Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (19)

19.

Късно в сряда следобед и до късно вечерта студенти от Нюйоркския университет с мрачни лица обикаляха Гринич Вилидж и Сохо, разлепяйки афиши по стените на магазините, телефонните будки и дърветата с надеждата, че някой може да разпознае Лайза, или Лизи, Андрюс и да даде информация, която би довела до намирането й.

Снимката, направена от съквартирантката й само преди няколко дни — усмихнатата Лизи — заедно с описание на височината и теглото й, както и адресът на „Бараката“, времето, по което бе излязла оттам, и адресът на апартамента й, накъдето би трябвало да се е отправила след това, заедно със съобщението за петдесетте хиляди долара, предложени от баща й и от Никълъс Демарко, до едно бяха поместени на афиша.

— Обикновено не даваме толкова много информация, но сега сме се отказали от всички спирачки — обясни капитан Ахърн на брата на Лизи в девет часа вечерта в сряда. — Но, Грег, ще бъда откровен с теб. Истината е, че ако Лизи е била похитена, шансовете ни да я намерим жива и здрава намаляват с всеки изминал час.

— Знам. — Грег Андрюс се бе отправил към полицията, след като бе дал на баща си силно успокоително и го бе заставил да си легне в стаята за гости в апартамента си. — По дяволите, Лари, чувствам се толкова безпомощен. Какво мога да направя? — Прегърби се обезсърчено на стола си.

Капитан Ахърн се наведе през бюрото към Грег. Изражението му бе сериозно.

— Можеш да бъдеш опора на баща си и да се грижиш за пациентите си в болницата. Остави другото на нас, Грег.

Младият мъж се постара да си придаде спокоен вид,

— Ще се опитам. — Изправи се бавно, като че ли всяко движение му струваше огромно усилие. Посегна към вратата на кабинета на Ахърн, а после се обърна.

— Лари, ти каза „ако Лизи е била похитена“. Моля те, не губи време да мислиш, че тя преднамерено би ни подложила на тази агония.

Той отвори вратата и се озова лице в лице с Рой Барът, който тъкмо се канеше да влезе в кабинета на началника си. Барът бе чул думите на Андрюс и бе осъзнал, че те почти буквално повтарят онова, което Каролин Макензи бе казала за брат си преди два дни. Изтиквайки от ума си това съвпадение, той поздрави Андрюс, а после влезе в кабинета на Ахърн.

— Привършихме с лентите — докладва той кратко. — Искаш ли да ги видиш, Лари?

— Да — отвърна Ахърн, загледан след отдалечаващата се фигура на Грег. — Как мислиш, дали ще има полза, ако позволим на брат й да ги изгледа заедно с нас?

Барът бързо се извърна, за да проследи погледа на началника си.

— Може би. Ще го спра, преди да се е качил на асансьора.

Детективът настигна Грег, който тъкмо натискаше бутона на асансьора с всичка сила, и го попита дали ще ги придружи до стаята на техниците по-нататък по коридора.

— Доктор Андрюс — обясни той, — записите, направени в понеделник вечер от охранителните камери в „Бараката“, са увеличени кадър по кадър, за да се опитаме да разпознаем някого, който се е притискал по-близо до Лизи на дансинга или е бил сред последните, които са си тръгнали.

Без да каже нито дума, Грег кимна, последва Барът и Ахърн към стаята на техниците и седна на един стол. Докато лентата се въртеше, Барът, който вече я бе изучавал два пъти, осведомяваше накратко Грег и Ахърн за подробностите.

— С изключение на младежите, с които е седяла цялата вечер, няма нищо, което да изглежда от значение. Приятелите й са единодушни, че Лизи не се е отделяла от тях, с изключение на петнадесетте минути, които е прекарала с Демарко на неговата маса, или когато е била на дансинга. След като останалите от компанията си тръгнали в два часа, тя е танцувала и се е върнала на масата чак когато музикалната група също е започнала да се приготвя да си върви. Дотогава не били останали почти никакви клиенти, затова имаме няколко ясни кадъра с нея, преди да излезе сама.

