Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (10)

10.

Не съм сигурна какво очаквах, докато влизах в тази сграда на Уест Енд Авеню. Спомням си, че Мак ми показа апартамента, след като се премести там от общежитието в „Колумбия“. Тогава започваше предпоследния си курс, тоест аз тъкмо съм навършвала петнадесет години.

Понеже живееше в града, не се налагаше аз или родителите ни да му идваме на гости. Той редовно се отбиваше вкъщи или се срещахме в някой ресторант. Знам, че след изчезването му майка ми и баща ми дойдоха тук, за да разговарят със съквартирантите му и с някои от другите обитатели на сградата, но така и не ми позволиха да ги придружа. Онова първо лято ме накараха да се върна в лагера, макар че единственото, което исках, бе да им помогна в търсенето на брат ми.

Както се развиваха събитията, това, че не можах да се срещна по-рано с Крамърови, се оказа хубаво. Предния ден майка ми ангажира цялото ми време, докато правеше някои последни покупки за пътуването си. После по новините в единадесет часа чух историята за една студентка от Нюйоркския университет, която изчезнала рано сутринта предния ден, след като си тръгнала от някакъв бар в Сохо. Имаше снимка на баща й и брат й, които излизаха от сградата на апартамента й във Вилидж; с внезапно трепване осъзнах, че тя е съседна на моята. Сърцето ме заболя за тях.

Никакви пари не можеха да убедят мама, че да живееш във Вилидж е също толкова безопасно, колкото да живееш в Сътън Плейс. За нея апартаментът в Сътън Плейс е райско кътче — дом, който двамата с баща ми купили с огромна радост, докато тя била бременна с мен. Отначало апартаментът бил голямо шестстайно жилище на един етаж, но после, докато баща ми все повече и повече преуспявал, той купил и апартамента над нас, и превърнал двете жилища в огромен мезонет.

Сега този апартамент ми прилича на затвор, в който майка ми съвсем доскоро непрестанно се ослушваше — чакаше с наострен слух ключът да се превърти в ключалката и Мак да се провикне: „Върнах се!“. За самата мен нейната вяра, че брат ми може да се върне един ден, се бе превърнала в извор на раздразнение — тъга, която никога няма да отмине.

Чувствам се такъв ужасен егоист. Обичах Мак — моя по-голям брат, моя другар. Но не желая повече да отлагам изживяването на собствения си живот. Дори решението ми да изчакам, преди да кандидатствам за работа в кабинета на окръжния прокурор, не се дължи толкова на мисълта, че започването на нова работа би означавало, че за доста дълго няма да разполагам с никакво свободно време — става въпрос за опита ми да открия Мак и за обещанието, което дадох пред самата себе си, че ако не успея, най-после ще продължа собствения си живот. Ще прекарам следващите три седмици в Сътън Плейс, докато мама я няма, но не защото там се чувствам в по-голяма безопасност, а просто в случай че Мак по някакъв начин разбере, че започвам да говоря с всички, които са му били близки, и се опита да се свърже с мен.

Сградата, в която бе живял брат ми, бе стара. Фасадата бе изградена от онзи сив камък, който е бил толкова предпочитан в Ню Йорк в началото на двадесети век. Но тротоарът и стъпалата бяха чисти, а дръжката на външната врата — излъскана до блясък. Вратата бе отключена и отворена към тясното преддверие, където човек можеше или да натисне бутона с номера на даден апартамент и да изчака звъна, с който обитателят го пуска да влезе, или да използва ключ, за да отключи вратата към фоайето.

По телефона бях говорила с госпожа Крамър и незнайно по каква причина очаквах да чуя по домофона нейния глас. Вместо това отговори някакъв мъж и ми обясни как да стигна до техния апартамент на приземния етаж.

Когато стигнах до апартамент 1 Б, вратата вече бе отворена и ме чакаше мъж, който се представи като Гюс Крамър, домоуправител на сградата. Докато тази сутрин преглеждах папката, си спомних какво каза на времето баща ми за него.

— Този тип се притеснява повече да не го обвинят за изчезването на Мак, отколкото, че нещо се е случило с него. А жена му е още по-лоша. Имаше нахалството да каже, че господин Олсен ще бъде огорчен. Като че ли трябва да ни пука за собственика на този подновен блок с евтини квартири!

