Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Where Are You Now?, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- orlinaw (2011)
- Разпознаване и корекция
- asayva (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Къде си сега?
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-585-956-4
История
- — Добавяне
63.
След крясъците, които си разменихме с детектив Барът, се качих на горния етаж, за да намеря множество загрижени съобщения от Ник и Елиът на телефонния секретар. „Къде си, Каролин? Моля те, обади ми се. Безпокоя се за теб.“ Това беше от Ник. Последното му съобщение бе оставено в полунощ. „Каролин, клетъчният ти телефон е изключен. Когато се върнеш, моля те, обади ми се, независимо кое време е.“
Елиът бе оставил три съобщения, последното в единадесет и половина. „Каролин, мобилният ти телефон е изключен. Моля те, обади ми се. Толкова се тревожа за теб. Видях се с майка ти тази вечер и виждам, че сега е по-силна емоционално, но се чувствам така, като че ли със загрижеността си за нея може би съм ощетил теб. Знаеш колко си ми скъпа. Обади ми се веднага щом получиш това съобщение.“
Да слушам всички тези съобщения, да усещам загрижеността в гласовете и на двамата ме накара да се почувствам така, като че ли след ледена буря най-после съм се озовала в топла стая. Обичах ги и двамата, но нямах намерение да им звъня в три и половина през нощта. Бях излетяла от ресторанта в Мартас Винярд, без да вечерям и сега осъзнах, че умирам от глад. Отидох в кухнята, изпих чаша мляко и изядох един сандвич, намазан наполовина с фъстъчено масло. Не бях яла фъстъчено масло от цяла вечност, но в този миг по някаква неизвестна причина умирах за него. После се съблякох и се строполих в леглото. Бях толкова напрегната, та не мислех, че ще заспя, но се унесох в мига, в който затворих очи.
Попаднах в лабиринта на тъжни сънища, ридаещи сенки и още нещо. Какво беше то? Чие лице се опитвах да видя, докато то се изплъзваше от мен, объркваше ме и ме измъчваше? Не беше Мак. Когато го сънувах, виждах десетгодишно момче с пясъчноруса коса със зализан кичур и широко разположени очи. Синът на Мак. Моят племенник. Събудих се към осем часа, облякох пеньоар и все още наполовина грохнала от изтощение, слязох на долния етаж и отидох в кухнята.
В светлината на утрото кухнята изглеждаше успокоително позната. Когато мама отиваше на почивка някъде, винаги даваше на дългогодишната ни икономка малка ваканция и тогава Сю идваше само веднъж седмично, за да поддържа апартамента чист и спретнат. Всички малки знаци ми подсказваха, че е била тук вчера, докато съм била във Винярд. В хладилника имаше прясно мляко, а писмата, които бях захвърлила на един плот в кухнята, сега бяха подредени едно върху друго. Благодарих на Бога, че бе дошла през единствения ден, когато ме нямаше в апартамента. Просто не бих могла да понеса, ако започнеше да ми съчувства заради Мак.
Нямах ни най-малко желание да ям каквото и да било. Главата ми обаче се бе прояснила и знаех, че трябва да взема някои решения. Опитах се да ги обмисля над три чаши кафе.
Детектив Барът. Наистина мислех, че съм го убедила, че не защитавам Мак, но от друга страна, не му бях казала нещо, което можеше да е пряко свързано с изчезването на брат ми…
Барбара ми бе казала, че гневът, който Брус изпитва към Мак, е изцяло заради начина, по който Мак се бе отнесъл с нея. Но може би имаше нещо повече от това — много повече. Брус винаги е бил отчаяно влюбен в Барбара. Очевидно се бе оженил за нея при нейните условия: „Стани баща на бебето ми и ме изпрати в медицинско училище“. Дали не бе свързан с изчезването на Мак? Дали не го бе принудил да се махне? Дали не го бе заплашил? И ако е така, с какво?
Това просто нямаше никакъв смисъл.
Детето на Мак. Трябваше да го защитя. Барбара не знаеше, че съм го видяла. Той растеше като син на педиатър хирург и на богат предприемач по недвижими имоти. Имаше две малки сестрички. Не можех да разруша целия му свят, а ако се опитах да хвърля подозрение върху Брус и Барът започнеше да се рови във връзката, която бе съществувала между Барбара и Мак, преди брат ми да изчезне, това можеше да се случи.
