Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (49)

49.

В събота сутринта, използвайки входа за персонала, за да избягам от медиите, излязох на дълга, дълга разходка покрай реката. Чувствах се като ударена с камшик след обаждането на Елиът за мама, а съмненията ми за Ник и, нека да го кажем открито, за Мак, направо ме поболяваха.

Денят бе изпълнил обещанието си от сутринта — топъл, с лек бриз. Течението на Ийст Ривър, което често биваше толкова силно, сега изглеждаше меко като слънчевата светлина. Лодкарите бяха навън — и не бяха прекалено много — допринасяйки за гледката. Обичам Ню Йорк. Бог да ми е на помощ, обичам дори онзи крещящ, натрапчив знак на пепси-кола на брега на Йист Ривър към Лонг Айлънд.

В края на тричасовата си разходка бях физически и психически изтощена. Когато се върнах в Сътън Плейс, се съблякох, изкъпах се и си легнах. Спах цял следобед и се събудих в шест, чувствайки се с поне леко прояснена глава и малко по-способна да се справя с всичко. Облякох се в обикновени дрехи — риза на сини и бели райета и бели дънки. Не ми пукаше дали Ник ще се появи със сако и вратовръзка. Не исках да си помисли, че малката Каролин се конти за среща.

Ник пристигна точно в седем часа. Носеше спортна риза и памучен панталон. Възнамерявах да го избутам през вратата в мига, в който пристигне, но първите му думи бяха:

— Каролин, наистина трябва да говоря с теб и може би ще е по-добре да говорим тук.

Последвах го в библиотеката. Думата „библиотека“ звучи впечатляващо, но в действителност помещението изобщо не е толкова претенциозно — просто стая с рафтове с книги, удобни кресла и дървена част, която се отваря, за да се открие вграденото барче. Ник се запъти право към него, наля си скоч с лед, а после, без да ме пита, напълни една чаша с бяло вино и няколко кубчета лед за мен.

— Това си поръча миналата седмица. Четох някъде, че херцогинята на Уиндзор слагала лед в шампанското си — каза той, докато ми подаваше чашата.

— А аз четох, че херцогът на Уиндзор предпочитал уискито си чисто — вметнах аз.

— Като се има предвид, че е бил женен за нея, не бих се учудил. — Усмихна се кратко. — Шегувам се, разбира се. Изобщо нямам представа каква е била.

Седнах на ръба на дивана. Той избра един от фотьойлите и го завъртя.

— Спомням си, че обичах тези кресла — каза той. — Обещах си, че ако някога стана богат, един ден ще си купя поне едно такова.

— И? — попитах.

— Така и не ми остана време да помисля по въпроса. Когато започнах да печеля пари и си купих апартамент, си наех специалист по вътрешен дизайн. Тя предпочиташе западния стил. Когато видях готовия апартамент, се почувствах като Рой Роджърс.

Докато говореше, го гледах. Осъзнах, че сивото по слепоочията му бе дори по-ясно изразено, отколкото си мислех. Под очите му имаше торбички, а безпокойството, което бях видяла по лицето му миналата седмица, сега се бе превърнало в дълбока тревога. Вчера бе летял до Флорида, защото баща му бе получил сърдечен удар. Попитах го как е.

— Добре. Ударът наистина е бил лек. След няколко дни го изписват.

След тези думи Ник ме погледна право в очите.

— Каролин, мислиш ли, че Мак е жив? И ако смяташ така, дали е способен да извърши това, което подозират ченгетата?

На върха на езика ми бе да съм честна, да отвърна, че на този етап просто не знам, но успях да се спра навреме.

— Какво, за бога, те накара да го кажеш? Разбира се, че не. — Надявах се да звуча толкова възмутено, колкото се опитвах.

— Каролин, не ме гледай така. Не можеш ли да разбереш, че Мак бе най-добрият ми приятел? Така и не проумях защо би предпочел да изчезне. Сега се чудя дали в главата му не е ставало нещо, за което на времето никой не е разбрал.

— За Мак ли се безпокоиш, или за себе си, Ник? — попитах.

— На този въпрос няма да ти дам отговор. Каролин, единственото, за което те моля, умолявам те, е, ако той е във връзка с теб или ако ти се обади, не мисли, че му правиш услуга, като го прикриваш. Чу ли съобщението, което Лизи Андрюс е оставила на баща си тази сутрин?