Беше смешно, че когато се приготвях за тази среща, постоянно променях решението си какво да облека. Отначало бях извадила един лек костюм с панталон, какъвто носех в съда, докато работех при съдията, но реших, че изглежда прекалено делови. Исках семейство Крамър да се чувства непринудено в мое присъствие — да видят у мен малката сестричка на Мак, да ме харесат, да пожелаят да ми помогнат, затова реших да си сложа памучен пуловер с дълги ръкави, дънки и сандали. Като талисман за късмет си сложих верижката, която Мак ми бе подарил за шестнадесетия ми рожден ден. На нея имаше две висулки — едната изобразяваше кънки за лед, а другата футболна топка, в чест на двата ми любими спорта.

Когато Гюс Крамър ми се представи и ме покани вътре, ми се стори, че съм се пренесла в миналото. Въпреки целия си успех татко така и не успя да убеди баба да се премести от апартамента си в Джаксън Хайтс, Куинс. Този апартамент бе обзаведен със същите меки мебели, изработен на машина персийски килим и маси с кожени плотове като нейния. Единствената вещ, която не подхождаше на стаята, бе стъклената масичка за кафе.

Първото впечатление, което добих за Гюс и Лил Крамър, бе, че това са хора, които след многото години заедно започват да си приличат. Нейната стоманеносива коса бе с точно същия оттенък като неговата. И двамата бяха малко по-ниски от средния ръст, с набити фигури. Очите им бяха еднакво сини и нямаше как да сбъркам бдителното изражение на лицата им, когато ме удостоиха с неохотна усмивка.

В действителност ролята на домакин пое не някой от тях, а третият човек в стаята.

— Госпожице Макензи, много се радвам да се запознаем. Аз съм Хауърд Алтман, мениджърът на „Олсен Пропъртис“. Когато брат ви изчезна, все още не бях на сегашната си работа, но знам колко разтревожен беше господин Олсен от самото начало. Защо не седнем и не ви оставим да ни обясните как можем да ви бъдем полезни?

Почувствах негодуванието на Крамърови, когато Алтман зае централната роля, но самата аз се почувствах облекчена, защото това ми даде възможност да започна по-лесно с предварително подготвената си реч. Седнах на ръба на най-близкия стол и насочих думите си към него:

— Както очевидно сте чули, моят брат, Мак, изчезна преди десет години. Оттогава просто не е имало и следа от него. Той обаче ни се обажда всяка година на Деня на майката, както направи и сега, преди няколко дни. Докато разговаряше с майка ми, вдигнах телефона и се заклех, че ще го намеря. По-късно същия ден той е отишъл в „Свети Франциск“ — църква в нашия квартал, където чичо ми е свещеник, и е оставил бележка, с която ме предупреждава да стоя настрана. Ужасно се боя, че Мак може да е в някаква беда и се срамува да ни помоли за помощ.

— Бележка! — Възклицанието на Лил Крамър ме накара да млъкна. Останах слисана, когато видях как бузите й пламват и несъзнателния жест, с който тя посегна и сграбчи ръката на съпруга си. — Искате да кажете, че е отишъл в „Свети Франциск“ и е оставил бележка за вас? — попита тя.

— Да, на литургията в единадесет часа. Защо това ви изненадва, госпожо Крамър? Знам, че през всички тези години са излизали статии за изчезването на брат ми, отбелязва се също, че той се свързва с нас.

Гюс Крамър отговори вместо жена си.

— Госпожице Макензи, съпругата ми винаги се е чувствала ужасно заради брат ви. Той бе един от най-приятните и възпитани младежи, които сме имали в тази сграда.

— Точно това каза и господин Олсен — подкрепи го Хауърд Алтман. А после се усмихна. — Госпожице Макензи, позволете ми да ви обясня. Господин Олсен е напълно наясно с капаните, които в наше време са заплаха за младите хора — дори за онези, които са природно надарени в интелектуално отношение. Той винаги идваше да поздрави новите студенти. От години вече не го прави, но ми е разказвал колко силно впечатление са му направили родителите ви и брат ви. И нека ви кажа, семейство Крамър винаги са били особено бдителни по отношение на прекомерната употреба на алкохол или още по-лошо, на наркотици. Ако брат ви е имал подобен проблем, той не е започнал или продължил под този покрив.

Тези думи излизаха от устата на човек, който дори не бе познавал Мак, а само бе слушал за него от другите. Посланието бе пределно ясно: не търси проблема на брат си тук, госпожице.

— Не съм имала намерение да намеквам, че пребиваването на Мак тук може да е подбудило по някакъв начин изчезването му. Но положително разбирате, че ми изглежда разумно да започна търсенето от последното място, където са го видели. Братът, когото познавах, никога не би причинил на майка ми, баща ми и мен цялата тъга и болка, с които живеем от десет години. — Почувствах как очите ми се наливат със сълзите, винаги готови да бликнат, докато се поправях: — Искам да кажа болката, с която майка ми и аз продължаваме да живеем и днес. Може би вече знаете, че баща ми бе една от жертвите на единадесети септември.

