Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where Are You Now?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
orlinaw (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Къде си сега?

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-956-4

История

  1. — Добавяне

46.

В петък вечер бях спала съвсем малко и обаждането на детектив Барът в шест часа сутринта унищожи всяка надежда да успея отново да заспя поне за още няколко часа.

„Защо Барът толкова се интересува какво се е случило с джипа на Мак?“ — запитах се, докато връщах слушалката на мястото й и ставах от леглото. Както обикновено бях оставила прозорците на спалнята си отворени и сега прекосих стаята на пръсти, за да ги затворя. Слънцето вече се бе издигнало над Ийст Ривър и обещаваше прекрасен ден. Вятърът бе хладен, но усещах, че този път синоптиците са прави — времето щеше да бъде топло и слънчево, около двадесет и един градуса по обяд. Накратко, идеално време за края на май, което означаваше, че хората, които все още не са се запътили към летните си вили, масово се преселват натам в същия този миг. Обитателите на Сътън Плейс, които нямаха втора къща в Хамптънс, почти задължително имаха такава на Кейп, в Нантъкет или в Мартас Винярд — изобщо някъде.

Татко никога не бе желал да е прикован към един-единствен ваканционен дом, но преди изчезването на Мак задължително прекарвахме август извън Ню Йорк. Най-любимият ми спомен бе от годината, когато татко нае една вила в Италия, на половин час път от Флоренция. Беше вълшебен месец, още повече, защото това бе последният път, когато всички бяхме заедно.

Мисълта ми рязко се върна към настоящето. Защо Барът ми се обади с въпрос за джипа на Мак?

Нашият гараж е сравнително малък — само за автомобилите на обитателите на сградата плюс десет допълнителни за посетители. Татко бе купил джипа за Мак само една седмица преди изчезването му. Мак го бе паркирал в един гараж в Уест Сайд, близо до апартамента си. След като минаха две седмици от изчезването му, татко взе резервните ключове и докара джипа обратно. Спомням си, че Мак очевидно го бе карал при лошо време, защото отстрани и на постелката на шофьорското място имаше кални пръски. Татко плати на един от хората в гаража да почисти и той свърши страхотна работа — толкова страхотна, че когато ченгетата решиха да проверят колата за отпечатъци, не намериха нищо.

Когато я откраднаха, татко бе сигурен, че някой от пазачите в гаража я е видял и е решил да я открадне. Докрай смяташе, че завързаното момче е било съучастник на крадците, но нямаше доказателства, а и младежът напусна скоро след това.

Защо Барът ми се обади да пита за джипа на Мак?

Този въпрос продължаваше да се върти в главата ми, докато си правех кафе и си пържех бъркано яйце. Журналистите продължаваха да се тълпят пред вратата и аз хвърлих поглед към тях, докато се хранех. Таблоидите не преставаха да разнищват изчезването на Лизи Андрюс и спекулираха с участието на Мак в него. Обвинението на Аарон Клайн, че Мак е убил майка му, за да вземе касетите със своите записи, все още бе гореща история. Сега на трета страница се мъдреше снимката на Мак от годишника в колежа, но обработена, за да покаже как би изглеждал той днес. Разгледах я, опитвайки се да не заплача. Лицето на Мак бе малко по-пълно, линията на косата му бе повдигната по-високо, а усмивката му бе загадъчна. Зачудих се дали Елиът получава същите вестници и ако е така, дали мама ги е видяла.

Както я познавах, тя със сигурност би настояла да ги види. Замислих се за това, което ми каза Елиът в офиса на Търнстън Карвър — как мама открай време била убедена, че изчезването на Мак е следствие на някакъв душевен срив. Сега се запитах дали е възможно да е права и ако е така, дали Мак може да е откраднал собствения си автомобил? Тази перспектива ми изглеждаше толкова невероятна, та осъзнах, че клатя глава.

— Не, не, не — казах на глас.

„Но нали говорих с него преди две седмици — признах сама пред себе си. — И той наистина остави онова съобщение за чичо Дев. Единственото рационално обяснение за поведението на Мак е, че е лишен от разум. Мама се бои, че ако е виновен за изчезването на Лизи Андрюс и ченгетата го открият, може да го застрелят, ако окаже съпротива при арестуването си. Това дали е вероятно или възможно?“ — зачудих се.

Нито мама и татко, нито аз бяхме забелязали някаква промяна в поведението на Мак преди изчезването му, но може би някой друг бе забелязал. „Може би госпожа Крамър?“ — запитах се. Покрай чистенето и прането тя редовно влизаше в апартамента му. По време на срещата ни изглеждаше толкова нервна. Дали бе видяла в мен някаква заплаха? „Може би, ако успея да я намеря сама, без съпругът й да е наоколо, ще мога да я накарам да ми каже истината“ — помислих си.

