Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (44)

44.

Рано сутринта в събота Грег Андрюс позвъни на клетъчния телефон на Лари Ахърн. Думите му се застъпваха от бързане, когато съобщи, че са видели Лизи да влиза в черен джип мерцедес през нощта на изчезването си.

— И е познавала шофьора. — Гласът на Грег бе пресипнал от умора и напрежение. — Той я е повикал по име, а тя се е качила сама в колата.

През последните единадесет или дванадесет дни, откакто съобщиха за изчезването на Лизи, Ахърн не бе спал повече от четири часа на нощ. Когато телефонът му иззвъня, той си беше у дома, потънал в тежък сън от изтощение. Сега, опитвайки се да се разсъни, той погледна към часовника.

— Грег, часът е четири и половина сутринта. Къде се намираш?

— На път към апартамента си, с мен е Зак Уинтърс — един скитник от улиците. Пиян е. Ще го оставя да си отспи у нас, а после ще го доведа да говориш с него. Убеден съм, че не знае нищо повече от това, което ти съобщих, но това е първата ни солидна следа. Кажи ми за собственика на нощния клуб — онзи, който е поканил Лизи да седне на масата му. Каква кола кара той?

„Ник Демарко е карал джип онази нощ — помисли си Ахърн. — Каза ни, че го е взел, защото е носел стиковете си за голф. Не съм сигурен дали ни спомена какъв цвят е.“ Сега, напълно буден, той седна, измъкна се от леглото и излезе в коридора, затваряйки вратата на спалнята след себе си.

— Демарко ни каза, че има поне три коли — рече той. — Ще проверим дали джипът му е черен мерцедес. Май така беше. Грег, освен това ще трябва да проверим и този свидетел. Каза, че името му е Зак Уинтърс?

— Да.

— И него ще го проверим. Внимавай, щом ще го водиш в апартамента си. Вероятно е пиянде.

— Такъв е. Но не ми пука. Може би ще си спомни нещо повече за Лизи, когато се събуди. О, Господи!

— Грег, какво става?

— Лари, заспивам на волана. Току-що за малко да ударя едно такси, което ме изпревари. Ще се видим около десет часа в твоя кабинет.

Чу се щракване и Андрюс разбра, че Грег Андрюс е изключил мобилния си телефон.

Вратата на спалнята се отвори. Жената на Лари, Шийла, която все още завързваше колана на пеньоара си, каза спокойно:

— Ще ти направя кафе, докато си вземеш душ.

Един час по-късно Лари бе в кабинета си заедно с Барът и Гейлър.

— Звучи ми съмнително — рече Барът с равен глас.

Гейлър кимна.

— Предполагам, че ако този тип, как се казваше — Зак Уинтърс, — е бил близо до „Бараката“ онази нощ, е бил прекалено пиян, за да вижда, а камо ли да чуе какво са си казали Лизи и шофьорът. Готов съм да се обзаложа на всичко, че просто се опитва да докопа наградата.

— Точно така смятам и аз — съгласи се Ахърн. — Но нека все пак го проверим. Грег каза, че ще го доведе тук към десет часа.

Гейлър се консултираше с бележките си.

— Последния път, когато Демарко беше тук, спомена, че джипът му е бил в гаража в Трибека, за да може да занесе стиковете си за голф до самолета на другата сутрин. — Погледна към Барът и Ахърн. — Неговият джип е черен мерцедес — подчерта отсечено той.

— Значи може би, след като е напуснал клуба, е отишъл в апартамента си, взел го е и е решил да се свърже с Лизи. — Устните на Ахърн бяха стиснати в твърда, тясна черта. — Смятам, че е време да притиснем Демарко и да подскажем на медиите, че го смятаме за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи.

Барът отваряше досието по случая „Макензи“.

— Чуй това, Лари. Първия път, когато бащата е дошъл тук, след като са съобщили за изчезването на сина, момчетата са записали какво е казал: „Няма причина Мак просто да реши да изчезне. Целият свят е в краката му. Завърши в челната десетка на випуска си. Юридическото училище «Дюк». Получи джип мерцедес за завършването си. Никога не е имало по-щастлив младеж от него, когато му го подарихме. Беше навъртял само неколкостотин мили, когато изчезна“.

— И какво от това? — тросна се Ахърн.

— Оставил го е в гаража, когато е изчезнал.

— Попита ли какъв цвят е бил?

— Черен. Просто се чудех дали мерцедесът все още не е любимата кола на Мак.

— Какво се е случило с този, който му е купил баща му?

— Не знам. Може би сестра му ще може да ни каже.

— Обади й се — нареди Ахърн.

— Още няма шест часа — изтъкна Гейлър.

— Ние сме будни, нали така?

— Почакай — вдигна ръка Ахърн. — Рой, помоли ли Каролин Макензи да ти даде бележката, която брат й е оставил в кутията за дарения?

— Даде ми я, когато ме посети преди две седмици. — В гласа на Барът се прокрадна отбранителна нотка. — Аз й я върнах. Представляваше само лист хартия с единадесет думи. Бяха напечатани. Мислех, че няма да ни помогне да открием нещо. Не разполагаме с отпечатъци от пръстите на брат й. Нейният чичо, свещеникът, поне един от разпоредителите, самата Макензи и майка й са докосвали бележката.

— Най-вероятно е безполезно, но искам съдебна заповед за изземването на тази бележка, както и на касетата, която онази нощ е отказала да ти даде. А сега й се обади и попитай какво се е случило с колата на брат й. Предполагам, че са я продали след година-две.

Барът си призна, че мисълта да събуди Каролин толкова рано му доставя удоволствие. Нейният отказ в понеделник вечерта да му пусне касетата или да му я даде го бе убедил, че тя без всякакво съмнение защитава брат си. Остана доволен, когато тя вдигна при първото позвъняване, което означаваше, че вероятно не е спала добре. „И ние не спим“ — помисли си той.

Разговорът му с нея продължи кратко. Когато видяха изненадата, която се появи на лицето му, Ахърн и Гейлър разбраха, че се е натъкнал на интересно развитие на нещата.

Барът затвори и каза:

— Ще се консултира с адвоката си. Ако той се съгласи, ще ни даде касетата и бележката. Сигурно сте ме чули как я уверявам, че адвокатът ще се съгласи.

— А джипът на брат й?

— Няма да повярвате. Около осем месеца след изчезването на Мак са го откраднали от гаража в сградата, в която живеят, в Сътън Плейс.

— Откраднали са го! — възкликна Гейлър.

— Откраднали ли са някоя друга кола? — припряно попита Ахърн.

— Не. Само джипа. Не е било кой знае колко трудно. На пост било едно хлапе, което след полунощ задрямало в будката и в следващия миг се събудило с торба на главата, залепена уста и приковано с белезници към стола. Когато го намерили, колата вече я нямало.

Тримата мъже се спогледаха.

— Ако Мак е откраднал собствената си кола, напълно е възможно все още да я кара — предположи Гейлър. — Мерцедесът на тъста ми е на двайсет години.

— И ако все още я кара и историята на пияндето излезе вярна, точно толкова възможно е Лизи да е потеглила с колата на Макензи, а не на Демарко — мрачно заключи Ахърн. — Добре, извадете тези заповеди. Може би лентата, която Макензи е записал с учителката си, ще ни даде нещо, с което да започнем.