Мери Хигинс Кларк
Къде си сега? (52)

52.

Верен на думата си, Дерек Олсен пристигна в офиса на Елиът Уолъс точно в десет часа сутринта. Походката му бе скована, костюмът — чист и изгладен, но излъскан от годините, а все още останалите му кичури бяла коса бяха пригладени по черепа му. От него се излъчваше особена бодрост и Елиът Уолъс, който го наблюдаваше, правилно заключи, че старият му клиент, ако все още постоянства в намерението си да ликвидира всичките си холдинги, то с нетърпение очаква да каже на своя племенник Стив и на управителя на сградите си Хауи, както и на всеки друг, за когото може да се сети, да иде да се гръмне.

С дружелюбна усмивка на устните Уолъс покани посетителя да седне.

— Знам, че няма да откажеш чаша чай, Дерек.

— Последния път чаят ти имаше вкус на препарат за миене на съдове. Кажи на секретарката си, че искам четири бучки захар и много сметана.

— Разбира се.

Олсен едва дочака Елиът да даде указания на секретарката си, преди да изрече с доволна усмивка:

— Ти и твоите съвети. Помниш ли как настояваше да се отърва от онези три полуразрушени градски къщи, които от години стояха затворени?

Елиът Уолъс знаеше какво предстои.

— Дерек, плащаш данъци и застраховки за тези руини от години. Разбира се, че цената на недвижимите имоти е скочила, но ако искаш, мога да ти докажа, че ако ги бе продал и бе купил акции, щеше да си на печалба.

— Не, нямаше! Знаех, че някой ден ще срутят онези сгради на ъгъла на Сто и четвърта улица и тогава предприемачите ще поискат моя имот.

— Предприемачите май са се справили и без него. Вече разкопават земята около онези блокове.

— От същата фирма се обърнаха към мен. Този следобед приключвам с продажбата.

— Поздравления — възкликна искрено Уолъс. — Но се надявам да не си забравил, че съм ти спечелил доста пари, правейки инвестиции от твое име.

— С изключение на онзи хедж-фонд.

— С изключение на хедж-фонда, съгласен съм, но това беше преди много време.

Чаят на Олсен и кафето на Елиът пристигнаха.

— Хубав е — рече Олсен, след като отпи една предпазлива глътка. — Точно както го обичам. А сега да преминаваме към темата. Смятам да продам всичко. Искам да учредя тръстов фонд. Ти ще го управляваш. Възнамерявам да бъде използван за изграждането на паркове в Ню Йорк — големи паркове с много дървета. В този град има прекалено много големи сгради.

— Много щедро от твоя страна. Смяташ ли да оставиш нещо на племенника си или на някой друг?

— Ще оставя на Стив петдесет хиляди долара. Нека си купи нови барабани или китара. Това момче не е в състояние да ме погледне на масата за обяд, без да се опита да отгатне колко ли време ми остава. Чух от двама от домоуправителите в сградите си, че се кани да поеме работата на Хауи като мой управител. Купува ми скъпа писалка и ме води на вечеря и тъй като демонстрирам добри чувства към него, си мисли, че може да сложи ръка на бизнеса ми. Той и неговите музикални щуротии! Всеки път, когато го отрежат от онези мизерни клубове измисля ново име за групата си от неудачници, намира облекло, което е последният вик на шантавото, и наема някой некадърен рекламен агент. Само заради майка му, сестра ми, Бог да успокои душата й, не съм го сритал по задника още преди години.

— Знам, че Стив е разочарование за теб, Дерек — опита се Елиът да запази състрадателното си изражение.

— Разочарование! Ха! Между другото, смятам да оставя петдесет хиляди долара и на Хауи Алтман.

— Сигурен съм, че той ще оцени щедростта ти. Знае ли за плановете ти?

— Не. И той започва да ме притиска. Има нахалството да смята, че е в правото си да очаква някакво голямо наследство от мен. Не ме разбирай погрешно. Той ми върши добра работа и аз съм ти благодарен, задето ми го препоръча, когато предишният управител не успя да се справи.

Елиът кимна, приемайки благодарността.

— Един от останалите ми клиенти продаваше сграда и спомена, че в момента Алтман няма работа.

— Е, скоро отново няма да има работа. Той обаче не е от моята кръв, пък и не разбира, че когато разполагаш със служители, добри като Крамърови, не може да ги притискаш само заради една или две излишни спални.

— Твоят адвокат все още е Джордж Роденбърг, нали?

— Разбира се. Защо да го сменям?

— Имах предвид, че ще трябва да говоря с него във връзка с учредяването на фондацията. Казваш, че този следобед приключваш с продажбата. Искаш ли да присъствам?

— Роденбърг ще се оправи. Предложението беше направено още преди години. Единственото различно е сумата долари.

Олсен се изправи, за да си тръгне.

— Роден съм на Тремонт Авеню в Бронкс. По онова време мястото бе приятно. Пазя снимки как двамата със сестра ми седим на стъпалата на едно от онези малки блокчета с апартаменти — такива, каквито притежавам сега. Отидох с колата там миналата седмица. Сега изглежда ужасно. На ъгъла на улицата, където живеехме, се е заселила някаква улична сган. Същински ужас с марихуана, кутии от бира и боклуци. Докато все още съм на този свят, искам да го видя превърнато в парк. — Пд лицето му се появи блажена усмивка, докато се обръщаше към вратата. — Довиждане, Елиът.

Елиът Уолъс придружи клиента си през чакалнята и после надолу по коридора към асансьора, след което се върна в кабинета си и за пръв път в зрелия си живот отиде до хладилното барче и в единадесет часа сутринта си наля чист скоч.