За миг останах прекалено потресена, за да проговоря, а после успях да изрека, че цял ден не съм пускала нито радио, нито телевизия. Когато обаче Ник ми каза, единственото, за което можех да мисля, бе теорията на Барът, че Мак е откраднал собствената си кола. Налудничаво е, но това ми напомни деня, когато бях на пет или шест години и от носа на Мак внезапно потече река от кръв. Татко си беше у дома и грабна една от кърпите с монограм от закачалката в банята, за да спре потока.

По онова време икономка ни бе една възрастна жена, които обожаваше Мак, Тя толкова се разстрои, че се опита дп изтръгне кърпата от ръката на татко. „Тази кърпа е само за пред хората! — изписка тя. — Тя е за пред хората!“

Татко винаги разказваше тази история с огромно удоволствие, но никога не пропускаше да добави: „Горката госпожа Андерсън много се разтревожи за Мак, но в нейното съзнание красивите кърпи просто не биваше да се ползват. Казах й, че на тях е изписано нашето име и щом Мак иска, може спокойно да ги съсипва!“.

Можех да си представя Мак да открадне собствената ги кола, но не и да държи Лизи като заложничка и да измъчва баща й. Погледнах Ник.

— Не знам какво да мисля — казах. — Готова съм да се ни кълна и пред теб, и пред всеки, който желае да ме чуе, че с изключение на тези обаждания за Деня на майката нито съм чувала, нито съм виждала Мак от десет години.

Ник кимна и ми се струва, че ми повярва. После попита:

— Смяташ ли, че аз съм отговорен за изчезването на Лизи? Че аз я държа затворена някъде?

Потърсих отговора в сърцето и в душата си, преди да отговоря:

— Не, не смятам така. Но вие и двамата сте въвлечени в тази история — Мак, защото аз отидох в полицията, а ти, защото е изчезнала от твоя клуб. Щом не е нито един от двама ви, тогава кой е отговорен?

— Каролин, не знам дори откъде да започна да търся отговора на този въпрос.

Говорихме повече от час. Казах му, че ще се опитам да се срещна с Лил Крамър насаме, защото тя се боеше да каже нещо пред съпруга си. Отново и отново се връщахме към факта, че точно преди да изчезне, Мак е бил огорчен от нещо, свързано с госпожа Крамър, но не бе споделил причината с Ник. Разказах му за враждебността, която Брус Гълбрайт бе проявил към брат ми по време на срещата ни миналата седмица, и как подозирам, че Барбара се е втурнала към дома на баща си в Марта е Винярд само за да избегне въпросите.

— Ще отида там утре или във вторник — казах. — Мама не иска да ме вижда, а Елиът ще се грижи за нея.

Ник ме попита дали мама ще се омъжи за Елиът.

— Така мисля — отвърнах. — Честно казано, надявам се. Двамата са много подходящи един за друг. Мама обичаше татко, но на него му харесваше да бъде малко нещо бунтовник. В действителност Елиът е повече сродна душа за нея от татко, което, разбира се, ми е малко трудно да преглътна. И двамата са перфекционисти и мисля, че ще бъдат много щастливи заедно. — А после добавих думи, които никога не бях очаквала, че ще изрека: — Точно затова Мак винаги е бил нейният любимец. Той правеше всичко така, както трябва. Аз съм прекалено импулсивна за вкуса на мама — виж само как отидох в полицията и забърках цялата тази каша.

Останах ужасена, че съм признала това пред Ник. Струва ми се, че искаше да дойде при мен, може би да ме прегърне, но навярно разбра, че не желая да го прави. Вместо това подхвърли с небрежен тон:

— Виж дали можеш да отгатнеш за кого става въпрос: „Тя изскочила в пълно бойно снаряжение от челото на баща си“.

— Богиня Минерва — казах. — Сестра Катрин, шести клас. Боже, как обичаше да преподава митология. — Изправих се. — Нали помниш, че ме покани на вечеря. Как ти се струва „Нийрис“? Искам сандвич с телешко и сирене и пържени картофки.

Ник се поколеба.

