Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where Are You Now?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
orlinaw (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Къде си сега?

Американска, първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-956-4

История

  1. — Добавяне

5.

От двадесет години Гюс и Лил Крамър, сега в началото на седемдесетте, бяха домоуправители на четириетажния жилищен блок на Уест Енд Авеню, който собственикът Дерек Олсен бе обновил и превърнал в квартири за студенти. Когато ги нае, Олсен им обясни: „Вижте, колежанчетата, все едно умни или тъпи, по принцип са мърляви. Ще трупат в кухнята кутии от пица една върху друга. Ще съберат достатъчно кутии от бира, за да покрият цяло бойно поле. Ще хвърлят мръсните си дрехи и мокрите кърпи на пода. На нас обаче изобщо не ни пука за това. Когато завършват, всички те се изнасят.

Това, което искам да кажа — бе продължил той — е следното: мога да вдигам наема с колкото си пожелая, но само докато общите части изглеждат безупречно. От вас двамата очаквам да поддържате входа и коридора така, че да приличат на къща от Пето авеню. Искам отоплението и климатичната инсталация винаги да работят, проблемите с водопроводната инсталация да се оправят на минутата, а тротоарът да е преметен всяка сутрин. Искам да боядисвате стената всеки път, щом се откърти парче мазилка. Когато бъдещите ни квартиранти пристигнат заедно с родителите си, за да огледат мястото, трябва всички да останат впечатлени“.

В продължение на двадесет години Крамърови предано бяха следвали инструкциите на Олсен и мястото, на което работеха, се бе сдобило с репутацията на първокласна жилищна сграда за студенти. Всички хлапета, които минаваха оттам, имаха късмета родителите им да са с дълбоки джобове. Немалко от тези родители се уговаряха допълнително с Крамърови редовно да почистват жилищата на децата им.

Семейство Крамър бе отпразнувало Деня на майката с обяд в „Зелената таверна“ заедно с дъщеря си Уинифред и нейния съпруг Пери. За нещастие разговорът се състоя почти изцяло от монолога на Уинифред, която настояваше родителите й да се пенсионират и да оттеглят в къщата си в Пенсилвания. И преди бяха чували тази тирада, която неизменно завършваше с рефрена:

— Мамо, татко, не мога да понеса мисълта как чистите с прахосмукачката и бършете праха след всички тези деца.

Лил Крамър отдавна се бе научила да отговаря:

— Може и да си права, мила. Ще си помисля по въпроса.

Над многоцветното си сорбе Гюс Крамър не си направи труда да подбира думите по-деликатно.

— Ще се оттеглим тогава, когато сме готови да се оттеглим, и нито секунда по-рано. Какво ще правя по цял ден, ако не работя?

Късно в понеделник следобед, докато плетеше пуловерче за очакваното първо дете на една от бившите студентки в сградата, Лил си мислеше за добронамерения, но дразнещ съвет на дъщеря си. „Защо Уинифред не разбира, че обичам да съм край тези деца — ядосваше се тя. — За нас с Гюс това е почти като да имаме внуци — нещо, което тя така и не ни даде.“

Стресна я звънът на телефона. Сега, когато Гюс започваше да недочува, той бе увеличил звука, но така бе просто прекалено силно. „Този шум може да събуди и мъртвите“ — помисли си Лил и побърза да вдигне.

Докато вземаше слушалката, се улови, че се надява да не е Уинифред с продължение на речта за пенсионирането. Миг по-късно й се прищя наистина да беше Уинифред.

— Добър ден, обажда се Каролин Макензи. Госпожа Крамър ли е на телефона?

— Да. — Лил усети как устата й пресъхва.

— Моят брат, Мак, живееше във вашата сграда, когато изчезна преди десет години.

— Да.

— Госпожо Крамър, Мак ни се обади онзи ден. Не пожела да ни каже къде се намира. Сигурно разбирате какво причинява това на майка ми и на мен. Ще се опитам да го намеря. Имаме причина да смятаме, че живее някъде наблизо. Може ли да дойда да поговоря с вас?

„Не — помисли си Лил. — Не!“ Но миг по-късно се чу да изрича единствения отговор, който можеше да даде:

— Разбира се. Аз… ние… ние много харесвахме Мак. Кога искате да се видим?

— Утре сутрин?

„Прекалено скоро — каза си Лил. — Трябва ми повече време.“

— Утре сме заети.

— Тогава в сряда сутрин около единадесет?

— Да, струва ми се, че е добре.

Гюс влезе, докато тя поставяше слушалката на мястото й.

— Кой беше? — попита той.

— Каролин Макензи. Започва свое собствено разследване за изчезването на брат си. Ще дойде да говори с нас в сряда сутрин.

Лил видя как широкото лице на съпруга й се зачервява, а зад стъклата на очилата очите му се присвиват. Две широки крачки и късото му, набито тяло се закова пред нея.

— Миналия път се остави ченгетата да видят, че си нервна, Лил. Не допускай това да се повтори сега пред сестрата. Чуваш ли ме? Този път не го позволявай!