Трябваше да говоря с някого — някой, на когото можех да се доверя безрезервно. Ник? Не. Адвокатът, когото бяхме наели, Търнстън Карвър? Не. И тогава изведнъж видях отговора и той бе толкова прост, та просто не можех да проумея как не съм се сетила за това по-рано: Лукас Рийвс! Той бе участвал в разследването още от самото начало. Беше разпитвал Ник и Барбара, Брус и семейство Крамър. Позвъних в офиса му. Часът бе едва осем и тридесет, но той вече беше там. Каза ми, че и той, и екипът му работят по една-единствена задача: да открият похитителя на Лизи.
— Дори ако е Мак? — попитах.
— Разбира се, дори ако е Мак, но категорично не вярвам, че това е отговорът.
Изкъпах се, включих телевизора и се загледах, докато се обличах. Сега полицията бе известила медиите, че Лизи отново се е обадила на баща си.
— Съдържанието на съобщението не е известно, но източник от полицията потвърди, че съществува голяма вероятност Лизи да е мъртва — каза говорителят на Си Ен Ен.
Докато навличах дънки и памучен пуловер с дълъг ръкав, си помислих, че тъй като съдържанието на съобщението не е известно, поне името на Мак не е замесено в него.
Обичам бижутата и винаги нося обеци и нещо около врата. Днес избрах тънка златна верижка с перла, която ми бе подарил татко, а после започнах да ровя из чекмеджето за обеците, които Мак ми бе подарил за шестнадесетия ми рожден ден. Дизайнът им представляваше златно слънце с бликащи от него лъчи, с малък диамант в центъра на всяка обеца. Почувствах се по-близо до татко и до Мак, докато ги закопчавах.
От Сътън Плейс до офиса на Рийвс имаше около миля, но реших да отида пеша. След толкова време, прекарано в колата през последните няколко дни, имах нужда от това упражнение. Въпросът бе как да избегна медиите. Успях, като слязох в гаража и почаках няколко минути, докато се появи един от обитателите на сградата. Помолих го да ме вземе в колата си. Той бе възрастен мъж с достолепен вид. Никога не го бях срещала.
— Мога ли просто да се скрия на пода пред задната седалка, докато се отдалечим на няколко пресечки? — помолих го.
Той ме погледна съчувствено.
— Госпожице Макензи, разбирам защо искате да се измъкнете от медиите, но се боя, че не аз съм човекът, който би трябвало да ви помогне. Разбирате ли, аз съм федерален съдия.
Едва не се изсмях. Не можех да повярвам. После обаче съдията махна на някого, който току-що бе слязъл от асансьора.
— Здравей, Дейвид — каза той. — Тази млада дама има нужда от помощ и знам, че ще й я окажеш.
Усетих как бузите ми пламтят от притеснение, докато благодарях и на двамата.
Дейвид, който и да беше той, ме остави на ъгъла на Парк Авеню и Петдесет и седма улица. Изминах останалата част от пътя пеша. Мислите ми бяха също така объркани като късчетата хартия, които вятърът повдигаше и оставяше на бордюра. Май месец беше почти изтекъл. „О, Мария, с корона от цветя, небесна царице, царице на май.“ В училището „Светото сърце“ пеехме това всеки май, а веднъж, когато бях около седемгодишна, ме избраха да короновам статуята на Девата.
Превъртане на бърз кадър към сцената, която се бе разиграла едва днес — как съм се свила на колене на пода на колата, за да се скрия от микрофоните и камерите!
Когато стигнах до офиса на Лукас Рийвс, видът на този дребен мъж със силни черти и плътен глас отново ми помогна да се концентрирам. Той стисна ръката ми енергично, като че ли разбираше, че имам нужда от човешки контакт.
— Влезте, Каролин — покани ме. — Тук си имам цяло фотографско студио.
Въведе ме в голяма съвещателна зала. Стените бяха покрити със снимки, лицата, на които бяха уголемени. Някои от тях бяха снимани в помещения, а други — очевидно на открито.
— Тези са правени, когато е изчезнала първата млада жена, преди десет години — обясни Рийвс. — Набавихме ги от вестниците, от телевизионни клипове и охранителни камери. Правени са в и около клубовете, където са изчезнали четирите млади жени. Поканил съм детективския отдел към кабинета на окръжния прокурор да дойдат и да ги разгледат. Може би, просто може би някой от тях ще види връзка, която досега сме пропуснали. Защо и вие не ги погледнете?
Закрачих из стаята и спрях, когато видях лицата на Мак и Ник и някои от приятелите им в онзи първи клуб.
„Всички изглеждат толкова млади“ — помислих си. После обиколих всичките четири стени от един колаж към следващия, а после и към по-следващия. Очите ми търсеха и търсеха. Внезапно се заковах. „Този прилича на…“ помислих си, а после почти се разсмях с глас. Колко глупаво. Дори не можех да видя лицето на мъжа, само очите и челото му.
