вилата беше студена: Маргарет, жената, която се грижеше за нея, й обясни, че не е заредила с дърва тази седмица, понеже не е очаквали гости. Беше хладно през тази първа седмица на септември, нямаше и следа от циганското лято преди две години. Тес се съгласи с нея, че времето не е много предразполагащо, но я увери, че и така й е добре. Не каза колко ще остане. Няколко дни, може би седмица. Не, децата не са с нея, има нужда от малко почивка. Те са у дома, с баща си.

След закуска пое към морския бряг. Беше решила да иде пеша до Полперо, на около пет километра от вилата. Пътеката дотам бе трудна — минаваше през стръмни хълмове и долини и на места се стесняваше опасно, доближавайки се до стръмния морски бряг. Заваля лек дъжд. Тес обичаше дъжда. Не искаше слънце, щеше да й напомни за почивката със семейството: Хати, която се преструва, че се пече на слънце, с яркорозови очила, но лежи точно две минути, преди да скочи отегчена. Марк, който сърфира с момчетата. Усмихна се на спомена.

Вдигна лице срещу вятъра — толкова чист, толкова свеж. Бе наближила стълбите към брега. Заслиза бавно по тях. „Луда ли съм да идвам?“ — помисли си тя. Парчетата от живота й вече никога нямаше да се подредят по стария начин. Това не я плашеше. Чувстваше се по-силна и по-спокойна, отколкото през последните две години. Преживелиците й закономерно я бяха довели тук, във вилата в Корнуол.

Затаи дъх. Морето изглеждаше съвсем различно. Никога досега не го беше виждала такова. Имаше наситен сив цвят, не тъмносиният, който си спомняше, и вместо очакваната от нея гладка, спокойна повърхност, водата се вълнуваше сърдито, пенеше се и се разбиваше с рев в скалите. Чайките се виеха над главата й, разминаваха се е широко разтворени криле и пискаха във въздуха. Над морето дъждът се бе превърнал във фина мъгла, наподобяваща пасаж от миниатюрни рибки, а във височина оловносивите облаци отстъпваха място на ангелско бели. Тя стоеше безмълвна, с широко отворени очи, запечатвайки образите сякаш с фотоапарат. Гневът на морето я завладя и я изпълни с радост.

Нагази в пясъка и застана съвсем близо до брега. Вълните се плискаха в него една след друга, оставяйки дебела утайка от бяла пяна, която вятърът поемаше и отнасяше високо във въздуха. Плажът беше осеян с отпадъци, донесени от прилива — парчета дърво, пластмаса, морски водорасли, бутилки, ръкавици, въжета. Вместо съкровище, морето изхвърляше евтини доказателства на модерния бит. Беше съвсем сама на плажа — студеното, ветровито време не ставаше нито за къпане, нито за сърфиране.

Преди да поеме обратно по пътеката, спря и седна на една скала. Прибра косата си зад ушите и погледна към небето. Плътните дъждовни облаци се бяха разкъсали и през тях се виждаше ивица синьо, красиво небе, като крилото на синьо рибарче.