Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (14)

14.

Никълъс Демарко, собственик на излезлия на мода клуб „Бараката“, както и на един преуспяващ изискан ресторант в Палм Бийч, бе уведомен за изчезването на студентката от Нюйоркския университет Лизи Андрюс късно във вторник вечерта, докато играеше голф в Южна Каролина.

В сряда сутринта той отлетя към дома и в три следобед вече вървеше след една секретарка по дълъг коридор на деветия етаж на Хогън Плейс номер едно към отделението, където работеха детективите, прикрепени към окръжния прокурор на Манхатън. Имаше среща с капитан Лари Ахърн — командващия офицер на отдела.

Висок, със стегнатата фигура на дисциплиниран атлет, Ник вървеше с дълги крачки. Челото му бе тревожно сбърчено. Той разсеяно прокара ръка през късо подстриганата си коса, която въпреки всичките му усилия винаги се къдреше, когато се навлажнеше.

„Трябваше да се отбия вкъщи поне колкото да се преоблека“ — сгълча се мислено той. Носеше отворена на врата спортна фланелка на сини и бели карета, която му се стори твърде делнична, дори и в съчетание със светлосиньото сако и тъмносините панталони.

— Това е общата стая на детективския отдел — обясни секретарката, когато влязоха в голямо помещение, претъпкано с редици бюра, които изглеждаха поставени без всякаква мисъл за естетика и удобство на обзавеждането. Само зад половината от тях имаше хора, макар че купища листа и звънящи телефони показваха, че и останалите се използват активно.

Петимата мъже и жената, които се намираха в стаята, погледнаха към Никълъс, докато прекосяваше помещението, следвайки по петите секретарката. Той си даваше сметка, че го подлагат на внимателен оглед. „Залагам десет срещу едно, че всички знаят кой съм и защо съм тук и до един ме ненавиждат заради това — помисли си. — Вече са ме белязали като собственик на някой от онези мръсни барове, където ходят непълнолетните, за да се напиват.“

Секретарката почука на вратата на един кабинет отляво на общата стая и без да чака отговор, я отвори.

Капитан Лари Ахърн бе сам. Изправи се иззад бюрото си и протегна ръка на Демарко.

— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо — рече той отсечено. — Моля, седнете. — Обърна се към секретарката: — Помолете детектив Гейлър да се присъедини към нас.

Демарко седна на най-близкия до бюрото на Ахърн стол.

— Съжалявам, че не можах да дойда снощи. Вчера рано сутринта отлетях за Южна Каролина при едни приятели.

— От секретарката ви разбрах, че сам сте пилотирали частния си самолет и сте излетели от летище „Тетърборо“ — подхвърли Ахърн.

— Точно така. Върнах се тази сутрин. Не можах да тръгна по-рано заради времето там — в Чарлстън имаше голяма буря.

— Кога вашите подчинени ви съобщиха, че Лизи Андрюс — младата жена, която си е тръгнала от вашия клуб при затварянето му рано във вторник сутринта — е изчезнала?

— Звънили са на мобилния ми телефон вчера около девет вечерта. Бях излязъл на вечеря с приятели и не го носех. Откровено казано, като собственик на ресторант смятам хората, които говорят по телефона в ресторантите, за непоносими. Когато се върнах в хотела към единадесет, проверих съобщенията си. Има ли някакви новини за госпожица Андрюс? Свързала ли се е със семейството си?

— Не — отвърна кратко Ахърн, а после погледна покрай Демарко. — Влизай, Боб.

Никълъс Демарко не бе чул отварянето на вратата. Изправи се и се обърна, докато един спретнато облечен мъж с посивяваща коса, който изглеждаше около петдесетте, прекоси стаята с бързи крачки. Усмихна се бегло, докато протягаше ръка на посетителя.

— Детектив Гейлър — представи се той, издърпа един стол и го обърна така, че Ник да се озове под прав ъгъл между детектива от една страна, и бюрото на капитана от друга.

— Господин Демарко — поде отново Ахърн, — ние сме много обезпокоени, че Лизи Андрюс може да се окаже жертва на някакъв вид престъпление. Вашите служители ни казаха, че сте били в „Бараката“ приблизително в десет часа в понеделник вечерта и че сте говорили с нея.

— Точно така — потвърди незабавно Ник. — Поради заминаването си за Южна Каролина останах да работя до късно в офиса си на Парк Авеню номер 400. После се отбих в апартамента си, преоблякох се в неофициални дрехи и отидох до „Бараката“.

— Често ли посещавате клуба си?

— По-скоро бих казал, че се отбивам често. Вече не се занимавам сам с всекидневните дела, нито пък имам такова желание. Том Ферацано управлява „Бараката“ вместо мен — той е и съдържател, и управител. И ако разрешите да добавя, справя се блестящо. Работим заедно от десет месеца и през това време не е имало нито един инцидент със сервиране на алкохол на малолетен, нито пък са позволили на някой възрастен да изпие повече алкохол, отколкото е разумно. Преди да наемем някого на работа, го проверяваме щателно, същото важи и за музикалните групи, които ангажираме.

— „Бараката“ се ползва с добра репутация — съгласи се детектив Гейлър. — Но вашите собствени служители казват, че сте прекарали доста време в разговор с Лизи Андрюс.

— Видях я как танцува — веднага започна да обяснява Ник. — Тя е красиво момиче и наистина великолепна танцьорка. Човек би си помислил, че е професионалистка. Но от друга страна, изглежда много млада. Знаех, че на входа са проверили личната й карта, но все пак, ако трябваше да се обзаложа за възрастта й, бих се заклел, че е непълнолетна. Затова накарах един от сервитьорите да я доведе на масата ми и я помолих лично да видя картата й. Оказа се, че току-що е навършила двадесет и една.

