Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (38)

38.

Придружен от своя адвокат Пол Мърфи, в четвъртък следобед Ник Демарко се върна в детективския отдел към кабинета на окръжния прокурор. Този път атмосферата в кабинета на капитан Ахърн излъчваше неприкрита враждебност. Нямаше ръкостискания, никакви кратки изрази на благодарност, задето незабавно се е отзовал на телефонното обаждане, което изискваше идването му колкото се може по-скоро.

Ник обаче си имаше други грижи, които да ангажират вниманието му. Рано във вторник сутринта след ужасеното обаждане на майка му, че баща му е бил откаран по спешност в болницата с болки в гърдите, Ник бе отлетял за Флорида. Когато пристигна, изследванията вече бяха направени и бяха отрицателни, но въпреки това задържаха баща му в болницата, за да са сигурни, че няма да получи сърдечен удар. Когато Ник влезе в отделението, майка му се хвърли в прегръдките му и го притисна с всичка сила към себе си.

— О, Ник, помислих, че сме го загубили! — извика тя.

Баща му — по-възрастно копие на самия Ник — облегнат на възглавниците, с бледо лице, кислородна тръбичка в ноздрите и венозна система на ръката, бе очевидно нещастен.

— Ник, ненавиждам болниците — бе неговият поздрав към сина му, — но може би не е чак толкова зле, че се случи това. В линейката си мислех за всички неща, които ми се искаше да ти бях казал, но майка ти не ми даваше. Сега най-после ще ги чуеш. На шейсет и осем години съм. Работя от четиринадесетгодишен. Сега за пръв път в живота си се чувствам безполезен и това не ми харесва.

— Татко, купих ти цял ресторант, който да управляваш — възрази Ник. — Ти всъщност реши да се оттеглиш.

— О, да, наистина купи ресторант тук, но трябваше да знаеш, че това не е за мен. Тук не съм на мястото си. Направо се поболявам, като те гледам как пръскаш пари за тези скъпи места и скъпа храна. Виждал съм как такива заведения идват и си отиват едно след друго. Направи услуга на самия себе си и го продай или поне включи в менюто някои основни храни, които хората да могат да си поръчат, когато искат нещо друго, освен гъши дроб и хайвер.

— Доминик, не се вълнувай — примоли се майката на Ник.

— Трябва да се вълнувам. Трябва да махна от гърдите си тази тежест, преди наистина да получа сърдечен удар. „Ерген на месеца“! Беше направо отвратително да те гледам колко си доволен. Човек би си помислил, че си получил медал за храброст. Докато все още съм тук, за да ти го кажа, зарежи тая работа.

— Татко, чувам те. И независимо дали ми вярваш или не, този път наистина те слушам. Кажи ми, какво искаш? Какво мога да направя, за да си щастлив?

— Не искам да играя голф, нито да седя в някакъв скъп офис, където може да ме прасне по главата някоя топка за голф, защото сме близо до шестнадесетата дупка.

— Татко, всичко това може да се уреди съвсем лесно. Какво още?

Дори сега, два дни по-късно, Ник не бе успял да преодолее презрението, което прочете в очите на баща си.

— Ти си на тридесет и две години. Слез на земята. Бъди синът, с когото да се гордеем. Спри да скиташ с жени, които срещаш в клубовете. Всъщност престани да се занимаваш с тези клубове, откажи се да ги превръщаш в свой бизнес! Здравата ще загазиш. Намери си някое хубаво момиче. С майка ти сме почти на седемдесет. Бяхме женени от петнадесет години, преди Бог да ни дари със син. Не ни карай да чакаме още петнадесет години за внук!

Всичко това преминаваше през главата на Ник, докато двамата с адвоката му се наместваха на твърдите неудобни столове пред бюрото на капитан Ахърн. Детективите Барът и Гейлър седяха от двете страни на капитана.

„Наказателен взвод“ — помисли си Ник. Един поглед към адвоката му показа, че и на него му минават същите мисли.

— Господин Демарко — започна Ахърн, — не ни казахте, че имате мерцедес седан 550, който използвате само когато ви кара шофьорът ви.

Ник се намръщи.

— Един момент. Ако не греша, вие попитахте какви коли карам. Аз никога не карам седана. Когато съм сам, винаги карам или колата с подвижния покрив, или джипа.

— Не споменахте и нищо за шофьора си.

— Не мислех, че има причина да го споменавам.

— Не сме съгласни с вас, господин Демарко — рече Ахърн. — Особено, при положение че вашият шофьор, Бени Сепини, има дълго криминално досие.

Без да поглежда към адвоката си, Ник знаеше какво си мисли Пол Мърфи: „Защо клиентът ми не ме е уведомил за това?“.