— Може ли да върнете кадъра, на който Лизи седи на масата? — помоли Грег. Гледката на сестра му на записа предизвика тъга в сърцето му.

— Разбира се. — Барът превъртя касетата. — Забелязвате нещо, което сме пропуснали ли, докторе? — попита той, опитвайки се да запази гласа си безстрастен.

— Изражението на Лизи. Докато танцуваше, се усмихваше, а само я погледнете сега. Изглежда замислена, толкова тъжна. — Замлъкна за миг. — Майка ни почина преди две години и Лизи много трудно преодоля болката от тази загуба.

— Грег, смяташ ли, че това душевно състояние може да е предизвикало временна амнезия или пристъп на страх, който да я накара да избяга? — Въпросът на Ахърн бе прозорлив и изискваше недвусмислен отговор. — Съществува ли такава възможност?

Грег Андрюс вдигна ръце и ги притисна към слепоочията си, като че ли се опитваше да стимулира мисловния си процес.

— Не знам — рече той най-после. — Просто не знам. — Поколеба се и продължи: — Но ако трябва да заложа главата си, както и главата на Лизи, бих се заклел, че не се е случило по този начин.

Барът превъртя касетата на бърз кадър напред.

— Добре. Когато камерата попада върху нея през този последен час, тя нито веднъж не държи чаша в ръката си, което подкрепя думите на сервитьора и бармана — че е изпила само няколко чаши вино за цялата вечер и не е била пияна, когато си е тръгнала. — Изключи устройството. — Нищо — рече с отвращение.

Грег Андрюс се изправи.

— Сега ще се прибера вкъщи — заяви с напрегнат глас. — Имам операция утре сутрин и трябва да поспя.

Барът изчака Андрюс да се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, след което се изправи и се протегна.

— И на мен би ми дошло добре да поспя малко, но отивам в „Бараката“.

— Смяташ ли, че Демарко ще се появи там тази вечер? — попита Ахърн.

— Предполагам, че да. Той е наясно, че клубът ще бъде пълен с наши хора, а и е достатъчно умен да си дава сметка, че днес ще е голяма вечер за заведението. Цял куп клиенти ще искат да влязат просто от любопитство, а и разбира се, така наречените знаменитости — онези, по-незначителните — ще се струпат там, защото знаят, че ще е пълно с журналисти и фотографи. Имай ми доверие. Цялата измет ще е на линия.

— Разбира се. — Ахърн се изправи. — Не знам дали си проверявал, след като се върна, но проследяването на телефона на Лизи показва, че който и да я е отвел, се е движил целия ден напред-назад из Манхатън. Демарко се е върнал от Южна Каролина едва тази сутрин, така че ако го е направил той, значи има съучастник в Ню Йорк.

— Би било много успокоително да си мисля, че момичето е откачило и точно то скита из цял Манхатън — подметна Барът, докато посягаше към сакото си. — Но не вярвам да се окаже така. Смятам, че който и да я е хванал, вече я е захвърлил някъде и е достатъчно умен да си дава сметка, че когато телефонът е включен, можем да засечем района и да започнем да го претърсваме.

— И достатъчно умен, за да е наясно, че като разнася клетъчния й телефон напред-назад, това дава възможност все още да я смятаме за жива. — Ахърн изглеждаше замислен. — Проверили сме Демарко толкова основно, че знаем кога са му паднали млечните зъби. Нищо в миналото му не подсказва, че е склонен да извърши нещо такова.

— Успяхме ли да намерим нещо в досиетата на другите три момичета, които са изчезнали там?

— Нищо, което да не сме разследвали тогава. Проверяваме извлеченията на кредитните карти от понеделник вечер, за да видим дали няма да съвпаднат някои от клиентите на „Бараката“ с имената на хората, били в съответните барове в тези случаи.

— Аха. Е, до скоро, Лари.

Ахърн измери с изучаващ поглед лицето на Барът.

— Имаш някого наум — някой друг освен Демарко, нали, Рой?

— Не съм сигурен. Дай ми време да помисля — отвърна Барът уклончиво. Ахърн обаче знаеше, че подчиненият му наистина си има нещо наум.