— Брат ви изобщо не приличаше на човек, който ще изчезне просто така, без да има някоя наистина важна причина — съгласи се Гюс Крамър.

Гласът му беше искрен, но забелязах погледа, с който стрелна жена си, както и че тя нервно хапеше устните си.

— Някога замисляли ли сте се над възможността брат ви да е получил мозъчен кръвоизлив или някакво друго физическо заболяване, което да е предизвикало пристъп на амнезия или дори на частична амнезия? — попита Хауърд Алтман.

— Обмисляла съм всички възможности — отвърнах. Посегнах към чантата на рамото си и извадих тетрадка и химикалка. — Господин и госпожо Крамър, знам, че са изминали десет години, но мога ли да ви помоля да ми кажете какво си спомняте за всичко, което Мак е казал или направил и което би могло да се окаже важно? Искам да кажа, понякога се сещаме за неща, за които не сме си спомнили предния път. Може би, както предположи господин Алтман, Мак е имал някакъв пристъп на амнезия. Изглеждал ли е обезпокоен, разтревожен или така, сякаш не се чувства добре физически?

Докато задавах тези въпроси, си спомних как, след като от полицията се отказаха от опитите си да открият Мак, баща ми нае частния детектив Лукас Рийвс да продължи издирването. През последните няколко дни четях и препрочитах всяка дума от бележките му. Всичко, което му бяха казали Крамърови, ми беше подръка.

Слушах как госпожа Крамър отначало колебливо, а после ентусиазирано ми разказва как Мак бил от онези младежи, които винаги й държали вратата отворена, винаги си слагали мръсните дрехи в коша и неизменно почиствали след себе си.

— Никога не съм го виждала да изглежда обезпокоен — допълни тя.

За последен път го видяла, когато почиствала апартамента, който делял с още двама студенти последна година.

— И двете момчета ги нямаше. Той работеше на компютъра в стаята си и ми каза, че прахосмукачката няма да му пречи. Такъв беше той. Сговорчив. Приятен. Учтив.

— По кое време беше това? — попитах.

Тя присви устни.

— Мисля, че около десет сутринта.

— Точно тогава беше — бързо потвърди Гюс Крамър.

— И никога ли не го видяхте след това?

— Видях го да излиза от блока към три часа. Прибирах се от зъболекаря. Тъкмо пъхах ключа в ключалката на апартамента ни. Гюс ме чу и дойде да ми отвори. И двамата видяхме как Мак слиза по стълбите. Помаха ни, докато минаваше през фоайето.

Видях я как поглежда към съпруга си за одобрение.

— С какво беше облечен Мак, госпожо Крамър?

— С дрехите, които носеше и сутринта. Тениска, дънки и гуменки и…

— Лил, пак се обърка. Мак носеше яке, панталони и отворена на врата спортна фланелка, когато излезе — остро я прекъсна Гюс Крамър.

— Точно това имах предвид — изрече припряно тя. — Просто постоянно го виждам с онази тениска и дънните, защото с тях беше облечен, когато двамата си поговорихме онази сутрин. — Лицето й се разкриви конвулсивно. — Двамата с Гюс нямаме нищо общо с изчезването му — извика тя. — Защо ни измъчвате така?

Докато се взирах в нея, си спомних какво бе написал Лукас Рийвс, частния детектив, в досието — че Крамърови били нервни, тъй като се бояли да не загубят работата си заради изчезването на Мак. Сега, почти десет години по-късно, не вярвах, че може това да е причината.

Двамата бяха нервни, защото криеха нещо. Сега се опитваха да уеднаквят историите си. Преди десет години госпожа Крамър бе казала на Рийвс, че когато видяла Мак, той тъкмо излизал от сградата, а съпругът й бил във фоайето.

В този момент бях готова да заложа живота си, че никой от тях не е виждал Мак да излиза от тази сграда. А дали наистина бе излязъл от нея? Този въпрос премина през съзнанието ми съвсем набързо, преди да отхвърля подобен вариант като невъзможен.

— Знам, че е минало много време — казах, — но ще бъде ли възможно да видя апартамента, в който е живял брат ми?

Видях, че въпросът ми ги изненада. Този път и двамата Крамър погледнаха към Хауърд Алтман в очакване да получат инструкции.