— Бени е петдесет и осем годишен — отговори Ник на Ахърн. — Като дете животът му вкъщи е бил ужасен и в младежките си години се е забъркал с някаква улична банда. На седемнадесет е бил съден като възрастен и изпратен в затвора за кражба с взлом. Лежал е там пет години. Това се е случило преди тридесет и пет години. Когато баща ми се оттегли преди пет години, Бени започна да работи за мен. Той е добър и честен човек.

— Преди десет години бившата му съпруга не е ли поискала ограничителна заповед срещу него? — попита с леден тон Ахърн.

— Първата съпруга на Бени почина млада. Втората се опита да го накара да подпише, че се отказва от апартамента им. Обвинението беше изфабрикувано и скалъпено отвсякъде и тя го оттегли в мига, в който получи апартамента.

— Аха. Господин Демарко, често ли обикаляте Гринич Вилидж през деня?

— Не, естествено. Аз съм бизнесмен.

— Някога виждали ли сте Лизи Андрюс преди понеделник вечер миналата седмица?

— Доколкото знам, абсолютно не.

— Позволете ми да ви покажа една ваша снимка, господин Демарко. — Ахърн кимна на Барът, който бутна няколко от увеличените копия на снимките, които съквартирантката на Лизи бе направила, по бюрото към Ник и Мърфи.

— Разпознавате ли човека, който стои на заден план на втората снимка? — попита Барът.

— Разбира се, че съм аз — тросна се Ник. — Спомням си този ден. Имах среща с един агент по недвижими имоти. Обядвахме заедно. Интересувам се от закупуване на недвижима собственост в района, където се разработват старите железопътни линии. Веднъж започне ли това развитие, цената на имотите наоколо ще хвръкне до небето. В онзи ден всички папараци се бяха натрупали там, затова отидох да видя какво става. Оказа се, че минават Брад Пит и Анджелина Джоли.

— Къде обядвахте?

— В „Каза Флоренца“, зад ъгъла вдясно от мястото, където е направена тази снимка.

— Значи твърдите, че не сте видели как приятелката на Лизи Андрюс я снима?

— Не само го твърдя, наистина не съм я видял — отвърна Ник разпалено.

— Пазите ли сметката от този обяд? — попита Гейлър с тон, който подсказваше, че ще остане изненадан, ако наистина съществува такава сметка.

— Не. Агентът по недвижими имоти се опитва да ме убеди да купя нещо, затова плати той. Ако успее, комисионата му ще му осигури бензин за колата за дълго време.

— А колко време още вие самият ще можете да наливате бензин в своите коли, господин Демарко? — попита Ахърн. — В момента финансите ви са доста изтънели, нали така?

— Какво общо имат бизнес делата на господин Демарко с нашето присъствие тук? — намеси се Пол Мърфи.

— Може би нищо — отговори Ахърн. — А може би много. Ако държавата реши да му вземе разрешителното за сервиране на алкохол в „Бараката“, не мисля, че клиентът ви ще успее да си плаща сметките, като продава сладолед на клечка. А повярвайте ми, ние ще намерим причина да накараме да го вземат, ако дори само заподозрем, че господин Демарко не е напълно искрен с нас.

Сетне се обърна към Ник:

— Имате ли номера на семейство Макензи в дома им в Сътън Плейс? Този номер го няма в указателя.

— Стига да не са го променили, съм сигурен, че го имам някъде. Спомням си, че позвъних на госпожа Макензи, когато съпругът й загина на единадесети септември.

— Смятате ли, че Лизи Андрюс е мъртва?

— Надявам се, че не. Това би било трагедия.

— Знаете ли дали е все още жива?

— Що за невероятен въпрос ми задавате?

— Ник, тръгваме си. — Пол Мърфи стана на крака.

Ахърн не му обърна внимание.

— Господин Демарко, притежавате ли клетъчен телефон, който да не е регистриран на ваше име, с предплатени карти — от онези, които използват комарджиите и тия, дето се мислят за много умни?

— Това е прекалено! Повече няма да слушаме вашите евтини инсинуации! — изкрещя Мърфи.

Лари Ахърн сякаш не го чу.

— А вашият шофьор с тежка съдба също ли има такъв телефон, господин Демарко? И ако има, дали се е отзовал на вашето паническо обаждане да изнесе Лизи от апартамента ви в Трибека? И ако не е била вече мъртва, дали не е решил да я задържи някъде за свое собствено удоволствие? И ако случаят е такъв, държи ли ви в течение за нейното състояние?

Ник, свил ръце в юмруци, почти бе стигнал до вратата, когато го настигна последният въпрос на Ахърн:

— Или защитавате своя съквартирант от колежа, Мак Макензи? Или може би помагате на красивата му сестра да го защити? В петък вечерта сте имали малко тет-а-тет с нея, нали така?