— Тя е седнала на масата ви — обади се Гейлър с равен глас. — Вие сте я почерпили с питие.

— Изпихме заедно по чаша пино гриджо, преди да се върне при приятелите си.

— За какво разговаряхте, докато пиехте тази чаша, господин Демарко? — попита капитан Ахърн.

— Обичаен светски разговор. Разказа ми, че другата година завършва Нюйоркския университет и все още се чуди с какво иска да се занимава. Каза, че и баща й, и брат й са лекари, но медицината не била професия за нея. Сподели, че все повече и повече се замисля за магистърска степен в областта на социалните грижи, но все още не е сигурна. Искаше след колежа да изкара една година, без да се записва никъде, и през това време да обмисли следващата си стъпка.

— Не ви ли се стори, че разкрива прекалено много лична информация пред човек, който й е напълно непознат, господин Демарко?

Никълъс Демарко сви рамене.

— Всъщност не. После ми благодари за питието и се върна при приятелите си. Едва ли е останала на масата ми дори петнадесет минути.

— Какво направихте после? — продължи с въпросите Ахърн.

— Довърших си вечерята и си отидох вкъщи.

— Къде живеете?

— Апартаментът ми е на пресечката на Парк Авеню и Седемдесет и осма улица. Наскоро обаче купих една сграда в Трибека с делови цели и имам апартамент на втория етаж в нея. Точно там останах в понеделник през нощта.

Ник се бе чудил дали да сподели тази информация с полицията, но накрая бе решил, че е най-добре да им я съобщи незабавно.

— Имате апартамент в Трибека, така ли? Никой от подчинените ви не ни спомена за това.

— Не споделям с подчинените си личните си инвестиции.

— В сградата ви в Трибека има ли портиер?

Той поклати глава.

— Както ви казах, апартаментът ми е на втория етаж. Сградата е пететажна. Аз я купих и компенсирах предишните наематели за наемите им. Останалите етажи сега са празни.

— На какво разстояние от бара ви се намира тази сграда?

— На около седем пресечки. — Никълъс Демарко се поколеба. — Убеден съм, че вече разполагате с по-голямата част от тази информация. Излязох от „Бараката“ малко преди единадесет. Отидох до Трибека и незабавно си легнах. Будилникът ми иззвъня в пет сутринта. Взех си душ, облякох се и тръгнах към летище „Тетърборо“. Излетях в шест и четиридесет и пет и кацнах в Чарлстън на летище „Чарлстън“. По обяд вече бях ядосан на клуба.

— Значи не сте поканили госпожица Андрюс да се отбие за по едно питие преди лягане?

— Не, не съм. — Никълъс Демарко премести поглед от единия детектив към другия. — Чух по новините, че бащата на Лизи е обявил награда от двадесет и пет хиляди долара за всяка информация, която би ви помогнала да я намерите. Възнамерявам самият аз да предложа същата сума. Повече от всичко искам да откриете Лизи Андрюс жива и здрава, на първо място, защото би било ужасно, ако й се е случило нещо…

— На първо място? — попита изненадано Ахърн. — Каква друга причина имате да искате да я намерим?

— Втората ми, много егоистична причина е, че хвърлих огромна сума пари, за да купя земята, на която е построен „Бараката“, да ремонтирам и обновя мястото, да го обзаведа и да намеря персонал. Исках да създам безопасно, приятно заведение, където младите и не толкова младите хора да си почиват и да се забавляват. Ако изчезването на Лизи се свърже с човек, с когото се е запознала в моя клуб, медиите ще ни погнат и след шест месеца барът ще трябва да затвори. Искам да разследвате служителите ни, клиентите ми и мен самия. Но ако смятате, че имам нещо общо с изчезването на това момиче, уверявам ви, че само си губите времето.

— Господин Демарко, вие сте един от многото хора, които разпитваме и които ще продължим да разпитваме — рече Ахърн със спокоен глас. — Попълнихте ли летателен план на „Тетърборо“?

— Разбира се. Ако проверите записите, ще видите, че летателното ми време вчера сутринта бе отлично. Днес, поради наближаващите бури, бе малко по-бавно.

— Един последен въпрос, господин Демарко. Как отидохте до летището и как се върнахте оттам?

— С колата си. Нямам шофьор.

— Каква кола карате?

— Обикновено карам един мерцедес с подвижен покрив, освен ако поради някаква причина не ми се налага да нося много багаж. Всъщност стиковете ми за голф бяха в моя джип, затова отидох и се върнах от летището с него.

Дори да не бе видял погледа, който си размениха двамата детективи, Никълъс Демарко щеше да разбере, че току-що е станал оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. „Разбирам защо — помисли си той. — Аз говорих с нея няколко часа преди да изчезне. Никой не може да свидетелства, че по-късно не се е отбила в моя апартамент. Рано другата сутрин напуснах Ню Йорк с частен самолет. Не мога да ги виня, че са подозрителни — нали това им е работата.“

С лека усмивка той протегна ръка първо на единия, а после и на другия за сбогуване и ги увери, че незабавно ще оповести своето предложение за двадесет и пет хиляди долара в замяна на информация, която да им посочи някаква следа към местонахождението на Лизи Андрюс.

— Мога да ви уверя, че ще работим по двадесет и четири часа седем дни в седмицата, за да я намерим или, ако нещо й се е случило, да намерим човека, който е отговорен за това — заяви Ахърн с тон, който Никълъс Демарко правилно определи като предупредителен.