— Апартаментът, разбира се, е бил наеман многократно след изчезването на брат ви — рече той, — но тъй като наближава краят на семестъра, много от студентите вече са си тръгнали. Какво е положението в 4 Г, Лил?

— Двамата, които живеят в по-голямата стая, си заминаха. Уолтър Канън е в старата стая на Мак, но и той си тръгва днес.

— В такъв случай може би бихте могли да позвъните по телефона и да попитате дали госпожица Макензи може да разгледа жилището? — предложи Алтман.

Няколко мига по-късно вече се изкачвахме по стълбището към четвъртия етаж.

— Студентите нямат нищо против да се катерят по стълбите — каза ми Алтман. — Трябва да призная, че самият аз съм много доволен, задето не ми се налага да тичам нагоре-надолу по тях всеки ден.

Уолтър Канън бе двадесет и две годишен младеж с ръст метър и деветдесет, който прие извиненията за натрапването ми с махване на ръка.

— Просто се радвам, че не дойдохте преди един час — каза той. — Нещата ми бяха разпилени навсякъде. — И обясни, че се връща в родния си Ню Хампшир за лятната ваканция, преди да започне юридическото училище през есента.

Той е на същия етап от живота си, на който беше и Мак, когато изчезна, помислих си тъжно.

Апартаментът не отговаряше на неясния спомен, който пазех от него. Малък коридор, сега претъпкан с багажа на Канън, кухня, разположена непосредствено срещу входната врата, коридор надясно с дневна и спалня отстрани и баня на отсрещния край. Отляво на първия коридор имаше втора баня, а зад нея се намираше стаята, в която бе живял Мак. Без да слушам коментарите на Алтман колко добре бил поддържан апартаментът, влязох в помещението, което преди десет години е било спалня на Мак.

Стените и таванът бяха боядисани в бледокремаво. На леглото бе метната лека покривка на цветя. Пред двата прозореца висяха подобни по десен пердета. Гардероб, бюро и един удобен фотьойл допълваха обзавеждането. Сиво-син килим покриваше пода от едната стена до другата.

— Този апартамент, също както останалите, когато ги освободят, незабавно ще бъде боядисан наново — говореше Алтман. — Килимът, покривката и завесите ще бъдат изпрани. Гюс Крамър ще се погрижи кухнята и баните да са в безупречно състояние. Ние много се гордеем с квартирите, които предлагаме.

„Мак е живял тук цели две години“ — помислих си аз. Представих си, че е изпитвал към това място същите чувства, които изпитвах аз към своя апартамент. Негово собствено кътче. Можеше да става рано или късно, да чете или да не чете, да вдига телефона или да не го вдига. Вратата на гардероба бе отворена и, разбира се, сега той беше празен.

Спомних си твърдението на Крамър, че брат ми е носел яке, отворена на врата фланелка и панталон, когато е излязъл.

„Какво беше времето онзи ден?“ — запитах се. Дали е бил някой от онези студени майски следобеди като миналата неделя? Или е било много топло и излизането на Мак в три часа с яке означаваше нещо? Любовна среща? Отиване с колата до дома на някое момиче в Кънектикът или Лонг Айлънд?

Странно, но както стоях в тази стая десет години по-късно, изведнъж усетих присъствието му. Мак винаги бе така сговорчив. В кръвта на татко бе състезанието, стремежът незабавно да навлезе в някоя ситуация и с абсолютна точност да се ориентира и да направи преценката си. Знам, че и аз съм такава. В това отношение Мак приличаше повече на мама. Той винаги бе готов да отстъпи на другите. Също като нея, ако осъзнаеше, че го използват или се отнасят нечестно с него, той нямаше да направи скандал, а просто щеше да се дистанцира, да се отдръпне от ситуацията. Струва ми се, че сега мама правеше точно това — тя приемаше бележката, оставена от Мак в кутията за дарения, като плесница в лицето.

Отидох до прозореца, опитвайки се да видя това, което бе видял той. Знаейки колко много обичаше да стои до прозорците в апартамента в Сътън Плейс и да изучава панорамата, Ийст Ривър с лодките и катерите, светлините на мостовете, самолетите, които излитаха и кацаха на летище „Ла Гуардиа“, бях сигурна, че се е взирал често през тези прозорци към Уест Енд Авеню, към тротоарите, пълни с хора, към многобройните автомобили, които задръстваха улиците.

Сънят, в който го бях видяла онзи път след среднощното му обаждане в Деня на майката, отново изплува в съзнанието ми. Отново вървях по някаква тъмна пътека, изпълнена с отчаяно желание да намеря Мак.

И той отново ме предупреждаваше да не се приближавам.