— Каролин, трябва да те предупредя за нещо. Отвън е пълно с камери. Колата ми е близо до вратата. Можем да побегнем към нея и да скочим вътре, преди да разберат какво правим. Не мисля, че ще ни последват.

Точно така и стана. Светлините на камерите защракаха в мига, в който излязохме от сградата. Някой се опита да навре микрофон в лицето ми.

— Госпожице Макензи, мислите ли, че брат ви…

Ник сграбчи ръката ми и двамата се втурнахме към колата му. Той се устреми по Йорк Авеню, а когато стигнахме до Седемдесет и втора улица, обърна и подкара обратно.

— Мисля, че сега всичко е наред — каза.

Нито се съгласих, нито възразих. Единствената ми утеха бе мисълта, че мама е на безопасно място, и там медиите не могат да се доберат до нея.

„Нийрис“ е една ирландска кръчма на Петдесет и втора улица, на една пряка разстояние от Сътън Плейс. За мнозина от нас, жителите на квартала, тя е като втори роден дом — атмосферата е приятна, храната е добра и обикновено която и вечер да отидеш, познаваш половината от клиентите.

Когато имах нужда от морална подкрепа — а Бог знае, че сега имах — Джими Ниъри винаги бе готов да ми я осигури. Когато ме видя, незабавно пресече помещението, устремен към мен.

— Каролин, това, което се опитват да внушат за Мак, е безобразие — каза той и сложи топла ръка на рамото ми. — Момчето беше светец. Само почакай, истината ще излезе наяве.

Той се обърна и разпозна Ник.

— Здрасти, хлапе. Помниш ли как с Мак дойдохте тук и ти се обзаложи с мен, че макароните на баща ти били по-вкусни от моето осолено телешко?

— Така и не успяхме да ги подложим на сравнение — рече Ник. — А сега татко се оттегли и живее във Флорида.

— Наистина ли? И как му се струва този живот? — попита Джими.

— Ненавижда го.

— И аз щях да го ненавиждам. Кажи му да се върне и тогава най-после ще разберем отговора.

Джими ни настани на една ъглова маса в дъното. След като седнахме, Ник ми разказа по-подробно за посещението си във Флорида.

— Помолих майка да държи нюйоркските вестници по-далеч от татко — каза той. — Не знам как ще му се отрази откритието, че са ме обявили за „оперативно интересно лице“ в изчезването на Лизи.

По мълчаливо взаимно съгласие над сандвичите с телешко и сирене прехвърлихме разговора на неутрална тема. Ник ми разказа как е отворил първия си ресторант и колко успешен е той. Намекна, че през тези последни пет години се е придвижвал напред прекалено бързо.

— Мисля, че съм чел прекалено често историята за успеха на Доналд Тръмп — призна. — Накрая реших, че ходенето по тънкия лед е забавно. Инвестирал съм страшно много пари в „Бараката“. Този клуб е на подходящото място и е много посещаван. Ако обаче от щатската агенция по алкохола решат да го затворят, ще намерят начин. И ако това се случи, ще изпадна в голяма беда.

Предпазливо разговаряхме за Барбара Хановер.

— Спомням си, че на времето си мислех колко е красива — казах му.

— Наистина беше и все още е красива, но, Каролин, Барбара притежава и още едно качество — постоянно преценява „кое е най-добро за Барбара“. Трудно е да се обясни. След като всички ние завършихме, аз заминах и записах магистратурата си, Мак изчезна, а колкото до Брус, не ми пукаше дали ще го видя отново някога.

Пихме капучино, а после Ник ме откара обратно до Сътън Плейс. Беше останал само един телевизионен ван, на половин пресечка от нас. Ник забързано ме въведе в сградата и към асансьора. Докато портиерът държеше вратата отворена, Ник каза:

— Каролин, не сме го направили нито аз, нито Мак. Дръж се за тази мисъл.

Този път пропусна бездушната обществена целувка. Само след миг вече бе изчезнал. Влязох в апартамента и се качих на горния етаж. Лампичката на телефонния секретар светеше. Съобщението беше от детектив Барът.

— Госпожице Макензи, в единадесет часа и четиридесет минути тази вечер сте получили ново обаждане от клетъчния телефон на Лизи Андрюс. Брат ви не е оставил съобщение.