Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (11)

11.

— Детектив Барът, Лизи е излязла от бара в три часа вчера сутринта — каза с уморен глас доктор Дейвид Андрюс. — Сега часът е един в сряда следобед. Няма я от тридесет и четири часа. Не би ли трябвало да проверите отново болниците? Ако има човек, който да е наясно колко претъпкани са спешните отделения, Бог знае, че това съм аз.

Бащата на Лизи седеше до малката кухненска маса в апартамента на дъщеря си с отпуснати на коленете ръце и наведена глава. Угнетен, неспал и изпълнен с все по-нарастващо отчаяние, той бе отклонил молбата на сина си да се върне с него в апартамента му и да чака за новини там. След като бе прекарал тук цялата нощ, Грег си бе отишъл у дома, за да се изкъпе и преоблече, преди да се отбие в болницата при онези от пациентите си, които се възстановяваха след операция.

Рой Барът седеше срещу бащата на Лизи от другата страна на масата. „В нощта, в която моята дъщеря отиде на бал, неговата дъщеря е излязла с приятелите си, а после е изчезнала“ — помисли си и изведнъж се почувства виновен заради собствения си късмет в сравнение с ужаса, който изживяваше човекът срещу него.

— Доктор Андрюс — отвърна той, — не трябва да се отказвате от мисълта, че е възможно Лизи да се чувства съвсем добре. Все пак е голям човек и има право на уединение.

Барът видя как лицето на доктора се втвърдява в израз на гняв и презрение. Прозвуча така, като че ли момичето е леконравно, помисли си детективът и побърза да добави:

— Моля ви, не мислете, че приемам случая с Лизи за такъв. Ние се отнасяме към изчезването й като към сериозен проблем. — Шефът на Барът, капитан Лари Ахърн, вече бе обяснил недвусмислено колко спешен е случаят.

— Тогава какво правите, за да я намерите? — Гневът се бе отлял от лицето на Дейвид Андрюс. Гласът му бе нисък и несигурен.

„Още малко, и ще изпадне в шок“ — помисли си Барът.

— Прегледахме охранителните камери на „Бараката“ и тя наистина си е тръгнала сама. Единствените хора, останали в бара, са от групата, която е свирила вечерта, барманът и охраната. Всички те се кълнат, че нито един от тях не е напускал заведението поне двадесет минути след Лизи, затова смятаме, че никой от тях не я е проследил. Според досегашните проверки всички са извън подозрение. В този момент нашите хора преглеждат всяка подробност от записите на камерите, за да видят дали няма да засечем някои евентуални подозрителни личности.

— Може би някой, който е бил в бара по-рано, я е изчакал навън да излезе. — Дейвид Андрюс знаеше, че гласът му е съвсем безизразен. „Да ме ободри ли се опитва този детектив?“ — запита се той, а после през ума му за хиляден път премина познатата мисъл: „Знам, че с Лизи се е случило нещо ужасно“.

Избута стола си назад и стана.

— Ще предложа награда от двадесет и пет хиляди долара на всеки, който ни помогне да я открием — заяви той. — Ще поместя снимката й заедно с описание на дрехите, с които е била облечена, на афиши. Вече се запознахте със съквартирантката на дъщеря ми, Кейт. Тя ще накара приятелите на Лизи да ги разлепят по всички улици от тук до бара. Все някой трябва да е видял нещо.

„Като баща и аз щях да направя абсолютно същото“ — помисли си Рой Барът, докато се изправяше на свой ред.

— Доктор Андрюс, това е много добра идея. Дайте ни снимката, която носите в портфейла си, съобщете ни също височината, теглото и цвета на косата на Лизи. Ние ще се погрижим за афишите. Ще е от голяма полза, ако са вече разлепени, когато посетителите се струпат довечера. Обещавам ви, че ще има наши хора под прикритие и в „Бараката“, и във всеки друг бар наоколо. Ще разговарят с посетителите. Ако имаме късмет, може да намерим човек, който да е видял някой да проявява интерес към нея. Предлагам обаче, сър, вие да отидете в апартамента на сина си и да си починете малко. Един от колегите ми ще ви закара.

Само преча, помисли си унило Дейвид Андрюс. Но той е прав — наистина трябва да поспя. Безмълвно кимна.

Вратата към спалнята бе отворена. Кейт Карлайсъл бе прекарала безсънна нощ и сега, след кратка дрямка, видя двамата мъже да излизат. Ръката на Барът бе стиснала доктора здраво под мишницата.

— Доктор Андрюс, добре ли сте? — тревожно попита тя.

— Доктор Андрюс отива в апартамента на сина си — обясни Барът. — Ще го придружа до долу и веднага ще се върна. Кейт, дали имате някоя скорошна снимка на Лизи? Единствената, която видях, бе тази в портфейла на доктор Андрюс, а тя е отпреди повече от година.