— Нещо познато? — попита Лукас.
— Не, само снимките на Мак и Ник в онзи пръв клуб.
— Добре. Да идем в кабинета ми.
Настанихме се там. Поднесоха ни ритуалното кафе, а после разказах на Лукас Рийвс какво бях узнала в Мартас Винярд. Той ме слушаше и изражението му ставаше все по-напрегнато.
— Сега изглежда, че Мак е имал много основателна причина да изчезне. Жена, която не е обичал, е носела неговото дете. Той не е искал да се жени за нея. Не е искал да ходи в юридическото училище. Затова, вместо да поеме риска да разочарова родителите си и особено баща си, е предпочел да избяга. Обикновено причината за повечето престъпления е едно от две неща: любов или пари. В случая с Мак основният мотив за изчезването му би бил това, че не е обичал Барбара.
Рийвс се облегна назад в стола си.
— Хора са бягали и заради по-малко. Ако — и повтарям, ако — Мак е забъркан в смъртта на тази първа млада жена, това би могло да обясни и кражбата на лентите от учителката му по актьорско майсторство. Когато я разпитвах аз, а и когато са я разпитвали ченгетата, тя не можа да даде никакво обяснение за изчезването му. Каза само, че от него е щял да се получи превъзходен актьор. Възможно е обаче да й е доверил прекалено много неща и да е решил, че по някакъв начин трябва да си вземе тези ленти. Разгледах записките по случая. Смъртта й е била причинена не толкова от удара по главата, който я е повалил в безсъзнание, колкото от самото падане на тротоара. Точно това е предизвикало мозъчния кръвоизлив, който е отнел живота й.
Той стана и отиде до прозореца.
— Каролин, има въпроси, на които все още нямаме от говор. Дори ако брат ви наистина е забъркан в похищенията, не мисля, че той е изцяло отговорен. — Замълча, а после добави: — Когато се обадих на капитан Ахърн, той не ми разкри пълното съдържание на обаждането на Лизи, но подчерта, че е говорила за Мак.
— Детектив Барът ми предаде какво е казала. — Гърлото ми се стегна, докато повтарях агонизиращите думи на Лизи, а после и своите, които бях изкрещяла на Барът.
— И сте били права. Може да са я принудили да използва неговото име.
— Продължавам да се връщам към факта, че Брус Гълбрайт ненавижда Мак — казах. — Само си помислете колко много трябва да го е мразел, когато Мак е започнал връзка с Барбара. — Заех се да правя предположения. — Може би Брус все още се бои, че един ден Мак ще се върне и Барбара ще се втурне към него. Тя твърди, че мрази Мак, но се чудя дали това е истината. Брат ми беше изключителен човек. Постоянно повтаряше, че Брус не е никаква личност. Когато се срещнах с Брус миналата седмица, поведението му бе откровено враждебно, така че отношенията му с Мак определено не са били на добри познати. Но той е съвсем обикновен на вид и при все че успехът му може да е колосален, обзалагам се, че в личния си живот е скучен и отегчителен. Ник каза, че го наричали „самотния странник“. Той е бил в клуба вечерта, когато е изчезнало първото момиче.
Наблюдавах Рийвс, докато той обмисляше всичко това.
— Чудя се колко сериозно са разследвали господин Гълбрайт преди десет години — промърмори той. — Ще проверя.
Изправих се.
— Няма да ви задържам повече, Лукас — казах. — И се радвам, че сте в моя отбор. — А после се поправих: — А също така и в отбора на Мак.
— Да, наистина съм там. — Той тръгна с мен през чакалнята до вратата. — Каролин, ако ми позволите да навляза в лична територия, ще отбележа, че вие живеете под напрежение, което може да прекърши и най-коравия мъж. Няма ли някое място, където да се измъкне те, да останете сама или с някой близък приятел?
Погледна ме загрижено.
— Мисля по въпроса — отвърнах. — Но първо ще отида да видя майка си, независимо дали тя иска да ме види или не. Както знаете, тя все още е в онзи частен санаториум, където я заведе Елиът.
— Знам. — На вратата Рийвс отново взе ръката ми. — Каролин, целият детективски отдел към кабинета на окръжния прокурор ще бъде тук по едно или друго време целия следобед. Може би някой от тях ще различи в това море от лица някое, което ще ни отвори някоя врата.
Прибрах се пеша. Този път не се опитах да се промъкна незабелязано в блока. Вратите на медийните ванове, които бяха стояли в очакване пред сградата, се отвориха и репортерите хукнаха към мен, докато се приближавах към входната врата.
— Каролин… какво мислите?