Брус Гълбрайт ненавиждаше Мак. Какво се бе случило помежду им, за да доведе до такава омраза? Ник бе казал, че Барбара била луда по Мак. „Дали Брус просто ревнува, или се е случило нещо, което подхранва гнева му дори и сега, след десет години?“

Тази линия на разсъждения ме накара да се замисля пътуването на доктор Барбара Хановер Гълбрайт до Мартас Винярд да види болния си баща. Зачудих се колко дълго възнамерява да остане там. Спомних си, че Брус Гълбрайт ми бе отказал разпалено, когато му казах, че искам да говоря с нея. Хрумна ми, че може да я е накарал да напусне града, за да предотврати срещата помежду ни или възможността полицейското разследване да се насочи към нея. „Нейното име се споменава в папката на Мак като близка приятелка“ — напомних си.

Поставих няколкото мръсни чинии в миялната машина, отидох в кабинета на татко и включих компютъра, за да видя дали мога да открия адреса и телефонния номер на баща й в Мартас Винярд. Във Винярд имаше регистрирани няколко семейни двойки с името Хановер — Джуди и Сид, Франк и Натали и един Ричард Хановер. Знаех, че майката на Барбара е починала точно когато тя е завършвала колежа, затова рискувах и набрах номера на Ричард Хановер.

Един мъж вдигна след първото позвъняване. Гласът бе на възрастен човек, но определено звучеше бодро. Бях планирала какво ще кажа и сега го изрекох:

— Обаждам се от „Клуни Флауърс“ в Ню Йорк. Искам да потвърдя адреса на Ричард Хановер. Мейдън Пат номер единадесет, нали така?

— Да, но кой ми изпраща цветя? Нито съм болен, нито умрял, нито пък имам рожден ден. — Изглеждаше здрав и в добро настроение.

— О, боя се, че съм сбъркала — изрекох бързо. — Доставката е за госпожа Джуди Хановер.

— Няма нищо. Следващия път може да са за мен. Приятен ден.

Когато затворих, първата ми реакция бе срам от самата себе си. Бях се превърнала в лъжкиня. Втората ми мисъл бе, че доктор Барбара Хановер Гълбрайт бе напуснала Ню Йорк не защото баща й е получил сърдечен удар, а защото не иска да е тук и да я разпитват за Мак.

Знаех какво ще направя. Взех душ, облякох се и започнах да хвърлям някои неща в чанта. Трябваше да се изправя лице в лице с Барбара. Ако мама беше права и Мак бе изперкал преди десет години, дали Барбара не бе станала свидетел на поведение, което да предполага душевно заболяване? Осъзнах, че отчаяно се опитвам да съставя защита за Мак, ако той наистина бе някъде там жив, нестабилен и извършващ престъпления.

Позвъних на клетъчния телефон на Елиът. Това, че не каза името ми и с нисък глас обеща да ми се обади, ми подсказа, че мама е наблизо.

Когато наистина ми се обади половин час по-късно, не можах да повярвам на това, което ми каза.

— Твоят детектив Барът дойде тук и поиска да говори с майка ти. Казах му, че ще повикаме адвоката си, за да присъства, но тогава Оливия му изкрещя нещо от рода на: „Не разбирате ли, че синът ми е преживял срив? Не разбирате ли, че не е отговорен за всичко това? Той е болен. Не знае какво прави“.

Устата ми бе така пресъхнала, че можех само да шепна, макар че нямаше нужда.

— Какво каза Барът?

— Записа думите на майка ти — че според нея Мак може да е душевноболен.

— Къде е мама сега?

— Каролин, тя изпадна в истерия и трябваше да повикам лекар. Той й постави инжекция, но смята, че трябва да прекара няколко дни под наблюдение. Ще я заведа в един чудесен санаториум в Кънектикът, където ще може да си почине, а също така и… ъъъ… да поговори с някой психолог.

— Къде е това място? — попитах. — Ще се срещнем там.

— „Седжуик Менър“, в Дариен. Каролин, недей да идваш. Оливия не иска да те вижда и ако настояваш да я посетиш, това само ще я наскърби. Според нея ти си предала Мак. Обещавам, че ще се погрижа за нея и ще ти се обадя веднага щом я настаня.