— Да, имам, и то съвсем прясна. Едва от миналата седмица е. Анджелина Джоли и Брад Пит минаваха през Сохо заедно с децата си и папараците ги заобикаляха отвсякъде. Казах на Лизи да се престори, че е филмова звезда, и я щракнах няколко пъти с клетъчния телефон. Една от снимките излезе страхотна. Лизи дори искаше да я постави в рамка и да ви я подари, доктор Андрюс. — Гласът й се пречупи. Кейт се изчерви, втурна се тичешком обратно в стаята, отвори едно от чекмеджетата на нощното си шкафче, грабна оттам лист хартия и изтича обратно към тях.

На снимката Лизи бе застанала в поза на фотомодел, усмихнатото й лице бе обърнато към камерата, дългата й коса се развяваше от вятъра, стройното й тяло бе извито съблазнително, а ръцете й бяха заровени дълбоко в джобовете на дънковото й яке.

Очите на Барът се преместиха от красивото момиче в центъра към минувачите на заден план. Нито едно лице не се виждаше ясно. Възможно ли бе някой от тях да е забелязал Лизи, зачуди се той. Някой хищник, който си търси момиче?

„Ще накарам да я уголемят“ — помисли си той, докато я вземаше от Кейт.

— Тази снимка е много ясна — каза на глас. — Но ви моля да ми дадете разпечатки и на другите снимки, които сте й направили. Доколкото разбирам, вечерта, когато е отишла в клуба, е носела дънково яке. На снимката също носи такова яке.

— Същото е — рече Кейт.

— Купи го преди две години, точно преди да почине майка й — обясни Дейвид Андрюс. — Към него има и пола и тя ги носеше заедно. Веднъж майка й през смях отбеляза, че от полата висят конци, а Лизи отвърна, че такава е модата. Майка й подхвърли, че ако в наши дни това се смятало за мода, било време да върнат кринолините.

Какви сълзливо-сантиментални глупости дрънкам — помисли си Дейвид Андрюс. Само преча на този детектив да си върши работата и да намери Лизи. Трябва да се разкарам оттук.

— Кейт, снимката е много хубава. Всеки ще може да разпознае Лизи по нея. Много ти благодаря.

Без да чака отговора й, той се отправи към вратата, благодарен за силната ръка, която го крепеше под мишницата. Слезе, без да каже и дума, по трите стълбища. Едва-едва забеляза, че в лицето му святка камера и някой му крещи въпроси, докато прекосяваше тротоара и полицаите му помагаха да се качи в една от колите на отдела. Напомни си да попита детектив Барът какво още би могъл да направи, за да намери Лизи. Барът затвори вратата на колата и после се наведе към прозореца.

— Доктор Андрюс, вече проверихме хората, които живеят в сградата. От охранителната камера знаем, че Лизи не е стигнала до тази врата, но тези къщи доста си приличат. Може по погрешка да е влязла в някоя друга. Ще започнем да обикаляме от врата на врата из целия квартал. Ще ни е от полза да разполагаме със снимката й.

— Защо, за бога, си мислите, че може да е сбъркала вратата? Не е била пияна, вие сам го казахте. Барманът и всички онези хора в „Бараката“ се кълнат, че е била добре, когато е излязла от онова място — напомни Дейвид Андрюс на детектива с остър глас.

На върха на езика на Барът бе да отговори, че ако не може да се докаже противното, деветдесет и девет процента от барманите са готови да се закълнат, че изчезналият клиент си е тръгнал от бара трезвен. Вместо това той каза:

— Докторе, няма да оставим нито камък необърнат. Обещавам ви.

Единственият репортер на мястото на събитието натика микрофона в лицето му, докато той се обръщаше с гръб към колата на отдела.

— Вижте — рече Барът нетърпеливо, — капитан Ахърн е свикал пресконференция за пет часа. Той е упълномощен да направи изявление. Аз не съм.

Върна се обратно във фоайето на сградата, изчака, докато репортерът и фотографът се качиха в минивана си и потеглиха, а после излезе обратно на улицата и се отправи към следващата сграда. Както в повечето сгради в този район влизането ставаше или с ключ, или с пускане по домофона от някой от обитателите.

Погледът на Барът се плъзна нагоре, а после надолу по списъка с живеещите тук и очите му се разшириха, когато попаднаха на едно име.

„Каролин Макензи. Шестият елемент^[1] ли? — запита се той. — Може би.“

Рой Барът остана напълно неподвижен, а после плъзна показалец по името на Каролин Макензи.

Непогрешимият инстинкт, който го правеше такъв превъзходен детектив, сега му казваше, че някак си, по някакъв начин между тези два случая съществува връзка.