Господин Свещаров
Биология за всички (3)

Загадката „скрейпи“ и бавните вируси

Медиците отдавна знаят, че туземното население на Нова Гвинея страда от една много тежка и неизлечима болест, известна под името „куруру“. Болните имат нарушена координация на движенията, крайниците им треперят и често изпадат в продължителни пристъпи на с нищо непредизвикван смях. Въз основа на дългогодишни наблюдения специалистите от Института по биология на човека в Конакри стигнали до заключението, че тази болест се появява само тогава, когато по древен канибалски обичай племето форе яде мозък на болни от „куруру“ хора. След като се изяснил пътят на предаване на болестта, канибализмът сред племето бил строго забранен. Броят на болните рязко намалял и много деца, родени от болни майки, останали здрави. Самият болестотворен агент обаче, който предизвиква загадъчната болест сред жителите на Нова Гвинея, и до ден днешен е с неустановена самоличност. Много специалисти смятат, че се касае за болестотворен причинител, сходен на причинителите на такива болести, каквито са множествената склероза, лимфоцитният хориоменингит, болестта на Кройцфелд-Якоб и някои други.

Подобна болест е установена преди около два века и сред овцете и е наречена „скрейпи“ (от английската дума „скрейп“, която означава „чеша се“). Първоначално болестта била известна само в Западна Европа, но с износа на овце от Великобритания тя се разпространила в Австралия, Нова Зеландия, Канада и САЩ. Боледуват предимно чистокръвните животни. Болестотворните причинители са също непознати — никой до този момент не е успял да ги види напълно, независимо от това, че е използувана най-мощната увеличителна електронномикроскопска техника. Заболелите овце показват симптоми на прогресивно увреждане на нервната система, много сходни с тези на множествената склероза по хората. Първоначално животните започват да се държат странно: застояват се дълго време на едно място с втренчен поглед или лудо тичат срещу хора, кучета и дори срещу затворени врати. В по-късния период на болестта поразените животни неудържимо се чешат в оградите и дърветата. От кожата им се свличат цели снопчета вълна и най-накрая издъхват напълно парализирани. Смъртността от тази болест е много висока — понякога достига до 20% и това причинява големи загуби на фермерите (фиг. 4).

Фиг.4. Електронномикроскопска снимка на вируси, нападнали бактерийна клетка.

Първоначално се е смятало, че болестта „скрейпи“ е наследствена, но впоследствие се установило, че има инфекциозен характер с твърде мистериозен причинител. Той не се култивирал в тъканни култури и кокоши ембриони. До преди 30 години никой не би се усъмнил, че причинителят на болестта е някакъв непознат вирус. Той съответствувал на всички необходими медицински „стандарти“ — преминавал през ултрафилтри, задържащи бактериите, а филтърът, получен от болни тъкани (от мозъка на животното) и въведен в здрави животни, предизвиквал същата болест. Днес обаче учените имат много по-сериозни изисквания към претендентите за наименованието вирус. Те подложили този извънредно малък микроорганизъм на сериозни изпитания и изследванията показали наистина парадоксални резултати.

Този представител от света на ултрамикрокосмоса не загубвал жизнеността си дори при загряване до 120°C. Той не загубвал активността си и след обработване с ензими, разлагащи белтъците. Следователно, предположили учените, в него няма белтък. Тъй като са известни и „голи“ вируси, т.е. такива, които съдържат само нуклеинови киселини (ДНК или РНК), „скрейпи“ бил подложен на редица химични и физични въздействия, а също и на облъчване с ултравиолетови и рентгенови лъчи, при което всички вируси умират. За най-голямо учудване на учените „скрейпи“ запазвал болестотворните си свойства дори след облъчване с ултравиолетова светлина в продължение на 45 минути. При подобно облъчване другите вируси загиват след около две минути. Значи той не съдържа и нуклеинови киселини, а въпреки това може да се възпроизвежда в живите клетки! Неуловимият убиец останал жив дори и след като в продължение на 28 месеца прекарал в 12% разтвор на формалин, докато разтвор от 0,3% убива другите вируси.

Всичко това хвърли научният свят в голяма тревога. Оказва се, че възбудителят на болестта „скрейпи“ не съдържа нито нуклеинови киселини, нито белтъци! А днес и учениците вече знаят, че без нуклеинови киселини не е възможно предаването на наследствената информация, невъзможен е животът на земята. Тъй като въпросът за същността на „скрейпи“ е все още открит, това дава възможност да се пораждат хипотези, граничещи с фантастиката, и да се пали въображението на изследователите.

Беше изказано предположението, че разрешаването на проблема „скрейпи“ ще бъде толкова важен етап, колкото са откритията на Пастьор в микробиологията. Някои заговориха за нов тип още неизвестни на медицината болестотворни „същества“. И тъй като поведението на „скрейпи“ твърде много напомня поведението на една биологична структура — на клетъчната мембрана, — появи се хипотезата, че може би той е неин елемент, който по някакъв начин е придобил способност към самостоятелно съществуване. Малко по-късно се появи и въглехидратната (полизахаридната) хипотеза. В нея като напълно реална се разглежда възможността за самовъзпроизвеждане на базата на въглехидратите или, казано с други думи, „живот като форма на съществуване на въглехидратите!“. Но най-зашеметяваща беше хипотезата за т.нар. „ген на самоубийството.“ Някои биолози и медици смятат, че е възможно някъде в генетичния апарат на всяка жива клетка да е скрит такъв ген. Той се задействува само в изключително неблагоприятни положения, когато клетката стане ненужна или вредна за организма и трябва да загине.

Тъй като до този момент всички изброени хипотези не можаха да получат опитно потвърждение, появи се предположението, че „скрейпи“ е може би подобен на болестотворните агенти, които предизвикват т.нар. „бавни инфекции“, а самите причинители са наречени „бавни вируси“. Именно те предизвикват загадъчните болести, като лимфоцитния хориоменингит, склерозиращия паненцефалит, болестта на Кройцфелд-Якоб и някои други. Също както при тези болести, „скрейпи“ предизвиква скрито и хронично протичане на инфекцията, което изглежда е една от най-разпространените в природата форми за въздействие или по-скоро за паразитиране на вируса в клетките на даден организъм. Някои автори дори предполагат, че същността на „бавните инфекции“ не се дължи на природата на инфектиращите агенти, а по-скоро на особеното състояние на нападнатия организъм, който реагира бурно срещу инфекта с отделяне на голямо количество интерферон^[1], антитела и други средства. Не се изключва също така и възможността „скрейпи“ да се обединява с генома (наследствения апарат) на нападнатите клетки, както това правят някои онкогенни вируси, и затова не може да бъде изолиран в чист вид.

Явно е, че предстоят още много трудни и задълбочени изследвания, докато бъде установена истинската природа на „скрейпи“ и неговия „лик“ се появи най-после на екраните на електронните микроскопи. Затова не трябва да се изненадваме, ако след известно време научната общественост бъде уведомена, че са открити нов клас различни от вирусите болестотворни агенти, сред които тайнственият „скрейпи“ да намери най-после полагаемото му се място.