— Госпожице Макензи, ще отправите ли апел към брат си по телевизията да се предаде?
Обърнах се с лице към микрофоните.
— Ще отправя апел към всеки един поотделно и към всички заедно да смятат брат ми за невинен по отношение на каквото и да било престъпление. Не забравяйте, че срещу него няма и следа от каквото и да било доказателство. Всичко е базирано на инсинуации и предположения. И позволете да напомня на всички ви, че съществуват закони срещу клеветата, както и сериозни наказания за нарушаването им.
Побързах да вляза в блока, без да им дам възможност да продължат с въпросите. Качих се в апартамента и започнах да отговарям на телефонните обаждания, които предната вечер бях оставила без отговор. Първо позвъних на Ник. Облекчението му при звука на гласа ми изглеждаше толкова искрено, че го оставих в едно ъгълче на съзнанието си, та по-късно да го обмисля.
— Каролин, никога повече не ми причинявай това. Направо ме съсипа. Дори се обадих на капитан Ахърн, за да проверя дали не те държат там. Той каза, че изобщо не са се свързвали с теб.
— Не са се свързвали с мен, но въпреки това са знаели къде съм — изтъкнах. — Очевидно са ме следили.
Разказах на Ник, че съм се срещнала с Барбара в Мартас Винярд, но че пътуването се е оказало само загуба на време. Грижливо подбрах информацията, която щях да му предоставя.
— Съгласна съм с теб. Вероятно се е омъжила за Гълбрайт, за да си осигури билет за медицинското училище, но смятам, че изпълнява своята част от сделката. — Не можах да се въздържа да не я оплюя. — Намекна ми колко отдаден на професията си и любящ детски хирург е и как понякога, когато минава през бебешката стая в педиатрията, отива до някое плачещо бебе и го взема на ръце, за да го успокои.
— Типично за Барбара — съгласи се Ник. — Каролин, как се справяш?
— Едва-едва. — Долавях изтощението в собствения си глас.
— И аз. Ченгетата отново ме въртят на шиш — и мен, и Бени. Искаш ли да чуеш една добра новина? — Гласът му прозвуча по-весело. — Продадох апартамента си на Парк Авеню.
— Този, който те кара да се чувстваш като Рой Роджърс? — усмихнах се.
— Точно него. Агентът ми съобщи, че купувачът възнамерява да го направи на пух и прах и после да го обзаведе наново. Пожелавам му успех.
— Къде ще отидеш?
— В апартамента в Трибека. Очаквам го с нетърпение, ако в този момент изобщо мога да очаквам нещо с нетърпение. Снощи хванахме в клуба едно деветнадесетгодишно момиче с фалшива шофьорска книжка. Ако й бяхме сервирали, можеше да ни затворят. Няма да се учудя, ако се окаже, че са го организирали ченгетата, за да ме притиснат още повече.
— На този етап нищо не може да ме изненада — заявих съвсем сериозно.
— Да вечеряме заедно довечера? Искам да те видя.
— Не, не мисля. Смятам да отида до санаториума и да посетя мама. Имам нужда да видя с очите си как е.
— Ще те закарам.
— Не, предпочитам да отида сама.
— Каролин, искам да те попитам нещо. Преди години Мак ми каза, че си падаш по мен и че трябва да внимавам да не те окуражавам, като флиртувам с теб. — Той направи пауза, очевидно опитвайки се да запази тона си игрив. — Има ли начин, по който бих могъл да съживя това увлечение, или този път ще си остане едностранно от моя страна?
Знаех, че усмивката се усеща в гласа ми.
— Много подло от негова страна да ти го каже.
— Не, не беше. — Гласът на Ник отново стана сериозен. — Добре, Каролин. Засега ще те оставя на мира. Но се дръж за мисълта, че и ти, и аз ще се измъкнем от тази каша.
Разплаках се. Не исках той да разбере и затворих, но веднага се зачудих дали Ник не бе започнал да казва „заедно“, или само съм си въобразила, че чувам тази дума, защото толкова отчаяно исках нещата да се развият по този начин?
А после за пръв път ми хрумна, че е възможно клетъчният ми телефон и телефонната линия в апартамента да се подслушват. „Разбира се, че ги подслушват“ — помислих си. Барът бе убеден, че поддържам връзка с Мак. Не биха си позволили да пропуснат възможността да разберат, ако той ми се обади.
Размишлявайки за разговора си с Ник, се зачудих дали ушите им не пламтят от предположението, че е възможно преднамерено да са се опитали да го закопаят с непълнолетна консуматорка на алкохол в „Бараката“.
Надявах се, че пламтят.