Не можех да направя нищо друго, освен да се съглася. Нищо не би могло да бъде по-лошо за Мак от това мама отново да заяви пред полицията убедеността си, но той е душевноболен. Когато затворих, отидох в спалнята си, извадих касетата на Мак и я пуснах, като същевременно разглеждах листчето хартия, на което бе отпечатал единадесетте думи, отправени към чичо Девън: „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“. Слушах гласа му:

— Когато и бездушната Съдба, и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба…

Можех само да си представя реакцията на Барът, ако успееше да се докопа до тази бележка и лентата, след като е чул избухването на мама. Едва си го бях помислила, когато портиерът позвъни, за да ми съобщи, че детектив Гейлър се качва нагоре.

— Съжалявам, госпожице Каролин, но той не ми позволи да съобщя за пристигането му по-рано. Показа ми съдебна заповед, която трябва да ви връчи.

Още преди да иззвъни звънецът, панически набрах номера на клетъчния телефон на Търстън Карвър — нашия криминален защитник. Той ми повтори същото, което бе казал и когато се срещнахме в офиса му — че не мога да откажа да предам на полицията нещо, щом се изисква със съдебна заповед.

Когато отворих вратата на детектив Гейлър, той ми връчи съдебната заповед. Поведението му бе професионално и безстрастно. Заповедта бе за бележката, която Мак бе оставил в кутията за дарения, и за касетата, която бях намерила в куфара му. Разтреперана от ярост, почти му ги хвърлих в лицето. Намерих известна утеха в мисълта, че вече бях направила копия и на двете.

След като детективът си тръгна, се строполих на най-близкия стол и осъзнах, че отново и отново си повтарям думите, които Мак бе изрекъл на лентата: „Аз пълня свода с горестна молба…“. Най-после станах, отидох в стаята си и изпразних чантата, която бях започнала да опаковам. Очевидно плановете ми да отида до Мартас Винярд трябваше да бъдат отложени. Така се бях съсредоточила в обмисляне какъв да бъде следващият логичен ход, който да предприема, че дори не чух звъненето на клетъчния ми телефон. Втурнах се да го вдигна. Беше Ник, който тъкмо се канеше да остави съобщение.

— Тук съм — казах.

— Добре. Щеше да се получи доста странно съобщение. Каролин — рече напрегнато той, — мисля, че трябва да го знаеш: току-що обявиха, че полицията ме смята за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. От вестниците разбирам, че другата теория на ченгетата е, че Мак се подвизава наоколо и убива хора. Реших да ти кажа, че когато бях в кабинета на окръжния прокурор в четвъртък, те дори изказаха предположението, че ти и аз може да действаме в комбина, за да защитим Мак.

Не ми даде възможност да отговоря, побърза да продължи:

— Тази сутрин летя за Флорида за втори път тази седмица. Баща ми е в болница. Вчера е получил лек сърдечен удар. Смятам да се върна утре. Ако по някаква причина не ми се наложи да остана във Флорида, съгласна ли си утре да вечеряме заедно? — И добави: — Много ми беше приятно да те видя отново, Каролин. Започвам да разбирам защо с такова нетърпение очаквах Мак да ме покани на вечеря у вас и защо не беше същото, когато малката му сестричка я нямаше там.

Отвърнах му, че се надявам баща му да се възстанови бързо и че да, утре вечер ме устройва. Задържах клетъчния телефон до ухото си няколко мига след като Ник затвори. Съзнанието ми представляваше топка от противоречиви чувства. Първата ми мисъл бе признанието пред самата себе си, че така и не бях преодоляла някогашното си увлечение по Ник, че през последната седмица непрекъснато бях чувала гласа му и си бях спомняла топлината, която изпитвах, докато седях на масата срещу него онази вечер.

Втората ми реакция бе въпросът дали Ник не си играеше с мен на котка и мишка. От кабинета на окръжния прокурор го бяха обявили за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. Знаех, че това е нещо много, много сериозно, почти равнозначно на обвинение. Полицията обаче вярваше, че е възможно той да ми помага да прикрия Мак. Ник не ми се бе обадил цяла седмица, макар че името на Мак бе във всички заглавия. Когато вечеряхме заедно, не прояви дори най-слабо разбиране към опасенията ми, че Мак може би се нуждае от помощ.

Наистина ли бяха обявили Ник за оперативно интересно лице? Или това бе просто средство, което му бяха предложили от полицията, за да притъпи подозренията ми? И дали Ник, близък приятел на своя бивш съквартирант, понастоящем превърнал се в престъпник, сега не се надяваше да използва влиянието си, за да ме убеди да предам Мак на полицията, ако отново се свърже с мен?

Поклатих глава, като че ли исках да я отърся от всички тези въпроси, но те не ме напуснаха.

Нещо още по-лошо, те не ме отвеждаха никъде.